Джон Уиндъм
Денят на трифидите (15)

Светът се стеснява

От този момент започнах да записвам. Водех си нещо смесено между дневник, книга за текущи сметки и тетрадка за всякакви забележки. Там са записани местата, които посещавах при моите експедиции, подробности около събраните провизии, сметки на количествата, които притежавахме, наблюдения върху състоянието на околните постройки със забележки кои по-напред да бъдат изпразнени, преди да са рухнали. Храната, горивото и семената бяха постоянна цел на издирванията ми, но далеч не единствената. Могат да се намерят подробни описания на огромно количество дрехи, инструменти, спално бельо, амуниции за впрегатните животни, домакински съдове, колове и жица, жица и още жица, също и книги.

Там чета, че седмица след връщането ми от Тиншам съм се захванал да издигам телена ограда срещу трифидите. Ние вече имахме една, която ги държеше настрани от къщата и градината. Сега обаче се заех с далеч по-амбициозната задача да очистя от тях няколкостотин акра. Направих здрава телена ограда, като използвах всички предимства на терена, а отвътре издигнах една по-малка, която трябваше да предпазва нас или добитъка от невнимателно приближаване до външната в обсега на жилата. Работата беше тежка и отегчителна и ми бяха необходими няколко седмици, за да я привърша.

По същото това време полагах големи усилия да изуча азбуката на селското стопанство. Оказа се, че това не е от тези неща, които лесно се научават по книга. Например на нито един от авторите не му беше хрумнало, че някой потенциален фермер ще започне от абсолютната нула. Вследствие на което установих, че всички трудове започваха от средата, приемайки за даденост и наличието на база, и познаването на терминологията — неща, които при мен липсваха. Специализираните ми знания по биология се оказаха абсолютно безполезни в практиката. Голяма част от теорията включваше материали и вещества, които или не можех да си доставя, или ако ги намерех, не бях в състояние да разпозная. Съвсем скоро разбрах, че когато отхвърля нещата, с които не след дълго нямаше да мога да се снабдявам — изкуствени торове, вносни хранителни смески и всякаква техника с изключение на най-простата, — щях да пролея много пот, за да осигуря някакви, при това много проблематични заместители.

Книжните знания по коневъдство, обработка на млечни произведения и касапски процедури също се оказаха неподходяща основа за тези изкуства. Има толкова случаи, когато човек не може да спре процеса, за да направи справка в съответната глава на книгата. На всичкото отгоре действителността упорито ни представя загадъчни несъответствия с простотата на написаното.

За щастие имахме много време да правим грешки и да се учим от тях. Знаехме, че можеха да минат няколко години, преди да се наложи да живеем от труда си, и това ни избавяше от отчаянието заради честите ни разочарования. Освен това ни подкрепяше и мисълта, че като живеем от стари запаси, ние съвсем предвидливо ги спасяваме от похабяване.

Благоразумно изчаках да мине цяла година и чак тогава отидох отново в Лондон. Това беше най-благодатният източник за набезите ми, но и най-угнетяващият. Градът все още успяваше да създава впечатление, че е нужно само едно докосване с магическа пръчица, за да оживее отново, въпреки че ръждата вече беше обхванала много от колите по улиците.

След още една година промяната беше още по-забележима. Големи парчета мазилка, откъртили се от фасадите, замърсяваха тротоарите. По улиците се търкаляха паднали керемиди и части от комини. Треви и бурени напълно бяха завзели канавките и запушили отводнителните тръби. Улиците се бяха задръстили от шума, така че в цепнатините и наносите върху покривите беше поникнала трева и даже малки храсти. Почти всяка сграда се беше сдобила със зелена перука, под която покривите просто изгниваха. През прозорците човек можеше да зърне срутени тавани, висящи парчета отлепени тапети и стени, лъщящи от влага. Градините по парковете и площадите се бяха превърнали в пущинаци, пропълзели и по съседните улици. Като че ли отвсякъде растеше нещо — в пролуките между паветата, в цепнатините на бетона, даже по седалките на изоставените автомобили. Зеленината нахлуваше от всички страни, сякаш за да си възвърне безплодните участъци, които човекът беше създал. Интересно, колкото повече живите растения вземаха власт, толкова по-бързо градът загубваше угнетяващия си вид. И постепенно, прескачайки границите на възможностите на всяка магическа пръчица, зловещите привидения изчезваха, отдръпвайки се бавно в историята.

Веднъж — не тази същата година, не следващата, а по-късно — стоях отново на „Пикадили Съркъс“, гледах околната пустош и се опитвах да извикам във въображението си тълпите, от които гъмжеше някога това място. Но вече не можех да го направя. Даже и спомените ми бяха загубили реалистичността си. Някак си бяха се обезцветили. Бяха се превърнали в същите аксесоари на историята, каквито бяха зрителите от Колизеума в Рим или асирийските бойци. И точно толкова далечни. Носталгията, която допълзяваше понякога, беше способна да събуди у мен повече съжаление отколкото видът на самите руини. Когато бях сам във фермата, спомнях си за приятните страни от предишния ни живот, докато изкъртените, бавно загиващи сгради като че ли ми напомняха само за бъркотията в него, отчаянието, напразните надежди, доминиращият над всичко грохот на превозните средства — така че започнах да се съмнявам дали сме загубили чак толкова много…

Първото си пробно пътуване дотам направих сам. Върнах се със сандъци, пълни с Противотрифидни стрели, хартия, резервни части, книги по системата на Брайл и пишеща машина — неща, които Денис така силно желаеше; донесох и такива предмети на разкоша като напитки, бонбони, плочи и още книги за останалите. След една седмица Джозела дойде с мен със значително по-практични намерения. Тя трябваше да потърси дрехи, не толкова за възрастните в групата, колкото за детето на Мери и за своето собствено, което вече очакваше. Посещението я разстрои и си остана първото и последното, което тя направи.

Аз продължавах да ходя там от време на време, за да се снабдявам с по-редки предмети, и винаги използвах възможността да донеса и някои луксозни дреболийки. Но нито веднъж не видях друго живо същество там с изключение на няколко врабчета и някой случаен трифид. Котките и кучетата, които с всяко следващо поколение ставаха все по-диви, можеха да се видят извън града, но не и в него. Понякога обаче откривах следи, които говореха, че и други като мен имаха навика да се снабдяват оттам, но никога не ги срещнах.

Преваляше четвъртата година, когато направих последното си посещение, защото открих, че вече поемам неоправдани рискове. Първият намек за това беше страхотният трясък, разнесъл се зад гърба ми в едно от предградията. Спрях камиона и когато се обърнах, видях облаците прах, които се издигаха от купчината отломки, срутени насред пътя. Очевидно, минавайки с камиона покрай някоя клатеща се постройка, съм причинил последния тласък, който я е и срутил. Този ден не съборих повече къщи, но го прекарах сред дъжд от падащи тухли и хоросан. След това обект на вниманието ми ставаха по-малките градчета, където обикновено отивах пеша.

Само Брайтън, който би трябвало да е най-големият и най-удобният ни източник за снабдяване, оставих на мира. Докато аз реша, че вече мога да го посетя, други го бяха завзели. Кои и колко бяха, не знаех. Просто открих груба каменна преграда, отрупана насред пътя, и предупреждението:

Освен това съветът върху табелата беше подкрепен и с изстрел на пушка и облаче прах, вдигнало се точно пред мен. Наоколо не се виждаше никой, с когото можех да поспоря — пък и гамбитът не беше спорен.

Обърнах камиона и замислено се върнах назад. Чудех се дали няма да дойде време, когато отбранителните съоръжения на Стивън нямаше да са ненужни. За всеки случай взех няколко картечници и снаряди от склада, откъдето вече бяхме се снабдили с огнехвъргачките, които използвахме срещу трифидите.

През ноември на втората година се роди първото ни дете. Нарекохме го Дейвид. Моята радост обаче от време на време се помрачаваше от опасенията, които изпитвах; какво бъдеще щяхме да му създадем? Но Джозела се тревожеше много по-малко от мен. Тя обожаваше детето. Като че то й беше някаква компенсация за всичко, което беше загубила, и колкото и да е парадоксално, сега тя се тревожеше за нашите мостове към бъдещето много по-малко от преди. Независимо от всичко обаче Дейвид притежаваше енергия, която говореше за бъдещото му умение да се грижи сам за себе си, така че аз подтисках опасенията си и се залавях още по-здраво със земята, която един ден трябваше да изхранва всички ни.

Трябва да беше минало малко време след това, когато Джозела ме накара да обърна по-сериозно внимание на трифидите. Години наред в работата си бях свикнал да взимам предпазни мерки срещу тях, тъй че постоянното им присъствие в околния пейзаж за мен не беше така необичайно, както за останалите. Освен това бях свикнал да нося предпазни маски и ръкавици и за мен бе станало привичка да нахлузвам тези неща всеки път, когато излизах. Всъщност така бях свикнал с тях, че не им обръщах повече внимание, отколкото някой жител на маларична зона би обръщал на комарите. За пръв път от много време Джозела спомена за това, когато лежахме в леглото една нощ и почти единственият звук, който се чуваше, беше непрестанното далечно трополене на твърдите пръчици по стеблата.

— Напоследък трополят много по-силно — каза тя.

Отначало не можах да разбера за какво става дума. Този звук толкова дълго е бил единственият фон на местата, където работех и живеех, че ако не се заслушах съзнателно, не можех да кажа дали продължава или не. Сега се ослушах.

— Не ми звучи по-различно.

— Не че е различно. Просто е по-силно, защото сега те са много повече от преди.

— Не съм забелязал — отвърнах с безразличие.

След като веднъж бях издигнал оградата, интересите ми се бяха съсредоточили върху земята, която се намираше вътре, и изобщо не си бях правил труда да разбера какво става отвън. От многобройните ми експедиции бях останал с впечатлението, че почти навсякъде броят им беше горе-долу същият. Спомних си, че когато пристигнах тук, количеството им беше привлякло вниманието ми, но тогава реших, че в околността трябва да е имало няколко големи разсадника.

— Наистина са повече. Обърни им внимание утре — каза Джозела.

Сутринта се сетих и докато се обличах, погледнах през прозореца. Видях, че Джозела е права. Преброих поне стотина зад съвсем малката част от оградата, видима през прозореца. Споменах за това, докато закусвахме. Сюзън ме погледна учудено.

— Но те непрекъснато се увеличават. Не си ли забелязал?

— Имам си достатъчно други грижи — казах малко раздразнен от тона й. — Така или иначе, когато са извън оградата, това няма значение. Само трябва да внимаваме и да изкореняваме всяко поникнало вътре семенце, иначе вън могат да си правят каквото си искат.

— И все пак — обади се Джозела с тревога в гласа — има ли някаква особена причина, поради която идват точно тук, и то в такива големи количества? Сигурна съм, че има, и бих искала да разбера каква е.

Физиономията на Сюзън отново придоби дразнещото ме учудено изражение.

— Как каква е, ами той ги води — каза тя.

— Не сочи с пръст — по навик се обади Джозела. — В същност какво искаш да кажеш? Сигурна съм, че Бил не ги води.

— Води ги. Той прави всичките шумове и те просто пристигат.

— Слушай — казах аз, — какви ги приказваш? Да не би да им подсвирквам на сън, или нещо подобно.

Сюзън се нацупи.

— Добре де, щом не ми вярваш, ще ти покажа след закуска — каза тя и оскърбена, потъна в мълчание.

Когато свършихме, Сюзън се измъкна и след малко се върна с пушка и бинокъл. Излязохме на поляната. Тя огледа околността и откри един трифид, който се движеше доста далеч от оградата. После ми подаде бинокъла. Наблюдавах го как бавно се клатушка сред нивата. Беше отдалечен повече от миля от нас и вървеше на изток.

— Сега гледай внимателно — каза тя и гръмна във въздуха.

Само след няколко секунди трифидът явно се насочи на юг.

— Виждаш ли? — попита Сюзън, като разтриваше рамото си.

— Да, като че ли има нещо такова. Сигурна ли си? Я опитай отново — предложих аз.

Тя поклати глава.

— Няма смисъл. Всички трифиди, които са чули изстрела, вече са тръгнали насам. След около десетина минути ще спрат и ще се ослушат. Ако са достатъчно близо, за да чуят трополенето на тези до оградата, ще продължат насам. Или ако са далече и не могат да чуят това, но ние издадем някакъв друг звук, пак ще дойдат. Ако обаче нищо не могат да чуят, ще почакат малко и после ще си продължат по пътя.

Признавам, че бях малко смутен от тези разкрития.

— Ами… ъ-ъ-ъ, ти трябва да си ги наблюдавала много внимателно.

— Аз непрекъснато ги наблюдавам. Мразя ги — каза тя, като че ли това обяснение беше напълно достатъчно. Междувременно Денис се беше присъединил към нас.

— Съгласен съм с тебе, Сюзън — каза той. — Не ми харесва тая работа. Не ми харесва от известно време. Тези проклети неща ще ни видят сметката.

— Е, хайде, хайде — започнах аз.

— Казвам ти, те могат много повече, отколкото си мислим. Как например разбраха? Плъзнаха на свобода в момента, в който нямаше кой да ги спре. Те бяха около тази къща още на следващия ден. Можеш ли да ми обясниш това?

— Това не е нещо ново за тях — казах аз. — В тропическите страни са се криели около пътеките. Много често са заобикаляли малки селца и ако хората не са успявали да ги прогонят, те са нападали. Изобщо на много места са били истинска напаст.

— Но не и тук. Точно това ми е мисълта. Те не можеха да правят това тук, докато обстоятелствата не се промениха. Даже не се и опитваха. Но когато стана възможно, направиха го веднага — като че ли са знаели предварително, че могат.

— О, Денис, нека разсъждаваме разумно. Само помисли какво може да означава това?

— Съвсем наясно съм какво може да означава. Във всеки случай поне донякъде. Нямам определена теория, но твърдя следното: трифидите се възползваха от неизгодното ни положение със забележителна бързина. Също така твърдя, че в сегашното им поведение се забелязва някаква системност. Ти си така улисан в работата, че не забелязваш как те се трупат и чакат зад оградата, но Сюзън е забелязала — чувал съм я да говори за това. И какво мислиш, че чакат?

Този въпрос за момента оставих без отговор. Вместо това казах:

— Мислиш ли, че е по-редно да оставя ловното оръжие и вместо него да използвам противотрифидна пушка?

— Причина не е само пушката, а всички шумове — каза Сюзън. — Най-лош е тракторът, защото шумът му е силен и постоянен, така че те лесно могат да разберат откъде идва. Освен това от доста далеч могат да чуят и генератора. Виждала съм ги как се насочват насам, когато го включим.

— Ще ми се — раздразнено казах аз — да не повтаряш непрекъснато „те чуват“, като че ли са животни. Не са. И не чуват. Това са само растения.

— Независимо от това те наистина чуват — някак упорито заяви Сюзън.

— Добре де, както и да е, ще направим нещо — обещах аз.

Направихме. Първият капан беше нещо подобно на груба вятърна мелница, която здравата трополеше. Издигнахме я на около половин миля от оградата. Подействува. Отне ги от оградата ни и от всички други места. И когато около мелницата се скупчиха няколкостотин трифида, ние със Сюзън отидохме с колата и насочихме огнехвъргачките срещу тях. Втория път също имахме доста добър успех, но след това много малко от тях й обръщаха внимание. Следващата ни крачка беше да изградим нещо като здрава кошара навътре от оградата и после да заменим част от нея с врата. Мястото беше такова, че генераторът добре се чуваше. После отворихме вратата. След два дни я затворихме и унищожихме около двеста броя, влезли в кошарата. Този ход в началото също беше доста успешен, но не и ако го прилагахме два пъти на едно и също място, а даже и да сменяхме местата. Броят на заловените рязко намаляваше.

Ежедневни обиколки с огнехвъргачките около оградата щяха успешно да поддържат едно ниско число, но това щеше да ни отнема много време, а скоро щяхме да свършим и горивото. Огнехвъргачката гълта много, а запасите от него в оръжейните складове не бяха големи. Изчерпехме ли ги, нашите ценни огнехвъргачки нямаше да са ни по-полезни от боклука, тъй като нито знаех някаква формула за подходящо гориво, нито метод за получаването му.

Два или три пъти опитахме да унищожим големи струпвания на трифиди с минохвъргачки, но резултатите ни разочароваха. И трифидите, както и дърветата, могат да понасят много повреди без смъртоносни последици.

Колкото повече време минаваше, броят им около оградата продължаваше да нараства, въпреки капаните и периодичното всесъжжение. Те нито правеха, нито се опитваха да правят нещо. Просто пристигаха, заравяха корените си в земята и там оставаха. Погледнати отдалече, не бяха по-активни от един обикновен жив плет, като изключим това, че все някой трополеше. Иначе по нищо не се различаваха. Но ако човек се усъмнеше в бдителността им, просто трябваше да прекара колата си покрай оградата. Това означаваше да се подложи на злостното бичуване на жила, че после трябваше да спре, за да почисти предното стъкло от отровата.

От време на време на някой от нас му хрумваше нова идея, като например да напръскваме земята извън оградата със силен арсеников разтвор. Но всяко тяхно отстъпление беше временно.

Около година и повече опитвахме подобни хитрости, докато рано една сутрин Сюзън дотърча в стаята ни, за да съобщи, че нещата са нахълтали и заобиколили цялата къща. Както обикновено тя станала рано, за да издои кравите. Небето, което се виждало от спалнята й, било сиво, но когато слязла долу, всичко тънело в пълен мрак. Съобразила, че нещо не е наред, и запалила лампата. Още щом зърнала мъхнатите зелени листа, притиснати към прозореца, разбрала каква е работата.

Станах на пръсти и рязко затворих прозореца. Още в същия миг отдолу изплющя жило и се удари в стъклото. Когато погледнахме надолу, видяхме гора от трифиди в редици от по десет-дванайсет, плътно опасали къщата. Огнехвъргачките бяха в една от външните постройки. За да отида да ги донеса, взех всички предпазни мерки да не се подлагам на никакъв риск. В дебело облекло и ръкавици, с кожен шлем и очила под телената маска, си проправях път сред гъсталака с най-големия кухненски нож, който успях да намеря. Жилата плющяха и удряха върху маската с такава сила, че постепенно отровата започна да прониква вътре във вид на воден прашец. Очилата ми се замъглиха. Първата ми работа, когато стигнах постройката, беше да си измия лицето от отровата. Не посмях да стрелям повече от един път, и то ниско по земята, от страх да не подпаля вратата и рамките на прозорците. Това обаче беше достатъчно, за да ги разтревожи и размърда дотолкова, че да се прибера необезпокояван.

Джозела и Сюзън стояха с готови пожарогасители в ръце, а аз, поразително приличащ на нещо средно между тежък водолаз и марсианец, се надвесвах поред от всеки прозорец на горния етаж и бълвах огън върху обсаждащата ни гад. Не беше необходимо много време, за да изпепеля част от тях и да размърдам останалите. Сюзън, вече с подходящо за целта облекло, взе втората огнехвъргачка и се зае да ги преследва — задача, която й беше съвсем по сърце, тогава аз тръгнах да търся пролуката. Това не се оказа никак трудно. Още от първата височинка забелязах трифидите, които продължаваха да навлизат в нашето място като поток от клатещи се стебла и движещи се листа. Вътре се разгъваха ветрилообразно и всички се насочваха към къщата. Не беше трудно да обърна посоката им на движение. Една струя отпред ги спря, по една от двете страни ги подкара обратно натам, откъдето бяха дошли; малко пламък сред тях ги накара да побързат и върна назад и последните. Двадесетина ярда по-нататък част от оградата беше съборена на земята, а коловете пречупени. Пооправих я как да е временно и завъртях огнехвъргачката насам-натам, опърляйки гадовете дотолкова, че да ги откажа да ни досаждат поне няколко часа.

По-голямата част от деня Джозела, Сюзън и аз поправяхме пролуката. Трябваше обаче да минат още два дни, за да съм сигурен, че сме претърсили със Сюзън всяко кътче от мястото и ликвидирали и последния нашественик. След това обиколихме оградата по цялата й дължина и подсилихме съмнителните участъци. Четири месеца по-късно трифидите нахлуха отново…

Този път открихме доста премазани екземпляри на мястото на пролуката. Останахме с впечатлението, че са били смазани от натиска, оказван върху оградата, преди да поддаде, и че щом са паднали с нея, са били стъпкани от останалите.

Стана ясно, че трябва да вземем нови предохранителни мерки. Останалата ограда не беше по-здрава от съборената. Като че ли най-сполучливият начин да ги държим настрана беше електрификацията. Намерих един генератор на ремарке, използван в армията, и го довлякох в къщи. После със Сюзън се заехме да прокарваме проводниците по дължината на оградата. Още не бяхме завършили и гадовете отново нахълтаха от друго място.

Мислех, че тази система щеше да е много ефикасна, ако можехме да я държим включена през цялото време или поне през по-голяма част от денонощието. Но това беше невъзможно поради разхода на гориво. Бензинът беше един от най-ценните ни запаси. Можехме да се надяваме, че ще произведем все някакви хранителни продукти, но когато бензинът и нафтата се свършеха, с тях щяхме да изгубим не само определен брой удобства, но много повече. Експедициите щяха да станат невъзможни и съответно нямаше да можем да попълваме и запасите. Тогава вече щеше да започне истинският примитивен живот. Поради това икономисване пускахме тока да тече по проводниците само два-три пъти на ден за по няколко минути. Трифидите се отдръпваха на няколко ярда и преставаха да оказват натиск върху оградата. Като допълнителна предпазна мярка на вътрешната ограда поставихме алармена сигнализация, за да можем навреме да се справяме с всеки пробив.

Проблемът обаче беше в явната способност на трифидите да се учат, поне в ограничена степен, от опита. Забелязахме например, че те разбраха, че по жицата за известно време сутрин и вечер тече ток. Скоро установихме, че когато наближеше време да включим генератора, те се отдръпваха от оградата, а малко след спирането му се приближаваха отново. Тогава ни беше трудно да кажем дали свързваха наличието на електричество в проводника с шума на машината, но по-късно нямаше никакво съмнение, че това е точно така.

Не беше трудно да пускаме тока в различни часове, но Сюзън, която непрекъснато с омраза ги изучаваше, скоро заяви, че времето, през което електричеството ги държи настрана, непрекъснато се съкращава. Въпреки това проводникът и периодичните атаки върху най-гъстите струпвания ни предпазиха от нашествия повече от година, а за тези, които станаха по-късно, бяхме навреме предупредени, така че не допуснахме те да се превърнат в нещо повече от обикновени дребни неприятности.

Защитени от нашата ограда, продължихме да изучаваме тънкостите на селскостопанската работа и постепенно животът ни потече в еднообразен ритъм.

Един ден през лятото на шестата година ние с Джозела отидохме до морето. Пътувахме с полугъсеничния всъдеход, който вече използвах постоянно, тъй като пътищата ставаха все по-лоши. За Джозела това беше истинска ваканция, тъй като цели месеци не беше излизала извън оградата. Беше прекалено вързана с грижи около къщата и децата, за да си разреши нещо повече от няколко необходими пътувания. Сега обаче вече чувствувахме, че понякога Сюзън спокойно можеше да поема тези задължения, и изпитахме истинско усещане за освобождение, когато превалихме веригата от хълмове. На един от южните склонове спряхме колата и седнахме на земята.

Беше прекрасен юнски ден. Само няколко леки облачета плуваха по чистото синьо небе. Слънцето блестеше над морето и плажовете все така ярко, както тогава, когато същите тези плажове гъмжаха от хора, а морето беше изпъстрено с платноходки. Известно време гледахме и мълчахме. После Джозела каза:

— Бил, не изпитваш ли понякога чувството, че ако си затвориш очите за малко и после ги отвориш, всичко ще бъде както си беше? С мен това все още се случва.

— Все по-рядко. На мен ми се наложи да видя много повече от теб. И все пак, понякога…

— А погледни чайките — съвсем същите са, както и преди.

— Тази година има много повече птици — съгласих се аз. — Това много ме радва.

От разстояние и от импресионистична гледна точка градчето си беше все същото живописно струпване на къщички с червени покривчета и бунгала, населявани главно от пенсионери — представители на средната класа, — които изживяваха там спокойни старини. Но това впечатление се променяше след няколко минути вглеждане. Въпреки че керемидите все още се виждаха, стените едва се забелязваха. Изрядно поддържаните градинки бяха погълнати от неудържима зеленина, изпъстрена тук-там с наследниците на някогашните грижливо облагородявани цветя. Оттук даже улиците приличаха на проснати зелени килими. Ако приближахме обаче, щяхме да видим, че чувството за мека зеленина е илюзорно; те ще са обрасли с остри и груби плевели.

— Само преди няколко години — замислено каза Джозела — хората вдигаха такава врява, че бунгалата разваляли природната среда. А погледни ги сега.

— Така е, природната среда си отмъщава. Тогава си мислехме, че с нея е свършено, но „кой е предполагал, че старецът има толкова много кръв?“.

— Това малко ме плаши. Като че ли всичко се освобождава. Ликува, че с нас е свършено, че е свободно да се развива самостоятелно. Мисля си…? Дали, откакто стана катастрофата, не сме се самозаблуждавали? Смяташ ли, че с нас наистина е свършено, Бил?

По време на моите експедиции бях имал много повече време от нея да си задавам същите въпроси.

— Ако ти, скъпа, не беше такава, каквато си, бих могъл да скалъпя някакъв отговор по героичния шаблон — това самозалъгване, което толкова често минава за вяра и решителност.

— Но при положение, че аз съм такава, каквато съм?

— Ще ти отговоря честно — не съвсем. А докато има живот, има и надежда.

Няколко минути мълчаливо наблюдавахме пейзажа.

— Струва ми се — продължих аз мисълта си, — но повтарям, само ми се струва, че имаме мъничък шанс — толкова мъничък, че ще е необходимо много, много време той да се реализира. Ако не бяха трифидите, тогава шансът многократно се увеличаваше, въпреки че и тогава щеше да е необходимо доста време. Но трифидите са един реален фактор. Те са нещо, с което преди не е трябвало да се бори нито една изграждаща се цивилизация. Или те ще ни отнемат света, или ние ще успеем да ги спрем.

Проблемът се състои в това да се намери някое просто средство срещу тях. Ние не сме толкова зле — можем да ги държим настрана. Но внуците ни — те какво ще правят с тях? Целия си живот ли ще трябва да прекарат в човешки резервати, отпъждайки трифидите с цената на безкрайни усилия?

Абсолютно сигурен съм, че някакво просто средство съществува. Бедата е там, че обикновено простите средства са резултат на много сложни изследвания. А ние нямаме такива възможности.

— Но ние притежаваме всички средства, които някога са съществували. Само трябва да ги вземем — вметна Джозела.

— Материални — да, но не и умствени. Ние имаме нужда от група специалисти, специалисти, които да посветят цялото си време на проблема как завинаги да се отървем от трифидите. Нещо може да се направи. Сигурен съм. Може би нещо от рода на селективните хербициди. Ако можем да синтезираме необходимите хормони, които да предизвикат у трифидите състояние на биологическа неустойчивост, без да действуват на околните растения… Трябва да е възможно, ако се вложи достатъчно умствена енергия…

— Щом мислиш така, защо не опиташ? — попита тя.

— Причините са твърде много. Първо, това не е по силите ми — аз съм съвсем посредствен биохимик и при това само един. Необходими са лаборатория и апаратура. Освен това нужно е време, а аз и така имам прекалено много задължения. Но даже и да имах тези възможности, тогава пък ще са нужни средства за производството на тези синтетични хормони в огромни количества. Това ще осигури работа на цяла фабрика. Но преди всичко е необходима изследователската група.

— Хората могат да бъдат обучени.

— Да, когато ще можем да ги откъснем от непрестанната борба за съществувание. Събрал съм огромно количество биохимична литература с надеждата, че някой ден ще се намерят хора, които ще я използват. Ще предам на Дейвид всичките си знания, а той трябва да ги предаде нататък. Но ако някой ден не се осигури свободно време за работа върху тези проблеми, резерватите са единственото ни бъдеще.

Джозела се намръщи, забелязвайки четири трифида, които безцелно се шляеха из нивата под нас.

— Според една теория — започна тя — единствените сериозни съперници на човека били насекомите. Струва ми се, че трифидите донякъде приличат на някои насекоми. О, разбира се, знам, че биологически това са растения. Това, което имам пред вид, е, че те пренебрегват отделния индивид и отделният индивид пренебрегва себе си. Взети поотделно, те притежават нещо, което слабо наподобява интелект; взети заедно обаче — приликата е много по-голяма. Те някак си заедно работят за една цел, по същия начин както работят мравките или пчелите, и въпреки това убедена съм, че нито един от тях няма ни най-малка представа за тази цел или идея, въпреки че е част от нея. Всичко е много странно — вероятно за нас е невъзможно да го разберем. Те са толкова различни. Струва ми се, че разбиват всички теории за наследствеността. Притежава ли пчелата или трифидът нещо, някакъв ген, за обществена организация, или мравката ген за архитектура? И ако те притежават тези неща, защо ние през всичките хилядолетия не сме развили гени за езика или гени за готвене? Но каквото и да е то, трифидите действително притежават нещо такова. Може би нито един отделен индивид не знае защо виси около нашата ограда, но всички заедно знаят, че целта им е да се доберат до нас — и че рано или късно това ще стане.

— Все още могат да се случат много неща, които да ги спрат — казах аз. — Нямах намерение така да те обезверявам.

— Не съм обезверена. Само понякога, когато съм много уморена. Обикновено съм прекалено заета, за да се тревожа за неща, които биха могли да се случат след много години. Не, по принцип не изпитвам нищо повече от една лека тъга, онази нежна меланхолия, която през осемнайсети век са ценили толкова много. Когато пускаш плочи, ставам сантиментална — просто страшно е, като се замисли човек, че някой огромен оркестър, който вече го няма, все още свири за една малка групичка от хора, обкръжени отвсякъде и с всеки изминат ден ставащи все по-примитивни. Музиката ме връща в миналото и се натъжавам при мисълта за всички онези неща, които никога вече няма да можем да правим, както и да се развият събитията. Понякога не изпитваш ли и ти същото чувство?

— Аха — признах аз. — Установих обаче, че колкото повече време минава, толкова по-лесно възприемам настоящето. Струва ми се, че ако някой ме попита какво желание искам да ми бъде изпълнено, бих пожелал да се върне старият свят, но при известни условия. Виждаш ли, въпреки всичко, вътрешно сега аз съм по-щастлив от преди. И ти знаеш това, нали, Джози?

Тя сложи ръката си върху моята.

— И аз изпитвам същото. Не, това, за което ми е най-мъчно, не са толкова нещата, които сме загубили, а онези, за които децата ни никога няма да узнаят.

— Да, ще ни бъде трудно да им внушим надежди и амбиции. Ние не можем да не сме ориентирани назад, към миналото. Но в никакъв случай не трябва през цялото време да гледаме назад. Една властвуваща реминисценция за изчезналия златен век и дедите магьосници е най-опасното нещо. Цели народи са имали този комплекс за малоценност, който постепенно се е превърнал в умора от традициите на едно величаво минало. Но как можем да предотвратим това?

— Ако сега бях дете — каза Джозела замислено, — струва ми се, че щях да потърся някакъв смисъл в настоящето. В случай че не ми го разкрият, искам да кажа, ако ме оставят да мисля, че съм родена в един свят, който е бил съвсем безсмислено унищожен, аз също бих решила, че е съвсем безсмислено да се живее. А това усложнява нещата, защото в крайна сметка като че ли точно това се случи…

Тя замълча, помисли и добави:

— Смяташ ли, че бихме могли — смяташ ли, че ще бъдем оправдани, ако измислим някакъв мит, за да им помогнем? История за един умен, но толкова жесток свят, че е трябвало да бъде унищожен — или самоунищожил се при нещастен случай? Отново нещо като Великия потоп. И тогава те няма да са смазани от чувството за малоценност — напротив, това може да ги стимулира да градят, и то този път да изградят нещо по-добро.

— Да — казах аз, премисляйки идеята й. — Да, често е много по-добре да се казва на децата истината. Така после ще им е по-леко. Само че защо да го представяме като мит?

Джозела подозрително ме изгледа.

— Какво искаш да кажеш? Трифидите — да, те се появиха по нечия вина или грешка, това признавам. Но останалото…?

— Струва ми се, че не трябва да виним прекалено много когото и да било за трифидите. За тогавашния момент екстрактите, които получавахме от тях, бяха много ценни. Никой не е в състояние да предвиди докъде може да доведе едно велико откритие — без значение дали то е някакъв нов вид двигател, или трифид. Освен това ние чудесно се справяхме с тях при нормални условия. И имахме много голяма полза — докато условията бяха неблагоприятни за тях.

— Добре де, но все пак не е наша вината, че условията се измениха. Това беше просто едно от тези неща като земетресенията и ураганите, които застрахователните компании биха нарекли „божие дело“. А може би точно това си и беше — едно възмездие. Във всеки случай не ние доведохме кометата.

— Не сме ли, Джозела? Съвсем сигурна ли си?

Тя се обърна да ме погледне.

— Какво говориш, Бил? Та как бихме могли?

— Искам да кажа, скъпа, следното — дали това изобщо беше комета? Виждаш ли, у всеки един от нас има едно дълбоко всадено суеверно недоверие към кометите. Разбира се, ние сме достатъчно съвременни, за да не коленичим по улиците и да им се молим — и все пак това е една фобия, чиито корени са назад във вековете. Те винаги са били смятани за знамения и символи на небесния гняв и предупреждение, че краят е близо. Затова са и използвани в безброй истории и предсказания. Така че какво по-нормално от това, всяко странно небесно явление да се обяснява с комети. За да се обори това схващане, е необходимо време — а в случая точно това липсваше — време. И когато дойде катастрофата, всички окончателно се убедиха, че причината е в кометата.

Джозела ме гледаше право в очите.

— Бил, да не би да се опитваш да ми кажеш, че ти не вярваш, че това изобщо е било някаква комета?

— Точно това — съгласих се аз.

— Но… не, нищо не разбирам. Това трябва… Добре де, какво друго би могло да бъде?

Разпечатах херметично затворената кутия цигари и запалих по една за двама ни.

— Спомняш ли си какво каза Майкъл Бийдли за опънатото въже, върху което сме се крепяли от години?

— Да, но…

— Е, смятам, че ние просто паднахме от това въже — и че някои от нас случайно останаха живи след падането.

Дръпнах от цигарата и погледнах морето и бездънната синева над него.

— Там горе — продължих, — там горе имаше, а може би все още има неизвестен брой орбитални оръжия, които непрекъснато обикаляха около земята. Огромно количество потенциални заплахи, кръжащи наоколо и само чакащи някой или нещо да ги приведе в действие. Какво е имало в тях? Ти не знаеш; и аз не зная. Военна тайна. Бяхме чували само догадки — разпадащи се материали, радиоактивен прах, бактерии, вируси… Да предположим, че някои от тези оръжия са били така конструирани, че да излъчват лъчение, вредно за очите — нещо, което изгаря или поне уврежда очния нерв…?

Джозела сграбчи ръката ми.

— О, не, Бил! Не, те не биха могли… Та това е сатанинско… О, не мога да повярвам… О, не, Бил!

— Скъпа моя, всички неща там горе бяха сатанински. По-нататък — да предположим, че е станала грешка или може би случайност — например такава случайност като сблъсък с кометен прах, при което някои от тези неща започват да избухват…

Спомена се за кометите. За момента може би е било по-удобно тази идея да не се оборва — а после се оказа, че имаме толкова малко време. Е, естествено, смятало се е, че тези неща ще действуват близо до земята, с изчислен върху определен район ефект. Но те започват да действуват горе в космическото пространство или може би при навлизането си в атмосферата. Но и в двата случая са действували толкова отвисоко, че хората по цялата земя да получат директна радиация…

Какво точно се е случило — сега за това можем само да гадаем. В едно нещо обаче съм абсолютно сигурен — че ние сами сме причината тези неща да се изсипят върху нас. А също и тази епидемия: между другото, това не беше коремен тиф…

Просто не мога да повярвам в такова съвпадение — от хилядите години, през които унищожителната комета е могла да падне, тя „пада“ само няколко години след като успяхме да изобретим орбиталните оръжия. Какво ще кажеш?… Не, мисля, че се крепихме върху това въже прекалено дълго, като се има пред вид какво още можеше да се случи — но човек рано или късно стъпва накриво.

— Хм, сега, от начина, по който го казваш… — промърмори Джозела.

Млъкна и дълго време не промълви нито дума. После каза:

— Предполагам, че би трябвало да го възприемам като нещо по-ужасно от сляпо действуващата природна стихия. И въпреки всичко не мисля, че е така. То ме кара да се чувствувам не така обезверена, защото поне обяснява нещата. И ако действително е било така, тогава ще можем да го предотвратим в бъдеще. Още една грешка, която праправнуците ни ще трябва да внимават да не повтарят. О, господи, а имаше толкова много грешки! Но ние ще можем да ги предупредим.

— Хм… да… — казах аз. — Един път само да се отърват от трифидите и да пооправят тази бъркотия, и пред тях ще се открият неограничени възможности за съвършено нови, лично техни грешки.

— Бедните дечица — въздъхна Джозела, като че ли гледаше някаква непрестанно увеличаваща се тълпа от праправнуци. — Колко малко неща можем да им предложим, нали?

— Хората казваха: „Животът е такъв, какъвто си го направиш.“

— Това, скъпи Бил, с много малки изключения са абсолютни… — хм, не искам да ставам груба. Убедена съм, че чичо ми Тед непрекъснато го е повтарял, докато някой не хвърли бомба, която откъсна и двата му крака. Това промени възгледите му. И нито едно извършено от мен дело не е причина сега да съм жива. — Тя хвърли остатъка от цигарата си. — Бил, какво толкова сме направили, че точно ние сме щастливите избраници? Много често, тоест когато не съм толкова преуморена и позабравя себе си, си мисля — колко щастливи сме всъщност. Тогава изпитвам желание да благодаря на някого или на нещо, но се сещам, че ако имаше такива някой или нещо, на които да благодаря, те щяха да изберат друг, много по-заслужил от мен. Но всичко това е прекалено объркано за обикновено момиче като мен.

— На мен пък ми се струва, че ако изобщо имаше някой, който да държи кормилото, много неща от историята изобщо не биха могли да се случат. Аз обаче не разрешавам на подобни мисли прекалено да ме тормозят. Скъпа моя, ние просто имахме късмет. Ако утре го изгубим, ще го изгубим. Каквото и да се случи обаче, нищо не може да ни отнеме времето, което прекарахме заедно. А това е много повече, отколкото съм заслужил, и много повече от това, което повечето мъже получават за цял живот.

Поседяхме още малко да погледаме пустото море, а после отидохме до близкото градче.

След като открихме по-голямата част от нещата, които ни бяха необходими, слязохме на плажа да хапнем на слънце. Зад гърбовете си бяхме оставили доста голяма ивица морски чакъл, по който нито един трифид не можеше да мине, без да го чуем.

— Трябва по-често да излизаме така — докато можем — каза Джозела. — Сюзън е вече голяма и може да ме отменя.

— Ако изобщо някой някога е заслужавал почивка, то това си ти — съгласих се аз.

Казах го, като си мислех, че би било хубаво да отидем заедно и да кажем последно сбогом на познати места, докато това още беше възможно. С всяка следваща година перспективата да заживеем в пленничество се приближаваше. Още сега, за да се отиде на север от Шърнинг, беше необходимо да се прави обход от много мили, за да се избегне областта, превърнала се в блата. Състоянието на пътищата бързо се влошаваше от ерозията вследствие дъждовете и пороите, а корените разрушаваха настилката. Вече можеше да се предвиди доста точно онзи момент, в който нямаше да съм в състояние да докарам до къщата поредната цистерна с гориво. Един прекрасен ден някоя от тях нямаше да може да мине по алеята и щеше най-вероятно да я задръсти завинаги. Полугъсеничният всъдеход все още би могъл да се придвижва, когато земята е суха, но с времето щеше да става все по-трудно да се намират пътища даже и за него.

— А трябва и истински да се повеселим. За последно — добавих. — Ти пак ще се облечеш както онази вечер и ще отидем в…

— Ш-ш-ш-т — прекъсна ме Джозела, сложила пръст на устните си и обърнала едното си ухо към вятъра.

Затаих дъх. Напрегнах слух. По-скоро се чувствуваше, отколкото се чуваше някакво бумтене във въздуха. Отначало беше много слабо, но постепенно се усилваше.

— Та това е… това е самолет! — каза Джозела.

Обърнахме поглед на запад и засенчихме очите си с ръце. Бръмченето все още беше слабо като жужене на насекомо. Звукът се увеличаваше толкова бавно, че можеше да бъде само от хеликоптер. Ако беше самолет, за това време отдавна да беше прелетял над нас или дори отминал, така че вече да не можем да го чуваме.

Джозела го видя първа. Една точица над морето, движеща се явно в наша посока успоредно на бреговата линия. Скочихме на крака и започнахме да махаме. Колкото по-голяма ставаше точката, толкова по-необуздано махахме и глупаво крещяхме колкото ни глас държи. Пилотът не можеше да не ни забележи върху открития плаж, ако беше продължил в същата посока, но той не направи точно това. На няколко мили пред нас рязко сви на север и се отправи към вътрешността. Продължавахме лудо да махаме, все още без да губим надежда. Но машината решително следваше своя курс и двигателят не променяше тона си. Целенасочено и невъзмутимо хеликоптерът отбръмча към възвишенията.

Отпуснахме ръце и се спогледахме.

— Щом е дошъл веднъж, ще дойде пак — каза Джозела твърдо, но не много убедено.

И все пак видът на машината промени самочувствието ни поне за деня. Тя за миг разруши примирението пред съдбата, с което така старателно се мъчехме да свикнем. Непрекъснато си бяхме повтаряли, че несъмнено има и други групи, но те надали са в по-добре положение от нашето, а най-вероятно да са и в по-лошо. Но щом се появи хеликоптер, който можеше да се рее из въздуха като картина и звук от миналото, той вече не възбуждаше само спомени; това означаваше, че някъде имаше хора, които се справяха по-добре от нас. А дали не изпитахме и малко завист? И отново усетихме, че колкото и да бяхме щастливи, по природа ние все пак си оставахме стадни същества.

Безпокойството, което машината внесе в душите ни, развали настроението ни и промени насоката на мислите ни. Без нито дума повече започнахме да събираме багажа си, натоварихме го на всъдехода и се отправихме към къщи.