Алън Фолсъм
Денят след утре (6)

6.

В пет часа сутринта парижките улици бяха пусти. Метрото се отваряше в пет и половина, тъй че за пристигане в пекарната Анри Канарак разчиташе на счетоводителката Анес Демблон. И тя добросъвестно спираше своя старичък бял ситроен пред жилищния блок всяка сутрин в пет без петнайсет. А Мишел Канарак гледаше всяка сутрин от прозореца на спалнята как нейният мъж излиза на тротоара, качва се в ситроена и потегля с Анес. После се загръщаше с пеньоара и отиваше пак да си легне, но мислите за Анри и Анес не й даваха да заспи. Анес беше стара мома на четирийсет и девет години, очилата счетоводителка, лишена от какъвто и да било чар. Нима Анри откриваше в нея нещо, което да липсва на Мишел? Та Мишел беше много по-млада, имаше сто пъти по-хубаво лице и безупречна фигура, а колкото до секса, Анри получаваше повече от достатъчно — нали тъкмо затова най-сетне бе успяла да забременее.

Мишел не знаеше и никога нямаше да узнае, че именно Анес бе настанила Анри на работа в пекарната. Навремето тя бе убедила собственика да го наеме въпреки пълната липса на опит в занаята. Собственикът, дребен и нервен човечец на име Льобек, нямаше никакво желание да наема нов работник, особено пък такъв, който ще го вкара в разходи за обучение. Но настроението му веднага се промени, когато Анес заяви, че в противен случай ще напусне. Не се намираха лесно счетоводители с нейния талант да заобикаля данъчните закони. И тъй, Анри Канарак бе нает, бързо изучи занаята, държеше се кротко и не припираше непрекъснато за повишение като някои други. С две думи, Анри беше идеален работник и Льобек не упрекваше Анес, че го е довела. Единственият въпрос, който й зададе по онова време, бе защо си залага работата заради някакъв скучен и грозноват мъж, а Анес му отвърна с краткото: „Да или не, мосю Льобек?“. Останалото не представлява интерес.

Пред мигащия светофар Анес намали скоростта и се озърна към Канарак. От самото начало бе забелязала синините по лицето му, но в неясната светлина на таблото те изглеждаха още по-грозни.

— Пак ли взе да пиеш? — Гласът й бе хладен, почти жесток.

— Мишел е бременна — отвърна той, като се взираше към жълтите лъчи на фаровете сред мрака.

— От радост ли се натряска, или от мъка?

— Не съм се натряскал. Един човек ме нападна.

Тя го стрелна с поглед.

— Какъв човек?

— Никога не го бях виждал.

— И после?

— Избягах — отвърна Анри, без да откъсва очи от уличното платно.

— На стари години най-сетне си взел да поумняваш.

Анри извърна глава към нея.

— Тоя път беше различно… Бях в кафене „Стела“. Онова, на улица Сен Антоан. На прибиране след работа седнах да изпия едно кафе и да почета вестника. Изневиделица някакъв тип връхлетя, повали ме на пода и почна да ме бъхти. Келнерите го дръпнаха и аз избягах.

— Защо е избрал точно теб?

— Не знам. — Канарак отново се загледа напред. Нощта отстъпваше място на утрото. Уличните лампи автоматично се изключваха. — После ме проследи. През Сена, в метрото… Успях да го изпреваря и скочих в един вагон, преди да ме настигне. И…

Отсреща някакъв минувач с куче пресичаше улицата. Анес намали скоростта, после отново превключи.

— И какво стана после?

— Погледнах през прозореца. Видях как двама полицаи го спипаха.

— Значи е бил луд. Поне веднъж и от полицията да има полза.

— Може да не е бил луд.

Анес го погледна. Усещаше нещо недоизказано.

— Какво има?

— Беше американец.

В един без десет след полунощ Пол Озбърн стигна до хотела на авеню Клебер. Петнайсет минути по-късно той се свърза от стаята си с Лос Анджелис. Адвокатът му го насочи към друг адвокат, който обеща да провери как стоят нещата. В един и двайсет телефонът иззвъня. Обаждаше се парижанин на име Жан Пакар.

След малко повече от пет часа и половина Жан Пакар седеше срещу Пол Озбърн в хотелския ресторант. Изглеждаше в изключително добра форма за своите четирийсет и две години. Беше късо подстриган и костюмът висеше хлабаво върху костеливото му тяло. Не носеше вратовръзка и разкопчаната яка на ризата разкриваше може би нарочно дългия крив белег, който пресичаше диагонално гърлото му. Пакар беше бивш легионер, а по-късно наемник в Ангола, Тайланд и Салвадор. Сега работеше за „Колб интернешънъл“, рекламирана като най-голямата детективска фирма в света.

— Не гарантираме нищо, но правим каквото е по силите ни и за повечето клиенти това се оказва достатъчно — обясни той с изненадващо топла усмивка.

Сервитьорът донесе горещо кафе и поднос с кифлички, после се оттегли. Жан Пакар не посегна към масата. Гледаше Озбърн право в очите.

— Искам да обясня — продължи той. Английският му беше приличен, макар и със силен акцент. — Всички детективи на „Колб интернешънъл“ са щателно проверени и имат безупречни препоръки. Ние обаче работим не като служители на фирмата, а като независими предприемачи. Получаваме задачите си от местните клонове и делим хонорара с тях. Във всички останало сме независими. Работим самостоятелно, освен ако решим да потърсим помощ. Може да се каже, че тайната на клиента е свещена за нас. А това става най-лесно, когато нещата се уреждат на четири очи между детектив и клиент. Сигурен съм, че ще го оцените, особено в днешно време, когато и най-деликатната информация е достъпна за всеки, готов да плати.

Жан Пакар махна с ръка на минаващия келнер и помоли на френски за чаша вода. После отново се обърна към Озбърн и продължи да говори за обичайната практика в „Колб“.

След приключване на анкетата, обясни той, всички досиета с писмени, откопирани или фотографски материали, включително и негативите, се връщат на заинтересованото лице. Детективът представя в местния клон отчет за разходите и свършената работа, а фирмата от своя страна праща сметката на клиента.

Сервитьорът се приближи. Пакар благодари на френски, отпи глътка вода, после остави чашата и погледна Озбърн.

— Тъй че разбирате колко чиста, дискретна и проста е нашата процедура.

Озбърн се усмихна. Харесваше не само процедурата, но и стила на частния детектив. Трябваше му човек, на когото да се довери, а Жан Пакар изглеждаше точно такъв. Един погрешен избор можеше да подплаши убиеца и да провали всичко. Оставаше още един проблем и Озбърн просто нямаше представа как да го преодолее. Но следващите думи на Жан Пакар премахнаха затруднението.

— Бих ви запитал защо желаете да открием този човек, но усещам, че предпочитате да не засягам темата.

— Лични дела — тихо каза Озбърн.

Жан Пакар кимна с разбиране.

През следващите четирийсет минути Озбърн разказа с пълни подробности малкото, което знаеше за търсения човек. Кафенето на улица Сен Антоан. По кое време го е видял там. На коя маса е седял. Какво е поръчал. Факта, че е пушил цигара. По кой път е тръгнал след инцидента, когато не е подозирал, че го наблюдават. Бягството към метрото на булевард Сен Жермен, след като бе разбрал за преследването.

Озбърн затвори очи, представи си го и подробно описа външността на Анри Канарак — такъв, какъвто го бе видял преди часове в Париж и такъв, какъвто го помнеше от онзи далечен миг в Бостън. През цялото време Жан Пакар не каза почти нищо, само вмъкваше тук-там по някой въпрос или молеше за уточнение. Не водеше записки, просто слушаше. Накрая Озбърн му даде портрета на Канарак, който бе нарисувал върху лист за писма с емблемата на хотела. Дълбоко хлътнали очи, масивна челюст, назъбен белег под лявото око, прорязващ скулата косо към горната устна, щръкнали почти под прав ъгъл уши. Скицата беше надраскана грубо, като от десетгодишно хлапе.

Жан Пакар сгъна листа и го прибра в джоба на сакото си.

— След два дни ще ви се обадя — каза той. После допи водата и излезе.

Пол Озбърн дълго гледа след него. Не знаеше нито какво да изпитва, нито какво да мисли. По чиста прищявка на съдбата случайният избор на кафене в един непознат град бе променил всичко и бе настанал денят, който Озбърн не вярваше да дочака. Внезапно се бе появила надежда. Не само за мъст, но и за избавление от дългото и ужасно робство, на което го бе обрекъл убиецът. Защото в течение на почти три десетилетия от юношеството до зрялата възраст животът му беше непрестанна мъка, изпълнена със самота, страх и кошмари. Въпреки волята му онзи миг се повтаряше отново и отново в неговото съзнание. Глождеше го безмилостното чувство за вина, породено от убеждението, че по някакъв начин е причинил смъртта на баща си, че би могъл някак да я предотврати, ако беше по-добър син, ако бе проявил повече бдителност, за да забележи ножа, да извика или дори да се изпречи на пътя му. Но това не изчерпваше всичко. Останалото бе още по-мрачно и мъчително. По целия си жизнен път през кабинетите на психолози и психоаналитици, даже в привидната крепост на професионалните успехи, той се бе сражавал безуспешно с друг, далеч по-трагичен демон: вцепеняващият, унизителен ужас на самотата, породен от категоричното доказателство на убиеца колко е мимолетна всяка обич.

Такава бе истината в онзи страшен момент, такава си оставаше и до днес. Тя се повтаряше — отначало, по волята на обстоятелствата, с майка му и леля Дороти, а по-късно с любимите жени и приятелите. След края на детството вината беше изцяло негова. Макар че отлично разбираше причината, той просто не можеше да овладее чувствата си. Още в мига щом усетеше наближаването на истинска обич или дружба, изневиделица го обгръщаше бурна вълна от страх, че някой може отново да му ги отнеме. А след това изникваха недоверието и ревността, срещу които беше безсилен да стори каквото и да било. Простичкият инстинкт за самосъхранение го заставяше незабавно да унищожи всяка възможност за радост, любов и вяра.

Ала днес, почти трийсет години по-късно, причинителят на болестта беше открит. Той се намираше тук, в Париж. И след откриването нямаше да има нито жалба в полицията, нито постъпки за екстрадиране и съдебен процес. Просто човекът щеше да бъде заловен и унищожен безмилостно, както се полага на болест. Имаше само една разлика — този път жертвата щеше да познава своя убиец.