Джоан Роулинг
Хари Потър и затворникът от Азкабан (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА
ЖЕСТОКО ПОРАЖЕНИЕ

Професор Дъмбълдор изпрати всички грифиндорци обратно в Голямата зала, където десетина минути по-късно пристигнаха и учениците от „Хафълпаф“, „Рейвънклоу“ и „Слидерин“.

— Налага се учителите и аз да претърсим внимателно замъка — каза професор Дъмбълдор, докато Макгонъгол и Флитуик затваряха всички врати към залата. — Боя се, че заради вашата сигурност ще трябва да прекарате нощта тук. Искам префектите да пазят при всички входове в залата, а отличниците сред момчетата и момичетата поставям за отговорници. Всяка нередност да ми се съобщава незабавно — добави той към Пърси, който се оглеждаше много гордо и важно наоколо. — Уведомявай ме по някой от призраците.

Професор Дъмбълдор тръгна да излиза от залата, но се сети нещо и каза:

— О, да, ще ви трябват и…

Махна небрежно с магическата си пръчка и дългите маси в залата полетяха към краищата й и се изправиха към стените. След още едно леко замахване подът се покри със стотици набръчкани пурпурни спални чували.

— Приятни сънища! — пожела професор Дъмбълдор и затвори вратата след себе си.

Залата веднага оживено забръмча. Грифиндорци разказваха на останалите какво се бе случило.

— Всички в спалните чували! — провикна се Пърси. — Хайде, хайде, без повече разговори! Светлините угасват след десет минути!

— Хайде! — подкани Рон, тримата приятели хванаха по един спален чувал и ги задърпаха към ъгъла.

— Мислиш ли, че Блек може да е още в замъка? — тревожно попита Хърмаяни.

— Очевидно Дъмбълдор смята, че не е изключено — отвърна Рон.

— Добре поне, че е избрал точно тази вечер — каза Хърмаяни, като се пъхнаха с дрехите в спалните си чували и се подпряха на лакти да си приказват. — Единствената вечер, когато не сме в кулата…

— Предполагам, че е загубил представа за времето, щом все бяга — каза Рон. — Не е разбрал, че е Денят на Вси светии. Иначе щеше да нахълта направо тук.

Хърмаяни потръпна.

Всички наоколо си задаваха един и същи въпрос: „Как е влязъл?“

— Може би знае как да изчезва и да се появява — обади се някой от „Рейвънклоу“ на няколко крачки от тях. — Да изниква от въздуха, нали разбирате.

— Ами ако се преобразява? — предположи един петокурсник от „Хафълпаф“.

— Може да е прелетял — обади се Дийн Томас.

— Нима аз съм единственият човек тук, който си е направил труда да прочете „История на «Хогуортс»“! — троснато каза Хърмаяни.

— Сигурно — отвърна Рон. — Защо?

— Защото не знаете, че замъкът е защитен не само със стени — каза Хърмаяни. — Има какви ли не магии и заклинания, които да не допускат някой да се промъкне тайно и незабелязано. Тук никой не може да се магипортира. Ще ми се да видя под какво ли прикритие би могъл някой да измами ония диментори. Те пазят всеки възможен вход към парка наоколо. Биха го видели и ако прелети. А Филч познава всички тайни входове и щяха да ги завардят…

— Светлините изгасват! — провикна се Пърси. — Всички да са в чувалите и да няма повече приказки!

Свещите изведнъж угаснаха. Остана сиянието на сребристите призраци, които се рееха докато разговаряха много сериозно с префектите, а омагьосания като небосклон таван бе осеян със звезди досущ като небето навън. Заради това, а и защото залата бе изпълнена с шепот, на Хари му се стори, че ще нощуват навън на лекия ветрец.

На всеки час в залата влизаше някой преподавател да провери дали всичко е спокойно. Около три сутринта, когато повечето ученици най-после бяха заспали, дойде професор Дъмбълдор. Хари го наблюдаваше как търси Пърси, който пък обикаляше между спалните чували и сгълчаваше бъбривците. Пърси беше съвсем близо до Хари, Рон и Хърмаяни, които веднага се престориха на заспали, щом стъпките на Дъмбълдор се приближиха.

— Някакви следи от него, професоре? — попита шепнешком Пърси.

— Не. Тук всичко наред ли е?

— Всичко е под контрол, сър.

— Добре. Но няма смисъл да ги местим сега. Намерих заместник на Дебелата дама за портрета, който пази „Грифиндор“. Утре ще се приберете.

— Ами Дебелата дама, сър?

— Скрила се е в една карта на графство Аргилшър на втория етаж. Явно е отказала да пусне Блек без парола и той се е нахвърлил върху нея. Още е много разстроена, но щом се успокои, ще помоля господин Филч да я реставрира.

Хари чу как вратата на залата отново се отваря със скърцане, последвано от стъпки.

— Господин директоре… — беше Снейп. Хари още повече напрегна слух. — Претърсен е целият трети етаж. И там го няма. Филч пък обходи подземията. Нито следа.

— Ами астрономическата обсерватория? Стаята на професор Трелони? Соварника?

— Навсякъде…

— Добре, Сивиръс. Не съм и очаквал Блек да се задържи дълго тук.

— Имате ли някакви предположения как може да е влязъл, професоре? — попита Снейп.

Хари леко повдигна глава от ръката си, за да чува и с другото ухо.

— Много, Сивиръс, и то кое от кое по-невероятни.

Хари лекичко отвори очи, присви клепачи и се взря там, където стояха двамата — Дъмбълдор бе с гръб към него, но се виждаше лицето на Пърси, затаил дъх в захлас, както и профилът на Снейп с гневно изражение.

— Нали помните, директоре, какво говорехме още преди… хм… началото на срока? — попита Снейп, почти без да си отваря устата, за да изолира Пърси от разговора.

— Спомням си, Сивиръс — отвърна Дъмбълдор с някаква заплашителна нотка в гласа.

— Струва ми се… почти невъзможно… Блек да е влязъл в училището без помощ отвътре. Аз изразих тревогата си, когато вие назначихте…

— Не смятам, че някой в замъка тайно е помогнал Блек да влезе вътре — заяви Дъмбълдор и с тона си така недвусмислено приключи разговора, че Снейп не отговори. — Сега трябва да сляза долу при дименторите. Обещах да ги уведомя, като приключим с търсенето.

— Не пожелаха ли да помагат, сър? — попита Пърси.

— Пожелаха, разбира се — хладно отвърна Дъмбълдор. — Само че докато аз съм директор, диментор не ще прекрачи прага на този замък.

Пърси го погледна с известно недоумение. Дъмбълдор напусна залата с бързи и тихи стъпки. Снейп остана още миг, загледан в Дъмбълдор с дълбока омраза, после също си тръгна.

Хари погледна встрани към Рон и Хърмаяни. И двамата лежаха с отворени очи, загледани в звездното небе.

— За какво ли си говореха? — промълви Рон.

* * *

През следващите няколко дни в училището се говореше само за Сириус Блек. Предположенията как може да е влязъл в замъка ставаха все по-безумни, а през по-голямата част от следващия час по билкология Хана Абът от „Хафълпаф“ обясняваше на всички, които искаха да слушат, как Блек можел да се превръща в цъфтящ храст.

Раздраното платно на Дебелата дама бе свалено и заменено с портрет на сър Кадоган, яхнал закръгленото сиво пони. Никой не му се радваше. През половината време сър Кадоган предизвикваше всекиго на дуел, а през останалото време съчиняваше нелепи сложни думи за парола и ги сменяше поне два пъти на ден.

— Този е луд за връзване! — гневеше се Шеймъс Финигън пред Пърси. — Не може ли да бъде заменен?

— Никоя от другите картини не желае да върши тая работа — обясни Пърси. — Плашат се от случилото се с Дебелата дама. Сър Кадоган бе единственият смелчага, който доброволно си предложи услугите.

Сър Кадоган обаче беше последната грижа на Хари. Сега всички наблюдаваха него. Учителите все намираха повод да го придружават по коридорите, а Пърси Уизли (по заръка на майка си, както предполагаше Хари) го следваше навсякъде по петите като наперено куче пазач. На всичкото отгоре професор Макгонъгол извика Хари в кабинета си с твърде мрачно изражение, като че ли някой е умрял.

— Няма смисъл повече да крием от теб, Потър — започна тя със сериозен глас. — Предполагам, че ще ти подейства като шок, но Сириус Блек…

— Знам, че ме преследва — каза Хари с досада. — Чух бащата на Рон да го казва на майка му. Нали господин Уизли работи в Министерството на магията.

Професор Макгонъгол изглеждаше много изненадана. Тя остана вторачена в Хари известно време, после каза:

— Ясно. Е, в такъв случай, Потър, ще разбереш защо не смятаме за разумно да излизаш вечер на тренировки по куидич. Много си уязвим на игрището само с отбора си наоколо…

— Ама първият ни мач е в събота! — не скри гнева си Хари. — Трябва да тренирам, професоре!

Професор Макгонъгол го гледаше замислено. Хари знаеше колко държи тя на отбора на „Грифиндор“. И нали в края на краищата точно тя го бе предложила за търсач още в самото начало! Той чакаше със затаен дъх.

— Хм… — Професор Макгонъгол се изправи и впери очи през прозореца към игрището за куидич, което едва се виждаше в дъжда. — Ех, повярвай ми, и на мен ми се иска най-после да спечелим Купата по куидич… Така или иначе, Потър, бих била по-спокойна, ако присъства и някой учител. Ще помоля Мадам Хууч да наглежда тренировките ви.

* * *

Времето непрекъснато се влошаваше, а денят на мача наближаваше. Отборът на „Грифиндор“ невъзмутимо и усилено тренираше под погледа на Мадам Хууч. Но на последната им тренировка преди мача в събота Оливър Ууд съобщи на отбора си неприятна новина.

— Няма да играем срещу „Слидерин“! — каза той, видимо ядосан. — току-що Флинт дойде да ми каже. Ще играем срещу „Хафълпаф“.

— Защо? — попита в хор отборът.

— Флинт се оправда с това, че ръката на търсача им още не била заздравяла — каза Ууд, ядно скърцайки със зъби. — Съвсем ясно ми е защо го правят. Не искат да играят в такова време. Страх ги е да не им намали шансовете…

През целия ден бе валяло и духаше силен вятър, а докато Ууд говореше, се чуваше далечен тътен на буря.

— Нищо й няма на ръката на Малфой! — вбеси се Хари. — Преструва се!

— Знам само, че не можем да го докажем — каза Ууд огорчен. — А ние тренирахме всичките тия ходове, за да играем срещу слидеринци. Сега пък ще излезем срещу „Хафълпаф“, които имат съвсем друг стил. Имат и нов капитан и търсач — Седрик Дигъри…

Анджелина, Алиша и Кейти изведнъж се разкикотиха.

— Какво има? — намръщи се Ууд на това лекомислено поведение.

— Не е ли един такъв висок и хубавец, а? — попита Анджелина.

— Силен и мълчалив — добави Кейти и трите пак избухнаха в смях.

— Мълчалив ами, като не може да върже две думи — каза Фред с пренебрежение. — Не разбирам защо се безпокоиш, Оливър, хафълпафци са слабаци. Миналия път като играхме с тях, Хари улови снича още на петата минута, не помниш ли?

— Тогава беше съвсем друго! — викна Ууд, та чак очите му изпъкнаха. — Дигъри е събрал много силен отбор! Самият той е отличен търсач! Боях се, че точно така ще приказвате! Не бива да се отпускаме! Трябва да се стегнем! Слидеринци се опитват да ни подхлъзнат! Ние сме длъжни да победим!

— Успокой се, Оливър! — каза Фред, който вече се беше изплашил за него. — Разбира се, че приемаме „Хафълпаф“ съвсем сериозно. Сериозно.

* * *

В деня преди мача ветровете вече се гонеха с вой, а дъждът се лееше като из ведро. В коридорите и класните стаи бе толкова тъмно, че се наложи да поставят допълнителни свещи и факли. Всички от отбора на „Слидерин“ злорадстваха и особено Малфой:

— Ах, защо не ми беше по-добре ръката! — въздишаше той, докато ха̀лата навън се блъскаше в прозорците.

Хари не се притесняваше за нищо друго, освен за мача на следващия ден. Оливър Ууд все дотичваше при него между часовете да му даде по още някой съвет. На третия път Ууд се разприказва твърде много. Хари установи, че е закъснял с десет минути за часа по защита срещу Черните изкуства, затова хукна натам, докато Ууд все още викаше след него: „Дигъри завива светкавично, така че може би ти трябва с лупинг…“

Хари едва се спря пред стаята, където имаха защита срещу Черните изкуства, рязко отвори вратата и влетя вътре.

— Съжалявам, че закъснях, професор Лупин, но…

Но от учителската катедра го гледаше не професор Лупин, а Снейп.

— Часът започна преди десет минути, Потър, така че ще лишим „Грифиндор“ от десет точки. Седни си.

Но Хари не помръдна.

— Къде е професор Лупин? — попита той.

— Ами, чувствал се е твърде зле днес, за да влезе в час — отвърна Снейп с крива усмивка. — Казах ти, струва ми се, да си седнеш.

Ала Хари пак остана на мястото си.

— Какво му е?

Черните очи на Снейп засвяткаха:

— Нищо, което да застрашава живота му — в гласа на учителя като че ли прозвуча съжаление, че не е иначе. — Още пет точки за сметка на „Грифиндор“, а ако трябва да потретя да си седнеш, ще станат петдесет.

Хари бавно отиде на мястото си и седна. Снейп огледа класа.

— Както казах, преди да ме прекъсне Потър, професор Лупин не е водил записки за предадения досега материал…

— Сър, взехме за богъртите, за червеношапковците, за капите и за гриндилоу — бързо изреди Хърмаяни — и стигнахме до…

— Тишина! — с леден глас каза Снейп. — Не съм искал информация. Само отбелязах, че на професор Лупин му липсва организация.

— Той е най-добрият ни учител по защита срещу Черните изкуства досега! — дръзна да се обади Дийн Томас и класът зашумя в израз на одобрение.

Снейп гледаше по-заплашително отвсякога.

— Нямате особено високи изисквания. Лупин явно не ви е претоварвал. Червеношапковците и капите са за първокурсници. Днес ще учим за…

Хари го гледаше как прехвърля набързо учебника, докато стигна до последната глава, която нямаше как да са взели.

— …за върколаците — обяви Снейп.

— Ама, сър — явно не можеше да се сдържи Хърмаяни, — още не сме стигнали до върколаците. Трябваше да започнем за хинкипънковете…

— Госпожице Грейнджър — прекъсна я Снейп с леден равен глас. — Струва ми се, че аз съм преподавателят в този час, а не вие. И ви казвам сега да отгърнете на страница триста деветдесет и четвърта. — Той отново огледа класа. — Всички! Веднага!

Учениците се споглеждаха крадешком и мърмореха недоволно, докато отваряха учебниците си.

— Кой от вас може да ми каже по какво различаваме върколака от обикновения вълк? — попита Снейп.

Всички притихнаха в мълчание, освен Хърмаяни, чиято ръка, както обикновено, се вдигна във въздуха.

— Никой ли не знае? — попита Снейп, без да обръща внимание на този факт. Беше си възвърнал изкривената усмивка. — Да не би това да означава, че професор Лупин не ви е научил дори на основните разлики между…

— Вече ви казахме — неочаквано се обади Парвати, — че още не сме стигнали до върколаците. Бяхме на…

— Тишина! — озъби се Снейп. — Тъй, тъй, не съм очаквал да попадна на третокурсници, които да не могат да познаят един върколак, като го срещнат. Непременно ще се постарая да уведомя професор Дъмбълдор колко сте изостанали с материала.

— Моля, сър — настояваше Хърмаяни с все още вдигната ръка. — Върколакът се различава от вълка по няколко малки белега. Муцуната на върколака…

— За втори път се обаждате без да ви е дадена думата, госпожице Грейнджър — хладно каза Снейп. — Отнемам още пет точки от „Грифиндор“ за това, че сте една непоносима многознайка.

Хърмаяни силно се изчерви, свали ръката си и наведе глава, пълна със сълзи. Като израз на ненавистта си към Снейп учениците впериха погледи в него, макар че всеки от тях бе наричал Хърмаяни поне по веднъж многознайка, а Рон го правеше по два пъти на седмица, но сега се провикна:

— Вие ни зададохте въпрос, а тя знае отговора! Защо питате, щом не искате да ви се отговори?

Класът веднага усети, че той бе отишъл твърде далеч. Снейп бавно тръгна към него и учениците затаиха дъх.

— Наказан си, Уизли — каза му Снейп с неприязнен глас, като доближи лице до лицето на Рон. — А чуя ли те още веднъж да критикуваш начина, по който преподавам, горчиво ще съжаляваш.

Никой не се обади до края на часа. Всички останаха по местата си и си водеха бележки по урока за върколаци в учебника, докато Снейп обикаляше с безшумни стъпки редиците и проверяваше какво са учили с професор Лупин.

— Много зле обяснено… това тук не е вярно, капите се срещат по-често в Монголия… И професор Лупин е писал на това осем по десетобалната система? Аз не бих писал и тройка…

Когато звънецът най-сетне иззвъня, Снейп не ги пусна веднага.

— Всеки от вас да напише съчинение, което ще ми предаде лично, на тема „Как да разпознаваме и убиваме върколаците“. Темата да се развие върху две рула пергамент и да е готова до понеделник сутринта. Уизли, ти остани да определим кога и какво ще работиш за наказание.

Хари и Хърмаяни излязоха заедно с класа, но изчакаха докато другите се отдалечат достатъчно, и се нахвърлиха с яростна словесна тирада срещу професора.

— Снейп никога не е имал такова отношение към другите ни учители по защита срещу Черните изкуства, макар да е искал да заеме мястото им — каза Хари. — Защо ли мрази Лупин? Мислиш ли, че всичко е само заради богърта?

— Нямам представа — замисли се Хърмаяни. — Но искрено се надявам професор Лупин да се оправи скоро…

След пет минути ги настигна и Рон, обзет от гняв.

— Познайте какво ме накара да върша тоя… (и той нарече Снейп с епитет, от който Хърмаяни се възмути — „Рон!“). Трябва да лъскам подлогите в болничното крило. При това без магия! — той дишаше тежко, свил юмруци. — Ех, да можеше Блек да се скрие в кабинета на Снейп и да ни отърве от него!

* * *

На следващата сутрин Хари се събуди твърде рано, много преди да съмне. За момент си помисли, че е от рева на вятъра, но после усети хладен полъх на тила си и рязко се изправи в леглото. Полтъргайстът Пийвс се рееше около него и духаше силно в ухото му.

— Какво искаш пък сега? — ядоса се Хари.

Пийвс наду бузи, духна с всичка сила и изхвърча заднишком от стаята с кикот.

Хари намери опипом будилника си и го погледна. Беше едва четири и половина. Като изруга Пийвс наум, той се обърна на другата страна и се опита да заспи отново, но не можеше да не чува как бурята тътне навън, вятърът се блъска в зидовете на замъка, а някъде далеч в Забранената гора скърцат дърветата. Само след няколко часа трябваше да излезе на игрището за куидич и да се бори със стихията. Разбра, че няма да може да заспи пак, стана, облече се, взе си метлата „Нимбус две хиляди“ и тихичко излезе от спалнята.

Щом отвори вратата, нещо пухкаво се отърка в крака му. Той се наведе, едва успя да сграбчи Крукшанкс за края на бухлатата опашка и го издърпа навън.

— Виж какво, Рон май беше прав за теб — каза Хари, изпълнен с подозрения. — Наоколо има достатъчно мишки, бягай да ги гониш. Хайде — добави той и подритна Крукшанкс надолу по витата стълба. — И остави Скабърс на мира.

В общата стая бурята се чуваше още по-силно. Хари изобщо не очакваше мачът да бъде отменен. Състезанията по куидич не зависеха от някаква си буря. Въпреки това го обзе странно безпокойство. Ууд го бе предупредил за Седрик Дигъри. Той беше петокурсник, много по-едър от Хари. Търсачите биваха обикновено леки и бързи, но теглото на Дигъри щеше да е в негова полза при такова време, за да не го духне вятърът извън игрището.

Хари изчака да съмне, седнал до огнището, като ставаше от време на време да попречи на Крукшанкс пак да се промъкне по стълбата в спалнята на момчетата. Най-сетне реши, че е дошло време за закуска, и се запъти сам през портрета надолу.

— Стани и се бий, страхливецо! — ревна сър Кадоган.

— О, я млъкни! — отговори Хари и се прозина.

Голямата купа каша го поосвежи малко и докато стигна до препечената филийка, се събраха и останалите от отбора.

— Голям зор ще видим — започна пръв Ууд, който не можеше да хапне нищо.

— Стига си се притеснявал, Оливър — опита се да го успокои Алиша, — малко дъждец няма да ни навреди.

Изобщо не беше „малко дъждец“. В „Хогуортс“ толкова обичаха куидича, че всички ученици се събраха да гледат мача, както обикновено, тичайки с наведени глави срещу вятъра, който изтръгваше чадърите от ръцете им. На влизане в съблекалнята Хари видя Малфой, Краб и Гойл да се заливат от смях, сочейки го изпод грамадния чадър, докато отиваха към стадиона.

Отборът се преоблече в яркочервените куидични одежди и зачака обичайните насърчителни думи на Ууд преди мача, но такива нямаше. Той преглътна няколко пъти, опита се да заговори, но не се получи нищо. Тогава поклати безнадеждно глава и им даде знак да го последват.

Вятърът бе толкова силен, че залитаха настрани, като излизаха на игрището. Тълпата вероятно крещеше за поздрав, но те не чуваха нищо от гръмотевиците. Дъждът плющеше по очилата на Хари — как ли изобщо щеше да види снича в такова време?

Хафълпафци се приближаваха от другата страна на игрището в своите жълти като канарчета мантии. Капитаните на двата отбора се срещнаха и си стиснаха ръце. Дигъри се усмихна на Ууд, който го гледаше сякаш е болен от шарка, и само му кимна. Хари прочете по устата на Мадам Хууч сигнала „Яхнете метлите!“. Той успя да измъкне десния си крак от калта — джвак! — и се метна на своята „Нимбус две хиляди“. Мадам Хууч допря свирката до устните си и след острия й, но заглушен от бурята звук всички литнаха.

Хари се издигна бързо, макар че метлата се люшкаше от вятъра. Той се опита да държи посоката, доколкото можеше, взирайки се с присвити очи през дъжда.

Само след няколко минути бе вече мокър до кости и едва виждаше своите съотборници, а какво оставаше за снича. Той летеше напред и назад над стадиона покрай неясни червени и жълти фигури, без да има представа какво става на другите постове в играта. Не можеше да чува и коментара през вятъра. Публиката беше скрита под море от наметала и раздърпани чадъри. На два пъти Хари едва не бе съборен от блъджър — не бе успял да го види през замъглените си от дъжда очила.

Загуби и представа за времето. Беше му все по-трудно да държи посока с метлата си. Небето притъмня така, сякаш нощта се канеше да се спусне по-рано. Няколко пъти Хари се блъсна в друг играч, без да разбере съотборник ли е или противник — всичко бе толкова мокро, а дъждът така плътен, че той не можеше да ги различи…

Когато блесна първата светкавица, се чу и свирката на Мадам Хууч. Хари едва различи през струите дъжд силуета на Ууд, който му правеше знак да слезе на земята. Целият отбор цопна в калта.

— Поисках почивка! — викаше Ууд, за да го чуят. — Съберете се, ето тук отдолу…

Те се скупчиха в края на игрището под един голям чадър. Хари свали очилата си и набързо ги изтри в дрехите си.

— Какъв е резултатът?

— Имаме петдесет точки преднина, но ако не хванем скоро снича, ще трябва да играем до среднощ.

— Нищо не мога да направя с тия… — размаха вбесен очилата си Хари.

В този момент Хърмаяни застана до рамото му, вдигнала наметалото над главата си, и кой знае защо щастливо усмихната.

— Хрумна ми нещо, Хари! Бързо ми дай очилата си!

Той й ги подаде, а останалите наблюдаваха в недоумение. Хърмаяни ги почука с пръчката си, изричайки: „Импервиус!“

— Вземи си ги! — подаде му тя очилата. — Сега ще отблъскват водата.

Ууд я погледна така, сякаш всеки момент ще я разцелува.

— Великолепно! — провикна се той дрезгаво, докато тя се изгуби в тълпата. — Добре, отбор, да поемаме!

Магийката на Хърмаяни свърши добра работа. Хари пак си беше скован от студ и мокър като никога през живота си, но поне можеше да вижда. Изпълнен с решимост, той подкара метлата си през вихрите, като се оглеждаше на всички страни за снича, пазеше се от блъджъра и успя да се шмугне под Дигъри, който прелетя в обратната посока.

Отново проехтя гръмотевица, появи се двурога мълния. Ставаше все по-опасно. Хари трябваше бързо да грабне снича.

Той се завъртя с намерението да се върне към средата на игрището, но точно в този момент нова светкавица озари трибуните. Там Хари видя нещо, което напълно отвлече вниманието му — върху небесния свод ясно се очерта силуетът на грамадно черно куче със сплъстена провиснала козина, което стоеше неподвижно на най-горната празна редица седалки.

Скованите пръсти на Хари едва не се изхлузиха от дръжката и метлата му падна около метър надолу. Той отметна назад мокрия си перчем и се взря отново в трибуните. Кучето беше изчезнало.

— Хари! — извика нетърпеливо Ууд откъм головите стълбове. — Хари, зад теб!

Хари трескаво се огледа. Седрик Дигъри хвърчеше през игрището, а сред струите дъжд между него и Хари блещукаше мъничко златно петънце.

В пристъп на паника Хари легна ниско върху дръжката на метлата и полетя към снича.

— Давай! — ревна той на своята „Нимбус“, а дъждът го шибаше по лицето. — По-бързо!

Ставаше обаче нещо странно. Някаква безплътна тишина се стелеше над стадиона. Вятърът, макар все така силен, като че бе забравил да реве. Сякаш някой бе изключил звука наоколо или Хари внезапно бе оглушал… Какво ли се случваше всъщност?

Точно тогава страховито позната вълна студ обля Хари отвътре и той почувства, че нещо се движи долу по игрището.

Преди да се усети, Хари бе вече отместил очи от снича и гледаше надолу.

Там стояха най-малко сто диментори, насочили към него забулените си лица. В гърдите му сякаш бликаше вледеняваща вода и режеше вътрешностите му. Изведнъж той чу отново… пронизителни писъци в главата си… женски глас…

„Не Хари, не Хари, моля ви, не Хари!“

„Отдръпни се, глупачке… махни се веднага…“

„Не Хари, моля ви, убийте мен вместо него…“

Сковаваща, зашеметяваща бяла мъгла изпълваше мозъка на Хари… Какво правеше? Защо летеше? Трябваше да й помогне… тя щеше да умре… щяха да я убият…

Той започна да пада… да пада през ледената мъгла…

„Хари не! Моля… имайте милост… милост…“

Един режещ глас се смееше високо, жената пищеше, а Хари престана да усеща каквото и да е било.

* * *

„Добре, че земята е толкова мека.“

„Мислех, че е умрял.“

„А той дори очилата си не е счупил.“

Хари чуваше шепнещи гласове, но нищо не разбираше. Нямаше представа къде е, как се е озовал там и какво е правил преди това. Само усещаше болки във всяка частица от тялото си, все едно че го бяха пребили.

„По-страшно нещо не бях виждал през живота си.“

Страшно… още по-страшно… качулати черни фигури… студено… писъци…

Хари рязко отвори клепачи. Лежеше в болничното крило, а край леглото му се бяха събрали всички от отбора по куидич на „Грифиндор“, оплескани с кал от главата до петите. Рон и Хърмаяни също бяха там и изглеждаха, като че ли току-що са излезли от плувен басеин.

— Хари! — заговори го Фред, силно пребледнял под калните пръски по лицето му. — Как си?

Паметта на Хари се задейства на бързи обороти. Светкавицата… злия Грим… снича… дименторите…

— Какво стана? — попита той и така рязко се повдигна и седна в леглото, че всички ахнаха.

— Ти падна — отвърна Фред. — От горе-долу петнайсет метра май.

— Помислихме те за умрял — обади се Алиша, която цяла трепереше.

Хърмаяни само тихичко възкликна. Очите й бяха силно зачервени.

— Ами мача? Какво стана? Ще го преиграваме ли?

Никой не му отвърна. Ужасната истина се стовари върху Хари като камък.

— Да не би да… загубихме?

— Дигъри хвана снича — каза Джордж. — Точно когато ти падна. Той не разбра какво е станало. Като се обърна и те видя на земята, се опита да прекрати мача. Искаше да го преиграем. Но те спечелиха съвсем честно и справедливо… Дори Ууд го призна.

— Къде е Ууд? — попита Хари, осъзнавайки, че го няма.

— Още е под душа — отвърна Фред. — Май се опитва да се удави.

Хари захлупи лице върху коленете си и зарови пръсти в косата си. Фред го сграбчи за раменете и го разтърси доста грубичко.

— Стига, Хари! Никога досега не си изпускал снича.

— Все някога трябваше да се случи — добави Джордж.

— Все още нищо не е загубено — увери го Фред. — Изостанахме само със сто точки, нали така? И ако „Хафълпаф“ паднат от „Рейвънклоу“, а ние бием „Рейвънклоу“, пък „Слидерин“…

— „Хафълпаф“ трябва да загубят поне със двеста точки — каза Джордж.

— Ами ако „Хафълпаф“ бият „Рейвънклоу“…

— Няма начин, „Рейвънклоу“ са твърде добри… Но ако „Слидерин“ загубят от „Хафълпаф“…

— Всичко зависи от сбора на точките, като се смятат по сто повече или по-малко…

Хари лежеше, без да казва нищо. Бяха паднали… За първи път той беше загубил куидичен мач.

След десетина минути Мадам Помфри пристигна и заяви на отбора, че е време да оставят Хари на спокойствие.

— Ще дойдем пак да те видим — обеща Фред. — Не се ядосвай, Хари, ти си най-добрият търсач, който някога сме имали.

Всички излязоха, оставяйки кал след себе си. Мадам Помфри ги изпрати с неодобрителен поглед.

Рон и Хърмаяни се приближиха до леглото на Хари.

— Дъмбълдор много се ядоса — каза Хърмаяни с прегракнал глас. — Не бях го виждала такъв. Изтича на игрището, когато ти започна да падаш, размаха пръчката си и ти някак се забави, преди да се удариш в земята. Тогава той запрати пръчката си по дименторите и изстреля към тях нещо сребристо. Те начаса напуснаха стадиона… а той беснееше, че изобщо са влезли в игрището, чухме го…

— После с магия те качи на една носилка — продължи Рон, — и те придружи до училището, а ти се носеше във въздуха до него. Всички те помислиха за…

Гласът му стихна, но Хари дори не забеляза. Той си мислеше какво всъщност са му причинили дименторите… Спомняше си гласа, писъците… Като вдигна очи, срещна разтревожените погледи на Рон и Хърмаяни и бързо се постара да им заговори за нещо странично.

— Някой взе ли моята метла?

Рон и Хърмаяни бързо се спогледаха.

— Ъъъ…

— Какво? — попита Хари, като гледаше ту единия, ту другия.

— Ами… Когато ти падна, вятърът я пое и я отнесе… — колебливо отвърна Хърмаяни.

— И?

— И тя се удари… тя се удари… О, Хари!… Тя се блъсна в Плашещата върба.

Сърцето на Хари се сви. Плашещата върба беше едно жестоко дърво, което растеше самичко насред поляните.

— И? — настояваше Хари, като вече не се боеше от отговора.

— Ами нали я знаеш Плашещата върба…? — каза Рон. — Тя… тя никак не обича да я удрят.

— Малко преди да дойдеш на себе си, професор Флитуик донесе това… — каза Хърмаяни вече съвсем тихо.

Тя бавно посегна към торбата в краката си, обърна я и изсипа върху леглото дузина дървени тресчици и една клонка. Само това бе останало от вярната, вече разбита метла на Хари.