Джоан Роулинг
Хари Потър и затворникът от Азкабан (8)

ГЛАВА ОСМА
БЯГСТВОТО НА ДЕБЕЛАТА ДАМА

Защитата срещу Черните изкуства веднага стана любим предмет на повечето ученици. Само Драко Малфой и неговата банда слидеринци злословеха по адрес на професор Лупин.

— Виж на какво прилича мантията му! — не пропускаше да измърмори достатъчно високо Малфой, колкото пъти минеха покрай професор Лупин. — Облечен е като бившия ни домашен дух.

Но никой друг не се впечатляваше, че мантията на професор Лупин е с кръпки и пооръфана. Следващите няколко часа при него бяха не по-малко интересни от първия. След богъртите учиха за червеношапковците, подли малки таласъмоподобни зли духове, които се стаяват там, където подушат пролята кръв — в подземия на замъци и в окопите на някогашни бойни полета — и дебнат да се нахвърлят с тояги върху някой случаен скитник. От червеношапковците минаха на капите — противни водни обитатели с вид на люспести маймуни с плавници, нетърпеливи да удушат някой неволно нагазил в техните свърталища.

Хари си мечтаеше да е така доволен и от някой от другите си часове. Най-зле бе по отвари. Снейп бе особено отмъстителен тия дни и никой не се съмняваше за причината. Слухът за богърта, приел образа на Снейп и облечен от Невил в дрехите на баба му, се бе разпространил из училището като горски пожар. Снейп изобщо не го намираше за смешен. Очите му застрашително бляскаха, щом се споменеше името на професор Лупин, а с Невил се държеше по-лошо отвсякога.

Хари бе започнал да ненавижда и часовете, прекарани в задушната стаичка в кулата на професор Трелони, когато, разгадавайки завъртулки, образи и символи, се опитваше да не забелязва как огромните очи на професор Трелони се насълзяваха всеки път, когато го погледнеше. Той не я харесваше, макар мнозина от класа да се отнасяха към нея с уважение, дори със страхопочитание. Парвати Патил и Лавендър Браун започнаха да навестяват кулата на професор Трелони и в обедната почивка и се връщаха оттам с дразнещо надменни лица, сякаш бяха узнали нещо повече от другите. Започнаха и те да разговарят с Хари шепнешком, сякаш той бе едва ли не на смъртния одър.

Никой не обичаше часовете по грижа за магически създания, които след бурния първи час бяха станали много скучни. Хагрид изглежда бе загубил своята първоначална увереност. Затова сега учеха само как да се грижат за пихтиестите червеи, които се оказаха доста скучни живи същества.

— Защо изобщо трябва някой да се занимава с тях? — питаше Рон след поредния час, когато напъхваха парченце маруля в слузестите гърла на пихтиести червеи.

От началото на октомври обаче Хари си имаше друго занимание, и то толкова приятно, че напълно компенсираше безинтересните часове. Наближаваше куидичния сезон и Оливър Ууд, капитанът на отбора на „Грифиндор“ свика сбирка един четвъртък вечерта, за да обсъдят тактиките за новия сезон.

В отбора по куидич влизаха седем играчи. Тримата гончии трябваше да вкарват голове, като прекарат куофъла (червена топка с размерите на футболна) през някой от вдигнатите на петнайсет метра височина обръчи в двата края на игрището. Двамата биячи с тежки бухалки отбиваха блъджърите (две тежки черни топки, които летят наоколо и удрят играчите). Пазачът защитаваше головите стълбове, а търсачът имаше най-тежката задача — да открие и да грабне златния снич (мъничка крилата топка колкото орех, с чието улавяне играта завършва и отборът на успелия търсач получава допълнително сто и петдесет точки).

Самият Оливър Ууд бе широкоплещест седемнайсетгодишен седмокурсник, за последна година в „Хогуортс“. В гласа му се долавяше отчаяние, когато се обърна към шестимата си съотборници в студената съблекалня в края на игрището, над което падаше мрак.

— Това е последният ни шанс… моят последен шанс… да спечелим Купата по куидич — заговори той, като крачеше напред-назад пред тях. — Напускам училището в края на тази учебна година. Никога няма да имам друга възможност. „Грифиндор“ не е печелил от седем години. Както и да е, все вадехме лош късмет, наранявания… После отмениха финалите за миналата година… — Ууд преглътна, сякаш споменът бе заседнал като буца в гърлото му. — Но знаем също така, че имаме най-добрия, най-силния отбор в… цялото… училище — натъртваше той думите си, свил ръка в юмрук, с познатия на всички устрем и блясък в очите. — Имаме трима превъзходни гончии — Ууд посочи Алиша Спинет, Анджелина Джонсън и Кейти Бел. — Имаме двама непобедими биячи.

— Престани, Оливър! Притесняваш ни — казаха в един глас Фред и Джордж, като се престориха на притеснени.

— Имаме и търсач, който никога не е пропускал да спечели мач! — продължи да боботи Ууд и впери в Хари очи, пълни с нескрита гордост. — И аз, разбира се — не забрави да добави и себе си той.

— Ти също си страшно добър, Оливър — каза Джордж.

— Убийствен пазач! — допълни Фред.

— Работата е там — продължи Ууд и пак закрачи напред-назад, — че на табелката върху Купата по куидич трябваше да пише нашето име през последните две години. Откакто Хари влезе в отбора, мислех, че купата ни е в кърпа вързана. Но не можахме да я спечелим, а тази година е последният ни шанс да видим името си, написано там…

Ууд говореше така отчаяно, че дори Фред и Джордж го гледаха със съчувствие.

— Оливър, това е нашата година.

— Ще я спечелим! — каза Анджелина.

— Бъди сигурен! — обади се Хари.

Изпълнен с решимост, отборът започна тренировки по три вечери в седмицата. Времето ставаше все по-студено и влажно, нощите — все по-тъмни, но нито калта, нито вятърът или дъждът можеха да помрачат бляскавото мечтание за големия сребърен трофей, който Хари вече виждаше спечелен от тях.

Една вечер, като се върна в общата стая на „Грифиндор“ след тренировка, измръзнал и схванат, но доволен от постигнатото през деня, Хари завари всички да разговарят оживено.

— Какво се е случило? — попита той приятелите си, които седяха на две от най-удобните кресла до камината и довършваха картите си по астрономия.

— Предстои първото посещение в Хогсмийд — каза Рон и посочи едно съобщение, окачено на олющената стара дъска. — В края на октомври, на Деня на Вси светии.

— Чудесно! — зарадва се Фред, който бе минал след Хари през портрета. — Трябва да отида при Зонко, че вонливите ми сачми са на привършване.

Хари се строполи в стола до Рон и доброто му настроение изведнъж се изпари. Хърмаяни сякаш прочете мислите му.

— Хари, сигурна съм, че ще можеш да дойдеш следващия път — каза му тя. — Съвсем скоро ще заловят Блек, нали вече е бил забелязан.

— Блек не е глупак да се навърта в Хогсмийд — каза Рон. — Хари, защо не питаш Макгонъгол дали можеш да дойдеш този път, че следващият кой знае кога ще бъде…

— Рон! — строго каза Хърмаяни. — Хари трябва да си стои в училище…

— Как може само той да остане от третокурсниците! — възмути се Рон. — Попитай Макгонъгол…

— Амиии… май ще я питам — реши Хари.

Хърмаяни отвори уста да възрази, но в този момент Крукшанкс пъргаво скочи в скута й. От устата му висеше огромен мъртъв паяк.

— Непременно ли трябва да го яде пред очите ни? — намръщи се Рон.

— Умничкият ми Крукшанкс, сам ли си го улови? — похвали го Хърмаяни.

Крукшанкс бавно дъвчеше паяка, предизвикателно приковал жълтите си очи в Рон.

— Поне го дръж там! — възнегодува Рон и се върна към звездната си карта. — Скабърс спи в чантата ми.

Хари се прозина, много искаше да си легне, но трябваше да си довърши картата. Придърпа чантата си, извади пергамент, мастило и перо и започна да работи.

— Можеш да прекопираш моята, ако искаш — каза Рон, като надраска със замах последното име на звезда и побутна чертежа към Хари.

Хърмаяни, която не одобряваше преписването, сви устни, но си замълча. Крукшанкс още гледаше Рон, без да мига, мятайки насам-натам края на пухкавата си опашка. Изведнъж, съвсем ненадейно, той скочи.

— ОЙ! — ревна Рон и грабна чантата си тъкмо когато Крукшанкс заби ноктите на четирите си лапи дълбоко в нея и започна свирепо да я къса. — МАХАЙ СЕ, ГЛУПАВО ЖИВОТНО!

Рон се опита да издърпа чантата, но Крукшанкс висеше на нея, съскаше и дереше.

— Рон, не го удряй! — изписка Хърмаяни.

Всички в общата стая ги наблюдаваха. Рон размяташе чантата наоколо, Крукшанкс не я пускаше и Скабърс излезе през отвора…

— ХВАНЕТЕ ТАЯ КОТКА! — викаше Рон, докато Крукшанкс се откопчи от останките на чантата, метна се на масата и подгони ужасѐния Скабърс.

Джордж Уизли се хвърли към котарака, но го изпусна! Скабърс се шмугна между двайсет чифта крака и се скри под един стар скрин. Крукшанкс се плъзна, спря, снишен на кривите си крачка, и започна ожесточено да маха с предна лапа под скрина.

Рон и Хърмаяни се втурнаха натам, Хърмаяни го сграбчи през корема и го отмести, а Рон се хвърли на пода и с голямо усилие успя да издърпа Скабърс за опашката.

— Я го виж! — яростно се обърна той към Хърмаяни, като люшкаше Скабърс пред очите й. — Станал е кожа и кости. Дръж си котарака далеч от него!

— О, стига глупости! — нервно отвърна Хърмаяни. — Та нали Крукшанкс го надушва, Рон! Как иначе мислиш, че…

— Тоя котарак има зъб на Скабърс! — каза Рон без да обръща внимание на останалите, които бяха започнали да се кикотят. — А Скабърс е тук преди него и освен това е болен.

Рон прекоси общата стая и се изгуби нагоре по стълбите към спалнята на момчетата.

* * *

На другия ден Рон още не можеше да прости на Хърмаяни. Почти не й говореше в часа по билкология, макар че тримата приятели работеха заедно около едно и също стъбло торбест грах.

— Как е Скабърс? — плахо попита Хърмаяни, докато късаха тумбестите розови шушулки от стъблата и изсипваха лъскавите зрънца от вътрешността в дървено ведро.

— Скрил се е в дъното под леглото ми и целият трепери — ядно отвърна Рон, не улучи ведрото и разпиля зърната по пода на оранжерията.

— По-внимателно, Уизли, по-внимателно! — провикна се професор Спраут, когато зърната се разпукаха и цъфнаха пред очите им.

Следващият час имаха трансфигурация. Хари бе решен да попита професор Макгонъгол дали може да отиде в Хогсмийд с останалите. Нареди се на опашката пред класната стая и се замисли как да обоснове молбата си. Ала някаква суматоха в началото на редицата отклони вниманието му.

Лавендър Браун като че ли плачеше. Парвати я бе прегърнала и обясняваше нещо на Шеймъс Финигън и Дийн Томас, които гледаха много сериозно.

— Какво има, Лавендър? — попита разтревожено Хърмаяни, като се приближи заедно с Рон и Хари към групичката.

— Получи писмо от дома си тази сутрин — обясни шепнешком Парвати. — Зайчето й Бинки… Убито е от лисица.

— Ооо, съжалявам, Лавендър! — каза Хърмаяни.

— Трябваше да се сетя по-рано! — упрекваше се Лавендър. — Знаеш ли кой ден сме днес?

— Амиии…

— Шестнайсети октомври! „Онова, от което така се боиш, ще се случи в петък, на шестнайсети октомври.“ Помните ли? Тя имаше право, имаше право!

Целият клас вече се бе скупчил около Лавендър. Шеймъс замислено клатеше глава. Хърмаяни се поколеба, после попита:

— Ти… наистина ли се боеше, че Бинки ще бъде убит от лисица?

— Е, не точно от лисица — отвърна Лавендър, като вдигна разплаканите си очи, — но естествено се боях, че той ще умре.

— Ооо… — само каза Хърмаяни и пак замълча. После попита: — Бинки стар заек ли беше?

— Н-не! — разхълца се Лавендър. — Т-той беше още бебе!

Парвати я прегърна още по-силно през раменете.

— Защо тогава си се бояла, че ще умре? — попита Хърмаяни.

Парвати я погледна много изненадано.

— Ами нека да помислим логично — обърна се Хърмаяни към групата. — Имам предвид, че Бинки дори не е умрял днес, нали. Само съобщението е пристигнало днес. — Лавендър вече плачеше с глас. — А Лавендър е дълбоко потресена, значи не го е предчувствала…

— Не я слушай, Лавендър! — повиши глас Рон. — Тя мисли, че другите не държат на любимците си.

Добре, че точно в този момент професор Макгонъгол отвори вратата, защото Рон и Хърмаяни се гледаха като куче и котка, а щом влязоха в стаята, седнаха от двете страни на Хари и не си проговориха до края на часа.

Хари още не беше решил какво да каже на професор Макгонъгол, когато звънецът възвести края на часа, но тогава тя самата повдигна въпроса за Хогсмийд, докато класът се готвеше да си тръгва:

— Един момент, моля! Тъй като аз ръководя този дом, предайте ми, ако обичате, разрешителните си за Хогсмийд преди Деня на Вси светии. Който няма подписано разрешително, няма да посети селото, така че — не забравяйте!

Невил вдигна ръка:

— Моля ви, професор Макгонъгол, аз… аз май съм загубил…

— Баба ти изпрати твоя формуляр лично до мен, Лонгботъм — каза професор Макгонъгол. — За по-сигурно, предполагам. Е, това е всичко, можете да си тръгвате.

— Сега е моментът — почти изсъска Рон на Хари.

— О, ама… — обади се Хърмаяни.

— Хайде, Хари! — настояваше Рон.

Хари изчака другите да се отдалечат и се приближи като на тръни до писалището на професор Макгонъгол.

— Да, Потър?

Хари си пое дълбоко въздух.

— Моите леля и вуйчо… ъъъ… забравиха да ми подпишат разрешението — рече той.

Професор Макгонъгол го погледна през четвъртитите очила, но не каза нищо.

— Вие… ъъъ… мислите ли, че мога… искам да кажа, може ли да… да отида в Хогсмийд?

Професор Макгонъгол сведе очи и започна да размества листата по писалището си.

— Боя се, че не, Потър — каза тя. — Нали чу — който няма разрешително, няма да ходи в селото. Такова е нареждането.

— Ама… професор Макгонъгол, моите леля и вуйчо… нали знаете, те са мъгъли и не разбират нищо… нищичко от формулярите и всякакви такива работи на „Хогуортс“ — говореше Хари, а Рон го насърчаваше, като му кимаше енергично. — Ако вие кажете, че мога да отида…

— Няма да кажа — рече професор Макгонъгол, като се изправи и грижливо подреди листата в едно чекмедже. — Във формуляра ясно пише, че разрешителното се дава от родител или настойник. — Тя се обърна и го погледна с някакво особено изражение. Дали му съчувстваше? — Съжалявам, Потър, но това е окончателната ми дума. А сега побързай да не закъснееш за следващия час.

* * *

Нищо повече не можеше да се направи. През целия следобед Рон наричаше професор Макгонъгол с най-различни епитети, от което Хърмаяни много се дразнеше. А когато лицето й придоби познатото изражение „толкова по-добре“, Рон още повече се ядоса. Хари пък трябваше да изтърпи всички от класа да обсъждат шумно и весело какво ще правят най-напред, като пристигнат в Хогсмийд.

— Е, поне ти остава пиршеството — опита се Рон да го развесели малко. — Нали знаеш — празничната вечеря в Деня на Вси светии.

— Да — мрачно отвърна Хари, — чудесно е.

В Деня на Вси светии винаги имаше хубава вечеря, но щеше да му е още по-вкусно, ако се връща заедно с другите от Хогсмийд. Каквото и да го съветваха да направи, не му ставаше по-леко от това, че не отиваше с тях. Дийн Томас, който имаше хубав почерк, предложи да подправят подписа на вуйчо Върнън във формуляра, но Хари вече бе обявил пред професор Макгонъгол, че той не е подписан, та не ставаше. Рон нерешително предложи мантията невидимка, но Хърмаяни отхвърли това, като им напомни предупреждението на Дъмбълдор, че дименторите могат да виждат и през нея. Пърси каза нещо, което ни най-малко не подейства като утеха на Хари.

— Много шум вдигат за Хогсмийд, ама, повярвай ми, Хари, изобщо не е чак толкова забележително — сериозно каза той. — Е, сладкарницата е хубава, ама шегичките на Зонко са си направо опасни и макар че Къщата на крясъците си заслужава да се види, всъщност няма за какво да се съжалява.

* * *

В Деня на Вси светии Хари стана заедно с другите и слезе на закуска доста унил, при все че полагаше големи усилия да не му личи.

— Ще ти донесем всякакви лакомства от „Меденото царство“ — обеща Хърмаяни с най-дълбоко съчувствие.

— Цели купища — добави Рон.

Заради разочарованието на Хари двамата най-после бяха позабравили спора си за Крукшанкс.

— Не се безпокойте за мен — каза им Хари, колкото може по-равнодушно. — Ще се видим на вечерята. Приятно прекарване!

Той ги изпрати до входа, където от вътрешната страна на вратата седеше училищният пазач Филч, отмяташе имената по дълъг списък и се взираше недоверчиво във всяко лице — да не би да се промъкне някой, който няма разрешително.

— Оставаш ли, Потър? — провикна се Малфой, застанал на опашката редом с Краб и Гойл. — Май те е шубе да минеш покрай дименторите, а?

Хари се направи, че не го чува, и пое сам нагоре по мраморното стълбище и през пустите коридори обратно към кулата на „Грифиндор“.

— Парола? — попита Дебелата дама, стресната в дрямката си.

— Фортуна майор! — отвърна Хари равнодушно.

Портретът се отмести и той мина през дупката, за да се качи в общата стая. Тя бе пълна с бърборещи ученици от първи и втори курс. Там бяха и някои от по-големите, на които явно им беше омръзнало да ходят в Хогсмийд.

— Хари! Хари! Здрасти, Хари!

Това бе второкурсникът Колин Крийви, който много се възхищаваше от Хари и не пропускаше възможност да го заговори.

— Няма ли да ходиш в Хогсмийд, Хари? Че защо? Ей… — И Колин погледна с въодушевление приятелите си. — Ела и седни при нас, ако искаш!

— Ъъм… Не, благодаря, Колин! — каза Хари, който не можеше да изтърпи дори погледите, вперени в белега на челото му. — Аз… трябва да ида в библиотеката, имам да чета нещо.

След тези думи не му оставаше нищо друго, освен да се обърне кръгом и да се върне обратно през портрета.

— И защо трябваше да ме събуждаш? — сърдито извика подире му Дебелата дама.

Хари се запъти унило към библиотеката, но по средата на пътя се отказа. Върна се и едва не се сблъска с Филч, който явно бе изпратил и последните екскурзианти до Хогсмийд.

— Какво правиш тук? — озъби се Филч с подозрение.

— Нищо — съвсем искрено отвърна Хари.

— Нищо, а! — каза пазачът, изплю се и долната му челюст се изкриви грозно. — Да не мислиш, че ти вярвам! Шляеш се сам наоколо… И защо не си в Хогсмийд да си купиш вонливи сачми, оригващи се прахчета или свистящи червеи, като ония калпазани, твоите приятели, а?

Хари само вдигна рамене.

— Хайде, връщай се в общата стая, където ти е мястото! — озъби се Филч и изчака докато Хари се отдалечи под злобния му поглед.

Само че Хари не се върна в общата стая. Качи се по другата стълба със смътната идея да посети Хедуиг в соварника, но като минаваше по коридора, чу глас откъм една от стаите:

— Хари?

Огледа се да разбере кой го вика и видя професор Лупин да се подава от вратата на кабинета си.

— Какво правиш тук? — попита Лупин по съвсем различен начин от Филч. — Къде са Рон и Хърмаяни?

— В Хогсмийд — отвърна Хари с уж съвсем равнодушен глас.

— Аха… — За миг Лупин се вгледа в Хари. — Защо не влезеш? Тъкмо ми донесоха един гриндилоу за следващия ни урок.

— Един какво? — не разбра Хари.

Той последва Лупин в кабинета му. В ъгъла имаше голям аквариум. Противно зелено създание с малки остри рогца притискаше лице в стъклото, кривеше се и размахваше дълги костеливи пръсти.

— Това е воден демон — обясни Лупин и замислено огледа създанието. — Лесно ще се справим и с него. Номерът е да се разкъса хватката му. Нали виждаш неестествено дългите му пръсти? Силни са, но са крехки.

Зверчето оголи зелените си зъби и се свря в едно кълбо водорасли в ъгъла.

— Чашка чай? — попита Лупин и се заоглежда за чайника. — Тъкмо мислех да направя.

— Може — неловко отвърна Хари.

Професорът почука чайника с магическата си пръчка и от чучура тутакси изскочи струя пара.

— Седни — покани го Лупин и отвори прашна метална кутия. — За съжаление са ми останали само пакетчета чай. Но ти май си пил вече доста чай на листенца?

Хари го погледна. Очите на Лупин шеговито проблясваха.

— Откъде знаете? — попита Хари.

— Професор Макгонъгол ми каза — отвърна Лупин и подаде на Хари голяма нащърбена чаша чай. — Ама ти не се притесняваш, нали?

— Не — каза Хари.

За миг му се прииска да разкаже на Лупин за кучето, което бе видял на площадчето „Магнолия“, но се отказа. Не искаше Лупин да го помисли за страхливец, особено след като професорът допускаше, че той не може да се справи с богърта.

Мислите на Хари сигурно се бяха изписали и по лицето му, защото Лупин го попита:

— Тревожи ли те нещо?

— Не — излъга Хари, пийна малко чай и се загледа в зверчето, което сега заканително размахваше юмрук. — Всъщност да — внезапно каза той и остави чашата на писалището. — Нали помните деня, когато се борихме с богърта?

— Даааа… — бавно отвърна Лупин.

— Защо не ми позволихте да изляза срещу него? — рязко попита момчето.

Лупин повдигна вежди.

— Мислех, че ти е ясно, Хари — отвърна той с нотка на изненада.

Хари очакваше професора да отрече, че умишлено е постъпил така, и се стъписа.

— Защо? — повтори той въпроса си.

— Амии… — започна Лупин, леко намръщен. — Предположих, че щом те види, богъртът ще приеме образа на Лорд Волдемор.

Хари се облещи. Не само че най-малко бе очаквал такъв отговор, ами Лупин изрече и името на Волдемор. Единственият (освен самия него), който произнасяше това име на глас, бе професор Дъмбълдор.

— Явно съм сгрешил — каза Лупин, все още смръщен. — Но не исках да се получи така, че Лорд Волдемор да се материализира в учителската стая. Не исках всички да изпаднат в паника.

— Най-напред си помислих за Волдемор — чистосърдечно каза Хари, — но после… после си спомних онези диментори…

— Сега разбирам — замислено отвърна Лупин. — Виж ти… Впечатляващо! — Той се усмихна леко на изненадата по лицето на Хари. — Това означава, че ти всъщност най-много се боиш от… страха. Съвсем нормално, Хари.

Като не знаеше какво да отговори, Хари отпи чая си.

— Значи ти си си помислил, че не те смятам за способен да се справиш с богърта? — проницателно каза Лупин.

— Ами… да — отвърна Хари. Изведнъж почувства, че му стана по-леко. — Професор Лупин, нали знаете, че дименторите…

Прекъсна го почукване на вратата.

— Влез — каза Лупин.

Вратата се отвори и влезе Снейп. Носеше чаша, от която се издигаше лека пара, но щом видя Хари, спря, а черните му очи се присвиха.

— А, Сивиръс — посрещна го Лупин усмихнат, — много ти благодаря! Би ли я оставил ей тук на писалището?

Снейп остави чашата, но очите му се местеха от Хари на Лупин и обратно.

— Тъкмо показвах на Хари моя гриндилоу — приветливо обясни Лупин, като посочи аквариума.

— Прекрасно — каза Снейп, без изобщо да го погледне. — Трябва незабавно да го изпиеш, Лупин.

— Да, да, веднага — каза Лупин.

— Направил съм цял котел — продължи Снейп. — Ако ти потрябва…

— Може би ще е добре да пийна още малко утре. Много ти благодаря, Сивиръс!

— Няма за какво — отвърна Снейп, но Хари не хареса погледа му.

Снейп излезе заднишком от стаята, нащрек, без да се усмихва. Хари погледна чашата с любопитство, а Лупин се засмя.

— Професор Снейп беше любезен да ми направи една отвара — каза той. — Никога не ме е бивало особено по отварите, а тази е особено сложна. — Той взе чашата и помириса течността. — Жалко е, че ако сложа захар, тя ще загуби силата си — добави той, отпи и потръпна.

— А защо… — започна Хари.

Лупин го погледна и отговори на недовършения въпрос:

— Напоследък се чувствам малко отпаднал. Само тази отвара ми действа добре. Имам късмет, че работя заедно с професор Снейп. Малко са магьосниците, които умеят да я правят.

Лупин отпи още веднъж, а Хари изпита безумно желание да избие чашата от ръцете му.

— Професор Снейп много се интересува от Черните изкуства — не се сдържа той.

— Така ли? — попита Лупин без особен интерес, като отпи още една глътка.

— Някои смятат… — Хари се поколеба, после реши да каже каквото мисли. — Някои смятат, че той би направил всичко само и само за да стане преподавател по защита срещу Черните изкуства.

Лупин изпи отварата от чашата и направи гримаса.

— Отвратително! — каза той. — Е, Хари, аз трябва да се връщам към работата си. Ще се видим на тържеството довечера.

— Разбира се — каза Хари и остави празната си чаша.

От чашата на Лупин все още излизаше пара, макар че беше празна.

* * *

— Това е за теб — каза Рон. — Не можехме да носим повече.

В скута на Хари се изсипа дъжд от пъстроцветни лакомства. Беше се смрачило и в общата стая току-що бяха нахълтали Рон и Хърмаяни, поруменели от студения вятър, но си личеше, че са прекарали великолепно.

— Благодаря ви! — каза Хари, като си взе едно пакетче с малки черни пиперени дяволчета. — Как е в Хогсмийд? Къде ходихте?

Както изглежда, бяха ходили навсякъде — в „Дервиш и Банджис“, магазин за магически инструменти и други пособия, в Магазинчето за шегички на Зонко, в „Трите метли“ за по чаша горещ бирен шейк.

— Само да беше видял местната поща, Хари! Почти двеста сови, накацали в редици и обозначени с кодове в различен цвят в зависимост от срока, за който искаш да ти доставят пратката.

— А в „Меденото царство“ рекламираха нов вид бонбони и ни дадоха без пари, ето, вземи…

— Видяхме един… май че беше великан, всякакви ги има в „Трите метли“…

— Жалко, че не можехме да ти донесем малко бирен шейк! Ако знаеш как затопля…

— А ти какво прави? — загрижено попита Хърмаяни. — Успя ли да свършиш някаква работа?

— Не — призна си Хари. — Лупин ме покани на чай в кабинета си. После дойде и Снейп…

Той им разказа всичко за чашата с отвара. Рон зяпна от изумление.

— И Лупин я изпи? — не можеше да повярва той. — Да не е луд?

Хърмаяни погледна часовника си.

— Хайде да слизаме, че тържеството започва…

И те минаха през портрета, после се вляха в тълпата, като през цялото време говореха само за Снейп.

— Ами ако той… искам да кажа… — Хърмаяни сниши глас и се огледа внимателно, — ако се е опитал да… отрови Лупин, не би го направил пред Хари.

— Да, може би — съгласи се Хари, като стигнаха входната зала и се насочиха надясно към Голямата зала.

Тя бе украсена със стотици издълбани тикви със запалени в тях свещички, а във въздуха се носеха ято прилепи и множество яркооранжеви ленти, които изглеждаха като светещи водни змии на фона на буреносния таван.

Вечерята бе превъзходна и дори Хърмаяни и Рон, преяли до пръсване със сладкиши в „Меденото царство“, си сипаха по два пъти от всичко. Хари непрекъснато поглеждаше към Височайшата маса. Професор Лупин изглеждаше весел и не по-зле от обикновено, докато разговаряше оживено с дребничкия професор Флитуик, учителя по вълшебство. Хари отмести очи натам, където седеше Снейп. Дали си въобразяваше, или Снейп наистина мяташе погледи към Лупин по-често, отколкото е нормално?

Празничната вечеря завърши с представление, устроено от призраците на „Хогуортс“. Те изникнаха от стените и масите и кръжаха известно време из залата, строени в най-различни фигури. Почтибезглавия Ник, духът-бродник на „Грифиндор“, събра овациите, като изигра собственото си недовършено обезглавяване.

Цялата вечер бе толкова приятна, че доброто настроение на Хари не бе помрачено дори от Малфой, който се провикна през тълпата на излизане от залата:

— Много поздрави от дименторите, Потър!

Хари, Рон и Хърмаяни поеха заедно с другите грифиндорци нагоре към кулата, но като стигнаха до коридора, който свършваше с портрета на Дебелата дама, видяха, че там са се струпали много ученици.

— Защо не минава никой? — учуди се Рон.

Хари надникна над главите пред себе си. Портретът изглежда не се отместваше.

— Направете ми път, моля! — разнесе се гласът на Пърси, а после той самият разблъска тълпата важно-важно. — Какво става там? Не може всички да са забравили паролата… извинете, аз съм отговорникът тук…

Глъчката утихна, първи се умълчаха тези най-отпред, сякаш хлад повя през коридора. Чу се как Пърси нареди с рязък тон:

— Някой да доведе професор Дъмбълдор! Бързо.

Всички се заоглеждаха, а последните се повдигнаха на пръсти.

— Какво се е случило? — попита Джини, която току-що бе пристигнала.

След малко се появи професор Дъмбълдор, който се насочи към портрета, докато грифиндорци се отдръпваха по-плътно към стената да му направят път, а Хари, Рон и Хърмаяни се промъкнаха напред да разберат какъв е проблемът.

— Олеле, майчице! — възкликна Хърмаяни и сграбчи Хари за ръката.

Дебелата дама бе изчезнала от портрета, който бе раздран така жестоко, че от него липсваха цели големи парчета и по пода се търкаляха ивици от платното му.

Дъмбълдор хвърли бърз поглед към съсипаната картина и се обърна с много сериозно изражение назад, откъдето вече идваха професор Макгонъгол, Лупин и Снейп.

— Трябва да я намерим — каза Дъмбълдор. — Професор Макгонъгол, идете, моля, веднага при Филч и му кажете да претърси всички картини в замъка за Дебелата дама.

— Ама няма да я намери! — изкикоти се някой.

Беше училищният полтъргайст Пийвс, който се носеше над тълпата, винаги много доволен, щом някъде има беля или беда.

— Какво искаш да кажеш, Пийвс? — спокойно попита Дъмбълдор и злорадата усмивка на Пийвс поувяхна.

Той не смееше да се подиграва с Дъмбълдор, затова продължи с мазен глас, не по-приятен от хилотенето му:

— Засрамила се е, ваша милост. Не иска да се показва. На нищо не прилича. Видях я, като тичаше през оня пейзаж горе на четвъртия етаж, сър, и се затулваше зад дърветата, крещейки страхотии — изпя Пийвс доволен и добави лукаво: — Горката…

— Не каза ли кой го е сторил? — тихо попита Дъмбълдор.

— Как не, Ваше професорство, сър! — отвърна Пийвс, все едно че криеше под мишница голяма бомба. — Много се вбесил, като не го пуснала, разбирате ли… — Пийвс се стрелна надолу, превъртя се и се ухили на Дъмбълдор почти между петите му. — Ама че нрав имал тоя Сириус Блек!