Джон Уиндъм
Неприятности с лишеи (7)

6

— Бих искал да направя опит. Има нещо, което си струва да надникнеш в него. Сигурен съм — каза Джералд Марлин.

— Много изкилифинчено място е това „Нефертити“. Трябва да си дяволски сигурен в себе си — каза редакторът на „Сънди Проул“.

— Естествено. Точно мястото, което нашите читатели ще се радват да видят натопено. Ще бъде първокласен луксозен скандал.

— Хм — усъмни се редакторът.

— Виж какво, Бил — настоя Джералд, — тази жена Уилбъри ги изтръска за пет хиляди. Пет хиляди! Ако работата беше отишла в съда нямаше да вземе и петстотин, „Нефертити“ я поорязаха, разбира се. Първият й иск беше за десет хиляди. Да не би да кажеш, че това не намирисва?

— Баровските свърталища си плащат така и стоят настрана от съда, който е лоша реклама.

— Но пет хиляди!

— Откровено казано, Джералд, съмнявам се, че там може да има нещо. Просто онази Уилбъри случайно е имала алергия. Би могло да се случи с всеки. Често се случва. Едно време беше много популярно да се изтръскват хората, които произвеждат боя за коса. Господ знае какво слагат във всичките кремове, лосиони, тоалетни млека и какво ли не още в тези заведения. Всичко може да стане. Представи си, че си алергичен към китовете.

— Ако бях алергичен към китовете или китовата мас, нямаше да ходя в скъпо разкрасително заведение, за да науча това.

— Някой може да те срещне и да ти каже: „Това е последният хит на науката за красотата! Имперска слуз — дар на Природата. Открит едва сега през юни в лявото стомахче на рядка оса. Безценната слуз е извлечена капка по капка от опитни учени, посветили се на целта да ви дарят отново с красота!“ Как ще разбереш дали си алергичен към точно този боклук или не, докато не опиташ? Повечето хора ще бъдат о’кей, но отвреме навреме се пръква един на сто хиляди, който направо се разпенва при допир с него. Ако твърде много хора се почувстват кофти, ще трябва да помислиш за нова слуз. Но единичните случаи са си просто търговски риск. И оная Уилбъри е точно това. Тя е пресметнатият риск. Естествено, няма да искат разгласа и ако могат да я избегнат…

— Да, но…

— Мисля, че не разбираш, какви са приходите в луксозна дупка като тая, старче! Ще се изненадам, ако не възлизат средно поне на триста годишно от клиент.

— Явно ние с теб сме се захванали не с каквото трябва, Бил. Но въпреки това има нещо гнило в цялата работа. Оная Уилбъри охотно бе се навила на три, дори на две, но адвокатите й настояваха за пет хиляди и ги получиха. Тук трябва да има причина. И тя не е в наркотиците. Поне „Скотланд Ярд“ не е открил нищо подобно. Те държат под око такива места, нали знаеш.

— Ами щом те са удовлетворени…

— Ако не е наркотик, е нещо друго.

— Дори да е така, тези заведения си имат неща, които смятат за ценни търговски тайни. Въпреки, че Господ си знае, защо всички жени не са умопомрачителни красавици…

— Добре, представи си, че е само търговска тайна. Тя е създала дяволски успешен първокласен бизнес, така че защо не опитаме да го измъкнем и да го покажем на нашите читатели?

Редакторът се замисли.

— Може и да има нещо в това — съгласи се той.

— Сигурен съм. Има нещо. Дали е странен бизнес или първокласна рецепта няма голямо значение. Можем да проработим и двете.

Те обмисляха нещата известно време.

— При това — продължи Джералд — има нещо в тази дама Бракли, която оглавява „Нефертити“. Не само във външността. Явно е истински мозък, а не обикновена делова и ловка жена, искам да кажа. Получих някои предварителни сведенийца за нея.

Бръкна в джоба, извади два-три сгънати листа и му ги подаде.

Редакторът ги разгъна: „Даяна Присила Бракли — ориентировъчно“. Листовете бяха натракани на пишеща машина от човек, загрижен най-вече за скоростта. Правописни грешки, машинописни грешки… Като положи максимални усилия да се справи и с произволните съкращения, редакторът прочете:

„Д. П. Бракли, на 39,но се говори, че изглежда много по-млада (да се провери дали е факт или любезно въображение, може да е търговско предимство). Хубавица. Сто седемдесет и осем сантиметра, тъмна червеникавокафява коса, хубави черти, сиви очи. Кара адски хубав ролс — струва да кажем седем хиляди. Живее на Дарлингтън Меншънс 83,наем астрономически.

Баща Харолд Бракли покойник, банков чиновник, Уесекс Банк Лимитид, образцов, предан член на постоянната банкова компания. Женен за Малвина, втора дъщеря на Валентин дьо Травер, богат предприемач, чрез приставане. В. дьо Т. труден баща — няма да стъпиш тук, нито пени от мен и т. н.

Бракли живеели на Деспънт Роуд 43,Клафам, полусамостоятелно, малка ипотека. Предметът единствено дете. Местно частно училище до 11 г., после гимназията «Сейнт Мерин». Учи добре. Изтъкната стипендия в Кеймбридж. Почести, отличия с фанфари. Биохимия. Заела място за три и половина години в Дар Хаус Дивелъпмънтс, Окинхам.

Междувременно В. дьо Т. умира. На дъщерята и зетя още не е простено, но завещание на предмета, внучката, оценявано между четирийсет и петдесет хиляди, на възраст двайсет и пет. Предметът зарязва работата в Дар Хаус шест месеца след тази възраст. (Бележка: След изглежда е символично. Следва се нивото на В.). Поръчан строеж на къща за родителите близо до Ашфорд, Кент. Предприела околосветско пътешествие — една година.

След завръщането си купува за малък разкрасителен бизнес «Фрешет», някъде на Майфеър. След две години купува партньор. Следващата година присъединява своя Фрешет в нова фирма: Нефертити Лимитид, (частна, обявен капитал 100 лири). Напредва, като разкрасява главите на снобите, и още как!

Лични подробности оскъдни, въпреки скандалния характер на занаята. Доколкото е известно, никакви бракове до сега — положително е сигурно, че е използвала винаги моминското си име. Живее скъпо, но не бляскаво. Свободно харчи за дрехи. Не са известни странични занимания, макар да проявява интерес към Джойнингс, произвеждащи химикали. Никакви тъмни дела не са известни. Изглежда пряма. Делова репутация образцово чиста. Целият персонал на Нефертити грижливо облечен, опетнени личности не се приемат. Твърде хубаво, за да е вярно? Не мисля. Просто В. дьо Т. внимава да поддържа репутацията си. Дори злобни конкурентни злословия незначителни.

Любовен живот: нищо, публично известно. Като че ли няма в момента, нито неотдавна, но търсенето продължава.“

— Хм — измрънка редакторът, когато стигна до края. — Не се обрисува много човешка фигура, нали?

— Това е само грубо ориентировъчно — каза Джералд. — Той ще получи още. Мисля, че е интересно. Работата в „Дар Хаус“, например. Там взимат само блестящи. Трябва почти да имаш научна степен пред името си, за да бъдеш назначен. Питам се какво кара човек от този калибър да напусне своите високоинтелектуални изследвания и да се навре в прастарата каша на козметиката?

— Желанието да караш „Ролс-ройс“ със съответните добавки — подсказа редакторът.

Джералд поклати глава.

— Не е достатъчно, Бил. Ако целта й бе да шашва света, в „Дар“ щеше да бъде много по-известна, отколкото е. Големите козметици като правило обичат да важничат — това е част от рекламата. А тя като някакъв аутсайдер, макар и от друг вид, се завира в разкрасителната блъсканица, където всички работят с витриол, с ножове. И какво става по-нататък? Не само оцелява, а преуспява. Постига истински първокласен успех там и то без да си сложи с техните оръжия. Но как? Има само един отговор, Бил — с някаква джунджурийка. Има си нещо, което другите нямат. Бих казал, че като научен работник в „Дар“ е попаднала на това нещо и е решила да се възползва от него. Дали е тъмна работа или не е друг въпрос. Но си струва да се открие.

Редакторът продължи да размишлява. И кимна.

— Добре, Джери, надникни вътре, момче. Но си отваряй очите. „Нефертити“ има много мощна женска подкрепа. Ако намериш нещо, от което е на път да избухне крупен скандал, ще замесиш високопоставени съпруги. Така че имай едно на ум, нали?

* * *

— Ще кажа на мадам, че сте тук, мис — каза дребната прислужничка и излезе, като затвори вратата след себе си.

В стаята нямаше нищо излишно, изглеждаше малко старомодна в очите на Зефани, и малко гола според съвременните стандарти. Но това бе скъпа, постигната с вкус голота. След първоначалната изненада човек се чувстваше приятно в нея. Зефани отиде до прозореца. Под него имаше няколко квадратни метра градинка на покрива, до която можеше да се стигне през полустъклена врата. В няколко лехи цъфтяха лалета-джуджета. Върху насип в сянката на грижливо подрязани храсти растяха няколко теменужки. В един ъгъл на миниатюрната полянка мъничък фонтан подскачаше от старинен оловен чучур. Големи стъклени плоскости възпираха вятъра от едната страна. Погледът се плъзгаше на запад и виждаше малка ограда от ковано желязо, а след нея — парк, целият сякаш от току-що раззеленени дървета, които скриваха очертания на зданията зад него.

— Брей! — каза Зефани с благородна завист.

При звука на отварящата се врата тя се обърна. Даяна влезе в хубаво ушит сив копринен костюм в семпла кройка. Единствените й украшения бяха златна гривна на китката, златна игла на ревера и гъвкаво златно колие.

Няколко мига се гледаха без да проговорят.

Даяна беше почти каквато Зефани си я спомняше. А трябваше да е близо четирсет. Изглеждаше на двайсет и осем, не повече. Зефани се усмихна с лек примес на неувереност.

— Срещата ме кара да се чувствам отново като малко момиче — каза тя.

Даяна й отвърна с усмивка.

— А ти самата изглеждаш като по-голямо момиче.

Не отместваха поглед.

— Вярно е. Наистина действа — промърмори Зефани на себе си.

— Трябва само да се погледнеш в огледалото — отвърна Даяна.

— Не, не е достатъчно. Може просто да съм си такава. Но ти — ти си точно толкова прелестна, колкото беше, Даяна. И въобще не си остаряла.

Даяна хвана едната й ръка и я прегърна с другата.

— Било е доста голям шок, подозирам.

Зефани кимна.

— Отначало — призна тя. — Чувствах се ужасно сама след като научих. Но сега вече го преодолявам.

— Звучеше малко напрегната по телефона. Помислих, че ще бъде по-добре да се срещнем тук, където бихме могли да поговорим — обясни Даяна. — Но ще стигнем и до това. Първо искам да чуя какво е станало с теб, с баща ти и също всичко за „Дар“.

Даяна постепенно успокои нервността на Зефани и премахна чувството й за нереалност на случилото се. Когато обядът свърши, Зефани се чувстваше много по-спокойна, отколкото през целия период след научаването на новината. Във всекидневната Даяна се насочи към причината за обаждането й.

— Кажи ми, мила, какво искаш да направя? Каква е тревогата ти? От твоя гледна точка?

Зефани изрече неуверено:

— Ти вече направи нещо. Успокои ме. Бях започнала да се чувствам като някакъв изрод. Не знам. Но наистина искам да разбера, какво става. В такава бъркотия съм! Баща ми е направил откритие, което ще… ами ще сложи край на възрастта. Това го нарежда до Нютон, Дженър и Айнщайн, нали? И вместо да бъде честван като чудесен откривател, целият е затънал в тайни. И си мисли, че е единственият, който знае. А се оказва, че си знаела и ти! И също през цялото време си го пазила тайна. Не разбирам. Татко казва, че няма достатъчно лишеин, за да го използваме, но много често така е с всяко ново нещо. След като откритието се направи, половината битка е вече спечелена. Всички започват бясно да изследват и ще се появят хора с алтернативни методи. В края на краищата, ако сега няма много от този лишей, то и с погубването му не могат да бъдат причинени големи щети, така че защо да не се публикува откритието и да не се подтикнат хората да намерят и друг антигерон, както той го нарича? Започнах да се питам, дали използването на лишеина няма и някакви странични ефекти, например да не можеш да имаш деца или нещо подобно.

— Можеш да бъдеш напълно спокойна поне по този въпрос — увери я Даяна. — Естествено, няма да искаш да износваш бебето си колкото един слон, така че прекъсваш лишеина и се връщаш към нормалната скорост на процесите в тялото си. Колкото до други странични ефекти, досега не са ми известни. Има само едно безкрайно малко, едва поддаващо се на измерване забавяне на реакциите ти. Но то е по-малко, отколкото след двоен джин.

— Добре — каза Зефани. — Една грижа по-малко. Но, Даяна, едно нещо не ми е ясно. Как ти стигна до него и после до „Нефертити“ и бизнеса за разхубавяване. И каква бе тази криза, която щеше да избухне, пък спря, и така нататък.

Даяна посегна за цигара, почука върха й, замислено я загледа.

— Добре — каза тя. — Полузнанието и без това е опасно. Ще започна от началото.

Запали цигарата и се върна във времето, когато Франсис донесе чинийката с мляко. И последиците.

— Законно — заключи тя, — не съм права. Но морално имам точно толкова права, колкото и твоят баща. Сега това няма никакво значение. И двамата заседнахме по въпроса, какво да правим с откритието си. Мина известно време докато разбера, че съм заклещена като в капан. Мислех си, че скоро ще намеря изход. Но колкото повече мислех, толкова повече трудности възникваха. И чак тогава взех да разбирам, колко е сложно.

Не намирах начин да използвам откритието. Твоите думи внезапно ми подсказаха насоката.

— Нещо, което съм казала?

— Говорехме, че жените са изиграни, помниш ли?

— Помня. Често това беше твоята тема — каза Зефани с усмивка.

— И още е — каза Даяна. — Но ти беше споменала това на една от твоите учителки. И тя бе отговорила, че трябва да правим всичко възможно да живеем в условията, които са около нас, защото животът е твърде кратък, за да се поправи света или нещо подобно.

— Не съм сигурна, че си го спомням.

— Такъв беше смисълът. Разбира се, то по някакъв начин е било в съзнанието ми. С баща ти направихме стъпка в еволюцията, нещо като синтетична еволюция — единственият еволюционен напредък на човека от милиони години. Тя ще промени напълно бъдещето. Да, ако животът не е тъй кратък, хората ще мислят, че си струва труда да направят повече за променянето на света. Когато ми предаде думите на учителката си, видях като при внезапна мълния как това би могло да се извърши.

— Да се извърши? — повтори Зефани озадачено.

— Да. На жените може да им се даде възможност да живеят по-дълго. Отначало без дори да знаят това. По-късно ще го открият. Но до тогава се надявах да има вече достатъчно такива жени и то от необходимия тип, за да могат да окажат сериозно влияние. Необходимо бе да се събере някак група хора, които да се убедят, че е възможен по-дълъг живот и след това да се накарат да се борят за приемането на homo superior.Неочаквано разбрах как да го направя. Хората, на които е даден дълъг живот, няма да се откажат от него. Те ще се борят упорито за своето право да го запазят.

Зефани се намръщи леко.

— Не те разбирам напълно — каза тя.

— А би трябвало. Сега си малко смутена и объркана, но няма да стигнеш дотам, че да се откажеш от по-дълъг живот, нали? И би се придържала към правото си да го имаш, ако някой поиска да ти го отнеме, нали?

— Да, предполагам. Но при този недостиг на веществото…

— О, науката скоро ще се прави, както ти каза, щом се появи търсене. Да се съберат достатъчно пари, да се впрегнат достатъчно хора в работата — това е всичко.

— Но според татко ще настъпи хаос.

— Разбира се, че ще има хаос. Не можем да получим homo superior без родилни мъки. Но това не е важно. Важното е да предотвратим задушаването му още при самото му раждане. Това е проблемът.

— Но щом стане известно, хората ще започнат да се борят да удължат живота си.

— Ти говориш за отделните хора, мила, но те са подчинени на институции. Костеливият орех на цялата работа е, че институциите много определено няма да искат това удължаване.

Повечето институции съществуват, за да управляват в широк мащаб и едновременно да запазват приемствеността на нещата, така че да се преодоляват трудностите, които възникват от краткостта на отделния човешки живот. В тях постоянно едни хора се заменят с други, но институцията като цяло остава. По-младите очакват да заемат в тях в определено време мястото на по-старите.

Задай си сега въпроса, не само колко институции няма да са съгласни, но и колко хора ще се отнесат благосклонно към перспективата да имат двеста-триста годишен живот като дребен служител? Дали някой ще приветства мисълта за един и същ директор, президент, съдия, управител, партиен лидер, папа, шеф на полицията или водещ модист в продължение на век-два? Ще видиш, че всичките ни съществуващи институции са това, което са, защото се има предвид, че животът ни е някъде около шейсет-седемдесет години. Премахни това условие и те ще загубят своя смисъл.

— Това е много крайно мнение — каза Зефани със съмнение.

— Помисли над него. Вземи само един пример. Ти си младши служител в учреждение. Разбира се, би желала да живееш по-дълго, но само докато разбереш, че това означава да триеш дрехите си върху все същия стол на нисш служител през следващите петдесет-шейсет години. Тогава вече няма да си толкова сигурна, че го искаш.

Или пък си едно от онези малки момичета, които бързат като маймуни да се омъжат за първия срещнат. Възгледът „само смъртта ще ни раздели“ започва да поовехтява в наши дни. Но кой въобще би издържал на перспективата да прекара сто и петдесет години с партньор, взет още през юношеството?

Или образованието. Повърхностните познания бяха достатъчни да оправят повечето от нас в продължение на някакви петдесет години, но не са в състояние да ни осигурят пълноценен живот за двеста и повече.

Личността ще се сблъска на живот и смърт с правилата и институциите. И това ще бъде най-богатата реколта на шизофрения, която някога е възниквала.

И не можеш да направиш от това въпрос само на личен избор. Всеки, който избере дълъг живот, ще блокира придвижването и повишение на хората, които не са го избрали.

Всеки от нас е част от някакви социални и професионални общности и борейки се отчаяно да оцелеят, те ще отстояват да се отхвърли лишеина изцяло.

Зефани поклати глава.

— О, не, не мога да повярвам. То абсолютно противоречи на нашите естествени инстинкти за оцеляване.

— Това едва ли влиза в сметката. Всяко цивилизовано поведение трябва да подтиска Бог знае колко инстинкти. Възможността лишеинът да бъде отхвърлен, е напълно вероятна.

— Но дори ако официално се забрани, стотиците хиляди хора тайно ще се надсмиват над закона — упорстваше Зефани.

— Не съм много сигурна. Малка привилегирована класа би могла да опита, на много висока цена. Като да си купиш дълъг живот на черния пазар. Но това едва ли ще може да се скрие, нали? Във всеки случай поне не за дълго.

Зефани се обърна и известно време гледаше през прозореца как облените в слънце облачета плуваха в синьото небе.

— Дойдох при теб все още изплашена за себе си — каза тя. — Но и развълнувана, защото мислех, че откритието на татко, е, твоето и на татко откритие, е една от най-големите крачки, правени някога. Една от най-старите мечти се е сбъднала. Нещо, което ще промени цялата история и ще ни отведе в чудесна нова ера… Но той мисли, че хората ще се бият помежду си за лишеина, а ти смяташ, че ще се бият, за да го спрат. Къде е ползата в такъв случай? Нищо няма да донесе, освен битки и злочестини. По-добре никой от вас да не го беше откривал.

Даяна я погледна замислено.

— Не мислиш така, мила. Знаеш не по-зле от мен, че светът е бъркотия, и затъва все по-дълбоко всеки ден. Ние доста несигурно държим в ръце силите, които освобождаваме, пренебрегваме проблемите, които трябва да бъдат решени. Погледни хората — с всеки ден се увеличават с хиляди. След стотина години ще бъдем във Века на глада. Съумяваме да отложим най-лошото по един или друг начин, но отлагането никога не е решение. Когато сривът настъпи, ще стане толкова страшно, че водородната бомба ще ни изглежда хуманна в сравнение с него.

Не фантазирам. Говоря за неизбежното и ако не направим нещо да го спрем, хората ще преследват хора из развалините, за да ги изядат. Оставяме нещата да вървят към това, защото с нашия обикновен кратък живот няма да сме тук, за да го видим. Грижи ли се нашето поколение за наследството, което оставя? Ни най-малко. „По дяволите децата на нашите деца; ние да сме добре“.

Само едно нещо може да спре всичко това: някои от нас трябва да живеят достатъчно дълго, за да се страхуват за нас самите. И ние трябва да живеем достатъчно дълго, за да научим повече. Сега достигаме мъдростта, когато сме на половин стъпка от старостта. Трябва ни време, за да придобием мъдрост, която можем да използваме, за да разчистим бъркотията. Ако не го получим, ние, като всички други животни, които се свръхразмножават, ще започнем да гладуваме. Ще гладуваме през най-черната от мрачните епохи.

Трябва ни по-дълъг живот, преди да е станало твърде късно. За да имаме време да придобием мъдрост да контролираме съдбата си. Да излезем от състоянието си на животинска порода и да започнем да се цивилизоваме.

Тя млъкна и се усмихна унило на Зефани.

— Съжалявам за високопарността, мила моя. Но такова облекчение е да можеш да кажеш всичко на някого. Какъвто и хаос да причини днес лишеина, всяко друго решение би било безкрайно по-лошо.

Зефани не отговори няколко минути. После попита:

— Така ли виждаше нещата през цялото време, когато беше още в „Дар“, Даяна?

Даяна поклати глава.

— Не. Едва сега стигнах до това мнение. В онези дни виждах откритието като дар, който трябва да се използва, защото ми се струваше, че е стъпало в еволюцията. Ново развитие, което ще ни издигне още по-високо ниво над животните. Едва по-късно взех да разбирам истинската необходимост от него. И спешността на работата. Ако бях ги почувствала в самото начало, сигурно нямаше да постъпя така. Може би щях да се опитам да публикувам откритието, както се прави. Сигурно щеше да ми бъде попречено…

Но както се развиха нещата, на практика не виждах защо да се бърза. Важното бе да се създаде общност от хора с влияние и дълъг живот, които няма да знаят за него, но които по-късно щяха да се борят за живота си.

Тя отново леко се усмихна.

— Знам, начинът, по който го направих, изглежда странен. Сигурна съм, че за твоя баща е възмутителен. Но все още не мога да измисля друг, по който бих успяла да го постигна. Имам ги, разбираш ли. Почти хиляда жени. Почти всичките роднини или омъжени за влиятелни хора. И щом веднъж разберат положението, всеки, който се опита да ги лиши от допълнителните им години живот, ще съжалява.

— Как го направи? — пожела да узнае Зефани.

— Щом ми хрумна идеята, взех да я обмислям. Тя ми се струваше все по-хубава и по-хубава. Спомних си разказа за човек, който крадял перли и начинът, по който ги криел — смесвал нанизите с истински перли в пратки с фалшиви… Реших да направя нещо по-добно.

Ами в края на краищата всеки женски вестник е пълен с предложения „да запазите вашата младост“, „да съхраните младежката си фигура“ и тъй нататък. Всъщност никой не вярва ни дума от това, но хората са придобили непреодолим навик да се надяват и да опитват. Аз бих могла да им покажа резултати и те биха били очаровани. Но толкова често са били мамени, че всъщност не вярваха, че им се прави нещо кой знае какво. Радваха се, че изглеждат все по-добре, но го приписваха на диетата. Е, започнаха да смятат, че използвам нещо малко по-добро от конкурентите ми, може би. Но да повярват, че най-после са попаднали на истинско средство за младост след хиляди години фалшиви рецепти! Не и не. Не.

Отначало и аз бях не малко шокирана от идеята си. Но си казах, това е двайсти век такъв, какъвто е. Той не е век на разума и дори не е деветнайсти век. Той е епоха на празните приказки, време на заобиколните пътища. Разумът е натикан в задните стаи и там трябва да работи да измисли средства, чрез които хората да могат да се накарат да почувстват нужната им посока. Аз имах предвид жените. По дяволите разума. Работата бе да ги подмамя да купят, каквото аз исках да купят. Така че бях съвсем в хармония с модерния начин на търговия.

След като веднъж реших, че това може да се направи, най-важното бе да си осигуря материал. Трябваше да бъда уверена в постоянното снабдяване с това, което баща ти нарича лишеин, а аз — терцианин. Обявих, че отивам за една година на околосветско пътешествие.

И наистина пътешествах, макар че прекарах почти цялото време в Източна Азия. Отидох първо в Хонконг, свързах се с параходния агент на твоя баща там. Той ме запозна с мистър Крейг, приятел на мистър Макдоналд, който ни изпрати лишея Терциус. Макдоналд бе починал преди година. Мистър Крейг ме свърза с няколко души, работили с мистър Макдоналд. По-късно се запознах и с мистър Макмърти, който е бил в експедицията, открила първото находище на лишея. Наех мистър Макмърти. Той направи постъпки и получи разрешение от Китай.

Баща ти сигурно ви е казал, че сложих mongo-lensis в името, което дадох на първата проба, но това се оказа погрешно. Растението идва от Хокианг, провинция Манджурия, на север от Владивосток. Разрешението, за щастие, дойде през пролетта и можахме да започнем веднага.

Мистър Макмърти ни заведе до мястото без много трудности. Но разочарованието ми беше голямо. Имаше много малко терциус. Практически растеше само върху хиляда акра и то разпокъсано на групички около малко езерце. Бе по-лошо, отколкото очаквах. Намерихме човека, който заедно със семейството си го събираше и изпращаше. Поговорихме и стана ясно, че ако го бере редовно, скоро няма нищо да остане. Но човекът не мислеше, че това е единственото находище, така че организирахме издирване на лишея върху доста голяма площ наоколо. Никой не ни пречеше. Това е нещо като блатиста област с тресавища и участъци, които стават за паша. Открихме всичко на всичко още пет находища с терциус. Три — малко по-големи от находището на баща ти и две по-малки. Всичките в радиус от около четирсет километра.

Това беше добре, но ако лишеят не се срещаше никъде другаде, без съмнение доставките щяха да бъдат крайно ограничени. Успях да организирам местните хора да ми събират годишно определено количество със стандартно качество. Мистър Макмърти уреди то да се отнася в Дайрън и оттам с параход от Нагазаки да се изпраща тук. Направих всичко възможно да договоря количество, което няма да унищожи находищата, но лишеят расте толкова бавно, че не може да се създаде голям запас. За съжаление, няма надежден начин да знаем и какво точно е положението там, освен ако се отиде на място. Не можем да се надяваме и да увеличим доставките, ако не намерим и други находища или не открием и други видове, които също образуват лишеин.

Фактически положението не ми харесваше. Досега все пак вървеше добре, защото никой освен нас не се интересуваше. Но едни безредици в оня край могат да провалят работата напълно. Нещо повече, мястото е под контрола на китайците, но е съвсем близо до границата с руснаците и ако те се заинтересуват, направо могат да отрежат Манджурия.

Казвам ти това, защото смятам, че някой трябва да го знае. Чувствам, че нещата не ще могат да се опазят още дълго в тайна. Когато се разчуе, истинският източник на лишея при никакви обстоятелства не трябва да става общоизвестен. Баща ти, сигурна съм, преценява това тъй добре, както и аз, но бих искала да му го споменеш. Аз оставих нарочно фалшива следа. Всъщност пуснах цяло ято фалшиви патици. Надявам се, че и той е направил същото. Колкото до теб, ти си само едно от обработените лица. Ако някой някога те попита — не знаеш нищо за лишеите. И второ — нямаш ни най-малка представа, откъде идват. Жизнено важно е находището да не стане известно. Почти също толкова важно обаче е сведенията за него да не се изгубят. Аз или баща ти, или пък и двамата заедно, ще бъдем главният прицел. Разбира се, човек никога не знае… Ще бъде въпрос на живот и смърт.

— Започвам да разбирам — каза Зефани.

— Е — продължи Даяна, — след като уредих това, върнах се тук и се впуснах в бизнеса. И — добави тя, като се огледа в стаята и навън към малката градина — справих се доста добре. Защо не?

Зефани не отговори. Потънала в мисли, се бе вторачила в цвета на стената. Обърна се и погледна Даяна.

— Бих искала да не беше ми казвала, имам предвид за находищата.

— Ако знаеш колко често ми се е искало никога през живота си да не бях виждала никакъв лишей — каза Даяна.

— Казвам ти го, защото човек не трябва да ми има доверие.

И Зефани й разказа за Ричард.

Даяна я гледаше замислено.

— Изпитала си шок, разбира се, голям шок. Не смятам, че е вероятно да ти се случи втори път.

— Няма. Сега го разбирам по-добре. Бях толкова объркана. Стори ми се, че съм изоставена съвсем сама на себе си. Само трябваше да посрещна всичко това. Бях уплашена, но сега, когато знам, че сме много, е друго. И все пак няма никакво оправдание — аз издадох тайната.

— Той повярва ли ти или само помисли, че говориш глупости?

— Аз… не съм сигурна. Мисля, че би трябвало да знае, че в това има нещо.

Даяна помисли отново.

— Този млад човек, Ричард, що за младеж е? Мозък или мускули?

— И двете — каза Зефани.

— Щастливец. Имаш ли му доверие?

— Ще се омъжа за него — каза Зефани рязко.

— Това не е отговор. Жените постоянно се омъжват за хора, на които нямат доверие. Какво работи?

— Адвокат е.

— Тогава поне трябва да притежава някаква дискретност. Ако му имаш доверие, заведи го при баща си и нека чуе всичко. Ако нямаш, кажи ми.

— Имам — отговори Зефани.

— Много добре. Направи това преди той да реши сам да потърси що за огън гори под дима, който ти си разпръснала.

— Но…

— Но какво? Или ще трябва да направиш той да научи повече, или да мълчиш.

— Да — съгласи се покорно Зефани.

— Отлично — каза Даяна с вид на човек, успял да разреши този въпрос. — Сега искам да знам малко повече за теб. Какъв фактор е използвал баща ти затеб?

— Какъв какво?

— Фактор. Той увеличава живота ти три, четири, пет пъти?

— О, разбирам. Той каза три пъти, и на Пол, и намен.

— Ясно. Предпазлив е. Разбира се, че трябва да е такъв с вас двамата. Но обзалагам се, че е приложил по-висок фактор на себе си.

— Искаш да кажеш, че би могло да се живее и по-дълго? Не знаех това.

— Аз лично използвам пет. Безопасно е, но пък личи повече. А върху клиентите на „Нефертити“ прилагам два, два и половина, до три.

— За Бога, как можеш да го правиш без тяхно знание?

— О, не е трудно. Толкова много неща се правят в едно скъпо заведение за разкрасяване. Кой би могъл да разбере кой от резултатите на какво се дължи?… И кой го е грижа, след като последици те са добри?

Даяна се намръщи:

— Единственото, което наистина ми причинява безпокойство, са онези ужасни жени, които не казват навреме, че ще имат бебе, така че да им прекъсна инжекциите с лишеин, за да не получават отклонения от нормата. Страхувам се, че един ден някой от онези типове, който постоянно си пъха носа навсякъде ще подреди в колонка статистическите данни, които показват, че клиентките на „Нефертити“ средно носят бебетата си по-дълго, отколкото всички други. Това би могло да причини неудобства. И да бъде твърде трудно да се обясни, че е безопасно. Но за сега не се е случвало…

Фактически ние се оправяхме чудесно, докато не се появи мисис Уилбъри с нейната проклета алергия. Лош късмет. Доста простоватичка бе, горката. Поду се съвсем тревожно: ярък повсеместен обрив, астматични пристъпи, които мъчително затрудняваха дишането й. Несъмнено, това беше лошо време за нея. Но тя бе успокоена с пет хиляди. Но сега адвокатът й я подучи да поиска десет хиляди! Десет хиляди, защото имала леко повторение на симптомите, когато яде гъби. Можеш ли да повярваш! И се е запънал като магаре, което ще ни създаде доста неприятности, когато се разчуе. Гъби, Господи!

Даяна се мръщи още известно време, но след това настроението й се подобри:

— Може би все пак ще се справим — каза тя. — А ако не успеем, е, във всеки случай не е кой знае колко далеч времето…