Стефани Майър
Здрач (16)

15. СЕМЕЙСТВО КЪЛЪН

Нямата светлина на още един облачен ден евентуално ме събуди. Лежах с ръка през очите си, опиянена и слисана. Нещо, един сън, който се опитваше да бъде припомнен, се бореше да избие в съзнанието ми. Простенах и се обърнах на другата си страна, като се надявах да поспя още малко. И тогава предишният ден изплува обратно в представите ми.

— Оу! — изправих се толкова бързо, че главата ми се завъртя.

— Косата ти прилича на кошница… но ми харесва. — Спокойният му глас дойде от люлеещият се стол в ъгъла.

— Едуард! Останал си! — зарадвах се аз и лекомислено се хвърлих през стаята в скута му. Веднага щом мислите ми настигнаха движенията ми, аз замръзнах, шокирана от собственият си неудържим ентусиазъм. Взрях се в него, уплашена, че съм прекосила грешната линия.

Но той се засмя.

— Разбира се — отговорих той, сепнат, но очевидно доволен от реакцията ми. Ръцете му погалиха гърба ми.

Положих внимателно глава на рамото му, като вдишах миризмата на кожата му.

— Бях сигурна, че сънувам.

— Не си чак толкова оригинална — присмя ми се той.

— Чарли! — спомних си аз, като отново скочих без да се замисля и се отправих към вратата.

— Той замина преди час — след като прикачи обратно кабелите на батериите ти, смея да добавя. Трябва да призная, че съм разочарован. Само толкова ли е нужно да те спре, ако наистина си решена да тръгнеш?

Замислих се на мястото, където стоях, като ужасно много исках да се върна към него, но се страхувах, че имам лош сутрешен дъх.

— Обикновено не си толкова объркана сутринта — отбеляза той. Той разтвори ръце, за да се върна при него. Една почти неустоима покана.

— Трябва ми още една човешка минута — признах аз.

— Ще почакам.

Изприпках до банята, като не можех да разпозная емоциите си. Не се разпознах, нито отвътре или отвън. Лицето в огледалото беше почти на непознат — прекалено блеснали очи, възбудени червени петна по страните ми. След като измих зъбите си, поработих върху изглаждането на заплетеният хаос, който беше косата ми. Наплисках лицето си със студена вода и се опитах да дишам нормално, но без особен успех. Почти избягах обратно в стаята си.

Струваше ми се като чудо, че той е още там, че ръцете му все още ме чакаха. Той се протегна към мен и сърцето ми заби неравно.

— Добре дошла обратно — прошепна той, като ме взе в ръцете си.

Той ме залюля малко в мълчание, докато не забелязах, че дрехите му бяха сменени, а косата вчесана.

— Тръгнал си си? — обвиних го аз, като докоснах яката на свежата му риза.

— Не можех да си тръгна в дрехите, с които дойдох — какво ще си помислят съседите?

Нацупих се.

— Беше много дълбоко заспала — нищо не съм изпуснал. — Очите му блестяха. — Говоренето дойде по-рано.

— Какво си чул? — простенах аз.

Златните му очи станаха много нежни.

— Каза, че ме обичаш.

— Ти вече знаеше това — напомних му аз, като сведох глава.

— Беше хубаво да го чуя.

Скрих лицето си в рамото му.

— Обичам те — прошепнах аз.

— Сега ти си моят живот — отвърна простичко той.

Нямаше какво повече да се каже в този момент. Той продължи да ни люлее, докато стаята ставаше по-светла.

— Време за закуска — каза той евентуално, небрежно — убедена съм, за да докаже, че помни всичките ми човешки слабости.

Сграбчих с две ръце гърлото си и го погледнах с широко отворени очи. Шок премина през лицето му.

— Шегувам се! — изкикотих се аз. — А ти каза, че не съм ставала за актриса.

Той се намръщи отвратено.

— Това не беше смешно.

— О, беше си много смешно, дори и ти го знаеш. — Но се вгледах предпазливо в златните му очи, за да се убедя, че ми е простил. Очевидно беше.

— Да перифразирам ли? — попита той. — Време за закуска за човека.

— О, добре.

Той ме преметна през стоманеното си рамо, нежно, но с бързина, която ме остави без дъх. Протестирах през цялото време, докато той ме носеше с лекота надолу по стълбите, но той не ми обърна внимание. Той ме метна право на един стол.

Кухнята беше светла, щастлива, сякаш поглъщаше настроението ми.

— Какво има за закуска? — попитах мило.

Това го накара да се замисли за момент.

— Ъ, не съм сигурен. Какво искаш? — Мраморното му чело се свъси.

Ухилих се, като скочих на крака.

— Няма проблеми, грижа се доста добре за себе си. Гледай ме как аз ловувам.

Открих купа и кутия с корнфлейкс. Можех да усетя очите му върху себе си, докато наливах мляко и взимах лъжица. Сложих храната си на масата и след това се спрях.

— Мога ли да ти донеса нещо? — попитах аз, като не исках да съм груба.

— Просто яж, Бела — извъртя очи той.

Седнах на масата, като го гледах докато си хапвах. Той ме наблюдаваше, изследваше всяко мое движение. Това ме притесни. Прочистих гърлото си, за да говоря и да го разсея.

— Какъв е дневния ред днес? — попитах аз.

— Хмм… — Гледах го как се опитва да поднесе въпросът си внимателно. — Какво ще кажеш да се запознаеш със семейството ми?

Преглътнах.

— Сега уплашена ли си? — Той звучеше изпълнен с надежда.

— Да — признах аз, като не можех да го отрека — той го виждаше в очите ми.

— Не се тревожи — усмихна се самодоволно той. — Аз ще те пазя.

— Не ме е страх от тях — обясних аз. — Страх ме е, че те… няма да ме харесат. Няма ли да бъдат, ами, изненадани, че ще доведеш някой… като мен… у дома, за да се запознаем? Те знаят ли, че аз знам за тях?

— О, те вече знаят всичко. Бяха се хванали на бас вчера, да знаеш — усмихна се той, но гласът му беше груб, — дали ще те върна обратно или не, въпреки че не знам защо някой ще залага срещу Алис, просто не мога да си представя. Във всякакъв случай, нямаме тайни в семейството. Не е много възможно, особено като аз чета мисли, а Алис вижда бъдещето и така нататък.

— И Джаспър, който ви кара да се чувствате щастливи и отворени към споделяне, не забравяй това.

— Внимавала си — усмихна се одобрително той.

— Е, случва се да го правя понякога. — Направих физиономия. — Та Алис видяла ли ме е да идвам?

Реакцията му беше странна.

— Нещо такова — каза той неудобно, като се извърна настрани, за да не видя очите му. Погледнах го любопитно.

— Това става ли изобщо за ядене? — попита той, като се обърна рязко към мен и се загледа в закуската ми с дяволит поглед на лицето си. — Честно казано, не изглежда особено вкусно.

— Е, не е раздразнително гризли… — промърморих аз, игнорирайки го когато той ме изгледа начумерено. Все още се чудех защо отвърна по този начин, когато споменах Алис. Побързах да изям корнфлейкса си, докато обмислях въпроса.

Той стоеше в средата на кухнята, отново олицетворение на Адонис, и зяпаше разсеяно през задните прозорци.

След което очите му се върнаха върху мен и той се усмихна със сърцеразбивателната си усмивка.

— Мисля, че и ти също трябва да ме представиш на баща си.

— Той вече те познава — напомних му аз.

— Имам предвид като твое гадже.

Взрях се в него подозрително.

— Защо?

— Не е ли така общоприето? — попита той невинно.

— Не знам — признах аз. Историята ми със срещите ми даваше малко точки за справка, с които да работя. Не че някакви нормални правила за срещане важаха тук. — Не е нужно, нали знаеш. Не очаквам от теб да… Имам предвид, няма нужда да се преструваш заради мен.

— Аз не се преструвам. — Усмивката му беше търпелива.

Разбутах остатъците от корнфлейкса ми около краищата на купата, като прехапах устни.

— Ще кажеш ли на Чарли, че съм ти гадже или не? — настоя той.

— Такъв ли си ти? — Потиснах вътрешното си присвиване при мисълта за Едуард и Чарли и думата „гадже“ в една и съща стая, по едно и също време.

— Ще призная, че това е доста обширна интерпретация на думата.

— А аз бях останала с впечатлението, че си нещо повече, всъщност — признах аз, докато гледах масата.

— Е, не знам дали трябва да му даваме всичките кървави подробности. — Той протегна ръка през масата, за да повдигне брадичката ми със студен, нежен пръст. — Но ни трябва някакво обяснение защо се навъртам толкова много тук. Не искам шефа на полицията да ми даде ограничителна заповед.

— Ще бъдеш ли? — попитах, внезапно нетърпелива. — Ще бъдеш ли тук?

— Докато ме искаш — увери ме той.

— Винаги ще те искам — предупредих го аз. — Завинаги.

Той заобиколи бавно масата и, спирайки се на няколко крачки, той протегна пръстите си, за да докосне бузата ми. Изражението му бе непроницаемо.

— Това натъжава ли те? — попитах аз.

Той не отговори. Взираше се в очите ми неопределимо дълго време.

— Приключи ли? — попита накрая той.

Скочих на крака.

— Да.

— Отиди да се облечеш — ще те чакам тук.

Беше трудно да реша какво да облека. Съмнявах се, че има някаква книга по етикет, която да обясни как да се облечеш, когато вампирът на мечтите ти те заведе у тях да се запознаеш с вампирското му семейство. Беше облекчение да мога да си помисля думата. Знаех, че я избягвам умишлено.

Накрая се озовах в единствената си пола — дълга в цвят каки, и все пак небрежна. Сложих си тъмно синята блуза, която той веднъж беше похвалил. Бърз поглед в огледалото ми каза, че косата ми е напълно невъзможна, затова я издърпах назад в опашка.

— Добре. — Заподскачах надолу по стъпалата. — Изглеждам прилично.

Той чакаше в края на стъпалата, по-близо отколкото очаквах, и се сблъсках в него. Той ме задържа на място, като ме държеше на внимателно разстояние за няколко секунди преди внезапно да ме придърпа по-близо.

— Отново грешиш — прошепна той в ухото ми. — Изглеждаш напълно неприлично — никой не би трябвало да е толкова съблазнителен, чак не е честно.

— Как така съблазнителна? — попитах аз. — Мога да се преоблека…

Той въздъхна, поклащайки глава.

— Такова си глупаче. — Той притисна студените си устни деликатно към челото ми, и стаята се завъртя. Мирисът на дъхът му блокира способностите ми да мисля.

— Да ти обясня ли как ме изкушаваш? — попита той. Въпросът бе напълно риторичен. Пръстите му проследиха бавно гърбът ми надолу, дъхът му идваше накъсан срещу кожата ми. Ръцете ми бяха отпуснати върху гърдите му и отново се почувствах замаяна. Той наведе бавно глава и докосна със студените си устни моите за втори път, много предпазливо, разтваряйки ги леко.

И тогава припаднах.

— Бела? — Гласът му беше разтревожен, когато той ме улови и ме задържа изправена.

— Ти… ме… накара… да припадна — обвиних го замаяно.

— Какво ще те правя? — изстена той в гневът си. — Вчера те целувам и ти ме нападаш! Днес припадаш върху мен!

Засмях се слабо, като оставих ръцете му да ме поддържат, докато главата ми се въртеше.

— И после съм било добър във всичко — въздъхна той.

— Това е проблемът. — Все още бях замаяна. — Ти си много добър. Прекалено много добър.

— Лошо ли ти е? — попита той — и преди ме беше виждал такава.

— Не — това не беше изобщо същият тип припадане. Не знам какво се случи. — Поклатих съжалително глава. — Мисля, че забравих да дишам.

— Няма да те водя никъде в това състояние.

— Добре съм — настоях аз. — Семейството ти ще си помисли, че съм луда така или иначе, така че каква е разликата?

Той прецени изражението ми за момент.

— Много съм пристрастен към този цвят на кожата ти — изтърси той внезапно. Изчервих се от удоволствие и погледнах настрани.

— Виж, опитвам се усилено да не мисля за това, което ще направя, затова може ли да тръгваме вече? — попитах аз.

— И ти се тревожиш не защото се отправяш да се запознаеш с цяло домочадие вампири, а защото мислиш, че тези вампири няма да те одобрят, така ли?

— Точно така — отвърнах незабавно, като скрих изненадата си от небрежното му използване на думата.

Той поклати глава.

— Невероятна си.

Докато той караше пикапът ми през главната част на града, осъзнах, че си нямам и на представа къде живее той. Преминахме моста на река Калая, като пътят завиваше северно, къщите покрай нас се отдалечаваха повече една от друга, ставаха по-големи. И после бяхме преминали покрай всички къщи, като карахме през мъглявата гора. Опитвах се да реша дали да попитам или да бъда търпелива, когато той зави рязко по един неасфалтиран път. Беше немаркиран, почти невидим сред папратите. Гората се издигаше от двете ни страни, като оставяше пътя пред нас едва забележим до няколко метра, докато се извиваше, подобно на змия, около древните дървета.

И тогава, след няколко километра, дърветата се разредиха, и се оказахме внезапно на малка поляна, или беше всъщност морава? Мракът на гората не беше омекнал, въпреки че имаше шест антични кедрови дървета, които хвърляха сянка върху цял акър с обширният размах на клоните си. Дърветата държаха защитната си сянка около стените на къщата, която се издигаше измежду тях, като правеше ненужна дебелата ограда, която се обвиваше около първият етаж.

Не знам какво бях очаквала, но определено не беше това. Къщата беше вечна, грациозна и вероятно на около стотина години. Беше боядисана в меко, обезцветено бяло, на три етажа, правоъгълна и с добри пропорции. Прозорците и вратите или бяха част от оригиналната структура или перфектно разширение. Пикапът ми беше единствената видима кола. Можех да чуя близката река, скрита в неизвестността на гората.

— Уау.

— Харесва ли ти? — Той се усмихна.

— Има… определен чар.

Той подръпна краят на опашката ми и се засмя тихо.

— Готова? — попита той, като отваряше вратата ми.

— Никак даже — да тръгваме. — Опитах да се засмея, но смехът сякаш бе заседнал в гърлото ми. Пригладих нервно косата си.

— Изглеждаш прекрасно. — Той взе ръката ми с лекота, без дори да се замисля.

Преминахме тъмната сянка към оградата. Знаех, че може да усети напрежението ми — палецът му правеше успокоителни кръгови движения по ръката ми.

Той ми отвори вратата.

Отвътре беше дори още по-изненадващо, по-малко предвидимо от външната част. Беше много светло, много открито, и много голямо. Сигурно това първоначално са били няколко стаи, но стените са били премахнати от първият етаж, за да се създаде едно обширно място. Задната южна стена бе напълно заменена със стъкло и там, отвъд сенките на кедровите дървета, голата морава се простираше до широката река. Масивно извито стълбище доминираше западната част на стаята. Стените, високият таван, дървеният под и дебелите килими бяха във вариращи нюанси на бялото.

Чакащи да ни посрещнат, застанали точно от ляво на вратата, на издигната част от пода до едно великолепно пиано, бяха родителите на Едуард.

Бях виждала доктор Кълън и преди, разбира се, но нямаше как да не бъда поразена отново от младостта му, от изумителната му перфектност. До него бе застанала Есме, както предположих, единствената от семейството, която не бях виждала. Тя имаше същите бледи, красиви черти като останалите. Нещо в сърцевидното й лице и големите й вълни от мека, карамелено руса коса ми напомниха за актрисите от времето на нямото кино. Беше дребна, стройна, и все пак по-малко ръбата, по-закръглена от останалите. И двамата бяха облечени небрежно в светли тонове, които подхождаха на вътрешният вид на къщата. Те се усмихнаха гостоприемно, но не се приближиха до нас. Предположих, че сигурно се опитват да не ме изплашат.

— Карлайл, Есме — гласът на Едуард наруши краткото мълчание, — това е Бела.

— Добре дошла, Бела. — Стъпката на Карлайл беше премерена, предпазлива, когато ме приближи. Той вдигна плахо ръката си, а аз пристъпих да се здрависам с него.

— Страхотно е да се видим отново, доктор Кълън.

— Моля те, наричай ме Карлайл.

— Карлайл. — Усмихнах му се широко, като внезапната ми увереност ме изненада. Можех да усетя облекчението на Едуард до мен.

Есме се усмихна и пристъпи също напред, протягайки ръка. Студената й, желязна хватка беше точно каквато очаквах.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза искрено тя.

— Благодаря. И на мен ми е приятно да се запознаем. — И това бе така. Все едно се срещах с приказни герои — Снежанка от плът и кръв.

— Къде са Алис и Джаспър? — попита Едуард, но никой не отговори, тъй като те тъкмо се бяха появили на върха на широкото стълбище.

— Здрасти, Едуард! — извика Алис ентусиазирано. Тя притича надолу по стълбите, видение с черна коса и бяла кожа, която се спря внезапно и грациозно пред мен. Карлайл и Есме я изгледаха предупредително, но на мен ми хареса. Беше естествено — или поне за нея.

— Здрасти, Бела! — каза Алис, като скочи напред да целуне бузата ми. Ако Карлайл и Есме бяха изглеждали предпазливи преди, то сега изглеждаха изумени. Имаше шок и в моите очи, но също така бях и много доволна, че тя очевидно ме одобряваше напълно. Уплаших се да усетя Едуард до мен да замръзва на място до мен. Обърнах се да видя лицето му, но изражението му бе непроницаемо.

— Наистина миришеш хубаво, не бях забелязала досега — изкоментира тя за мое огромно смущение.

Изглежда никой не знаеше какво точно да каже, и тогава Джаспър беше там — висок и приличен на лъв. Чувство на спокойствие се разля в мен и внезапно се чувствах удобно въпреки мястото, където се намирах. Едуард се вгледа в Джаспър, повдигнал една вежда, и внезапно си спомних какво може да прави Джаспър.

— Здравей, Бела — каза Джаспър. Той стоеше на разстояние, без да вдигне ръка за здрависване. Но бе невъзможно да се чувствам неудобно около него.

— Здравей, Джаспър — усмихнах му се свенливо, и после на останалите. — Много ми е приятно да се запозная с всички — имате много красив дом — добавих както е прието.

— Благодаря ти — каза Есме. — Много се радваме, че дойде. — Тя говореше с чувство и аз осъзнах, че ме намира за смела.

Също така осъзнах и че Розали и Емет не бяха никъде наоколо, и си спомних прекалено невинното отричане на Едуард, когато го попитах дали останалите не ме харесват.

Изражението на Карлайл ме разсея от посоката на мислите ми — той се взираше многозначително в Едуард с напрегнато изражение. С крайчеца на окото си видях Едуард да кимва веднъж.

Погледнах встрани, като се опитвах да съм учтива. Очите ми се насочиха отново към красивият инструмент на платформата до вратата. Внезапно си спомних детската ми фантазия, че ако някога спечеля от лотарията, ще купя на майка ми голямо пиано. Не беше наистина добра — тя свиреше за себе си на малкото пиано втора употреба — но обожавах да я гледам как свири. Тя беше щастлива, погълната — приличаше ми на някое ново, мистериозно същество за мен, някой отвъд личността „мама“, която взимах за дадена. Тя ме записа на уроци, разбира се, но като повечето деца аз се оплаквах, докато тя не ми разреши да напусна.

Есме забеляза накъде гледам.

— Свириш ли? — попита тя, като наклони глава към пианото.

Поклатих глава.

— Никак даже. Но е толкова красиво. Твое ли е?

— Не — засмя се тя. — Едуард не ти ли каза, че е музикален?

— Не — Изгледах с присвити очи внезапно невинното му изражение. — Трябваше да се досетя все пак.

Есме повдигна деликатните си вежди в объркването си.

— Едуард може да прави всичко, нали? — обясних аз.

Джаспър се изкикоти, а Есме хвърли на Едуард укорителен поглед.

— Надявам се, че не си се перчил — грубо е — сгълча го тя.

— Само малко — засмя се свободно той. Лицето си се смекчи при звука и те споделиха бърз поглед, който не разбрах, въпреки че лицето на Есме изглеждаше почти самодоволно.

— Беше прекалено скромен, всъщност — поправих аз.

— Е, посвири й малко — насърчи го Есме.

— Ти току-що каза, че перченето е грубо — възрази той.

— Има изключения за всяко правило — отвърна тя.

— Искам да те чуя как свириш — включих се и аз.

— Решено е тогава. — Есме го избута към пианото. Той ме издърпа със себе си, като ме сложи да седна до него на пейката.

Той ми хвърли дълъг, гневен поглед преди да се обърне към клавишите.

И след това пръстите му полетяха толкова бързо по слоновата кост, а стаята бе изпълнена с толкова сложна композиция, толкова изобилна, че ми бе невъзможно да повярвам, че само един чифт ръце свирят. Усетих ченето ми да пада, устата ми отворена от удивление, и чух тих смях зад себе си заради реакцията ми.

Едуард ме погледна небрежно, като музиката продължаваше да се лее около нас без почивка, и ми смигна.

— Харесва ли ти?

— Ти ли си го написал? — ахнах аз, внезапно разбирайки.

Той кимна.

— Тази е любимата на Есме.

Затворих очи, поклащайки глава.

— Какво има?

— Чувствам се изключително незначителна.

Музиката се забави, като се преобрази в нещо по-нежно, и за моя изненада разпознах мелодията от приспивната му песен, която се преплиташе в изобилието от ноти.

— Ти вдъхнови тази — каза нежно той. Музиката стана неустоимо сладка.

Не можех да говоря.

— Харесват те, да знаеш — каза той разговорно. — Най-вече Есме.

Хвърлих поглед зад мен, но огромната стая беше празна сега.

— Къде заминаха?

— Много хитро ни оставиха насаме, предполагам.

Въздъхнах.

— Те ме харесват. Но Розали и Емет… — замълчах, като не знаех как да изразя съмненията си.

Той се намръщи.

— Не се тревожи за Розали — каза той, очите му широки и убедителни. — Ще се появи скоро.

— Е, той мисли, че аз съм луд, вярно е, но няма никакъв проблем с теб. Той се опитва да се съобразява с Розали.

— Какво я разстройва толкова? — Не бях сигурна дали искам да знам отговора.

Той въздъхна тежко.

— Розали се бори най-много с… това, което сме. За нея е трудно някой външен да знае истината. А и завижда малко.

— Розали завижда на мен? — попитах скептично. Опитах се да си представя вселена, в която някой толкова потресаващ като Розали би имал някаква причина да завижда на някой като мен.

— Ти си човек. — Сви рамене той. — На нея също й се иска да е такава.

— Оу — промърморих аз, все още зашеметена. — Въпреки това дори Джаспър…

— Това всъщност е моя вина — каза той. — Казах ти, че той съвсем наскоро опита нашият начин на живот. Предупредих го да се държи на разстояние.

Замислих се за причината заради това и потреперах.

— Есме и Карлайл…? — продължих бързо, за да не забележи.

— Щастливи са, че ме виждат щастлив. Всъщност, на Есме нямаше да й пука дори и да имаше трето око и преплетени крака. През цялото време се е тревожила за мен, като се е страхувала, че ми липсва нещо съществено, че съм бил прекалено млад, когато Карлайл ме е променил… Тя е в екстаз. Всеки път, когато те докосна, тя е на път да се задави от задоволство.

— Алис изглежда много… ентусиазирана.

— Алис има собствен поглед върху нещата — каза той през стиснати зъби.

— И ти няма да ми обясниш това, нали?

Един момент на безсловесна комуникация премина през нас. Той осъзна, че аз знам, че той крие нещо от мен. Аз осъзнах, че той няма да издаде нищо. Поне не сега.

— Та какво ти казваше Карлайл преди?

Веждите му се свъсиха.

— Забелязала си това, така ли?

Свих рамене.

— Разбира се.

Той ме погледна замислено за няколко секунди преди да отговори.

— Искаше да ми съобщи едни новини — не знаеше дали е нещо, което бих споделил с теб.

— А ще го направиш ли?

— Ще ми се наложи, защото ми предстои да бъда… властно защитнически настроен през следващите няколко дни — или седмици — а не искам да си помислиш, че обикновено съм такъв тиранин.

— Какво е станало?

— Не е станало все още, всъщност. Алис просто вижда едни посетители да идват скоро. Те знаят, че сме тук и са любопитни.

— Посетители?

— Да… е, те не са като нас, разбира се — в навика им за ловуване, имам предвид. Вероятно изобщо няма да се появят в града, но определено няма да те изпусна от погледа си, докато не си тръгнат.

Потреперих.

— Най-накрая една разумна реакция! — промърмори той. — Започвах да си мисля, че нямаш никакво чувство за самосъхранение.

Пропуснах това покрай ушите си, погледнах настрани, като очите ми се плъзгаха по огромната стая.

Той проследи погледа ми.

— Не е това, което очакваше, нали? — той попита със самодоволен глас.

— Не — признах аз.

— Няма ковчези, нито купчинки от черепи по ъглите — дори не мисля, че имаме паяжини… какво разочарование трябва да е това за теб — продължи той лукаво.

Игнорирах дразненето му.

— Толкова е светло… и открито.

Той беше по-сериозен, когато отговори.

— Това е единственото място, където не ни се налага да се крием.

Песента, която той все още свиреше, моята песен, се носеше към края си, като последните ноти зазвучаха по-меланхолично. Последната нота затрептя значително в мълчанието.

— Благодаря ти — прошепнах аз. Осъзнах, че има сълзи в очите ми. Избърсах ги, засрамена.

Той докосна ъгълчето на окото ми, улавяйки една, която бях пропуснала. Той повдигна пръста си, изучавайки капката замислено. След което, толкова бързо, че не можех да съм сигурна, че наистина го е направил, той постави пръста си на устните си, за да я вкуси.

Погледнах го въпросително, а той отвърна на погледа ми за един дълъг момент преди накрая да се усмихне.

— Искаш ли да видиш останалата част на къщата?

— Без ковчези? — проверих аз, като сарказма в гласът ми не скриваше напълно нетърпеливостта ми.

Той се засмя, взе ръката ми и ме отведе от пианото.

— Без ковчези — обеща той.

Изкачихме се по масивното стълбище, като плъзгах ръка нагоре по сатенено гладкият парапет. Дългият коридор на върха на стълбите беше декориран с дърво в цвят на мед, същият като дъските на пода.

— Стаята на Розали и Емет… кабинета на Карлайл… стаята на Алис… — посочваше той, докато минавахме покрай стаите.

Сигурно щеше да продължи, ако не се бях заковала на място в края на коридора, като гледах недоверчиво орнамента, който висеше над главата ми. Едуард се изсмя на обърканото ми изражение.

— Може да се смееш — каза той. — Наистина е доста иронично.

Не се разсмях. Ръката ми се насочи механично с един вдигнах пръст, като че ли щях да докосна дървеният кръст, тъмните му шарки контрастираха с по-светлият тон на стената. Не го докоснах, макар да бях любопитна дали старото дърво ще е толкова гладко, колкото изглеждаше.

— Сигурно е много старо — предположих аз.

Той сви рамене.

— От 1630 година, плюс минус няколко години.

Извърнах поглед от кръста, за да го погледна.

— Защо го държите тук? — зачудих се.

— Носталгия. Принадлежало е на бащата на Карлайл.

— Колекционирал е антики? — предположих усъмнена.

— Не. Сам го е издялал. Висяло е на стената над амвона в църквата, където е проповядвал.

Не знаех дали лицето ми е издало шокът ми, но се обърнах обратно към семплият, античен кръст, просто за всеки случай. Бързо направих сметката — кръста беше над триста и седемдесет години. Мълчанието се проточваше, докато се борех умът ми да възприеме понятието за толкова много години.

— Добре ли си? — Той звучеше разтревожен.

— На колко години е Карлайл? — попитах тихо, игнорирайки въпросът му, все още загледана.

— Наскоро отпразнува триста шейсет и вторият си рожден ден — каза Едуард. Погледнах го обратно с милион въпроси в очите си.

Той ме наблюдаваше внимателно, докато говореше.

— Карлайл е роден в Лондон през 1640-те години, струва ми се. Времето не е било толкова акуратно отбелязвано тогава, поне за обикновените хора. Въпреки това е било точно преди властта на Кромуел.

Запазих лицето си спокойно, като чувствах как ме разглеждаше подробно, докато слушах. Беше по-лесно, ако не се опитвах да му вярвам.

— Той е единственият син на англикански свещеник. Майка му е умряла при раждането му. Баща му е бил нетолерантен човек. Когато протестантите се качили на власт, той се ентусиазирал в следването си на италианският католицизъм и други религии. Същото така вярвал силно в съществуването на злото. Той повел много гонения на вещици, върколаци… и вампири. — Застанах много мирно при споменаването на думата. Убедена съм, че забеляза, но той продължи без да спира.

— Изгорил е доста невинни хора — разбира се истинските създания, които е търсел не били толкова лесни за хващане. Когато свещеникът остарял, той сложил покорният си син начело на нападенията. Отначало Карлайл бил разочарование — не е бил бърз в обвиненията си, не е виждал демони там, където не съществували. Но е бил упорит и много по-умен от баща си. Той в действителност открил група от истински вампири, които живеели скрити в каналите на града, които излизали само през нощта, за да ловуват. През дните, когато чудовищата не били просто митове и легенди, много живеели по този начин. Хората, разбира се, се събрали с факлите и вилите си — краткият му смях беше мрачен сега, — и изчакали там, където Карлайл бил видял чудовищата да излизат на улицата. Евентуално, един се появил.

Гласът му беше много тих — напрегнах се, за да уловя думите му.

— Сигурно е бил древен и отслабнал от глад. Карлайл го чул да извиква на латински на останалите, когато усетил миризмата на тълпата. Той побягнал по улиците и Карлайл — тогава е бил на двайсет и три и много бърз — е водел преследването. Съществото е можело с лекота да ги надбяга, но Карлайл мисли, че е бил прекалено гладен, затова се обърнал и атакувал. Той се насочил първо към Карлайл, но останалите били наблизо, затова той се обърнал да се защитава. Той убил двама мъже, и подхванал трети, като оставил Карлайл да кърви на улицата.

Той замълча. Можех да усетя, че той ми спестява нещо от историята, крие го от мен.

— Карлайл знаел какво ще направи баща му. Телата щели да бъдат изгорени — всичко заразено от чудовището трябва да бъде унищожено. Карлайл е действал инстинктивно, за да запази живота си. Той е пропълзял далеч от уличката, докато тълпата преследвала демонът и жертвата му. Той се скрил в една изба и се заровил в гниещи картофи за три дни. Цяло чудо е, че е успял да бъде тих и да остане неоткрит. По едно време всичко приключило, и той осъзнал в какво се е превърнал.

Не знам какво изразяваше лицето ми, но той внезапно се спря.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Добре съм — убедих го аз. И въпреки че хапех нетърпеливо устни, той вероятно е видял изгарящото любопитство в очите ми.

Той се усмихна.

— Очаквам, че имаш няколко въпроса за мен.

— Няколко.

Усмивката му стана по-широка, разкривайки блестящите му зъби. Той се върна надолу по коридора, като ме дърпаше за ръка.

— Хайде тогава — насърчи той. — Ще ти покажа.