Джон Уиндъм
Денят на трифидите (8)

Провал

Вървях през непознат изоставен град, някаква камбана биеше печално и един гробовен безплътен глас се носеше из празното пространство: „Зверът избяга! Внимание! Зверът избяга!“ Събудих се и разбрах, че наистина се звънеше. Беше ръчен звънец, от който се раздаваше такова двойно медно дрънчене, че за момент, стреснат от острия му рязък звук, не можех да си спомня къде се намирам. След малко, докато все още седях замаян, до мен долетяха викове: „Пожар! Пожар!“ Изскочих от одеялата и така, както си бях, изтичах в коридора. Там миришеше на дим, чуваше се шум от забързани стъпки, блъскаха се врати. Като че ли най-силният шум идваше някъде отдясно, където звънецът продължаваше да звъни и уплашени гласове да викат, затова се обърнах и се затичах в тази посока. Слаба лунна светлина се процеждаше през високите прозорци в дъното на коридора, като осветяваше пътя ми дотолкова, че да мога да се движа в средата и да избягвам хората, които пипнешком вървяха покрай стените.

Стигнах стълбите. Звънецът все още дрънкаше долу във фоайето. Заслизах надолу колкото се може по-бързо сред, дим, който все повече се сгъстяваше. Някъде към края на стълбите се спънах и полетях напред. Полумракът внезапно се превърна в тъмнина, в която като облак от игли избухна някаква светлина, и това беше всичко…

Първото нещо беше болка в главата. Следващото — силният блясък, които ме блъсна в очите и ме заслепи като с прожектор. Когато обаче, вече по-предпазливо, започнах да повдигам клепачите си, оказа се, че е обикновен прозорец и при това доста мръсен. Знаех, че лежа на легло, но не се изправих да разузнавам повече, някакво бутало така блъскаше из главата ми, че ми отнемаше всякакво желание да се движа. Лежах неподвижно и изучавах тавана до мига, в който открих, че китките ми са завързани. Откритие, което моментално ме изтръгна от летаргията, независимо от бучащата ми глава. Установих, че беше работено много прецизно. Не болезнено стегнато, но абсолютно сигурно. Изолационна жица, обвита по няколко пъти около всяка китка и възел, направен там, където не бих могъл да го достигна със зъби. Изругах и се заоглеждах. Стаята беше малка и освен леглото, на което лежах, съвсем празна.

— Хей! — извиках аз. — Има ли някой тук?

След около половин минута навън се чу тътрене на крака. Вратата се отвори и се появи някаква глава. Беше малка глава с груб вълнен каскет на върха. Отдолу висеше разкривена връзка, а на лицето й се тъмнееше небръсната брада. Главата не беше обърната точно към мен, а някъде най-общо в тази посока.

— Здрасти, петле — каза тя доста дружелюбно. — Свести ли се, а? Чакай малко, сега ще ти донеса нещо съгревающо — и изчезна отново.

Инструкцията да чакам беше абсолютно излишна, но не чаках дълго. След няколко минути той се върна, като носеше едно канче с телена дръжка, в което имаше чай.

— Къде си? — попита мъжът.

— Точно срещу теб, на леглото.

Тръгна с протегната напред лява ръка, докато напипа крака на леглото, заобиколи го и ми подаде канчето.

— Заповядай, приятелче. Има малко странен вкус, щото старият Чарли му е ливнал малко ром, но мисля, че няма да имаш нищо против.

Поех канчето, като го крепях с доста усилия между завързаните си ръце. Чаят беше силен и сладък, а за рома не се бяха скъпили. Вкусът може и да беше странен, но ми подействува като самия еликсир на живота.

— Благодаря. Ти си истински вълшебник. Казвам се Бил.

Той май се казваше Алф.

— Защо е всичко това, Алф? Какво става тук?

Той седна на края на леглото и ми протегна пакет цигари и кибрит. Взех една, запалих първо неговата, после моята и му върнах пакета.

— Нещата стоят така, приятелче. Вчера сутринта в Университета стана малко сбиване — може би си бил там?

Казах му, че съм го видял.

— А, та след тая шега Коукър — това е тоя, дето приказваше — нещо се ядоса. „О’кей“ — каза той някак гадно. „Те сами си го изпросиха. Аз излязох пред тях честно и открито. Сега ще си получат заслуженото.“ Преди това се бяхме срещнали с няколко мъже и едно бабе, които също виждаха, и те се наговориха с него. Бива си го тоя Коукър!

— Искаш да кажеш, че той е организирал цялата работа? Че не е имало никакъв пожар или нещо подобно?

— Пожар! Ще пукна от смях! Само трябваше да опънат няколко жици, да запалят хартия и клечки във фоайето и да раздрънкат проклетия звънец. Предположихме, че тези, които могат да виждат, ще дойдат първи, защото все още луната не беше залязла. И точно така стана. Коукър и един друг ги обработваха, когато се спънеха, и ни ги подаваха да ги качваме на камиона. Просто като фасул.

— Хм — казах аз мрачно. — Този Коукър, изглежда, не е глупав. И колко балами се уловихме в капанчето му?

— Около две дузини — въпреки че пет-шест се оказаха слепи. Като натоварихме камиона, колкото побираше, изчезнахме и оставихме останалите да се оправят сами.

Каквото и да беше мнението на Коукър за нас, беше ясно, че Алф не изпитва никаква неприязън. Той като че гледаше на цялата работа като на спорт. Лично мен прекалено много ме болеше, за да го възприемам като спорт, но мислено свалях шапка на Алф. Бях сигурен, че на негово място нямаше да намеря сили да гледам на каквото и да било като на спорт. Допих си чая и взех още една от цигарите му.

— Каква е програмата оттук нататък? — попитах го.

— Коукър смята да ни раздели на групи и да прикрепи по един от вас към всяка група. Вие ще се грижите за завличането и един вид ще бъдете нещо като очите на останалите. Изобщо работата ви ще е да ни помогнете да оцелеем, докато някой дойде и сложи край на тоя мор.

— Разбирам — казах аз.

Алф наостри уши. Не беше вчерашен. Беше доловил в тона ми нещо, за което аз самият не предполагах.

— Мислиш, че няма да е скоро ли? — попита той.

— Не знам. Какво казва Коукър?

По всичко изглеждаше, че Коукър не се беше занимавал с подробностите. Алф обаче имаше собствено мнение по въпроса.

— Ако ме питаш мене, смятам, че никой няма да дойде. Ако е имало такъв, той да е дошъл досега. Разбирам да бяхме в някое затънтено провинциално градче, но Лондон! Близко е до акъла, че първо тук трябваше да дойдат. Не, според мен още никой не е дошъл, а това означава, че никога няма да дойде, а това значи, че няма кой да дойде. Господ да ме убие, ако някога съм предполагал, че може да се случи такова нещо.

Нищо не отговорих. Алф не беше от тия, които можеш да будалкаш с повърхностни утешения.

— Май и ти така виждаш нещата? — каза след малко той.

— Положението не е много розово — признах аз, — но все още има надежда. Може би хора от друга страна…

Той поклати глава.

— Трябваше да са дошли досега и по улиците да обикалят коли с високоговорители, за да ни казват какво да правим. Не, братко. Просто няма кой и откъде да дойде. Ето, това е положението.

Известно време мълчахме. След малко той каза:

— Ех, не беше лош животецът — докато го имаше.

После ми разказа как беше живял. Захващал се с най-различни работи и винаги успявал да се занимава с по нещо незаконно и интересно. На края Алф заключи:

— А бе, така или иначе, не живеех зле. А ти какво бачкаше?

Казах му. Професията ми не му направи никакво впечатление.

— Хм, трифиди! Проклети и гадни същества, ако питаш мен. Неестествени, както се казва.

С това разговорът приключи.

Алф си излезе и ме остави да размишлявам с помощта на един пакет от неговите цигари. Премислих положението, но не мога да кажа, че ми хареса. Чудех се как ли го възприемат останалите. Особено ме интересуваше мнението на Джозела.

Станах от леглото и се приближих до прозореца. Шансовете ми не бяха много големи. Вътрешна шахта с дълбочината на четирите етажа под мен, със стени, облицовани с бели плочки, и капак от армирано стъкло на дъното. Оттук не можех да постигна кой знае какво. Алф беше заключил вратата след себе си, но все пак я пробвах. Така, за чиста съвест. Самата стая не ми подсказваше нищо. Приличаше на стая в долнопробен хотел, с тази разлика, че всичко освен леглото беше изхвърлено навън.

Отново седнах и се замислих. Може би бих могъл даже и с вързани ръце да се справя с Алф — в случай че нямаше нож. Но най-вероятно имаше и това нямаше да е много приятно. Сляп човек, въоръжен с нож, ще се мъчи да те обезвреди. Освен това възникваше проблемът как да разбера покрай колко други трябваше да мина, преди да успея да се измъкна от сградата. И най-вече не исках да навредя на Алф. Струваше ми се по-разумно да изчакам, докато се яви удобен случай — а такъв все някога трябваше да се яви — на един виждащ сред слепци.

След един час Алф отново дойде и донесе чиния с храна, лъжица и ножове.

— Малко е грубичко — извини се той, — но забраниха всякакви вилици и ножове.

Докато се хранех, попитах го за останалите. Не можа да ми каже кой знае колко, а не знаеше и имена, но успях да разбера, че сред заловените е имало и жени. После за няколко часа останах сам и ги прекарах, опитвайки се да се отърва от главоболието си със сън.

Когато Алф отново се появи, за да ми донесе още храна и задължителното канче чай, придружаваше го и човекът, когото той беше нарекъл Коукър. Сега ми се стори много по-изморен от първия път, когато го бях видял. Под мишница носеше купчина книжа. Огледа ме изпитателно.

— Ясна ли ви е идеята?

— Това, което Алф ми каза — отговорих.

— Добре тогава — той хвърли книжата на леглото, изтегли най-горната диплянка и я разтвори. Беше карта на Голям Лондон. Посочи ми един район, дебело очертан със син молив, включващ част от „Хемпстед“ и „Суис Котидж“.

— Това е вашият участък. Групата ви ще работи в този район и в ничий друг. Не може всички да са на едно място. Задачата ви е да откриете храната в този район и да се погрижите хората ви да я получат — нея и всичко друго, от което имат нужда. Ясно ли е?

— В противен случай? — казах аз, като го гледах.

— В противен случай те ще изгладнеят. А като изгладнеят, това няма да е никак добре за вас. Някои от момчетата си ги бива, а и никой от нас не го прави за развлечение. Така че внимавайте. Утре сутринта ще ви превозим до участъка с камиони. След това вие трябва да се грижите за съществованието им, докато някой дойде да оправи нещата.

— А ако никой не дойде?

— Трябва да дойде — отговори мрачно той. — Както и да е. Това са вашите задължения и още веднъж ви напомням, придържайте се само в собствения си район.

Спрях го, когато вече се канеше да излезе от стаята.

— Има ли тук едно момиче — мис Плейтън?

— Не знам никакви имена.

— Руса, висока около шест фута и шест-седем инча, със сивосини очи.

— Има едно момиче горе-долу толкова високо и русо. Само че не съм й гледал очите. Имам по-важна работа в момента — каза той и излезе.

Разгледах картата. Не бях много възторжен от определения ми район. Част от него действително беше едно доста здравословно предградие, но при така стеклите се обстоятелства място, включващо докове и складове, щеше да ни свърши много повече работа. Съмнявах се, че там изобщо имаше някои по-големи складове, но: „Всички не могат да вземат наградата“ — без колебание би казал Алф, а освен това нямах никакви намерения да се задържам там повече от необходимото.

Когато Алф отново се появи, попитах го дали ще занесе на Джозела една бележка. Той поклати глава.

— Съжалявам, братко, забранено е.

Обещах му, че ще бъде съвсем безобидна, но той остана непреклонен. Не можех да го обвинявам. Нямаше никакви причини да ми вярва, а и не можеше да прочете бележката, за да разбере дали е толкова безобидна, колкото твърдях. Както и да е, и без това нямах нито лист, нито молив, така че се отказах от тази идея. След известно настояване обаче той се съгласи да я уведоми, че съм тук, и да разбере района, в който я изпращаха. Не му се искаше да прави чак толкова много, но трябваше да признае, че ако действително по някакъв начин положението се оправеше, за мен щеше да е много по-лесно да я открия отново, ако знам откъде да започна търсенето.

След това за известно време компания ми правеха единствено собствените ми мисли.

Бедата беше в това, че не бях напълно убеден в правотата на нито един вариант. Човек притежава тази дяволска способност да вижда нещата и от двете им страни. Знаех, че разумът и далновидността подкрепяха Майкъл Бийдли и групата му. Ако те бяха тръгнали, несъмнено и ние с Джозела щяхме да отидем с тях и да работим с тях — и все пак, убеден съм, че нямаше да се чувствувам добре. Никога нямаше да съм съвсем сигурен, че нищо не е могло да се направи за потъващия кораб, никога нямаше да се отърва от съмнението, че не съм обявил за разумни собствените си предпочитания. Ако действително нямаше никаква възможност за организирано спасяване, тогава техният вариант да се спаси поне това, което е възможно, беше по-разумен. Но за съжаление разумът далеч не е единственото нещо, от което е изтъкан човекът. Противопоставих се точно на този начин на мислене, за който старият професор беше казал, че е толкова трудно да се промени. И той беше неоспоримо прав, когато казваше колко трудно се възприемат нови принципи. Ако например станеше чудо и неочаквано се появеше някакъв начин за спасение, много добре знаех каква гадина щях да се чувствувам за това, че съм се измъкнал, независимо от подбудите, и как щях да презирам и себе си, и другите за това, че не бяхме останали тук в Лондон да помагаме дотогава, докато е възможно.

Но, от друга страна, ако не дойдеше помощ, как щях да се чувствувам за това, че съм си изгубил времето и прахосал напразно усилията, докато по-решителни хора са се заели със спасяването на това, което е било възможно.

Знаех, че трябва да реша веднъж завинаги коя е правилната кауза и да й остана верен. Но не можех. Люшках се. И няколко часа по-късно, когато вече заспивах, аз все още се люшках.

Нямаше начин да разбера какво беше решила Джозела. Нямах никакво лично съобщение от нея. Но Алф беше подал главата си веднъж тази вечер. Съобщението му беше кратко:

— Уестминстър — каза той. — Господи! Не виждам каква кльопачка ще намерят в Парламента.

Рано на другата сутрин Алф влезе и ме събуди. Придружаваше го едър мъжага с неспокойни очи, който попипваше касапския си нож с ненужна показност. Алф се приближи и хвърли един пакет дрехи на леглото. Другарят му затвори вратата и се облегна на нея, като ме наблюдаваше с опитно око и си играеше с ножа.

— Дай си лапите, братко — каза Алф.

Протегнах ръцете си към него. Той напипа жиците върху китките ми и ги преряза с клещи.

— А сега облечи тази премяна — каза и отстъпи назад.

Докато се обличах, специалистът с ножа наблюдаваше всяко мое движение като ястреб. Когато бях готов, Алф извади чифт белезници.

— Трябва да сложиш и тези — каза той.

Поколебах се. Човекът до вратата престана да се обляга върху нея и насочи ножа си към мен. Очевидно за него това беше най-интересният момент. Реших, че може би не е сега времето за каквито и да било опити, и протегнах ръцете си. Алф напипа китките ми и щракна белезниците. После отиде и ми донесе закуската.

След около два часа другият отново се появи. Ножът му беше на видно място.

— Айде — каза той.

Това беше единствената дума, която изобщо го чух да произнася.

Изпитвайки неприятното усещане от постоянното присъствие на ножа зад гърба си, слязох по стълбите и пресякох преддверието. На улицата ни чакаха два натоварени камиона. Коукър с още двама стоеше до задния капак на единия. Направи ми знак да се приближа. Без да промълви нито дума, прекара една верига през ръцете ми. На двата края на веригата имаше по един каиш. Единият вече беше омотан около лявата китка на як сляп мъж, който стоеше до него, другия той омота около дясната китка на друг с не по-малко бандитска физиономия, така че аз бях между тях. Нямаха намерение да се подлагат на какъвто и да било риск.

— На ваше място не бих опитвал никакви глупости — посъветва ме Коукър. — Вие се дръжте добре с тях и те ще се държат добре с вас.

Тримата непохватно се покатерихме отзад в камиона и двете коли потеглиха.

Спряхме някъде около „Суис Котидж“ и се изсипахме на улицата. Виждаха се около двадесетина души, които очевидно безцелно блуждаеха около канавките. При шума от моторите всички до един се обърнаха към нас. С недоверчиво изражение на лицата, като че бяха части от един-единствен механизъм, започнаха с надежда да се приближават, като от време на време викаха. Шофьорите ни извикаха да се отместим. Върнаха назад, обърнаха колите и изтрополиха натам, откъдето бяхме дошли. Приближаващите се спряха. Един-двама изкрещяха след камионите, повечето отчаяно и безмълвно се върнаха към предишното си блуждаене. На около петдесетина метра имаше една жена, тя изпадна в истерия и заблъска главата си в стената. Доповръща ми се.

Обърнах се към групата си:

— Е, казвайте какво искате най-напред?

— Квартира — отговори един от тях. — Трябва да имаме някакво място, където ще нощуваме.

Реших, че поне това трябва да им намеря. Не можех просто да се измъкна и да ги зарежа така захвърлени на улицата. Като сме стигнали дотук, поне да им намеря някакъв център, нещо като главна квартира, за да могат да стъпят на краката си. Трябваше ни място, където нещата можеха да се докарват и складират, хората да се хранят и да живеят заедно. Преброих ги. Бяха петдесет и двама, четиринайсет от които жени. Най-доброто разрешение щеше да бъде някой хотел. Него поне нямаше да снабдяваме с легла и завивки.

Мястото, което избрахме, беше един поразкрасен пансион, състоящ се от четири свързани помежду си викториански къщи, който ни осигуряваше значително повече неща от един обикновен подслон. Когато влязохме, там вече имаше около половин дузина хора. Един господ знае какво беше станало с останалите обитатели. Тези уплашено се бяха сгушили в един от салоните — старец, възрастна жена, която, както се оказа после, беше управителката, мъж на средна възраст и три момичета. Управителката успя психически да се стегне дотолкова, че ни отправи няколко доста силно звучащи заплахи, но ледът и на най-свирепия й хотелиерски маниер беше доста тънък. Старецът се опита да я подкрепи, като се поразвика малко. Останалите не направиха нищо. Само нервно държаха лицата си обърнати към нас.

Обясних, че се заселваме в хотела. Ако не им харесва, могат да си отидат, ако, от друга страна, предпочитат да останат и делят наравно с нас всичко, което имаме, имат пълна свобода на действие. Не бяха много доволни. По реакцията им се досетих, че някъде в сградата имат таен склад с провизии, които не изгаряха от желание да делят с нас. Когато обаче до съзнанието им достигна, че имаме намерение да натрупаме по-големи запаси, отношението им видимо се промени и те се приготвиха да извлекат максимална полза от създалото се положение.

Реших, че трябва да остана още един-два дена, докато групата се установи. Подозирах, че Джозела изпитва същите чувства към нейните хора. Умен човек е този Коукър — номерът се нарича „подръж бебето“. Но след това ще се измъкна и ще отида при нея.

През следващите няколко дни системно обработвахме големите магазини в близката околност. Почти всичките бяха еднотипни и при това не много големи. Почти навсякъде преди нас бяха минали други. Витрините бяха в ужасно състояние. Прозорците бяха счупени, навсякъде бяха нахвърляни полуотворени консервени кутии и разсипани пакети, които бяха разочаровали търсещите и сега лежаха във вид на лепкава воняща маса сред отломките от счупените стъкла. По принцип загубите бяха малки, вредите повърхностни и ние винаги успявахме да открием по-големите каси вътре или зад магазините недокоснати.

Далеч не беше лесно за слепи хора да носят и маневрират с тежките каси из магазина, да ги изнасят и товарят на ръчните колички. След това трябваше да ги закарат до квартирата и да ги складират. Но с практиката хората постепенно взеха да придобиват известна сръчност.

Това, което най ги затрудняваше, беше необходимостта от моето присъствие. Много малко или нищо не можеше да се върши, ако не бях там да ги ръководя. Беше невъзможно да се действува с повече от една работна група едновременно, въпреки че бихме могли да сформираме дузина. Нито пък нещо можеше да се върши в хотела, докато бях навън със снабдителната група. Освен това времето, което трябваше да прекарвам в разузнаване и проучване на района, беше абсолютно загубено за всички останали. Двама виждащи можеха да свършат двойна работа, че и повече.

Щом започнехме веднъж, целия ден бях прекалено зает, за да мисля за нещо друго освен за конкретната работа, а нощем — прекалено уморен, за да правя нещо друго, освен да заспивам в мига, в който легнех. От време на време си казвах: „До утре вечер ще съм ги подсигурил достатъчно, е, достатъчно поне, за да изкарат още някое време. После ще изчезна оттук и ще намеря Джозела.“

Това звучеше чудесно, но всеки ден си казвах, че утре ще мога да го направя, и всеки ден ставаше все по-трудно. Част от тях бяха започнали да научават някои неща и все пак практически нищо — от тършуването из магазините до отварянето на консервите — не можеше да става без мен. Както вървяха нещата, по всичко изглеждаше, че вместо да намалява, нуждата от мен щеше непрекъснато да нараства.

И вината не беше тяхна. Точно това най-много усложняваше нещата. Някои толкова много се стараеха. И като ги гледах, ставаше ми все по-невъзможно просто така да си затворя очите и да си замина. Десетки пъти на ден проклетисвах този Коукър, че ме забърка в тая работа, но това съвсем не ми помагаше да разреша проблема: и така, продължавах да се чудя как ще свърши всичко…

Първият намек за това, въпреки че тогава не можах да се досетя, се появи на четвъртата, а може да беше и петата сутрин, тъкмо когато се канехме да тръгнем. Една жена извика от стълбите, че горе имало двама болни, и според нея били доста зле.

Това обаче не се хареса на моите кучета, които ме пазеха.

— Слушайте — казах им аз, — до гуша ми дойде тази каторжническа история с веригата. Без нея ще се справяме далеч по-добре, отколкото сега.

— Ха, та да се измъкнеш и да отидеш при старата си тайфа — обади се някой.

— Няма да ви измамя. Ако исках, досега можех да смажа тия двама любители, които си играят на горили, по всяко време на деня или нощта. И не съм го направил, защото нямам нищо против тях, освен че са двама умопомрачени душевадци…

— Ъ-ъ-ъ — запротестира едното куче.

— Но — продължих аз — ако не ме пуснат да проверя какво става с онези хора, могат да очакват, че ще ги смажа във всеки момент от тази минута насетне.

Двамата решиха, че доводът ми е сериозен, но когато влязохме в стаята, внимаваха да не се отдалечават повече от възможностите, които им даваше веригата. Болните се оказаха двама мъже — един млад и един на средна възраст. Имаха висока температура и се оплакваха от нетърпими болки в червата. Тогава все още не разбирах много от тези неща, но не беше нужно да имам чак толкова познания, за да усетя, че положението е тревожно. Не можах да измисля нищо друго освен да наредя да ги пренесат в една от празните къщи наблизо и да кажа на една от жените да се грижи за тях, доколкото може.

Това беше началото на ден, изпълнен с несполуки. Следващата, но от съвсем различно естество, ни се случи около обяд.

Бяхме преровили почти всички магазини за хранителни стоки в близост до хотела и затова реших да поразширя малко полето на действие. Доколкото си спомнях разположението на квартала, струваше ми се, че около половин миля по на север трябваше да се намира друга търговска улица и затова поведох групата си нататък. Магазина че го намерихме, намерихме го, но заварихме и нещо друго.

Тъкмо завихме зад ъгъла, и ги видях. Спрях се. Пред някакъв магазин за хранителни стоки група мъже извличаха каси и ги товареха на един камион. Като изключим разликата във возилото, имах чувството, че наблюдавам как работят моите хора. Спрях групата си, която се състоеше от около двадесетина души, и се замислих какво да предприема. Склонен бях да се оттеглим, за да избегнем евентуалните неприятности и да си намерим друго, свободно място. Нямаше смисъл да се стига до сблъсък, когато в магазините имаше достатъчно продукти за тези, които бяха достатъчно добре организирани, за да ги вземат. Но не ми беше писано аз да решавам нещата. Още докато се колебаех, един червенокос младеж излезе със сигурна стъпка от магазина. Нямаше никакво съмнение, че можеше да вижда, а секунда след това — че ни беше забелязал.

Той не се двоуми като мен. Бързо бръкна в джоба си и в следващия миг един куршум изплющя и се сплеска в стената до мен.

За момент положението стана драматично. Неговите и моите хора заобръщаха невиждащите си очи един към друг, правейки усилие да разберат какво става. После той стреля отново. Предполагам, че се е целил в мен, но куршумът удари мъжа от лявата ми страна. Той изгрухтя някак учудено и се сгъна с въздишка. Шмугнах се зад ъгъла, влачейки другото куче след себе си.

— Бързо — извиках му аз. — Дай ми ключа от белезниците. Нищо не мога да направя с тях.

Той обаче не направи нищо подобно, а само се захили разбиращо. Беше човек на едната идея.

— Ха — каза ми, — я не ме будалкай.

— О, върви по дяволите, клоун проклет… — извиках, като дърпах веригата, за да примъкна тялото на куче номер едно по-наблизо, така че да се прикрием по-добре.

Идиотът започна да спори. Един господ знае в какви черни помисли ме подозираше тъпият му мозък. Сега вече веригата беше дотолкова отпусната, че можех да си вдигам ръцете. Направих го и стоварих и двата си юмрука върху главата му, така че тя се тресна в стената зад него. Това сложи край на възраженията му. Намерих ключа в страничния му джоб.

— Слушайте — казах на останалите. — Всички се обръщате кръгом и тръгвате все направо. И не се разделяйте, защото с вас ще бъде свършено. Хайде вървете.

Отключих едната гривна, отървах се от веригата и се прехвърлих през оградата в някаква градина. Приклекнах и се отървах и от другата гривна. После се преместих до най-отдалечения край на оградата и внимателно надникнах. Младежът с пистолета не се беше втурнал след нас, както донякъде бях очаквал. Той все още беше при групата си и й даваше някакви нареждания. И сега, като се замисля, действително, за какво да бърза? При положение, че не бяхме стреляли по него, лесно би могъл да се досети, че не сме въоръжени и че не можем да избягаме много бързо.

Когато си даде нарежданията, той решително тръгна по улицата до мястото, откъдето можеше да вижда моята оттегляща се група, и после тръгна след нея. На ъгъла се спря и огледа двете прострени кучета. Вероятно веригата го наведе на мисълта, че единият от тях е бил очите на нашата група, защото прибра пистолета в джоба си и тръгна след останалите с ленива походка.

Не бях очаквал това и ми беше нужна цяла минута, за да прозра идеята му. Сетих се, че най-изгодната тактика за него е да ги проследи до квартирата ни и да види какви неща ще може да отмъкне оттам. Трябваше да призная, че или по-бързо съобразяваше от мен, или предварително беше мислил повече за евентуалните възможности, които биха се открили. Добре, че бях казал на групата си да се движи все направо. Най-вероятно след време това щеше да им омръзне, но според мен никой не би могъл да намери пътя към хотела и така да го заведе там. А докато се държат заедно, все ще мога по-късно без много усилия да ги събера. Това, което ме вълнуваше в момента, беше какво да правя с човек, който носи пистолет и няма нищо против да го използва.

В някои части на света можеш да влезеш в първата попаднала ти къща и да си вземеш необходимото ти огнестрелно оръжие. „Хемпстед“ не беше такова място, за съжаление това беше един много порядъчен квартал. Може би някъде би могло да се намери някоя спортна пушка, но трябваше да я търся. Единственото, което успях да измисля, беше да не го изпускам от очи и да чакам съдбата да ми предостави удобна възможност да се справя с него. Откърших един клон от някакво дърво, прехвърлих се обратно през оградата и започнах да почуквам по тротоара с надеждата, че не се отличавам от стотиците слепци, които можеха да се видят как блуждаят по улиците по същия начин.

Известно време улицата вървеше все направо. Червенокосият младеж беше на около петдесетина ярда пред мен, а моята група на още петдесет пред него. Движехме се така вече повече от половин миля. С облекчение видях, че никой от групата не прояви желание да завие в пресечката, която водеше към базата ни. Тъкмо започвах да си мисля колко време ще им трябва, за да разберат, че са вървели достатъчно, когато най-неочаквано нещата взеха друг обрат. Един мъж, който през цялото време се тътреше зад останалите, най-после спря. Изпусна пръчката си и се сви на две с ръце върху корема. После се строполи на земята и се затъркаля от болка. Останалите не се спряха. Сигурно бяха чули стенанията му, но най-вероятно изобщо да не подозираха, че е един от тях.

Младежът го погледна и се поколеба. Промени курса си и се насочи към сгърчената фигура. Спря се на няколко фута от него и го загледа. Може би около двайсет секунди стоя и го наблюдава внимателно. После бавно, но много решително извади пистолета от джоба си и го простреля в главата.

При звука от изстрела групата спря. Аз също спрях. Младежът не направи никакъв опит да ги настигне, не само това, той като че загуби всякакъв интерес към тях. Обърна се и тръгна да се връща, като вървеше по средата на улицата. Не забравих ролята си и продължих напред, почуквайки с тояжката. Когато мина покрай мен, той не ми обърна никакво внимание. Аз обаче успях да видя лицето му: беше разтревожено и мрачно, а зъбите му бяха здраво стиснати. Продължих да се движа по същия начин, докато порядъчно се отдалечих от него, а после бързо настигнах групата. Стреснати от изстрела, те спореха дали да продължават нататък, или не.

Прекъснах ги, като им казах, че сега вече, като не съм свързан с двете си горили с отрицателен коефициент на интелигентност, ще действуваме по съвсем друг начин. Ще отида да намеря някой камион и след около десетина минути ще се върна да ги натоваря и да ги закарам в квартирата.

Наличието на друга организирана група беше повод за нови тревоги, но хотелът се оказа непокътнат. Единствената новина беше, че още двама мъже и една жена бяха получили силни болки в корема и преместени в другата къща.

Направихме всичко, което беше по силите ни, за да бъде защитен хотелът срещу мародери, докато ме нямаше. После сформирах нова група и потеглихме с камиона, този път в друга посока.

Спомних си, че на времето, когато идвах в „Хемпстед“, това често ставаше от края на една автобусна спирка, където имаше скупчени много малки магазинчета и будки. С помощта на картата отново намерих мястото, и то не много трудно. Не само го открих, но то се оказа невероятно запазено. Като изключим два-три счупени прозореца, всичко имаше абсолютно неделен вид.

И все пак имаше разлики. Първо, никога такава тишина не беше обгръщала квартала, независимо дали беше делничен ден или неделя. Освен това и няколко тела лежаха на улицата. Но вече бях свикнал дотолкова с тази гледка, че не им обърнах внимание. Между другото, позачудих се защо са толкова малко и стигнах до извода, че повечето хора търсеха някакво прикритие или от страх, или по-късно, когато започнеха да губят сили. В същност това беше и една от причините, поради която не изпитвах никакво желание да влизам в къщите.

Спрях камиона пред един магазин за хранителни стоки и се ослушвах няколко секунди. Тишината ни обгърна като с одеяло. Не почукваха тояжки, никой не блуждаеше наоколо. Нищо не помръдваше.

— О’кей — казах аз. — Слизайте, момчета.

Заключената врата на магазина лесно се поддаде. Вътре цареше идеален, недокосван от никого порядък. Имаше качета с масло и сирене, пушени бутове, кашони със захар и всичко останало. Хората ми се захванаха за работа. Те вече си бяха изработили собствена система и не се чувствуваха така безпомощни. Вече можех да ги оставя да продължават работата сами, докато аз проверих задния склад, а после и мазето.

И точно когато бях долу и изучавах съдържанието на касите, складирани в избата, чух викове, които идваха някъде отвън. Последва тропот от тътрене на обувки някъде по пода над мен. Един полетя в отвора и падна на главата си. Повече не мръдна и не издаде нито звук. Реших, че горе е започнала битка с някоя враждебна банда. Прекрачих падналия човек и внимателно се закатерих по стълбата, като държах едната си ръка над главата, за да се предпазвам.

Първото, което видях, бяха много тътрещи се обувки неприятно близо, идващи към отвора. Бързо изскочих и успях да се измъкна, преди да попаднат върху мен. Излязох тъкмо навреме, за да видя как предната витрина не издържа и се счупи. Трима души отвън влетяха вътре сред счупените стъкла. Дълъг зелен камшик изсвистя след тях и удари единия, както беше легнал. Другите двама се измъкнаха из отломките и препъвайки се влязоха навътре в магазина. Те се притиснаха към останалите и още двама паднаха в отвора.

Трябваше само да зърна едно крайче от този камшик, за да разбера какво се беше случило. Улисан в работа през последните няколко дни, съвсем бях забравил трифидите. Покачен върху една кутия, можех да виждам над главите на хората си. В полето на зрението ми имаше три трифида. Четирима мъже лежаха неподвижно на земята. Чак сега разбрах защо тези магазини бяха останали недокоснати и защо из квартала не се виждаше жива душа. Вече се проклинах, че не бях огледал по-внимателно телата, които лежаха на улицата. Само един белег от ужилване ако бях забелязал, предупреждението щеше да бъде достатъчно.

— Спрете! — извиках. — Останете по местата си.

Скочих от кутията, избутах настрана мъжете, които бяха стъпили върху обърнатия капак, и го затворих.

— Тук зад вас има врата. Влизайте внимателно.

Първите двама влязоха внимателно. После един трифид изплющя с жилото си, което беше промушил през счупената витрина. Един от мъжете изкрещя и падна. Другите изпаднаха в паника и ме повлякоха напред. На вратата се задръстихме. Зад нас жилата изплющяха още два пъти, преди да успеем да се приберем.

В задната стаичка се огледах задъхано. Бяхме седем човека.

— Стойте — казах отново. — Тук сме добре.

Върнах се до вратата. Задната част на магазина беше извън обсега на трифидите — докато стояха навън. Успях необезпокояван да стигна до капака и да го повдигна. Двамата, които бяха паднали след моето измъкване, се показаха. Единият крепеше счупената си ръка, другият беше само ожулен и псуваше.

Задната стаичка водеше към малко дворче, на противоположния край на което в осемфутовата тухлена ограда имаше врата. Аз обаче бях станал предпазлив. Вместо да се отправя директно към вратата, качих се на покрива на една барачка и се огледах. Виждаше се, че от вратата се излиза на тясна алея, която преминава покрай целия блок. Алеята беше празна. Но отвъд отсрещната ограда, която като че ли ограничаваше градините на няколко частни къщи, успях да забележа върховете на два трифида, които стояха неподвижно в храстите. Нищо чудно да бяха и повече. Оградата от тази страна беше по-ниска, а височината им им даваше възможност да нанасят удари с жилата си и през стената. Обясних положението на останалите.

— Гадни, неестествени същества — каза един. — Винаги съм ги ненавиждал, проклетниците.

Продължих да наблюдавам по-нататък. Сградата през една от тази, в която бяхме, се оказа служба за даване на автомобили под наем. Три коли стояха на двора. Не беше лесна работа да прехвърля групата през двете междинни огради, особено този със счупената ръка, но в края на краищата успяхме. Успях някак си и да ги натикам всичките в един голям дамлер^[1]. Когато всички бяха настанени, отворих вратите към улицата и изтичах обратно в колата.

Трифидите веднага се заинтересуваха. Тяхната невероятна чувствителност към звука им беше подсказала, че става нещо. Още докато изкарвах колата на улицата, два от тях вече се прокрадваха към входа. Жилата им изплющяха към нас и плеснаха върху затворените прозорци, без да ни навредят. Направих рязък завой, бутнах единия и го премазах. После излязохме на улицата и се отправихме към някоя по-здравословна зона.

Вечерта, която последва, беше за мен най-ужасната от началото на бедствието. Освободен от двете горили, бях се преместил в една по-малка стаичка, където можех да бъда сам. Наредих шест запалени свещи върху полицата на камината и дълго останах да седя в едно кресло, опитвайки се да обмисля нещата. Когато се върнахме в хотела, разбрахме, че един от разболелите се предната вечер беше починал, другият очевидно също умираше, а имаше и четири нови случая. Още преди да завършим вечерята си, легнаха още двама. Нямах никаква представа каква беше тази болест. При липсата на санитарни условия и по начало както стояха нещата, можеха да бъдат няколко болести. Помислих си за коремен тиф, но имах някаква мъглява представа, че краткостта на инкубационния период изключваше тази възможност. Не че щеше да има голямо значение, ако знаех. Всичко, което знаех, беше, че е нещо достатъчно ужасно, за да накара червенокосия младеж да използва пистолета си и да се откаже да преследва групата.

Започна да ми се струва, че услугата, която правех на моите хора, беше доста съмнителна. Бях успял да запазя живота им, заобиколен от враждебна банда, от една страна, и трифиди, нахлуващи от другата. А сега се появи и тази болест. И като теглих чертата, оказа се, че само бях отложил за известно време гладната им смърт.

Така, както стояха нещата в момента, просто не знаех какво да правя по-нататък.

Освен това и Джозела не излизаше от съзнанието ми. Съвсем вероятно беше същите неща, а може би и по-лоши да ставаха и в нейния район…

Улових се, че отново мисля за Майкъл Бийдли и групата му. Преди знаех, че те разсъждават логично, сега започнах да мисля, че тяхната хуманност е по-истинска. Те бяха разбрали, че е безнадеждно да се опитват да спасяват другите, освен може би отделни единици. Да се подхранват напразните надежди на останалите беше малко повече от жестоко.

Освен това оставаше въпросът за нас. Ако изобщо в нещо имаше смисъл, то за какво бяхме оцелели? Във всеки случай не за да се похабим за една загубена кауза…

Реших на другия ден да тръгна да търся Джозела и заедно да решим какво да правим…

Бравата на вратата изщрака. После самата врата бавно се отвори.

— Кой е там? — попитах.

— О, вие сте тук — каза млад женски глас.

Тя влезе и затвори вратата след себе си.

— Какво искате?

Беше висока и стройна. Според мен още нямаше двайсет години. Косата й беше леко къдрава. С цвят на кестен. Мълчеше, но човек не можеше да не я забележи — формите й, цялата й структура го налагаше. По гласа и движението ми беше разбрала къде се намирам. Златистокафявите й очи гледаха малко над лявото ми рамо, иначе бих се заклел, че ме изучава.

Тя не отговори веднага. Тази несигурност никак не подхождаше на всичко останало у нея. Седях и чаках да заговори. Някаква буца заседна в гърлото ми. Виждате ли, тя беше млада и красива. За нея животът сега трябваше да започва. Може би прекрасен живот… А нима младостта и красотата не се свързват винаги с нещо мъничко тъжно…?

— Вие ще си отидете оттук? — каза тя. Наполовина въпросително, наполовина уверено, тихо и малко плахо.

— Никога не съм казвал подобно нещо — възпротивих се аз.

— Да — съгласи се тя, — но така говорят останалите — и те са прави, нали?

Нищо не отговорих. Тя продължи:

— Вие не можете да го направите. Не можете да ги оставите просто така. Те имат нужда от вас.

— От мен тук няма никаква полза. Всички надежди са напразни.

— Но представете си, окаже се, че не са напразни?

— Не е възможно. Вече не. Ако нещо можеше да се случи, досега трябваше да се е случило.

— Но ако все пак, въпреки всичко нещо… а вие просто сте си тръгнали?

— Не смятате ли, че съм мислил за това? От мен тук няма никаква полза, казвам ви. Моята помощ е като лекарствата, които инжектират на болния, за да продължат още малко живота му. Никаква лечебна стойност. Просто едно отлагане.

Няколко секунди момичето мълча. После промълви несигурно;

— Животът е много ценен… даже и така. — Самообладанието й почти я напусна.

Нищо не можех да й отговоря. Тя се посъвзе.

— Вие можете да ни помогнете да оживеем. Винаги съществува възможност — някоя мъничка възможност нещо да се случи. Даже сега.

Вече бях казал какво мисля по въпроса. Не го повторих.

— Толкова е трудно — промълви тя като че на себе си. — Само ако можех да ви видя… Но тогава, разбира се, ако можех… Млад ли сте? По гласа ви разбирам, че сте млад.

— Под трийсетте съм и съвсем обикновен на вид.

— Аз съм на осемнайсет. Това беше рожденият ми ден — денят, в който падна кометата.

На това не можеше да се каже нищо, което да не прозвучи жестоко. Продължавахме да мълчим. Забелязах, че здраво стиска ръцете си. После ги отпусна покрай тялото си. Кокалчетата й бяха съвсем побелели. Момичето като че понечи да заговори, но се отказа.

— Какво има? — попитах я. — Какво мога да направя аз, освен да продължа всичко това още малко.

Тя захапа устни. После поде:

— Те… те казаха, че може би сте самотен. Помислих си, че ако… — гласът й потрепера и кокалчетата й побеляха още повече… — може би, ако имахте някой… Искам да кажа, някой тук… вие… вие може би нямаше да искате да ни напускате. Може би бихте останали с нас.

— О, господи — тихо изстенах аз.

Погледнах я. Стоеше неестествено изправена. Устните й леко потрепваха. Тя щеше да има обожатели, готови на всичко за една нейна усмивка. Щеше да бъде щастлива и безразлична, а после — щастлива, че обича. За нея животът щеше да е очарователен, а любовта много сладка…

— Ще бъдете мил с мен, нали? Виждате ли, аз никога…

— Спрете! Спрете! — извиках. — Не трябва да ми казвате тези неща. Вървете си, моля ви.

Но тя не си тръгна. Остана загледана право в мен с очи, които не ме виждаха.

— Вървете си! — повторих аз.

Не можех да издържам на упрека й. Това не беше просто тя, това бяха хиляди и хиляди погубени млади живота.

Момичето се приближи.

— Но вие май плачете — каза то.

— Вървете си! За бога, вървете си!

Тя се поколеба, после се обърна и пипнешком намери пътя до вратата.

— Можете да им предадете, че оставам — казах след нея аз.

Първото нещо, което ми направи впечатление на следващата сутрин, беше миризмата. От време на време бях усещал този дъх и преди, но за щастие времето беше студено. А сега открих, че съм спал доста до късно в един вече топъл ден. Няма да описвам с подробности тази миризма; тези, които я познават, никога няма да я забравят за останалите — тя не се поддава на описание. Излъчваше се от всеки град и всяко село от седмици наред и се разнасяше с всеки полъх на вятъра. И когато тази сутрин се събудих, за да я усетя осезателно, това окончателно ме убеди, че краят е дошъл. Смъртта е просто един шокиращ свършек на жизнеността. Разложението обаче е окончателният, истинският край.

Останах известно време в леглото, потънал в размисъл. Единственото, което можех да направя сега, беше да натоваря групата си на камиони и на смени да ги закарам някъде в провинцията. А всички провизии, които бяхме събрали? Те също трябваше да се натоварят и да се превозят — а аз бях единственият способен да шофира… Това щеше да ни отнеме дни… ако имахме дни…

Освен това започвах да се чудя какво става из сградата. Хотелът беше странно тих. Заслушах се и успях да доловя нечии стонове, долитащи от съседната стая, и освен тях нищо друго. Скочих от леглото и бързо се заобличах, обхванат от силно безпокойство. Излязох от стаята и отново се заослушвах. Из къщата не се чуваха никакви стъпки. Внезапно изпитах отвратителното усещане, че историята се повтаря и аз отново съм в болницата.

— Хей! Има ли някой тук? — извиках силно.

Отговориха ми няколко гласа. Отворих близката врата. Вътре имаше един мъж. Изглеждаше много зле и бълнуваше. Нищо не можех да направя. Отново затворих вратата.

Стъпките ми силно отекваха по дървените стълби. На следващия етаж ме повика женски глас: „Бил, Бил.“

На леглото в една малка стаичка лежеше момичето, което ме беше посетило снощи. Когато влязох, обърна главата си към мен. Разбрах, че и тя също беше болна.

— Не се приближавайте. Вие ли сте, Бил?

— Да.

— Така си и мислех. Вие все още можете да ходите; те трябва да пълзят. Радвам се, Бил. Казах им, че няма да си отидете просто така, но те решиха, че сте си отишли. Сигурно вече всички са си отишли, всички, които можеха.

— Бях заспал — казах аз. — Какво се е случило?

— Все повече и повече хора се разболяват. Уплашиха се…

— Какво мога да направя за вас? — попитах безпомощно. — Мога ли нещо да ви донеса?

Лицето й се изкриви. Тя обви тялото си с ръце и се сгърчи. Когато спазмата премина, по челото й се стичаха капки пот.

— Моля ви, Бил. Аз не съм много смела. Ще ми дадете ли нещо, за да се свърши по-бързо?

— Да — казах. — Това мога да направя.

След десет минути се върнах от аптеката. Подадох й чашата с вода и пъхнах хапчето в другата й ръка. Тя го подържа малко. После каза:

— Толкова безсмислено — а би могло да бъде съвсем различно. Сбогом, Бил. И благодаря ви, че се опитахте…

Гледах я как лежи на леглото и си мислех, че има нещо, което прави всичко още по-безсмислено — чудех се колко ли щяха да кажат: „Вземи ме със себе си“, докато тя беше казала: „Остани с нас.“

А аз даже не научих името й.