Стефани Майър
Здрач (3)

2. ОТВОРЕНА КНИГА

Следващият ден беше по-добър… и по-ужасен.

Беше по-добър, защото все още не бе започнало да вали, въпреки че облаците бяха гъсти и тъмни. Беше по-лесен, защото знаех какво да очаквам. Майк седна до мен по английски и ме изпроводи до следващият ми час заедно с Шахматиста Ерик, който го гледаше накриво през цялото време — това беше доста досадно. Хората не ме зяпаха чак толкова много, колкото вчера. На обяд седнах с голяма група, която включваше Майк, Ерик, Джесика и още няколко хора, чиито имена и лица сега помнех. Започвах да се чувствам сякаш вървя по вода, вместо да се давя в нея.

Беше по-зле, защото бях уморена — все още не можех да спя с нестихващият вятър около къщата. Беше още по-зле, защото господин Варнър ме вдигна по тригонометрия, когато не бях вдигнала ръка и имах грешен отговор. Беше нещастно, защото трябваше да играя волейбол, и единственият път, когато не се отдръпнах от пътя на топката, ударих съотборника си по главата с нея. И беше ужасно, защото Едуард Кълън изобщо не се появи в училище.

Цяла сутрин се ужасявах от настъпването на обяда, страхувайки се от странните му погледи. Част от мен искаше да се изправи срещу него и да настоява да разбере какъв му е проблема. Дори си представях какво бих му казала, докато лежах без помен от сън в леглото си. Но си се познавах прекалено добре, за да си мисля, че наистина ще имам смелостта, за да го направя. В сравнение с мен Страхливият Лъв от „Вълшебникът от Оз“ приличаше на Терминаторът.

Но когато влязох в закусвалнята с Джесика — опитвайки се да не помета мястото с очи, оглеждайки се за него, и се провалих напълно — видях четиримата му различни родственици да седят заедно на същата маса, и той не беше с тях.

Майк ни пресрещна и ни насочи към неговата маса. Джесика изглежда се възгорди от вниманието и приятелите й побързаха да се присъединят към нас. Но докато се опитвах да следя повърхностният им брътвеж, се чувствах ужасно некомфортно, нервно чакайки всеки момент да влезе в стаята. Надявах се, че просто ще ме игнорира като пристигне, и ще потвърди, че подозренията ми са неоснователни.

Той не дойде изобщо, и колкото повече време минаваше, толкова по-напрегната ставах.

Поех към часа по биология с малко повече увереност, когато към края на обяда той още не се бе появил. Майк, който приемаше качествата на териер, вървеше вярно до мен към клас. Задържах дъха си на прага, но Едуард Кълън не беше и там. Издишах и отидох да седна на мястото си. Майк ме последва, разказвайки за наближаващо пътуване към плажа. Той се мота около чина ми, докато звънецът бие. След това ми се усмихна с копнеж и отиде да седне до момиче със скоби и зле накъдрена коса. Изглежда, че трябваше да направя нещо по въпроса с Майк и определено нямаше да е лесно. В такъв град, където всеки живее над всички останали, тактичността беше съществена. Никога не съм била кой знае колко дипломатична — нямах практика с прекалено дружелюбни момчета.

Бях облекчена, че имам чина само за себе си и че Едуард отсъства. Или поне така си повтарях непрекъснато. Само че не можех да се отърва от натрапчивото подозрение, че именно аз бях причината той да не е тук. Беше абсурдно и егоцентрично да си мисля, че мога да повлияя толкова силно на някого. Беше невъзможно. И все пак, не можех да престана да се тревожа, че това е самата истина.

Когато училището най-накрая приключи, и червенината от волейболният инцидент избледняваше от бузите ми, се преоблякох бързо в джинсите си и морско синият ми пуловер. Побързах да изляза от момичешките съблекални, доволна да открия, че успешно съм избегнала кучешкият ми приятел за известно време. Незабавно се отправих към паркинга. Сега беше претъпкан с бягащи ученици. Влязох в пикапа си и прерових чантата си, за да се убедя, че имам всичко, от което се нуждая.

Снощи открих, че Чарли не може да готви нищо друго освен пържени яйца с бекон. Затова помолих изрично само аз да се занимавам с детайлите в кухнята до края на престоя ми. Той беше направо готов да ми връчи ключовете за банкетната зала. Също така открих и че няма храна в къщата. Така че си бях направила списък за пазаруване и бях взела пари от буркана на барплота, означен с „ПАРИ ЗА ХРАНА“, и се готвех да потегля към магазина.

Запалих оглушителният ми двигател, игнорирайки главите обърнати в моята посока, и внимателно се наредих на колоната от коли, чакащи да излязат от паркинга. Докато чаках, опитвайки се да се преструвам, че покъртителното къркорене идваше от нечия друга кола, видях двамата Кълън и близнаците Хейл да се качват в колата си. Беше лъскавото ново волво. Ама разбира се. Не бях забелязала дрехите им преди — бях прекалено хипнотизирана от лицата им. Сега като се загледах, беше очевидно, че бяха облечени изключително добре — семпло, но в дрехи, които изтънчено намекваха за дизайнерски произход. Със забележителният им външен вид и със стилът, с който се носеха, можеха да носят и износени парцали и пак щяха да са зашеметяващи. Изглеждаше доста крайно за тях да имат едновременно и красота и пари. Но доколкото можех да кажа, животът през повечето време работеше по този начин. Изглежда обаче парите не им купуваха одобрението тук.

Не, не можех истински да повярвам на това. Изолацията навярно е по тяхно желание — не можех да си представя врата, която не би се отворила пред такава степен на красота.

Те изгледаха шумният ми пикап, като минах покрай тях, точно като всички останали. Държах очите си право напред и почувствах облекчение, когато най-накрая излязох от училищната територия.

Супермаркетът не беше далеч от училище, само на няколко преки на юг, встрани от главният път. Беше приятно да съм вътре в магазина — почувствах се нормално. Аз се занимавах с пазаруването вкъщи, и се вписах с удоволствие в познатото задължение. Магазинът беше достатъчно голям, че да не чуя ударите на дъжда отвън по покрива, който да ми напомня къде съм.

Когато се прибрах вкъщи, разопаковах продуктите, тикайки ги където ми попадне свободно място. Надявах се Чарли да няма нищо против. Увих картофите в станиол и ги пъхнах да се пекат във фурната, мариновах една пържола и я балансирах отгоре на картонената кутия с яйца в хладилника.

Когато приключих с това, отнесох училищната си чанта горе. Преди да започна с домашните, се преоблякох в чифт сухи панталони, прибрах влажната си коса на конска опашка, и проверих и-мейла си за пръв път. Имах три съобщения.

„Бела,“ беше написала майка ми…

Пиши ми веднага като пристигнеш там. Кажи ми как е минал полета ти. Вали ли там? Вече ми липсваш. Почти съм приключила с багажа за Флорида, но не мога да намеря розовата си блуза. Знаеш ли къде съм я сложила? Фил ти праща поздрави.

Мама

Въздъхнах и минах на следващото. Беше изпратено осем часа след първото.

„Бела,“ беше написала тя…

Защо още не си отговорила на и-мейла ми? Какво чакаш?

Мама

Последното беше от тази сутрин.

Изабела,

ако не получа някакви новини от теб до пет и половина днес, ще се обадя на Чарли.

Погледнах часовника. Разполагах с още един час, но майка ми не беше известна с точността си.

Мамо,

успокой се. Сега ти пиша. Не прави нищо прибързано.

Бела

Изпратих това, и започнах отначало.

Мамо, всичко е страхотно. Разбира се, че вали. Чаках да има за какво да ти пиша. Училището не е чак толкова зле, само че нещата, които учим са стари. Запознах се с няколко приятни деца, които седят до мен на обяд.

Блузата ти е на химическо чистене — трябва да я вземеш до петък.

Чарли ми купи пикап, можеш ли да повярваш? Обожавам я тази кола. Стара е, но доста устойчива, което е доста добре, е за мен, нали знаеш.

И ти ми липсваш. Ще ти пиша отново скоро, но няма да си проверявам и-мейла на всеки пет минути. Успокой се, дишай. Обичам те.

Бела

Тъкмо бях решила да препрочета „Брулени хълмове“ — романът, който изучаваме в момента по английски — просто за забавление, и точно с това се занимавах, когато Чарли се прибра. Бях изгубила представа за времето, затова побързах да сляза, за да извадя картофите от фурната и да пъхна пържолата вътре, за да се пече.

— Бела? — извика баща ми, когато ме чу да слизам по стълбите.

Че кой друг? помислих си аз.

— Хей, тате, добре дошъл вкъщи.

— Мерси. — Той закачи кобура си и събу ботушите си, докато аз се суетях в къщата. Доколкото знаех, той никога не бе използвал пистолета си на работа, но го държеше зареден. Когато идвах тук като дете, той винаги махаше патроните веднага щом се прибереше вкъщи. Предполагам, че ме смяташе за достатъчно голяма, че да не се прострелям без да искам, или за недостатъчно депресирана, че да се застрелям нарочно.

— Какво има за вечеря? — попита той предпазливо. Майка ми беше интуитивна готвачка и експериментите й не винаги бяха годни за ядене. Бях изненадана и натъжена, че си е спомнил това.

— Пържола с картофи — отговорих аз и той се успокои.

Изглежда се чувстваше неудобно просто да стои в кухнята и да не прави нищо — той се премести тромаво във всекидневната, за да гледа телевизия, докато аз работя. И на двамата ни беше по-комфортно така. Направих салата, докато пържолата се печеше и нагласих масата.

Извиках го, когато вечерята бе готова, и той помириса оценяващо въздуха, докато влизаше в стаята.

— Мирише добре, Бел.

— Благодаря.

Ядохме в мълчание няколко минути. Не беше потискащо. Тишината не ни пречеше изобщо. По някакъв начин си подхождахме да живеем заедно.

— Та, харесва ли ти училището? Сприятели ли се с някого? — попита той, докато си вземаше втора порция.

— Ами, имам няколко часове с едно момиче на име Джесика. Седя с нея по обяд. И има едно момче, Майк, което е много дружелюбно. Всички изглеждат много мили.

С едно огромно изключение.

— Това трябва да е Майк Нютън. Добро хлапе — добро семейство. Баща му притежава спортният магазин точно извън града. Изкарва си доста добра прехрана от всичките планинари, които идват тук.

— Познаваш ли семейство Кълън? — попитах колебливо.

— Семейството на доктор Кълън? Разбира се, доктора е страхотен мъж.

— Техните… децата… изглеждат малко различни. Изглежда не се вписват добре в училището.

Чарли ме изненада с гневно изражение.

— Хората в този град… — промърмори той. — Доктор Кълън е брилянтен хирург, който вероятно би могъл да работи във всяка болница по света и да изкарва десет пъти повече от заплатата си тук — продължи той по-силно. — Късметлии сме да го имаме — късметлии, че жена му иска да живее в малък град. Той е ценен жител на нашето общество, и всичките му деца са добре възпитани и учтиви. Имах си моите съмнения, когато се преместиха тук, с всичките тези осиновени тийнейджъри. Мислех си, че ще си имаме неприятности с тях. Но те са толкова зрели — никога не съм имал дори едно малко проблемче, с който и да е от тях. А това е повече, отколкото мога да кажа за децата на някои други хора, които живеят в този град от поколения. Пък и се държат един за друг, точно както трябва да е в семейството — ходят заедно на къмпинг и екскурзии всеки уикенд… Само защото са новодошли, хората трябва да говорят.

Това беше най-дългата реч, която някога бях чувала от Чарли. Изглежда реагираше доста силно на това, което хората говореха.

Веднага отстъпих.

— На мен си ми изглеждат много мили. Просто забелязах, че си го държат за себе си. Пък и са много привлекателни — добавих аз, опитвайки се да прозвуча похвално.

— Трябва да видиш доктора — Чарли каза, смеейки се. — Добре, че е щастливо женен. На много от сестрите в болницата им е трудно да се концентрират върху работата си, когато той е наоколо.

Отново преминахме на тих режим, докато привършвахме с яденето. Той разчисти масата, докато аз започнах да мия чиниите. Той се върна към телевизора, и когато аз приключих с миенето — нямаше миялна машина — се качих горе с нежелание да поработя върху домашното си по математика. Можех да усетя зараждащата се традиция.

През нощта най-накрая беше тихо. Заспах бързо от изтощение.

Останалата част от седмицата не беше нищо особено. Свикнах с рутината в часовете ми. До петък вече можех да разпозная, ако не по име, то поне почти всички ученици в училището. По физическо хората от отбора ми се научиха да не ми подават топката и да се отдръпват бързо от мен, ако някой от другият отбор се опитваше да се възползва от слабостта ми. С щастие стоях настрани от пътя им.

Едуард Кълън не се върна на училище.

Всеки ден гледах нетърпеливо как останалите Кълън влизат в закусвалнята без него. След това можех да се успокоя и да се присъединя към обедният разговор. По-голямата част се въртеше около екскурзията до морският парк Ла Пуш след две седмици, която Майк организираше. Бях поканена, и се бях съгласила да отида, по-скоро от учтивост, отколкото от желание. Плажовете би трябвало да са горещи и сухи.

До петък се чувствах напълно удобно в часовете по биология, без да се притеснявам повече, че Едуард ще се появи. Доколкото знаех, бе напуснал училище. Опитвах се да не мисля за него, но не можех да потисна напълно тревогата, че аз бях отговорна за продължителното му отсъстване, колкото и глупаво да изглеждаше.

Първият ми уикенд във Форкс премина без инциденти. Чарли, който не бе свикнал да прекарва времето си в обикновено празната му къща, работеше през по-голямата част от уикенда. Аз почистих къщата, наваксах с домашните, и написах на майка ми фалшиво жизнерадостен и-мейл. Посетих библиотеката през събота, но тя бе толкова оскъдно заредена, че дори не си взех карта — изглежда ще трябва да посетя Олимпия или Сиатъл в скоро време и да открия добра книжарница. Зачудих се разсеяно какъв ли е разхода на гориво на пикапа… и потреперах при мисълта.

Дъждът остана като тих ръмеж през уикенда, така че поне спах добре.

Хора ме поздравяваха на паркинга в понеделник сутрин. Не им знаех имената, но им се усмихвах и им махвах с ръка. Беше по-студено тази сутрин, но за щастие не валеше. В час по английски Майк зае обичайното си място до мен. Имахме бърз тест на „Брулени хълмове“. Беше доста семпъл, много лесен.

Общо взето се чувствах много по-удобно, отколкото си мислех, че ще се чувствам до този момент. По-удобно отколкото изобщо очаквах, че ще бъда тук.

Когато излязохме от клас, въздухът беше пълен с въртящи се бели петънца. Можех да чуя как хората си викат оживено един на друг. Вятърът щипеше бузите и носа ми.

— Уау — каза Майк, — вали сняг!

Погледнах малките пухкави парченца, които се натрупваха около тротоара и се завихряха хаотично около лицето ми.

— Ъгх. — Сняг. Замина ми хубавият ден.

Той изглеждаше изненадан.

— Не харесваш ли снега?

— Не. Това означава, че е прекалено студено, за да вали. — Очевидно. — Освен това, би трябвало да пада на снежинки — нали знаеш, всяка една уникална и така нататък. А тези приличат на краищата на клечките за уши.

— Никога ли не си виждала сняг? — попита той недоверчиво.

— Разбира се, че съм! — Замълчах. — По телевизията.

Майк се засмя. И след това една голяма, кишава топка сняг го фрасна отзад по главата. И двамата се извърнахме да видим откъде е дошла. Подозирах Ерик, който се отдалечаваше с гръб от нас — в грешната посока за следващият си час. Майк очевидно имаше същото подозрение. Той се наведе и започна да събира купчинка бяла киша.

— Ще се видим на обяд, става ли? — казах, докато вървях. — Веднага щом хората започнат да мятат мокри неща, аз се прибирам вътре.

Той само кимна, очите му приковани върху отдалечаващата се фигура на Ерик.

През цялата сутрин всички бъбреха развълнувано за снега — очевидно това е първият снеговалеж за новата година. Държах си устата затворена. Разбира се, беше по-сухо от дъжда — поне докато не се разтопеше в чорапите ти.

Бях нащрек, когато тръгнах с Джесика след испански към закусвалнята. Навсякъде хвърчаха топки. Имах папка в ръцете си, готова да я използвам като щит, ако се наложи. Джесика си помисли, че се държа ужасно смешно, но нещо в изражението ми я спираше сама да ме замери с топка.

Майк ни настигна тъкмо като влизахме през вратите, смеейки се, като снегът разтопяваше оформените иглички на косата му. Той и Джесика започнаха оживено да говорят за снежната битка, докато се нареждахме на опашката, за да си купим храна. Хвърлих поглед към масата в ъгъла просто по навик. И замръзнах на място. Имаше пет човека на масата.

Джесика ме дръпна за ръката.

— Ехо? Бела? Какво искаш?

Погледнах надолу — ушите ми горяха. Нямаше причина да се стеснявам така, напомних си. Не съм направила нищо лошо.

— Какво й е на Бела? — Майк попита Джесика.

— Нищо — отговорих. — Ще си взема само сода днес. — Настигнах края на опашката.

— Не си ли гладна? — попита Джесика.

— Всъщност, чувствам се малко зле — казах аз, очите ми все още залепени за пода.

Изчаках ги да си вземат храна и ги последвах към една маса, като държах очите в крака си.

Налях си содата много бавно, докато стомаха ми се бунтуваше. Майк ме попита два пъти с ненужна загриженост как се чувствам.

Казах му, че е нищо, но се зачудих дали да не преиграя и да прекарам следващият час в кабинета на сестрата.

Абсурдно. Нямаше за какво да бягам.

Реших да си позволя един поглед към масата на семейство Кълън. Ако ме гледа, ще пропусна биологията, защото точно толкова съм страхлива.

Държах главата си ниско, като погледнах през миглите си. Никой от тях не гледаше насам. Повдигнах малко главата си.

Смееха се. Косите на Едуард, Джаспър и Емет бяха напоени с топящ се сняг. Алис и Розали се наклониха назад, когато Емет разтръска мократа си коса към тях. Наслаждаваха се на снежният ден точно като всички останали — с разликата, че те изглеждаха като от сцена на филм в сравнение с останалите.

Само че настрани от смеха и игривостта, имаше нещо различно, нещо което не можех веднага да определя какво е. Огледах Едуард по-внимателно. Кожата му не бе чак толкова бледа, реших че навярно е зачервена от снежната битка, а и кръговете под очите му не бяха толкова очевидни. Но имаше и нещо друго. Наблюдавах го размишлявайки, опитвайки се да изолирам промяната.

— Бела, какво гледаш? — намеси се Джесика, проследила погледа ми.

В точно същият момент, очите му се извърнаха, за да срещнат моите.

Наведох глава, оставяйки косата ми да скрие лицето ми, макар да бях сигурна, че за секундата през която очите ни се срещнаха, той не изглеждаше нито груб, нито недружелюбен като последният път, когато го видях. Изглеждаше по-скоро любопитен, незадоволен по някакъв начин.

— Едуард Кълън те зяпа — изкикоти се Джесика в ухото ми.

— Не изглежда ядосан, нали? — не можех да се спра да попитам.

— Не — каза тя, очевидно объркана от въпроса ми. — Че защо?

— Не мисля, че ме харесва — признах аз. Все още ми се гадеше. Подложих главата си на една ръка.

— Кълън не харесват никого… или поне не се задържат достатъчно около някого, че да го харесат. Но той все още те зяпа.

— Спри да го гледаш — изсъсках й аз.

Тя се изкикоти, но отмести поглед встрани. Вдигнах леко глава, за да се убедя, че го е направила, обмисляйки да приложа насилие, ако се съпротивлява.

Точно тогава Майк ни прекъсна — той планираше епична битка във виелицата на паркинга след училище и ни канеше да се присъединим. Джесика се съгласи ентусиазирано. Начина по който гледаше Майк не оставяше съмнение, че ще се съгласи на всичко, което той й предложи. Аз си замълчах. Щеше да се наложи да се крия във физкултурният салон, докато паркинга се обезлюди.

През останалата част от обедната почивка внимавах да държа очите си само на собствената ми маса. Реших да приема сделката, която бях направила със себе си. Тъй като той не изглеждаше ядосан, щях да отида в часа по биология. Стомахът ми направи малко задно салто при мисълта, че ще стоя отново до него.

Не исках да вървя с Майк към клас както обикновено — той изглежда бе популярна мишена за снежните топки — но когато стигнах до вратата, всички освен мен изпъшкаха в унисон. Валеше дъжд, който измиваше и последните следи от натрупалият се сняг. Нахлупих качулката си с тайно задоволство. Щях да бъда свободна да се прибера веднага след физическо.

Майк продължаваше да се оплаква през целият път към сграда четири.

Веднъж влязла в класната стая, почувствах вълна на облекчение при вида на празната ми маса. Господин Бенър обикаляше стаята, разпределяйки микроскоп и кутия със слайдове на всяка маса. Часът нямаше да започне скоро и стаята се изпълни с жужащи разговори. Държах погледа си встрани от вратата, рисувайки разсеяно на корицата на тетрадката ми.

Чух съвсем ясно, когато столът до мен се премести, но очите ми останаха внимателно фокусирани върху шарката, която рисувах.

— Здравей — ката тих, мелодичен глас.

Вдигнах поглед, поразена от факта, че ми е проговорил. Стоеше във възможно най-далечният край на масата, но столът му беше наклонен към мен. Косата му беше абсолютно мокра и разрошена — но дори тогава изглеждаше така, сякаш току-що е приключил със снимките за реклама на гел за коса. Ослепителното му лице беше дружелюбно и отворено, с лека усмивка на безукорните устни. Очите му все пак бяха предпазливи.

— Казвам се Едуард Кълън — продължи той. — Нямах възможността да ти се представя миналата седмица. Ти сигурно си Бела Суон.

Главата ми щеше да се пръсне от смут. Да не би да си бях измислила цялото нещо? Беше абсолютно учтив сега. Трябваше да кажа нещо — той чакаше. Само че не можех да измисля нищо тривиално за казване.

— От-откъде знаеш името ми? — заекнах аз.

Той се засмя с нежен, омайващ смях.

— О, мисля че всички тук знаят името ти. Целият град очакваше пристигането ти.

Направих гримаса. Знаех си, че има нещо такова.

— Не — настоявах глупаво. — Имах предвид, защо ме нарече Бела?

Той изглеждаше объркан.

— Изабела ли предпочиташ?

— Не, харесва ми Бела — казах аз. — Но ми се струва, че Чарли, тоест баща ми, сигурно ме нарича Изабела зад гърба ми, защото изглежда всички тук ме знаят с това име — опитах се да обясня аз, чувствайки се като пълен идиот.

— Оу. — Той изостави темата.

Аз погледнах встрани смутена.

За щастие господин Бенър започна урока в този момент. Опитах се да се концентрирам върху лабораторното, което щяхме да правим днес. Слайдовете в кутията бяха разбъркани. Работейки с партньор, трябваше да отделим слайдовете с клетки на луковица в различните фази на митозата, които представяха и да ги означим правилно. Не трябваше да използваме учебниците си. След двайсет минути щеше да мине да види, кой се е справил.

— Започвайте — изкомандува той.

— Дамите първи, партньоре? — попита Едуард. Вдигнах поглед само, за да видя кривата му усмивка — толкова красива, че можех само да го зяпам като идиот.

— Или мога аз да започна, ако искаш — усмивката му бе изчезнала. Очевидно се чудеше дали не съм умствено изостанала.

— Не, не — казах, изчервявайки се. — Аз ще започна.

Може би се фуках, но само малко. Вече бях правила това лабораторно в старото ми училище и знаех какво да търся. Би трябвало да бъде лесно. Сложих първият слайд под микроскопа и нагласих бързо обектива. Огледах го само за момент.

Оценката ми беше уверена.

— Профаза.

— Нещо против аз да погледна? — попита той, като понечих да махна слайда. Ръката му улови моята, за да ме спре, както той помоли. Пръстите му бяха ледено студени, сякаш бе държал снежна топка, точно преди да влезе в клас. Но не заради това отдръпнах ръката си толкова бързо. Когато ме докосна, нещо жилна ръката ми, сякаш бе протекло електричество между нас.

— Извинявай — промърмори той, дръпвайки веднага ръката си назад. Въпреки това той се пресегна към микроскопа. Гледах го изумена, докато той разгледа слайда за още по-кратко време от мен.

— Профаза — съгласи се той, записвайки го спретнато на първото празно място на лабораторният лист. Той бързо превключи от първият на вторият слайд и го погледна бегло. — Анафаза — промърмори той, записвайки го докато говореше.

Постарах се да звуча безразлично.

— Може ли?

Той се усмихна самодоволно и бутна микроскопа към мен.

Погледнах нетърпеливо през обектива, само за да бъда разочарована. По дяволите, беше прав.

— Трети слайд? — изпънах ръката си без да поглеждам към него.

Той ми го подаде — изглеждаше много внимателен да не докосне кожата ми отново.

Погледнах го колкото се може по-бързо.

— Интерфаза. — Подадох му микроскопа още преди да е попитал. Той хвърли един кратък поглед и го записа. Можех и аз да го напиша, докато той гледаше, но изчистеният му елегантен почерк ме притесняваше. Не исках да развалям страницата с несръчните си драсканици.

Бяхме готови още преди някой да е приключил с първият слайд. Можех да видя Майк да сравнява с партньорката си два слайда отново и отново, и още една група, която беше отворила учебника си под масата.

Което ми оставяше само да не се опитвам да го гледам… неуспешно. Вдигнах поглед и той ме зяпаше със същият необясним поглед на разочарование. Внезапно идентифицирах тънката промяна в лицето му.

— Да не би да си си сложил контактни лещи? — изтърсих без да мисля.

Той изглеждаше объркан от неочакваният ми въпрос.

— Не.

— Оу — промърморих аз. — Стори ми се, че има нещо различно в очите ти.

Той сви рамене и отмести поглед встрани.

Всъщност, бях убедена, че има нещо различно. Ясно си спомнях черният цвят на очите му първият пък, когато ме бе погледнал — цветът контрастираше ярко на фона на бялата му кожа и кестенявата му коса. Днес очите му имаха напълно различен цвят — странен нюанс на охра, по-тъмен от карамел, но със същият златен тон. Не можех да проумея как е възможно това, освен ако не лъжеше поради някаква причина за лещите. Или може би просто Форкс ме подлудяваше в буквалният смисъл на думата.

Погледнах надолу. Ръцете му отново бяха стиснати в юмруци.

Тогава господин Бенър мина покрай масата ни, за да види защо не работим. Той погледна над главите ни, за да види завършеното лабораторно, след което се взря по-съсредоточено, за да провери отговорите.

— Та, Едуард, не смяташ ли че е трябвало да дадеш шанс и на Изабела да погледне през микроскопа? — попита господин Бенър.

— Бела — коригира го механично Едуард. — Всъщност, тя идентифицира три от петте.

Господин Бенър ме погледна скептично.

— Правила ли си това лабораторно преди? — попита той.

Усмихнах се свенливо.

— Не и с луковици.

— Бластула от риба?

— Аха.

Господин Бенър кимна.

— Да не би да си била в програма за напреднали във Финикс?

— Да.

— Ами — каза той след момент. — Предполагам, че е добре, че вие двамата сте партньори. — Той промърмори нещо друго, докато се отдалечаваше. След като си тръгна, започнах да драскам в тетрадката си отново.

— Жалко за снега, нали? — попита Едуард. Имах чувството, че се насилва да си бъбри с мен. Параноята отново ме обземаше. Все едно бе чул разговорът ми с Джесика по време на обяд и се опитваше да ми докаже обратното.

— Не мисля — отговорих честно, вместо да се преструвам на нормална като всички останали. Все още се опитвах за избутам глупавите подозрения от главата си и не можех да се съсредоточа.

— Не харесваш студа. — Не беше въпрос.

— И мокрото.

— Сигурно ти е трудно да живееш във Форкс — размишляваше той.

— Нямаш си и на идея — измърморих мрачно.

Той изглеждаше очарован от казаното, поради някаква причина, която не можех да си представя. Лицето му така разсейваше, че се стараех да не го гледам повече отколкото изискваше учтивостта.

— Тогава защо дойде тук?

Никой не ме беше питал това — не толкова прямо, колкото го беше направил той, изискващ.

— Ами… сложно е.

— Мисля, че ще те разбера — настоя той.

Замислих се за дълъг момент и след това направих грешката да срещна погледа му. Тъмните му златисти очи ме объркаха и отговорих без да се замислям:

— Майка ми се омъжи повторно — казах аз.

— Това не звучи толкова сложно — противореча ми той, но внезапно изглеждаше състрадателен. — Кога се случи това?

— Миналият септември. — Дори на мен гласът ми се стори тъжен.

— И ти не го харесваш — предположи Едуард, гласът му все още мил.

— Не, Фил си е наред. Прекалено млад, може би, но достатъчно добър.

— Защо не остана тогава?

Не можех да разбера интереса му, но той продължаваше да ме наблюдава с проницателните си очи, сякаш историята на еднообразният ми живот беше някак си жизнено важна.

— Фил пътува много. Играе бейзбол като прехрана. — Усмихнах се леко.

— Чувал ли съм го? — попита той, отвръщайки на усмивката ми.

— Вероятно не. Той не играе чак толкова добре. В малката лига е и пътува доста.

— И майка ти те изпрати тук, за да може да пътува с него. — Той го каза като предположение, не като въпрос.

Брадичката ми се вирна съвсем малко.

— Не, не ме прати тя. Аз сама се пратих.

Той се смръщи.

— Не разбирам — призна той и изглеждаше ненужно ядосан от този факт.

Въздъхнах. Защо изобщо му обяснявах това? Той продължаваше да ме гледа с очевидно любопитство.

— Първоначално тя остана с мен, но той й липсваше. Това я правеше нещастна… така че реших, че е време да прекарам малко повече време с Чарли. — Гласът ми беше начумерен, когато приключих историята.

— Но сега ти си нещастна — изтъкна той.

— Е, и? — предизвиках го аз.

— Това не ми се струва честно — сви рамене той, но очите му все още бяха напрегнати.

Засмях се горчиво.

— Никой ли не ти е казвал? Животът не е честен.

— Вярвам, че съм го чувал това някъде и преди — съгласи се той сухо.

— Това е всичко — настоях аз, чудейки се защо още ме гледа по този начин.

Погледът му стана преценяващ.

— Изнасяш доста добро шоу — каза той бавно. — Но съм готов да се обзаложа, че страдаш повече вътрешно, отколкото би допуснала някой да види.

Направих гримаса, потискайки импулса да му се изплезя като петгодишно хлапе, и отместих поглед встрани.

— Греша ли?

Опитах се да го игнорирам.

— И аз така си помислих — промърмори той самодоволно.

— Теб какво те интересува изобщо? — попитах подразнена. Гледах настрани към учителя, който все още обикаляше масите.

— Това е много добър въпрос — прошепна той толкова тихо, че се зачудих дали не говори сам на себе си. Въпреки това, след няколко секунди мълчание, реших, че това е единственият отговор, който ще получа.

Въздъхнах, мръщейки се срещу черната дъска.

— Досаждам ли ти? — попита той. Звучеше развеселен.

Погледнах към него без да мисля… и му казах истината отново.

— Не точно. По-скоро се дразня от себе си. Лицето ми е толкова лесно за разчитане — майка ми казва, че съм като отворена книга — казах аз свъсено.

— Тъкмо напротив, мисля, че си много трудна за разчитане. — Въпреки всичко, което аз бях казала и той бе познал, звучеше така, сякаш го мислеше наистина.

— Сигурно те бива да четеш мислите на другите — отговорих аз.

— Обикновено. — Той се усмихна широко, показвайки редица от перфектни, ултрабели зъби.

Господин Бенър въдвори ред в класа и се обърнах да слушам с облекчение. Не можех да повярвам, че току-що бях обяснила пустият си живот на това странно, красиво момче, което незнайно дали ме презираше или не. Той изглеждаше погълнат от разговора ни, но сега можех да видя от ъгъла на окото си, че отново се бе отдръпнал от мен, хванал с ръце края на масата с видимо напрежение.

Опитах се да внимавам, докато господин Бенър обясняваше с помощта на един прожектор това, което бях видяла без затруднение на микроскопа. Но мислите ми бяха необуздани.

Когато звънецът би, Едуард изхвърча бързо и грациозно от стаята, точно както беше направил миналият понеделник. И, точно както миналият понеделник, гледах след него с изумление.

Майк бързо изприпка до мен и взе книгите ми. Представих си го как маха с опашка.

— Това беше ужасно — изпъшка той. — Всичките ми се струваха еднакви. Късметлийка си, че имаше Кълън за партньор.

— Нямах никакви проблеми — казах аз, наранена от предположението му. Но съжалих за рязкото си държане почти веднага. — Правила съм това лабораторно и преди — добавих преди да съм наранила чувствата му.

— Кълън ми се стори доста дружелюбен днес — изкоментира той, докато навличахме палтата си. Не изглеждаше много доволен от този факт.

— Чудя се какво му имаше миналият понеделник. — Постарах се да прозвуча безразлично.

Не можех да се концентрирам върху бърборенето на Майк, докато ме изпращаше към салона, дори и не се опитах да внимавам. Майк беше в отбора ми днес. Той кавалерски покри позицията ми заедно със своята, така че моята отплеснатост беше прекъсната само когато настъпи моят ред за сервиз — отборът ми предпазливо се отдръпваше от пътя, когато се налагаше.

Дъждът се бе превърнал в мъгла, докато вървях към паркинга, но бях сравнително по-щастлива, когато влязох в сухата кабина. Пуснах парното за пръв път, без да ми пука за оглушителното ръмжене. Разкопчах якето и свалих качулката си, и разроших косата си така че да изсъхне от топлото по пътя за вкъщи.

Огледах се наоколо, за да се убедя, че хоризонтът е чист. Точно тогава забелязах мирната, бяла фигура. Едуард Кълън се бе облегнал на предната врата на волвото на три коли разстояние от мен, гледайки съсредоточено в моята посока. Припряно погледнах назад и превключих на задна, насмалко удряйки занемарена тойота корола в бързината си. За късмет на тойотата, натиснах спирачките навреме. Беше точно типът кола, която пикапа ми би направил на парче скрап. Поех си дълбоко въздух, все още гледайки от другата страна на колата ми и внимателно се измъкнах от паркинга, този път с по-голям късмет. Гледах право напред, докато минавах покрай волвото, но като го забелязах с периферното си зрение, можех да се закълна, че го видях да се смее.