Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трифидите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day of the Triffids [= Revolt of the Triffids], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 127 гласа)

Информация

Издание:

Джон Уиндъм. Денят на трифидите

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982

Библиотека „Галактика“, №34

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Кръстан Дянков

Преводач: Правда Митева

Редактор: Каталина Събева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Илюстрация на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Английска, I издание

Дадена за печат на 28.XII.1981 г. Подписана за печат на 10.III.1982 г.

Излязла от печат месец април 1982 г. Формат 32/70×100 Изд. №1549

Печ. коли 22,50. Изд. коли 14,57. УИК 13,63. Цена 2,00 лв.

Страници: 360. ЕКП 95366 5637–63–82

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820–31

© Правда Митева, преводач, 1982

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата 1982

c/o Jusautor, Sofia

 

© John Wyndham, 1951. The Day of the Triffids

Hunt Barnard & Co. Ltd., Aylesbury, 1969, Great Britain

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Денят на трифидите от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Денят на трифидите
The Day of the Triffids
АвторДжон Уиндъм
Първо издание1951 г.
ИздателствоPenguin Group
Оригинален езиканглийски
Жанрпост-апокалиптична фантастика
Видроман

ПреводачПравда Митева
НачалоWhen a day that you happen to know is Wednesday starts off by sounding like Sunday, there is something seriously wrong somewhere.

Денят на трифидите е пост-апокалиптичен роман от британския писател Джон Уиндъм, публикуван през 1951 г. Книгата е преведена на много езици и е в основата на няколко филма, радиопиеси и комикси. Продължение на историята е романа Нощта на трифидите от Саймън Кларк, публикуван 2001 г. – 50 години след първата история.

Сюжет

Историята започва с появата на нов вид подвижни месоядни растения – трифидите. Въпреки рисковете свързани с тях, хората започват масово да ги отглеждат, тъй като трифидите се оказват ценен източник на ресурси. След един особено ефектен метеоритен дъжд почти всички хора ослепяват. Останали без надзор, трифидите излизат от фермите, в които са отглеждани и започват да избиват жалките останки от човечеството. Малцината, запазили зрението си, трябва да се борят за оцеляването си в един свят постепенно завладяван от трифидите...

Край на разкриващата сюжета част.

Издания в България

В България книгата е издадена за първи път през 1982 г., от варненското издателство „Георги Бакалов“, като част от поредицата „Библиотека Галактика“. През 2005 г. е издадена и от софийското издателство „Унискорп“ (ISBN 954-569-018-6). И в двете издания превода е на Правда Митева. В първото издание е включен и предговор от Агоп Мелконян („Втора среща с Уиндъм“).

Адаптации

Радио

Историята е пускана няколко пъти като радио пиеса.

  • От BBC – през 1953, 1957 и 1968 г.[1]
  • От немското радио Westdeutscher Rundfunk (WDR) – през 1968[2]

Телевизия и кино

Всички излезли филми са със заглавие Денят на трифидите и са британски

  • 1962 г. – пълнометражен филм.[3]
  • 1981 г. – телевизионен сериал на BBC, 6 епизода по около 30 минути.[4]
  • 2009 г. – телевизионен сериал на BBC, 2 епизода по около 90 минути.[5]. Филмът се различава доста от оригиналната история, действието се развива в наши дни.
  • 2013 г. – предстоящ пълнометражен филм от САЩ.[6][7][8]

Комикси

1975 г. – черно-бял комикс в списанието „Непознати светове на научната фантастика“ (Unknown Worlds of Science Fiction) на Мравел.[9]

Източници

Тиншам

Вероятността някой да пропусне Менър[1] беше минимална. Селцето се състоеше от няколко къщички, след които започваше оградата на имението. Тръгнахме покрай нея и скоро стигнахме до масивна порта от ковано желязо. Зад вратата стоеше млада жена, върху чието лице трезвата сериозност на отговорността беше убила всичко човешко в изражението. Беше въоръжена с ловна пушка, която стискаше не на най-безопасните места. Сигнализирах на Коукър да спре и й извиках. Устните й се раздвижиха, но от бръмченето на мотора до мен не достигна нито дума. Изгасих.

— Това ли е Тиншам Менър? — попитах я аз Лъжех се обаче, ако смятах, че ще ми издаде това или нещо друго.

— Откъде сте? И колко души сте? — контрира ме тя.

Щеше ми се да не си играе с пушката точно по този начин. Набързо и държейки под око несигурните й пръсти, обясних кои сме, защо идваме, най-общо какво носим и гарантирах, че в камионите няма други скрити хора. Съмнявах се обаче, че до съзнанието й изобщо достигна нещо. Очите й бяха втренчени в моите с онова печално-замислено изражение, което е толкова характерно за хрътките, но даже и от тях не вдъхва доверие. Думите ми почти нищо не допринесоха за разпръсването на тази всеобхватна подозрителност, която прави прекалено добросъвестните толкова досадни. Когато отиде да провери истинността на думите ми, преглеждайки каросериите на камионите, надявах се, заради нея самата, че няма да се натъкне на някоя укрита групичка, което да оправдае подозренията й. Признанието, че е доволна, щеше да подрони авторитета й на надежден часовой, но в края на краищата, макар и резервирано, тя се съгласи да ни допусне вътре.

— Завийте вдясно — извика ми тя, като минавах покрай нея, и веднага се зае да осигурява безопасността на портата. След къса алея с брястове се простираше парк, подреден в стила на късното осемнайсето столетие, осеян с дървета, разгърнали се в цялото си величествено великолепие. Къщата, когато и тя се появи, не беше никак величествена от архитектурна гледна точка, но в замяна на това беше доста голяма. Тя лъкатушеше върху значителна площ и през различни строителни стилове, като че ли нито един от бившите й собственици не е могъл да устои на изкушението да остави своя лична следа върху нея. Всеки от тях, макар и уважавайки делата на праотците си, очевидно беше сметнал за личен дълг да изрази духа на своето време. В резултат на това убедено незачитане на предишните стилове се беше получила една упорита и своенравна къща. Несъмнено тя беше смешна, но същевременно някак си дружелюбна и надеждна.

Дясната алея ни заведе до широк стопански двор, където вече бяха паркирани няколко коли. Наоколо се намираха конюшните и сградите за каретите, които очевидно се простираха на площ от няколко акра. Коукър спря до мен и излезе от кабината. Наоколо нямаше никой.

Влязохме в главната постройка през отворената задна врата и тръгнахме по дълъг коридор, който ни заведе до кухня с царски размери. Вътре ухаеше на готвено. Откъм вратата в другия край на помещението долиташе шум от гласове и тракане на чинии, но трябваше да преминем през още един коридор и още една врата, за да достигнем до тях.

Това, предполагам, е било помещението за прислугата в ония времена, когато тя е била достатъчно многобройна, че да има нужда от маси, на които спокойно можеха да се поберат стотина и повече човека. Сега около тях на дървени пейки бяха насядали около петдесет-шестдесет души, за които от пръв поглед можех да кажа, че бяха слепи. Докато те търпеливо чакаха, няколко други, които виждаха, бяха много заети. На една странична маса три момичета усърдно режеха пилета. Приближих се до едно от тях.

— Току-що пристигнахме — казах аз. — Какво да правим?

Тя спря за момент, като продължаваше да стиска вилицата и оправи с опакото на ръката си падналата на челото й къдрица.

— Ще ни помогнете много, ако един от вас се заеме със зеленчуците, а другият с чиниите.

Захванах се с две големи качета със зеле и картофи. Докато ги разпределях, оглеждах присъствуващите. Джозела не беше сред тях, а не можах да открия и нито един от по-забележителните представители на групата, които бяха излезли с предложения в сградата на Университета, въпреки че лицата на някои от жените ми се сториха познати.

Процентът на мъжете беше значително по-висок, отколкото в другата група, а подборът им — странен. Няколко от тях биха могли да минат и за лондончани или поне за граждани, но болшинството бяха облечени в селски работни дрехи. Изключение от двата вида правеше един свещеник на средна възраст. Това обаче, което ги обединяваше, беше слепотата.

При жените разнообразието беше по-голямо. Някои бяха с градски дрехи, съвсем неподходящи за тази обстановка, други вероятно бяха местни жителки. От последната група само едно момиче виждаше, но другата се състоеше от около половин дузина, които виждаха, и няколко, които, макар и слепи, бяха доста сръчни.

Коукър също беше огледал обстановката.

— Много странна сбирщина — забеляза той. — Открихте ли я вече?

Поклатих глава, разбрал с отчаяние, че много повече съм залагал на надеждата, че ще я намеря тук, отколкото съм си давал сметка пред самия себе си.

— Интересно — продължи Коукър. — Тук практически няма никой от тези, които отвлякох заедно с вас, освен онова момиче, което реже на края на масата.

— Тя позна ли ви? — попитах го аз.

— Мисля, че да. Хвърли ми много мръсен поглед.

Когато с рязането и сервирането беше приключено, ние си взехме чиниите и си намерихме място до масата. За готвенето и храната не можеше да се каже нищо лошо, а и след като цяла седмица бяхме яли студени консерви, интересът ни към топлата храна беше силно изострен. Когато се нахранихме, някой почука по масата. Свещеникът се изправи, почака всички да замълчат и заговори:

— Приятели мои, сега, когато изтича още един ден, време е да възобновим нашите благодарности към бога за неговото висше милосърдие да ни запази в това нещастие. Искам всички да му се помолим да съжали всички онези, които все още се скитат самотни в тъмнина, и да насочи стъпките им насам, където ще можем да ги подкрепим. Нека всички отправим молба към него да ни помогне да преживеем всички мъки и изпитания по пътя си и в неговото време и с неговата помощ да успеем да изиграем ролята си в повторното съграждане на един по-добър свят за негова още по-голяма слава.

Той сведе глава.

— „Велики и премислостиви боже…“

След „амин“-а свещеникът подхвана химн. Когато и той беше изпят, хората се разделиха по групички, като всеки се държеше за съседа си, и четири от момичетата, които виждаха, ги изведоха.

Запалих цигара. Коукър разсеяно взе една от моите и без да каже нито дума, запуши. Едно момиче се приближи към нас.

— Ще ни помогнете ли да разчистим? — попита тя. — Надявам се, че мис Дюран скоро ще се върне.

— Мис Дюран? — повторих аз.

— Тя се занимава с организацията — обясни момичето. — С нея ще се разберете за всичко.

Един час по-късно, когато почти се беше здрачило, чухме, че мис Дюран се е върнала. Открихме я в малка стаичка с вид на кабинет и осветена само от двете свещи на бюрото. Веднага я познах. Това беше мургавата жена с тънките устни, която беше говорила на събранието от името на опозицията. В момента цялото й внимание беше насочено към Коукър. Изражението й не беше по-благо, отколкото по време на предишния случай.

— Съобщиха ми — каза тя студено, гледайки Коукър с такова отвращение, като че ли беше някаква тиня, — съобщиха ми, че вие сте човекът, който организира нападението върху сградата на Университета.

Той се съгласи и зачака.

— Тогава бих могла още сега и завинаги да ви кажа, че тук, в нашето общество, няма място за такива брутални методи, нито пък имаме намерение да ги толерираме.

Коукър леко се усмихна. После й отговори в най-добрия стил, характерен за средната класа:

— Това е въпрос на виждане. Има ли кой да отсъди кои са били по-брутални? Тези, които сметнаха, че са отговорни пред настоящето, и останаха, или онези, които смятаха, че са отговорни пред бъдещето, и заминаха?

Тя продължи да го гледа твърдо. Изражението й остана непроменено, но очевидно с други очи гледаше на човека, с когото трябваше да се занимава. И отговорът, и мисленето му не бяха точно това, което беше очаквала. Засега обаче го изостави и се обърна към мен.

— И вие ли участвувахте в тази работа?

Обясних, че не съм бил чак дотам съгласен с идеите на Коукър, и на свой ред я запитах:

— А какво стана с Майкъл Бийдли, Полковника и останалите?

Въпросът ми не беше посрещнат добре.

— Отидоха на друго място — отговори рязко тя. — Това е чисто, почтено общество с християнски норми на поведение и ние възнамеряваме да ги съблюдаваме. Тук няма място за хора със свободни разбирания. Декадансът, аморалността и безбожието бяха причина за почти всички злини на този свят. И задължение на тези, които успяхме да оцелеем, е да се погрижим в новото общество, което ще построим, това да не се повтаря. Циниците и големите „умници“ трябва да разберат, че не са ни нужни, независимо с какви блестящи теории се опитват да замаскират своята безнравственост и материализъм. Ние сме християнско общество и възнамеряваме да останем такова. — Тя предизвикателно ме изгледа.

— Значи се разделихте, така ли? — попитах аз. — А те къде отидоха?

Мис Дюран отговори с леден глас:

— Те продължиха, а ние останахме тук. Това е по-важното в случая. Ако се държат настрана с вредното си влияние, могат да вървят към собствената си гибел, където си искат. И тъй като са решили, че стоят над божиите закони и нормите на възпитанието, сигурна съм, че проклятието ще ги стигне.

Тя приключи декларацията си с такова вирване на брадичката, от което трябваше да заключа, че всеки мой опит да науча още нещо за тях би бил чисто губене на време. После се обърна към Коукър:

— Какво можете да правите?

— Доста неща — каза спокойно той, — но предлагам първоначално да върша всякаква работа, докато разбера къде ще съм най-полезен.

Мис Дюран се поколеба леко смутена. Очевидно беше възнамерявала тя да вземе решението и да даде инструкциите, но промени плановете си.

— Добре, огледайте се наоколо и утре вечерта елате отново да поговорим.

Но Коукър не можеше да бъде отпратен толкова лесно. Интересуваха го точните размери на имението, броят на хората в къщата, колко от тях виждаха и колко бяха слепи и още много други неща. И на всичките успя да получи отговор.

Преди да излезем, попитах за Джозела. Мис Дюран се намръщи.

— Като че ли това име ми е познато. Откъде, откъде…? О, не говори ли тя от името на консерваторите при последните избори?

— Мисля, че не. Тя ъ-ъ-ъ е написала някаква книга — признах аз.

— Тя — каза мис Дюран и тогава забелязах, че започна да си припомня. — О, тази!… Е, мистър Мейсън, струва ми се, че тя ще е последният човек, който би проявил интерес към нашето общество.

Навън в коридора Коукър се обърна към мен. Все още не беше толкова тъмно, че да не успея да забележа усмивката му, като отбелязваше:

— Малко потискаща е нейната праволинейност. — Вече без усмивка той добави: — Странна личност, нали. Гордост и предразсъдъци. Иска помощ. Знае, че има огромна нужда от нея, но нищо на света не е в състояние да я накара да го признае.

Той се спря пред една отворена врата. Вече се беше стъмнило дотолкова, че да не можем да различим нищо в стаята, но когато бяхме минали покрай нея на идване, имаше достатъчно светлина, за да разберем, че е една от мъжките спални.

— Ще вляза да си поговоря с хората. Ще се видим по-късно.

Коукър бавно влезе вътре и бодро поздрави цялата стая.

— Здравейте, момчета! Как вървят работите?

Отправих се към трапезарията. Единствената светлина там се излъчваше от три свещи, подредени една до друга върху една от масите. Близо до тях едно момиче ожесточено се взираше в някаква дреха, която кърпеше.

— Здравейте — каза тя. — Ужасно е, нали? Как за бога тези хора на времето са успявали да вършат някаква работа изобщо, след като се е стъмнело?

— И при това то не е било толкова отдавна — казах аз. — Такова е било нашето минало, такова е и нашето бъдеще — освен ако някой не ни научи как се правят свещи.

— Сигурно е така — тя вдигна глава и ме изгледа. — Нали вие дойдохте от Лондон днес?

— Да — потвърдих аз.

— Много ли е зле там?

— Свършено е.

— Сигурно сте бил свидетел на ужасни неща? — предположи тя.

— Да — отговорих кратко. — А вие откога сте тук?

Без повече подкани момичето ми описа как най-общо стояха нещата.

При нападението си върху сградата на Университета Коукър беше успял да залови всички, които можеха да виждат с изключение на половин дузина. Тя и мис Дюран били в числото на пропуснатите. На другия ден мис Дюран направила не много сполучлив опит да се справи с положението. И дума не можело да става да тръгнат веднага, защото сред тях имало само един, който някога се бил опитвал да кара камион. През този и почти през целия следващ ден те били в същите отношения с групата си, както аз бях с моята в „Хемпстед“. Но късно на втория ден Майкъл Бийдли и още двама се върнали, а през нощта се прибрали още няколко. До обяд на третия ден те вече имали шофьори за около дузина коли. Решили, че е по-разумно да тръгнат веднага, вместо да чакат случайното завръщане на някои други.

Тиншам Менър било избрано за временно убежище, като горе-долу единствената причина била, че Полковника го знаел като място, което би могло да им осигури компактна изолация. А тя била едно от техните основни изисквания.

Явно групата била зле подбрана и водачите ясно го съзнавали. На другия ден след пристигането им се състояло събрание, по-малобройно, но не по-различно от онова, предишното, проведено в сградата на Университета. Майкъл и неговата група заявили, че ги чакала прекалено много работа и нямали никакви намерения да си хабят енергията, успокоявайки някакви си личности, затънали в дребни предразсъдъци и разправии. Положението било прекалено сериозно за такива неща, а времето неумолимо напредвало. С това Флорънд Дюран се съгласила. Но всичко, което се случило със света, било достатъчно ясно предупреждение. Тя не била способна да разбере как е възможно да съществуват някои хора толкова слепи и неблагодарни за чудото, което ги било съхранило, и на всичкото отгоре да обмислят как да осъществят подривните теории, които вече цял век разклащали вярата в бога. Лично тя нямала никакво желание да живее в една община, където щяло да има хора, които непрекъснато се стремят да покварят простата вяра на онези, които не се срамували да покажат своята благодарност към бога, съблюдавайки законите му. Тя самата не по-зле разбирала, че положението е сериозно. И единственият правилен начин на действие бил да се обърне по-задълбочено внимание на божието предупреждение и веднага да се върнем към неговото учение.

Разделянето на две се оказало много неравностойно. Групата, поддържаща мис Дюран, се състояла от пет момичета, които виждат, около дузина слепи момичета, няколко мъже и жени на средна възраст — също слепи, и нито един мъж, който вижда. При това положение нямало спор, че тези, които трябвало да заминат, били хората на Майкъл Бийдли. И тъй като камионите били все още натоварени, нямало нищо, което да ги задържа повече на това място и още ранния следобед те заминали, оставяйки мис Дюран и нейните последователи да се удавят в собствените си принципи.

Чак тогава те за пръв път проучили възможностите на имението и околностите му. Централната част на къщата била затворена, но очевидно помещенията за прислугата съвсем доскоро били обитавани. По-късно, в градината, се изяснило каква била съдбата на тези, които се грижели за имението. Телата на мъж, жена и момиче лежали сред купчина разпилени плодове. Недалеч от тях два трифида, зарили корените си в земята, чакали търпеливо. В другия край на имението, близо до фермата, положението било същото. Дали трифидите били проникнали в парка през някоя отворена врата, или някои необезвредени екземпляри отвътре са успели да се освободят, не било ясно, но с тази опасност трябвало да се преборят бързо, преди да бъдат дадени други жертви. Мис Дюран изпратила едно момиче, което можело да вижда, да обиколи имението по оградата и да затвори всички врати и вратички, а тя самата проникнала в оръжейната, откъдето се снабдила с пушки. И въпреки неопитността си тя и една друга млада жена успели да уцелят върховете на всички трифиди, които намерили — двадесет и шест на брой. В границите на имението повече не били забелязани и всички се надявали, че нямало други.

От обиколките, които предприемали из селото на следващия ден, станало ясно, че в околността има значителен брой трифиди. Оцелелите местни жители били или такива, които се затворили по домовете си, разчитайки на собствените си хранителни запаси, или такива, които през кратките си снабдителни експедиции имали късмет да не срещнат трифиди. Завели в имението всички живи, които успели да открият. Те били здрави, а повечето от тях и силни, но за момента поне по-скоро били в тежест, защото до един били слепи.

През деня пристигнали още четири млади жени. Две от тях дошли с натоварен камион, който шофирали на смени. С тях имало и едно сляпо момиче. Другата била сама в лека кола. След като огледала набързо мястото, тя обаче заявила, че тук не й допада, и си заминала. От продължилите да пристигат през следващите дни останали само двама. Всички, които пристигали, били жени. Имало само двама мъже. Очевидно болшинството от мъжете са се оказали по-безскрупулни и безмилостни, отървали са се рано от отрядите, сформирани от Коукър, и са успели да се върнат навреме, за да се присъединят към първоначалната група.

За Джозела момичето нищо не можа да ми каже. Съвсем ясно беше, че за пръв път чуваше името й, а опитите ми да я опиша не събудиха никакви спомени.

Все още разговаряхме, когато изведнъж електрическите лампи светнаха. На лицето на момичето се изписа такова благоговение, като че ли гледаше някакво небесно откровение. Тя духна свещите и продължи да шие, от време на време поглеждайки към крушките, като че ли искаше да се увери, че все още са там.

След няколко минути в трапезарията влезе Коукър.

— Това, предполагам, е ваше дело — казах аз и кимнах към лампата.

— Да — потвърди той. — Тук си имат собствен генератор. Реших, че е по-добре да използваме горивото, вместо да го оставим да се изпари.

— Да не искате да кажете, че бихме могли да имаме електричество през цялото време, откакто сме тук? — попита момичето.

— Да, ако само си бяхте направили труда да пуснете мотора — отговори й Коукър, като я гледаше. — Щом сте искали светлина, защо не сте се опитали да я пуснете?

— Не знаех, че тук има такова нещо, а освен това не разбирам нищо нито от машини, нито от електричество.

Коукър не сваляше замисления си поглед от нея.

— Значи просто продължихте да си седите в тъмното — забеляза той. — И още колко смятате, че е вероятно да живеете, ако продължавате така да си седите в тъмното, в момент, когато толкова много неща трябва да се направят?

Тя се стресна от тона му.

— Какво съм виновна аз, че не разбирам нищо от тези неща?

— Моето мнение е съвсем различно. Не само че имате вина, но това е една самосъздадена вина. На всичкото отгоре вие изпитвате задоволство от манията, че сте прекалено духовно извисена, за да разбирате нещо от техника. Това е една еснафска и много глупава форма на суетата. Всеки човек се ражда, без да знае нищо за каквото и да било, но нали господ затова му е дал, на мъжа и на жената, мозък — за да се научи. И неспособността да се използва този мозък не е добродетел, с която трябва да се хвалим: даже при жените този недостатък трябва да се осъжда.

По съвсем понятни причини момичето изглеждаше раздразнено. Самият Коукър беше раздразнен още от самото си влизане. Тя каза:

— Всичко това е чудесно, но хората мислят по различен начин. Мъжете разбират как работят машините и електричеството, жените по принцип не се интересуват много от тези неща.

— Не ми пробутвайте тази смесица от митове и превземки. При мен тя не минава — каза Коукър. — Вие отлично знаете, че жените могат да боравят — или по-скоро можеха — с най-сложните и фини машини, когато си направеха труда да ги разберат. А обикновено тях просто премного ги мързи да си направят този труд, освен ако това не им се налага. Защо да се мъчат, след като е станало традиция привлекателната безпомощност да се възприема като женска добродетел — а работата просто да се хързулне върху някой друг? Това е поза, която обаче никой няма сметка да развенчава. Напротив — тя даже се насърчава. Мъжете ги подкрепят в целия този цирк, като храбро поправят прахосмукачката на „горката си женичка“ и ловко подменят изгорелия бушон. Цялата комедия е приемлива и за двете страни. Суровата практичност допълва духовната изтънченост и очарователната безпомощност — и в крайна сметка баламата, който си цапа ръцете, е Той.

Набрал хубава инерция, Коукър разпалено продължи:

— Досега можехме да си разрешим лукса да приемаме за забавни тази умствена леност и паразитизъм. Независимо от факта, че доста поколения преди нас също са говорели за равенство между половете, жената има прекалено голям интерес от тази зависимост, за да се съгласи да я изгуби. Условията са се променяли и в зависимост от това тя също е правела необходимите минимални промени в своето поведение, но те винаги са били минимални — и при това винаги се е сърдела. — Той замълча. — Съмнявате ли се? Добре, да приемем факта, че нахалничкото девойче и интелектуалката по свой начин са разигравали комедията за висшата чувствителност — но дойде войната и наложи обществената отговорност и дълга — и тогава и двете станаха компетентни инженери.

— Да, но те не са били добри инженери — забеляза тя. — Всички така казват.

— Да-а-а, защитният механизъм в действие. Разрешете ми да отбележа, че почти всеки е имал интерес да говори така. Както и да е — призна той, — до известна степен това беше вярно. И защо? Защото почти всички не само че трябваше да учат бързо, и то без подходяща основа, но също трябваше и да забравят внимателно и с години насърчаваните навици да мислят, че подобни интереси са им чужди и прекалено груби за нежните им натури.

— Не разбирам защо е нужно да дойдете и да се нахвърлите върху мен с всички тези неща — каза момичето. — Аз не съм единственият човек, който не е пуснал тази нещастна машина.

Коукър се усмихна.

— Имате право. Не е честно. Просто когато открих, че генераторът е там, готов за работа, а никой не си помръдва и малкия пръст, това ме ядоса. Глупавото безсилие ми действува по този начин.

— Тогава мисля, че всичко това можехте да го кажете на мис Дюран, а не на мен.

— Не се безпокойте, ще й го кажа. Но това не е само нейна работа. Тя е ваша и на всички останали. И разберете, това ви го казвам съвсем сериозно. В живота ни настъпиха доста радикални промени. Вече не можете да кажете: „О, боже, нищо на разбирам от това нещо“ и да го оставите някой друг да го свърши вместо вас. Разсъдъкът на никой вече няма да бъде дотолкова замъглен, че да не може да различи безгрешното невежество от невинността — положението е прекалено сериозно. Нито пък невежеството ще бъде вече оригинално или смешно. То ще бъде опасно, много опасно. И ако всички ние колкото е възможно по-бързо не започнем да разбираме от много неща, от които преди не сме се интересували, нито ние, нито тези, които зависят от нас, ще преживеят тази катастрофа.

— Не разбирам защо трябва да изливате върху мен цялото си пренебрежение към жените — и то само заради някаква стара мръсна машина — каза тя заядливо.

Коукър погледна нагоре.

— Велики боже! А аз досега обяснявах, че жените имат всички възможности и само трябва да си направят труда да ги използват.

— Вие казахте, че сме паразити. Не е много приятно да ти кажат такова нещо.

— Аз не се мъча да ви говоря приятни неща. А това, което действително казах, е, че в света, който изчезна, жените имаха голям интерес да играят ролята на паразити.

— И всичко това само защото нищо не разбирам от някаква си смрадлива стара машина.

— По дяволите! — извика Коукър. — Няма ли да оставите тази машина за момент.

— Тогава защо…?

— Така се случи, че използвах машината като символ. Идеята е, че всички ние вече трябва да учим не само това, което ни харесва, а колкото се може повече за това как да управляваме и поддържаме една община. Мъжете не могат вече само да попълват изборната бюлетина и да прехвърлят задължението върху някой друг. И вече няма да се смята, че една жена е изпълнила всичките си задължения към обществото, ако само е успяла да накара някой мъж да я издържа и да й осигури местенце, където тя ще може безотговорно да създава деца, които някой друг ще възпитава.

— Не разбирам какво общо има всичко това с машините…

— Слушайте — каза търпеливо Коукър, — ако вие имате дете, като дивак ли искате да израсне, или като цивилизован човек?

— Като цивилизован човек, разбира се.

— Добре, тогава трябва да се погрижите това дете да бъде заобиколено от една цивилизована среда, в която да расте. Нормите, които то ще научи, ще ги научи от нас. Ние всички трябва да разбираме колкото се може повече и да живеем колкото се може по-интелигентно, за да сме в състояние да му дадем всичко според силите си. Това означава, че от всички нас се изисква много труд и повече мислене. С промяната на условията трябва да се променят и възгледите ни.

Момичето събра ръкоделието си. Известно време критично наблюдава Коукър.

— С тези разбирания, мисля, че групата на мистър Бийдли ще ви допада повече — каза тя. — Тук нямаме никакви намерения да променяме възгледите си или да се отказваме от принципите си. Точно затова се отделихме от другата група. Така че ако животът при едни порядъчни и почтени хора не ви харесва, смятам, че ще е по-добре да отидете някъде другаде — и като издаде звук, който поразително приличаше на подсмърчане, тя си излезе.

Коукър гледа след нея, докато напусна стаята. Когато вратата се затвори, той изрази чувствата си с хамалско красноречие. Аз се разсмях.

— Какво очаквахте? — попитах го. — Нахълтвате тук и започвате да говорите на това момиче, като че ли тя е някакво сборище от правонарушители и освен това е отговорна за цялата западна обществена система. И когато тя се обижда, вие сте силно учуден.

— Но все пак човек очаква, че тя ще види здрав разум във всичко това — промърмори той.

— Не виждам защо. Повечето от нас не търсят здрав разум, а виждат навика. Тя ще се опълчи срещу всички изменения, разумни или не, които са в разрез с втълпените й разбирания за това кое е правилно и кое прилично — и ще бъде съвсем искрено убедена, че проявява устойчивост и сила на характера. Покажете на някого, който току-що е загубил дома си, Елисейските полета, и той въобще няма да им обърне внимание: оставете го да поживее малко там и той ще започне да мисли, че домът му е приличал на тях, но е бил по-уютен. С времето тя ще се пригоди — тъй като трябва да го направи — и ще продължи убедено да отрича, че го е направила.

— С други думи, импровизирай в момента. Не се опитвай нищо да планираш. Така доникъде няма да я докараме.

— Точно тук трябва да се прояви ръководителят. Той планира нещата, но е достатъчно умен, за да не го казва. И когато промените станат необходими, той ги прокарва като отстъпка — временна, разбира се — пред обстоятелствата. А ако е и талантлив, прокарва отстъпките в правилна последователност и в окончателна форма. Срещу всеки план винаги ще се намерят съкрушителни възражения, но отстъпки трябва да се правят — в критични обстоятелства.

— Много макиавелски ми звучи. Обичам да знам към какво се стремя и да се движа право към целта.

— Повечето хора не обичат, макар че може би ще твърдят противното. Те предпочитат да ги увещават, примамват или даже принуждават. По този начин никога не грешат: а ако има грешка, причината винаги е в нещо друго или в някой друг, т.е. извън тях. Да се върви напред — това е механистично виждане, а хората по принцип не са машини. Те имат свои собствени мозъци — предимно селски мозъци, които се чувствуват най-добре, когато са на познат терен.

— Тогава според вас излиза, че шансовете на Бийдли не са много големи. Той е зает само с планове, просмукан е от тях до мозъка на костите си.

— Бийдли ще си има своите проблеми. Но хората от неговата група поне направиха някакъв избор, а тези тук всичко отричат. Това, което ги обединява, е единствено навикът да се съпротивляват на всеки план — замълчах. После добавих: — Знаете ли, това момиче обаче беше право за едно нещо. По-добре ще се чувствувате с другата група. Нейната реакция беше пример за това, което ще получите, ако се опитате да ръководите тези хора по вашите методи. Човек не може да закара стадо овце до пазара по една абсолютна права линия, но все пак има начини да ги закара дотам.

— Тази вечер сте необичайно циничен и използвате много метафори — отбеляза Коукър.

— Няма нищо цинично в това, да забележиш как овчарят се справя с овцете си.

— Но да се гледа на хората като на овце може да се стори цинично на някои.

— То не е толкова цинично и значително по-човешко, отколкото да гледаш на тях като на механизми, пригодени за дистанционно управление.

— Хм — каза Коукър. — Трябва да си помисля върху това.

Бележки

[1] Менър (manor) англ. ист. — имение с господарска къща. Б.пр.