Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Потър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Harry Potter and the Prisoner of Azkaban, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 331 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ХАРИ ПОТЪР И ЗАТВОРНИКЪТ ОТ АЗКАБАН. 2001. Изд. Егмонт България, София. Роман за юноши. Превод: Мариана МЕЛНИШКА [Harry Potter and Prisoner of Azkaban, by J. K. ROWLING (1999)]. Формат: 22 см. Страници: 367. Цена: 11.00 лв. ISBN: 954-446-557-Х.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
ПРОРОЧЕСТВОТО НА ПРОФЕСОР ТРЕЛОНИ

Почти седмица след мача Хари ходеше като замаян от радост, че най-сетне са спечелили купата. Дори и времето сякаш празнуваше с тях. Наближаваше юни, дните ставаха безоблачни и все по-горещи и на всички им се искаше само да могат да се разхождат по поляните, да се изтягат някъде по тревата с няколко бутилки леден тиквен сок, да поиграят от време на време на наплюващи топчета или да погледат как гигантската сепия лениво се носи по повърхността на езерото.

Но не можеше… Изпитите чукаха на вратата и вместо да мързелуват навън, учениците трябваше да стоят в замъка и да накарат някак си мозъците си да се съсредоточат, докато през прозорците нахлуваха мамещите ухания на лятото. Дори Фред и Джордж Уизли бяха забелязани да учат. Те се канеха да вземат изпитите си за степента СОВА (Специалист по особена вълшебническа активност). Пърси пък се готвеше да се яви на всичките ТРИТОН-и (Тежки разнородни изпити по тясноспециализирано и общомагическо ниво) — най-високата професионална квалификация, която се получаваше в „Хогуортс“. Тъй като се надяваше да постъпи на работа в Министерството на магията, Пърси трябваше да има отличен успех. Той ставаше все по-раздразнителен и налагаше все по-строги наказания на онези, които нарушаваха тишината в общата стая. Само Хърмаяни бе по-амбицирана от него.

Хари и Рон се бяха отказали да я питат как успява едновременно в няколко часа, но не се въздържаха, когато видяха програмата й за изпитите, които сама си беше направила. Още в първата колонка прочетоха:

ПОНЕДЕЛНИК

9 ч. — аритмантика

9 ч. — трансфигурация

Обяд.

13ч. — вълшебство

13ч. — руни.

— Хърмаяни… — едва се осмели Рон, защото имаше опасност тя да избухне, ако някой я прекъснеше тия дни. — Ъъъ… сигурна ли си, че си преписала правилно тези часове?

— Какво? — сопна се Хърмаяни, като грабна програмата и впери очи в нея. — Да, естествено.

— Има ли смисъл да те питам как смяташ да се явиш на два изпита едновременно?

— Няма — кратко отвърна Хърмаяни. — Случайно някой от вас двамата да е виждал учебника ми „Нумерология и граматика“?

— Ами да, взех го да си чета преди сън — пошегува се Рон, но съвсем тихо.

Хърмаяни се зае да размества купищата пергаменти по масата, търсейки книгата. В този момент нещо изпърха през прозореца и Хедуиг влетя с писъмце в човката.

— От Хагрид е — каза Хари, като скъса плика. — Обжалването на присъдата на Бъкбийк… е насрочено за шести.

— На този ден свършват и изпитите — каза Хърмаяни, като продължаваше да рови за учебника по аритмантика.

— Щели да дойдат тук за процедурата — продължи Хари да чете от писмото. — Някой си от Министерството на магията и… един екзекутор.

Хърмаяни стреснато вдигна поглед.

— Как така! Ще водят екзекутор на обжалването?! Тогава изглежда вече са стигнали до окончателно решение…

— Да, така е — бавно каза Хари.

— Не може така! — възмути се Рон. — От толкова време чета разни неща за обжалването, а те изведнъж го пренебрегват!

Хари обаче имаше ужасното чувство, че Комисията за унищожаване на опасни създания вече е взела своето решение под влиянието на господин Малфой. Драко, който бе видимо потиснат след победата на „Грифиндор“ на финала по куидич, като че ли бе възвърнал обичайната си наперена походка в последните няколко дни. Ако се съдеше по откъслечни подигравателни забележки, дочути от Хари, Малфой бе сигурен, че Бъкбийк ще бъде екзекутиран, и бе много доволен от себе си, че е спомогнал за това. В такива моменти Хари с голямо усилие се въздържаше да не постъпи като Хърмаяни и да зашлеви шамар на Драко. Но най-лошото е, че нямаха нито време, нито възможност да отидат при Хагрид, защото старите строги мерки не бяха отменени, а Хари не смееше да иде да си прибере мантията невидимка от тунела под Еднооката вещица.

* * *

Седмицата на изпитите започна и замъкът притихна необичайно. В понеделник третокурсниците излязоха от изпита по трансфигурация изтощени и с пепелявосиви лица. Веднага се заеха да сравняват резултатите и да се оплакват от трудните задачи, които им се били паднали. Хърмаяни подразни останалите, като разправяше как нейната уж сухоземна костенурка приличала повече на водна, което бе последна грижа за останалите.

— А чучурът на чайника си остана за опашка на моята, какъв кошмар!

— Да не би да трябваше костенурките да изпускат пара?

— Пък корубата на моята си запази шарките на чайника… Дали ще ми намали бележката?

След като обядваха набързо, отново се качиха горе за изпита по вълшебство. Хърмаяни беше познала — професор Флитуик наистина ги изпитва за развеселителна магия. Хари леко пресили своята от притеснение, а Рон, който му помагаше, получи пристъпи на истеричен смях и трябваше да бъде отведен в една тиха стая за около час, докато бъде в състояние на свой ред да направи магията. След вечеря учениците бързо се прибраха в общите си стаи, но не за почивка, а за да преговарят по грижа за магически създания, отвари и астрономия.

На следващата сутрин Хагрид изпитваше по грижа за магически създания и имаше наистина много угрижен вид, а мисълта му изобщо не беше в това, което правеше. Беше осигурил един голям съд с пихтиести червеи за учениците и ги предупреди, че за да изкарат изпита, техните червеи трябва да изкарат поне час. Тъй като пихтиестите червеи вирееха най-добре оставени на мира, това бе най-лесният им изпит изобщо, а Хари, Рон и Хърмаяни имаха достатъчно добра възможност да разговарят с Хагрид.

— Бийки е малко потиснат — съобщи им той, като се наведе ниско, под предлог да провери дали пихтиестите червеи на Хари са още живи. — Твърде дълго стои на затворено. Но все пак… поне ще узнаем другиден.

Същия следобед имаха изпит по отвари, който се оказа същинска катастрофа. Колкото и да се мъчеше, Хари не можеше да сгъсти своя заблудителен еликсир, а Снейп стоеше и го гледаше със задоволството на отмъстител, после, преди да продължи нататък, надраска в тефтерчето си нещо, което подозрително приличаше на нула.

После дойде ред на астрономията — в полунощ на най-високата кула. История на магията бе в сряда сутринта и Хари написа всичко, което Флориан Фортескю му бе разказал за средновековните преследвания на вещици, но много му се щеше да има и една от неговите шоколадови мелби с ядки на изпита в задушната стая. Следобедът бе посветен на билкологията в оранжериите под изгарящото слънце, откъдето пак се върнаха в общата стая със загар по шиите и с копнеж за следващия ден по същото време, когато изпитите щяха да бъдат минало.

Предпоследният им изпит в четвъртък сутринта беше по защита срещу Черните изкуства. Професор Лупин бе измислил най-необикновения изпит, на който някой от тях изобщо се бе явявал — нещо като преодоляване на препятствия на открито. Трябваше да прегазят през дълбоко езеро, обитавано от гриндилоу, да преминат през поредица от локви, пълни с червеношапковци, да прекосят блато, без да се поддадат на опитите на един хинкипънк да ги заблуди, после да влязат в един сандък и да се борят с богърт.

— Браво, Хари! — тихичко му каза Лупин, докато Хари излизаше от сандъка засмян. — Отлична оценка!

Зачервен от това внимание, Хари се позавъртя наоколо да гледа Рон и Хърмаяни. Рон се справи много добре, докато стигна до хинкипънка, който успя да го обърка така, че момчето в края на краищата потъна до кръста в тресавището. Хърмаяни изпълни всичко блестящо — до срещата си с богърта в сандъка. След няколко минути прекарани в него, тя изскочи, пищейки.

— Хърмаяни! — изненада се Лупин. — Какво се е случило?

— П-п-професор Макгонъгол! — едва си поемаше дъх Хърмаяни и сочеше сандъка. — Тя каза, че съм скъсана по всичко.

Момичето не можа да се успокои веднага. Когато най-сетне се посъвзе, тримата с Хари и Рон се прибраха в замъка. Рон още го досмешаваше, като се сетеше за богърта на Хърмаяни, но опасността от нов спор помежду им се изпари, щом стигнаха на най-горната площадка…

Там стоеше Корнелиус Фъдж, поизпотен в официалната си мантия на тънки раенца и загледан към поляните наоколо. Той премести поглед върху Хари.

— Охо, здравей, Хари! — поздрави министърът. — Тъкмо излизаш от изпит, предполагам… Не свършиха ли?

— Почти — отвърна Хари.

Рон и Хърмаяни, които не познаваха министъра, за да си говорят с него, изчакваха неловко малко встрани.

— Прекрасен ден! — заяви Фъдж и погледна към езерото. — Жалко, жалко… — Той въздъхна тежко и се обърна към Хари. — Тук съм по неприятен повод, Хари. Комисията по унищожаване на опасни създания иска да има свидетел на екзекуцията на един луд хипогриф. И тъй като аз трябваше да посетя „Хогуортс“ във връзка със случая Блек, бях натоварен и с тази мисия.

— Това значи ли, че вече са разгледали молбата за обжалване? — намеси се Рон, пристъпвайки напред.

— Не още, заседанието е насрочено за днес следобед — отвърна Фъдж, поглеждайки с любопитство Рон.

— Тогава може изобщо да не се наложи да бъдете свидетел на екзекуция! — бодро каза Рон. — Хипогрифът може да бъде оправдан!

Преди Фъдж да успее да отговори, през вратата на замъка зад него излязоха двама магьосници. Единият бе толкова древен, че сякаш щеше да се разпадне пред очите им. Другият бе едър здравеняк с тънки черни мустачки. Хари реши, че са представители на Комисията за унищожаване на опасни създания, тъй като старият магьосник присви очи към колибата на Хагрид и рече с немощен глас:

— Брех, брех, май съм остарял за това… Точно в два часа, нали, Фъдж?

Мустакатият ровеше нещо из пояса си и като се вгледа, Хари разбра, че той прокарва дебелия си палец по острието на лъскава секира. Рон отвори уста да каже нещо, но Хърмаяни го смушка силно в ребрата и му кимна да тръгват към входа.

— Защо ме спря? — сърдито попита Рон, като влязоха в Голямата зала за обяд. — Не ги ли видя? Те са приготвили вече и секирата. Това не е правосъдие!

— Рон, баща ти работи в министерството. Не можеш да приказваш такива неща на неговия началник! — каза Хърмаяни, но и тя изглеждаше разстроена. — Ако Хагрид запази самообладание този път и изложи позицията си както трябва, няма да екзекутират Бъкбийк.

Но Хари усещаше, че Хърмаяни сама не вярваше на думите си. Всички наоколо им разговаряха оживено, докато се хранеха, щастливи от наближаващия край на изпитите този следобед. Само тримата приятели, загрижени за Хагрид и Бъкбийк, не се включиха в разговорите.

Последният изпит на Хари и Рон беше по пророкуване, а на Хърмаяни — по мъгълознание. Те тръгнаха заедно нагоре по мраморното стълбище. Хърмаяни ги остави на горния етаж, а Хари и Рон продължиха до седмия, където по-голямата част от съучениците им седяха по витата стълба към кабинета на професор Трелони и се опитваха да преговорят нещо в последния момент.

— Тя ще изпитва всекиго поотделно — уведоми ги Невил, като седнаха до него. Беше отворил в скута си „Разбулване на бъдещето“ на страниците, където пишеше за гадаене по кристално кълбо. — Някой от вас двамата да е виждал изобщо нещо в кристално кълбо? — попита ги той тъжно.

— Изобщо не — отвърна Рон безгрижно.

Той постоянно поглеждаше ръчния си часовник и Хари знаеше, че смята колко време остава, докато започне обжалването за Бъкбийк.

Опашката от ученици намаляваше много бавно. Колкото пъти някой слезеше по сребристата стълбичка, останалите от класа го посрещаха с въпроси: „Какво те пита? Добре ли мина?“

Но всички отказваха да отговарят.

— Тя каза, че кристалната топка я предупредила — ако издам нещо, ще ми се случи ужасно нещастие! — чу се тънкото гласче на Невил, докато се смъкваше надолу по стълбичката към Хари и Рон, чийто ред бе вече дошъл.

— Много удобно! — изпръхтя Рон, вече на стълбата. — Знаеш ли, започвам да си мисля, че Хърмаяни имаше право за нея (той бутна с палец над главата си, който служеше за врата), че е просто хитра измамница.

— Май да — каза Хари и погледна часовника си. Вече беше два часът. — Дано не те забави много…

Парвати слезе, преливаща от гордост.

— Тя каза, че имам всички данни за истинска ясновидка. Можах да видя купища неща… Е, успех!

И тя забърза към Лавендър.

— Роналд Уизли — чу се познатият хрипкав глас над главите им.

Рон направи гримаса към Хари и изчезна зад капака. Хари остана да го изпитват последен. Той седна на пода, облегна се на стената и се заслуша в мухата, която бръмчеше по осветения от слънцето прозорец, но мислите му бяха чак отвъд поляните при Хагрид.

Най-сетне след двайсетина минути на стълбите се появиха големите крака на Рон.

— Как мина? — попита го Хари и стана.

— Глупости! — отвърна Рон. — Нищо не можах да видя, но съчиних разни работи. Едва ли съм я убедил обаче…

— Ще се видим в общата стая — смотолеви Хари, а отгоре се чу как професор Трелони го извика: — Хари Потър!

В малката стая в кулата бе по-горещо отвсякога, завесите бяха спуснати, в камината гореше огън и обичайната сладникава миризма задави Хари, докато се препъваше през хаоса от столове и маси до мястото, където професор Трелони седеше и го чакаше до голямо кристално кълбо.

— Добър ден, миличък! — любезно го поздрави тя. — Би ли се взрял в тази сфера… Не бързай, хайде… и ми кажи какво виждаш в нея…

Хари се наведе и се вгледа колкото се може по-втренчено, като очакваше да види нещо повече от кълбяща се бяла мъгла, но нищо не се случи.

— Е? — професор Трелони го подкани грижовно. — Какво виждаш?

Жегата го задушаваше, усещаше дразнене в ноздрите си от благовонията, лъхащи откъм камината. Той си спомни какво му беше казал Рон току-що и реши да се преструва.

— Ъъъ… тъмен силует — нещо…

— На какво ти прилича? — шепнеше вече професор Трелони. — Помисли, хайде…

Хари пусна на воля мислите си и те го насочиха към Бъкбийк.

— Виждам хипогриф! — уверено каза Хари.

— Наистина ли?! — развълнува се професор Трелони, докато грижливо записваше нещо върху пергамента на коленете си. — Моето момче, ти може би виждаш изхода от проблемите на клетия Хагрид с Министерството на магията! Погледни по-отблизо… Прилича ли хипогрифът… там ли е все още главата му?

— Да — отвърна Хари твърдо.

— Сигурен ли си? — настояваше професор Трелони. — Съвсем сигурен ли си, миличък? И всъщност не го ли виждаш да се гърчи на земята, а някаква тъмна фигура да издига секира над него?

— Не! — каза Хари, на когото вече започваше да му се повдига.

— И няма кръв? Хагрид не ридае?

— Не — повтори Хари, като повече от всичко искаше да се махне от тази стая и жегата в нея. — Изглежда чудесно, той тъкмо… излита…

Професор Трелони въздъхна.

— Е, миличък, мисля че стига… Малко съм разочарована… но съм сигурна, че ти положи всички усилия.

Хари се изправи с облекчение, взе си чантата и се обърна да си върви, но в този момент чу зад гърба си силен дрезгав глас.

Ще се случи тази нощ.

Хари се извърна рязко. Професор Трелони седеше като скована в креслото си, погледът й не бе фокусиран, а челюстта й беше увиснала.

— М-моля? — рече Хари.

Професор Трелони изглежда не го чу. Очите й започнаха да се въртят. Хари стоеше, обзет от паника. Тя изглеждаше, като че ли ще изпадне в транс. Той се поколеба дали да не изтича до болничното крило… и тогава професор Трелони заговори отново със същия остър глас, който нямаше нищо общо с нейния:

Черния лорд е сам и без приятели, изоставен от привържениците си. Неговият слуга е окован от дванайсет години. Довечера преди полунощ слугата ще се освободи и ще се присъедини към господаря си. Черния лорд ще се издигне отново с помоща на своя слуга и ще бъде по-велик и по-зловещ отвсякога. Тази нощ… Преди полунощ… слугата… ще се освободи… и ще се върне… при своя господар…

Главата на професор Трелони клюмна върху гърдите й. Тя издаде някакви нечленоразделни звуци, после изведнъж рязко изправи глава и каза сънливо.

— Съжалявам, мило момче! От жегата… Май се унесох…

Хари стоеше като втрещен.

— Какво има, миличък?

— Вие… вие току-що ми казахте, че… Черния лорд щял отново да се надигне… и че слугата му щял да се върне при него…

Професор Трелони изглеждаше напълно изненадана.

— Черния лорд ли? Онзи-който-не-бива-да-се-назовава? Мило момче, с това шега не бива… Да се надигне отново?! Нима…

— Но вие току-що го казахте! Казахте, че Черния лорд…

— Сигурно и ти си задрямал, миличък! — рече професор Трелони. — Не бих си позволила да предсказвам нещо толкова невероятно!

Хари се смъкна по подвижната стълбичка и после по витата стълба, като се чудеше дали това, което току-що бе чул да изрича професор Трелони, бе истинско предсказание. Или просто бе решила да му направи впечатление в края на изпита?

Пет минути по-късно той вече тичаше покрай охраната от тролове пред входа към кулата „Грифиндор“, а думите на професор Трелони все още кънтяха в ушите му. Покрай него минаваха ученици в обратната посока, смееха се и се шегуваха на път за поляните — радваха се на дългоочакваната си свобода. Когато стигна до портрета и влезе в общата стая, тя бе почти пуста. Само Рон и Хърмаяни седяха в един ъгъл.

— Професор Трелони… — задъхваше се Хари — току-що ми каза…

Но изведнъж млъкна, като видя лицата им.

— Бъкбийк е загубил — едва изрече Рон. — Хагрид току-що изпрати това.

Този път писмото на Хагрид бе сухо, без петна от сълзи, но явно ръката му толкова бе треперила, докато е пишел, че то едва се четеше.

Обжалването загубено. Ще го екзекутират по залез. Нищо не можете да направите. Не идвайте. Не искам да гледате.

Хагрид

— Трябва да отидем веднага — каза Хари. — Не можем да го оставим да седи сам и да чака екзекутора.

— Да, ама е по залез — обади се Рон, гледайки през прозореца със замъглени очи. — Няма да ни пуснат… Особено теб, Хари…

Хари захлупи глава в дланите си и се замисли.

— Поне да имахме мантията невидимка…

— Къде е тя? — попита Хърмаяни.

Хари й разказа как я е оставил в началото на тунела под Еднооката вещица.

— …и ако Снейп пак ме забележи някъде там, здравата ще си изпатя — каза той накрая.

— Вярно е — каза Хърмаяни и се изправи. — Ако те види… Как се отваря гърбицата на вещицата?

— Достатъчно е… да я почукаш с магическата си пръчка и да кажеш „Дисендиум!“ — обясни Хари. — Но…

Хърмаяни не го изчака да завърши изречението. Тя излезе от стаята, бутна портрета на Дебелата дама и се изгуби от погледите им.

— Да не би да отиде да я донесе? — сякаш не повярва Рон, гледайки след нея.

Точно това бе направила. След четвърт час Хърмаяни се върна със сребристата мантия, внимателно сгъната под одеждите й.

— Хърмаяни, не знам какво те е прихванало напоследък — каза Рон изумен. — Първо удари плесница на Малфой, после напусна часовете на професор Трелони…

Хърмаяни явно се почувства поласкана.

* * *

Отидоха да вечерят заедно с всички останали, но се върнаха след това в кулата „Грифиндор“. Хари бе скрил мантията невидимка под наметалото си и трябваше да държи ръката си притисната отпред, за да прикрива издутината. Те се спотаиха в една празна стая встрани от входната зала и се заслушаха, докато се увериха, че там няма никого. Чуха и последните двама ученици да излизат през вратата, която се затръшна след тях. Хърмаяни надникна навън.

— Хайде — прошепна тя, — няма никой… Мятай мантията…

Като вървяха плътно един до друг, за да не ги види никой, те преминаха на пръсти през входната зала, скрити под мантията, после слязоха по каменната стълба към поляната. Слънцето вече залязваше над Забранената гора и позлатяваше върховете на дърветата.

Стигнаха до колибата на Хагрид и почукаха. Той се забави една минутка и когато най-сетне им отвори, пребледнял и разтреперан, се заоглежда наоколо.

— Ние сме — прошепна Хари. — Под мантията невидимка сме. Пусни ни вътре да я свалим.

— Не биваше да идвате! — отвърна им също с шепот Хагрид, но се отдръпна да влязат, бързо затвори вратата и Хари смъкна мантията.

Хагрид не плачеше, нито ги прегръщаше. Приличаше на човек, който не знае нито къде е, нито какво прави. Тази негова безпомощност бе по-покъртителна от сълзите.

— Да ви направя малко чай? — рече той.

Големите му ръце се тресяха, като посегна за чайника.

— Къде е Бъкбийк, Хагрид? — колебливо попита Хърмаяни.

— Аз… изведох го навън — отвърна Хагрид и разплиска млякото върху масата, докато пълнеше каната. — Вързал съм го сред тиквите в лехата. Рекох си — да погледа дърветата и… и да подиша чист въздух… преди да…

Ръцете на Хагрид трепереше така неудържимо, че каната с мляко се изплъзна и се разби на пода.

— Аз ще почистя, Хагрид — бързо каза Хърмаяни и се втурна да изчисти разляното мляко.

— В шкафа има още — каза Хагрид и като седна, взе да бърше чело с ръкава си.

Хари погледна към Рон, но не срещна в очите му особена надежда.

— Може ли да се направи нещо, Хагрид? — разпалено попита Хари, като седна до него. — Дъмбълдор…

— Той вече опита — каза Хагрид. — Няма власт да отмени решението на комисията. Казал им, че на Бъкбийк му няма нищо, ама те са се уплашили. Нали знаете какъв е Луциус Малфой… Заплашил ги е според мен… пък и екзекуторът, оня Макнеър, е отколешен приятел на Малфой… ама поне щяло да бъде бързо и чисто… пък и аз ще съм до него…

Хагрид преглътна. Очите му тревожно се озъртаха из стаята, сякаш търсеха надеждица или утеха.

— И Дъмбълдор щял да дойде… да присъства. Писа ми тая сутрин. Каза, че искал да… да бъде до мен. Голяма работа е тоя Дъмбълдор…

Хърмаяни, която ровеше из шкафа на Хагрид за още мляко, изхлипа сподавено. Като се изправи с шишето в ръце, личеше, че едвам сдържа сълзите си.

— И ние ще останем с теб, Хагрид — започна тя, но великанът бързо поклати глава.

— Вий веднага си отивате в замъка. Нали ви казах, че не ща да гледате. То и сега не трябваше да идвате… че ако Фъдж или Дъмбълдор ви заловят по това време без разрешение, ще си изпатиш най-много ти, Хари.

По лицето на Хърмаяни вече се стичаха сълзи, но тя се опитваше да ги скрие от Хагрид, като се суетеше наоколо да приготви чай. Изведнъж, както вдигаше бутилката с мляко, за да отсипе в каната, тя нададе вик.

— Рон, аз… не мога да повярвам… Ето го Скабърс!

Рон я зяпна.

— Какви ги говориш?

Хърмаяни занесе каната за мляко до масата и я обърна с дъното нагоре. С панически писък и яростно драскане плъхът се изтърколи върху масата.

— Скабърс! — не повярва Рон. — Скабърс, как се озова тук?

Момчето грабна борещия се плъх и го вдигна към светлината. Скабърс бе в плачевно състояние. Беше отслабнал неимоверно, козината му бе опадала на кичури, оставяйки плешиви петна. Той се мяташе в ръцете на Рон, сякаш искаше да избяга на всяка цена.

— Не бой се, Скабърс! — каза му Рон. — Няма котки! Никой няма да ти стори зло.

Хагрид изведнъж се изправи, вперил очи в прозореца. Загорялото му лице бе добило цвета на пергамент.

— Те идват…

Хари, Рон и Хърмаяни веднага го наобиколиха. По стълбите на замъка в далечината слизаха група мъже. Най-отпред вървеше Албус Дъмбълдор и сребристата му брада проблясваше под последните лъчи на слънцето. До него крачеше Корнелиус Фъдж. Следваха ги немощният стар член на комисията и екзекуторът Макнеър.

— Трябва да си вървите — каза Хагрид. Той вече целият трепереше. — Не бива да ви открият тук… тръгвайте, хайде.

Рон напъха Скабърс в джоба си, а Хърмаяни грабна мантията невидимка.

— Ще ви изведа отзад — каза Хагрид.

Те го последваха през вратата към задния двор. На Хари всичко му се струваше някак недействително, особено след като забеляза Бъкбийк на няколко метра встрани, вързан за едно дърво зад лехата с тиквите на Хагрид. Хипогрифът сякаш усещаше, че нещо става. Той люшкаше заострената си глава насам-натам и нервно риеше земята.

— Няма нищо, Бийки — нежно му заговори Хагрид. — Няма нищо… — После се обърна към тримата приятели. — Вървете… Не се мотайте.

Но те не помръдваха.

— Хагрид, не можем…

— Нека им разкажем какво всъщност стана…

— Не може да го убият…

— Вървете! — каза заплашително Хагрид. — Не ми стига другото, а вий да загазите!

Нямаха друг избор. Тъкмо когато Хърмаяни метна мантията невидимка върху Хари и Рон, от предната страна на колибата се чуха гласове. Като още гледаше към мястото, където стояха, преди да станат невидими, Хагрид продължи да им говори.

— Бързо изчезвайте! — Гласът му звучеше дрезгаво. — Не слушайте…

Хагрид тъкмо влезе обратно в дома си и на предната врата се почука.

Бавно, като замаяни от ужас, Хари, Рон и Хърмаяни безмълвно заобиколиха къщата на Хагрид и преди да се отдалечат, чуха как предната врата се затръшна.

— Нека да побързаме, моля ви — прошепна Хърмаяни. — Не мога да го понеса, не издържам…

Те поеха по стръмния склон към замъка. Слънцето вече бързо потъваше, небето бе станало светлосиво с виолетови отблясъци, но далеч на запад още се виждаше рубинено червено сияние.

Рон изведнъж замръзна на място.

— Заради Скабърс… не ще да… мирува…

Рон се беше навел, мъчейки се да задържи Скабърс в джоба си, но плъхът сякаш беше подивял. Цвърчеше неистово, гърчеше се и се мяташе, опитваше се да забие зъби в ръката на Рон.

— Скабърс, това съм аз, идиотче, аз съм Рон — шепнеше през зъби Рон.

Някъде зад тях се отвори врата и се разнесоха мъжки гласове.

— О, Рон, нека да вървим! Ей сега ще го направят! — хълцаше Хърмаяни.

— Добре… Скабърс, мирувай

Пак тръгнаха. И Хари като Хърмаяни се опитваше да не слуша глъчката зад тях. Рон спря отново.

— Не мога повече да го удържам… Скабърс, млъкни, всички ще ни чуят…

Плъхът яростно скимтеше, но не успяваше да заглуши звуците, които идваха от градината на Хагрид. Чу се неразбираема врява от различни мъжки гласове, после настана тишина и тогава, без никакво предизвестие, просвистя секира и последва тъп удар.

Хърмаяни се олюля и спря.

— Направиха го! — прошепна тя на Хари. — Н-н-не мога да повярвам… Те го направиха!