Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звездите на Митра (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Star, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 84 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

ТРЕТА ГЛАВА

Това, което виждаше в огледалото, бе нейното тяло, каза си Бейли. И трябваше да започне да свиква с него. В огледалото, замъглено от парата от душа, кожата й изглеждаше светла и гладка. Смутено сложи ръка на гърдите си.

Дълги пръсти, къси поддържани нокти, Доста малки гърди. Ръцете й бяха малко тънки, забеляза тя и се намръщи. Може би трябваше да се замисли как да ги засили.

Изглежда, по кръста и бедрата нямаше увиснали тлъстини, така че може би правеше някакви упражнения. И краката й имаха някакъв мускулен тонус.

Кожата й беше бяла, без следи от тен.

Колко бе висока, към метър и шестдесет? Искаше й се да бе по-висока. Струваше й се, че когато една жена започва живота си на двадесет и няколко години, би трябвало да може да избере какво тяло да има. Би предпочела по-големи гърди и по-дълги бедра.

Развеселено се завъртя и обърна глава да се види отзад. И устата й увисна отворена. На дупето си имаше татуировка.

За какво, за Бога й трябваше татуировка на — еднорог ли бе това — отзад? Украсата на тялото бе едно, ала татуировка върху тази точно част от анатомията означаваше, че бе изложила въпросната част от анатомията си пред някой непознат майстор на иглата.

Прекалено много ли пиеше?

Леко смутена, Бейли се уви с една кърпа и бързо излезе от запотената баня.

Известно време се занимава да нагласи колкото можеше по-добре ризата и джинсите, които Кейд и бе оставил. Закачи старателно костюма си, опъна завивките. После въздъхна дълбоко и прокара пръсти през мократа си коса.

Той я бе помолил да остане в къщата, но не я бе молил да остане в стаята си. Ако не намереше с какво да се разсее и започнеше да мисли за чанти с пари, огромни сини диаманти, убийства и татуировки, отново щеше да се изнерви.

Излезе навън с мисълта, че не се чувства притеснена сама в къщата. Може би това бе отражение на чувствата й към Кейд. Той не я притесняваше. Почти от първата минута имаше чувството, че може да говори с него, да разчита на него.

И сигурно това бе, защото не бе говорила с никой друг, нямаше на кого друг да разчита.

Въпреки това той бе мил и внимателен мъж. Умен, логичен, предполагаше тя, иначе нямаше да бъде частен детектив. Имаше чудесна усмивка, пълна с веселие, очи, които гледаха с интерес. Ръцете му и, предполагаше, характерът му бяха силни.

Имаше и трапчинки, които пръстите я сърбяха да пипне. Неговата спалня. Застана на прага и прехапа устни. Бе невъзпитано да наднича. Зачуди се дали бе невъзпитана, дали не се интересуваше от чувствата и правото на личен живот на другите. Ала имаше нужда от нещо, каквото и да било, за да запълни всички тези празни петна. А и Кейд бе оставил вратата отворена. Пристъпи през прага.

Бе чудесна голяма стая и навсякъде се чувстваше неговото присъствие. Джинси, преметнати на стола, чорапи на пода. Усети се, преди да ги вземе и да потърси кош за бельо. Върху шкафа имаше дрехи за преобличане и две копчета за риза. Страхотна старинна ракла с чекмеджета, в която без съмнение имаше многобройни негови неща.

Не дръпна месинговите дръжки, но й се искаше.

Леглото бе голямо, неоправено, и с чистите линии на табли във федерален стил. Разхвърляните чаршафи бяха тъмносини и Бейли не можа да се сдържи и прокара ръка по тях. Сигурно бяха запазили аромата му — този едва доловим ментов аромат.

Когато се улови, че се чуди дали спи гол, бузите й пламнаха и тя се извърна.

Имаше хубава тухлена камина с лакирана чамова полица. Глупавата месингова крава върху нея я накара да се усмихне. Във вградената библиотечка безредно бяха натрупани книги. Бейли внимателно ги прегледа, чудейки се кои от тях може да е чела. Преобладаваха криминалетата и истинските криминални истории, ала имаше и някои познати заглавия. Това я накара да се почувства по-добре.

Без да се замисля, взе една чаша от кафе и една празна бирена бутилка и ги отнесе на долния етаж.

Не бе обърнала особено внимание на къщата, когато влезе. В съзнанието й бе такава мъгла, такава каша. Но сега огледа простите и елегантни линии, високите красиви прозорци с класически первази, блестящите антики.

Контрастът между изящната къща и долнопробния кабинет я потресе и я накара да се намръщи. Тя изми чашата в умивалника, намери кофата за боклук да изхвърли бутилката и тръгна на обиколка.

Отне й по-малко от десет минути да стигне до заключение. Този човек беше богат.

Къщата бе пълна със съкровища, с качество като за музей. В това бе съвсем сигурна. Може да не разбираше еднорога на дупето си, ала разбираше стойността на инкрустираното черешово дърво от деветнадесети век. Не можеше да каже защо.

Разпозна старинни кристални вази, сребро от осемнадесети век, лиможски порцелан в бюфета в столовата. И много се съмняваше, че пейзажът на Търнър бе копие.

Надзърна през прозореца. Добре поддържана ливада, прекрасни стари дървета, разцъфнали рози. Защо човек, който можеше да живее в такъв разкош, работеше в тесен задушен кабинет в порутена сграда?

После се усмихна. Изглежда, Кейд Парис бе не по-малка загадка от нея самата. А това бе огромно успокоение.

Върна се в кухнята с надеждата да направи чай с лед или да приготви нещо за обед, за да бъде полезна. Когато телефонът иззвъня, подскочи като попарена котка. Включи се телефонният секретар и се чу гласът на Кейд, който отново я успокои:

— Обаждате се на телефон петстотин петдесет и пет двадесет и три деветдесет и шест. Оставете съобщение, ще ви се обадя.

— Кейд, това започва да става дразнещо. — Гласът на жената бе натежал от нетърпение. — Тази сутрин ти оставих пет съобщения в офиса. Най-малкото, което можеше да направиш, беше да имаш любезността да ми отговориш. Искрено се съмнявам, че си толкова зает с така наречените си клиенти, та да не можеш да говориш с майка си. — Последва шумна и многострадална въздишка. — Знам много добре, че не си се свързал с Памела за тази вечер. Поставяш ме в много неловко положение. Отивам у Доди на бридж. Можеш да ми се обадиш там до четири. Не ме карай да се чувствам неудобно, Кейд. Между другото, Мъфи ти е много ядосана.

Телефонът решително щракна. Бейли се прокашля. Имаше чувството, че на самата нея са и се скарали. И се зачуди дали има майка, която се кара и иска послушание. Която се тревожи за нея.

Напълни чайника, сложи го на котлона, намери кана. Докато търсеше чая, телефонът отново иззвъня.

— Кейд, Мъфи се обажда. Майка казва, че не е успяла да те намери. Очевидно не искаш да говориш с нас, защото те е срам от поведението ти. Клавирният рецитал на Камила беше снощи. Най-малкото, което можеше да направиш, беше да се появиш и да се преструваш, че имаш някакво чувство за семейна принадлежност. Не че съм очаквала нещо по-добро от теб. Надявам се да имаш благоприличието да се обадиш на Камила и да й се извиниш. Докато не го направиш, не искам да говоря с теб.

Щрак.

Бейли издиша и завъртя очи. Очевидно бе трудна и сложна работа да имаш семейство. Но пък може би самата тя имаше брат, който бе също толкова… Злобен, колкото тази Мъфи със змийския език.

Запари чая и отвори хладилника. Имаше яйца, много яйца. Това я накара да се усмихне. Имаше освен това шунка, малко ементал, а когато откри и домати, реши да се заеме за работа.

Чудеше се дали да сложи горчица, или майонеза, дали чаят трябва да е подсладен, или не. Всяка дребна подробност бе като тухличка, с която изграждаше отново себе си. Докато режеше внимателно доматите, чу да се отваря входната врата и настроението й се оправи.

Ала когато понечи да извика, думите заседнаха в гърлото й. Ами ако това не бе Кейд? Ами ако я бяха намерили? Ако бяха дошли за нея? Стисна здраво дръжката на ножа и се промъкна към задната врата на кухнята. Обзе я страх, дълбок и неконтролируем, по челото й изби лепкава пот. Сърцето й подскочи в гърлото.

Тя бягаше, бягаше от тези ярки, раздиращи светкавици. Бягаше в тъмното, а дъхът й пищеше в главата. Навсякъде кръв.

Когато в кухнята влезе Кейд, Бейли избухна в ридания от облекчение. Изпусна ножа на пода и се хвърли в ръцете му.

— Ти си. Ти си!

— Разбира се, че съм аз. — Той знаеше, че трябва да се чувства виновен, задето отново я бе обзел страх, но беше само човек. Тя ухаеше невероятно.

— Казах ти, че тук си в безопасност, Бейли.

— Знам. Чувствах се в безопасност. Ала когато чух вратата, за момент се уплаших. — Тя се притисна, благодарна, че бе с нея. Отметна назад глава и се вгледа в него. — Когато чух вратата и помислих, че може да е някой друг, ми се искаше да избягам, просто да избягам. Мразя да съм такава страхливка и да не знам какво да правя. Струва ми се, че… Че не мисля.

Замълча като хипнотизирана. Кейд я галеше по бузата в очите му бяха приковани към нейните. Ръцете му бяха обвити около кръста й.

Той почака да види промяната в погледа й. Устните му трепнаха, точно колкото сърцето й да подскочи, после Кейд наведе глава и леко ги докосна до нейните.

О, прекрасно… Това бе първата й мисъл. Бе прекрасно да е прегърната така здраво, да е вкусвана така нежно. Това бе целувка, тази сладостна среща на устните, която караше кръвта лениво да бучи, а душата да въздиша. Бейли плъзна длани нагоре по гърба му и се вдигна на пръсти да посрещне тази търпелива покана.

Когато езикът му обрисува устните й и се провря между тях, тя потрепери от удоволствие. И се разтвори така естествено, както розата се разтваря за слънцето.

Бе знаел, че ще е така. По някакъв начин бе знаел, че тя ще бъде и свенлива, и щедра, че вкусът й ще бъде свеж, а ароматът й лек. Бе невъзможно да са се срещнали само преди часове. Струваше му се, че жената, която държеше в прегръдките си, вечно е била негова.

И бе вълнуващо и възбуждащо да знае, че това ще бъде първата целувка, която тя ще запомни. Че той бе единственият мъж в мислите и в сърцето й, който я прегръща така, докосва така. Той бе първият, който я караше да трепери, първо неговото име щеше да прошепне, когато в нея се надигнеха желания.

И когато Бейли прошепна името му, всички други жени, които някога бе имал, изчезнаха. Тя бе първата жена за него.

Задълбочи постепенно целувката, със съзнанието колко лесно можеше да я нарани или изплаши. Но Бейли така внезапно оживя в ръцете му, така бурно реагираше, устните й бяха толкова горещи и гладни, тялото й се притискаше и пулсираше срещу неговото.

Тя се чувстваше жива, сияйно жива, усещаше всеки бесен удар на сърцето си. Ръцете й се бяха свили на юмруци в косата му, сякаш можеше да го издърпа в себе си. Кейд запълваше всички празноти, всички плашещи бели петна. Това бе живот. Това бе реалност. Това имаше значение.

— Спокойно. — Той едва успя да произнесе думата, трескаво му се искаше да не се чувства задължен да я произнася. Трепереше не по-малко от нея и знаеше, че ако не се отдръпне, ако не се овладее, ще я вземе още тук. — Спокойно — повтори Кейд и притисна главата й към рамото си, за да не се изкушава да се нахвърли върху тези сочни, всеотдайни устни.

Бейли тръпнеше срещу него, кълбо от преплетени нерви и желания, и ехото от усещанията отекваше в нея.

— Не знам дали някога е било така. Просто не знам.

Това го върна на земята малко прекалено рязко. Тя не знаеше, напомни си той. Той знаеше. Знаеше, че за него никога не бе било така.

— Не се безпокой. — Отдръпна се и разтърка раменете й, защото отново бяха напрегнати. — Ти знаеш, че това не беше обикновено. Бейли. Толкова засега би трябвало да е достатъчно.

— Но… — Тя прехапа устни, когато Кейд се обърна и отвори хладилника. — Аз направих… Правя чай с лед.

— Аз искам бира.

Бейли трепна от резкия му тон.

— Ядосан си.

— Не. — Той отвъртя капачката и отпи три големи глътки. — Да. На себе си, малко. В края на краищата, аз започнах. — Остави бутилката и се вгледа в нея. Тя стоеше, кръстосала здраво ръце на кръста си. Неговите джинси висяха на бедрата й, ризата й бе прекалено широка в раменете. Краката й бяха боси, косите разрошени и разпилени по раменете. Изглеждаше абсолютно беззащитна. — Хайде да изплюем камъчето, а? — Кейд се облегна на масата, за да запази дистанция. — Усетих как нещо прищрака още в момента, в който ти влезе в офиса ми. Никога досега не ми се е случвало, просто нещо прищрака: „Ето я.“ Сигурно е било защото си хубава, защото беше в беда и беше дошла да търсиш мен. Имам слабост към хора в беда, особено хубави жени. — Отпи отново, този път бавно, докато Бейли го наблюдаваше сериозно и много внимателно. — Ала не е това, Бейли, или поне не всичкото. Аз искам да ти помогна. Искам да разбера всичко за теб, не по-малко, отколкото го искаш ти. Но освен това искам да правя любов с теб, бавно, наистина бавно, така че всяка секунда да е като час. И когато свършим да се любим, когато ти си гола и безсилна под мен, искам да започнем всичко отначало.

Тя сега бе скръстила ръце пред гърдите си, за да задържи сърцето си да не изскочи.

— О… — бе всичко, което успя да произнесе.

— И това и ще направя. Когато си стъпила малко по-стабилно на краката си.

— О… — повтори Бейли. — Ами… — Прокашля се. — Кейд, аз може да съм престъпник.

— Ъ-хъ. — Вече успокоен, той огледа подготвяните сандвичи. — Значи, това обедът ли е?

Тя присви очи. Що за отговор бе това от един мъж, който току-що й бе казал, че иска да прави любов с нея, докато я остави без сили?

— Аз може да съм откраднала голяма сума пари, да съм убила човек, да съм отвлякла невинно дете.

— Точно така. — Кейд сложи парче шунка върху хляба. — Да, ти си истински главорез, миличка. Отдалеч се вижда. Имаш един пресметлив убийствен блясък в очите. — Засмя се и се обърна към нея. — Бейли, за Бога, я се виж. Ти си една възпитана порядъчна жена, безкрайно съвестна. Искрено се съмнявам дали имаш дори глоба за неправилно паркиране, или дали някога си направила нещо по-лудо, отколкото да пееш под душа.

Жегна я. Тя не можеше да каже защо, ала това иронично описание на светица я накара да се наежи.

— Имам татуировка на задника си. Той остави сандвича.

— Моля?

— Имам татуировка на дупето си — повтори Бейли с предизвикателен блясък в очите.

— Така ли? — Нямаше търпение да я види. — Е, тогава ще трябва да те предам на полицията. А ако ми кажеш, че имаш още нещо, освен че са ти пробити ушите, ще трябва да си извадя пистолета.

— Толкова се радвам, че мога да те развеселя.

— Мила моя, ти ме очароваш. — Премести се да й препречи пътя, преди да е излетяла навън. — Ядоса се. Това е добър знак. Бейли не е лигла. — Тя направи крачка надясно. Кейд също. — Тя обича бъркани яйца с копър и червен пипер, знае как се прави чай с лед, реже доматите на много равни филийки и знае как се връзва моряшки възел.

— Моля?

— Коланът ти — махна той небрежно с ръка. — Тя сигурно или е била в момичешка скаутска организация, или обича да плава. Гласът й става леден, когато е раздразнена, има отличен вкус за дрехи, хапе си устните, когато е нервна… Което, трябва да те предупредя, без никаква разумна причина събужда в мен сладострастие. — Трапчинките му грейнаха, когато Бейли моментално спря да си хапе устните и се прокашля. — Тя си поддържа ноктите практично къси — продължи Кейд. — И може да целуне един мъж така, че да го ослепи. Интересна жена е нашата Бейли. — Подръпна приятелски косите й. — А сега какво ще кажеш да седнем, да похапнем, а аз да ти разкажа какво друго съм открил? Горчица ли искаш, или майонеза?

— Не знам. — Все още нацупена, тя се тръшна на един стол.

— Аз самият предпочитам горчица. — Донесе я на масата, заедно с подготвените за сандвичите продукти. — Е, и каква е тя?

Бейли намаза горчица на филийката си.

— Коя?

— Татуировката. Каква е?

Вече смутена, тя сложи парче шунка върху горчицата.

— Не виждам какво общо има.

— Хайде де — засмя се той и се пресегна отново да й дръпне косата. — Пеперуда? Розичка? Или наистина си маскирана рокерка, която крие под моите джинси череп и кръстосани кости?

— Еднорог — измърморя Бейли. Кейд прехапа върха на езика си.

— Върховно. — Гледаше я как реже сандвича си на еднакви триъгълничета, но се въздържа от коментар.

Тъй като й се искаше да започне да се върти на стола, тя смени темата:

— Щеше да ми кажеш какво друго си открил.

Кръвното му налягане ни най-малко не се нормализираше, като рисуваше мислени образи на еднорози, затова Кейд я остави на мира.

— Да. Пистолетът е нерегистриран. Моят източник досега не е успял да го проследи. Пачката е пълна.

— Пачката ли?

— Пистолетът беше напълно зареден, което означава, че или от него скоро не е стреляно, или че е бил презареден.

— Не е било стреляно! — Бейли затвори очи и отчаяно се вкопчи в облекчението. — Може все пак да не съм го използвала.

— Бих казал, че е много малко вероятно да си го използвала. На базата на досегашните си наблюдения не мога да си те представя да притежаваш нерегистрирано оръжие, ала ако имаме късмет и го проследим, ще можем да си съставим по-ясна картина.

— Толкова много си успял да научиш.

Би му било приятно да се грее на това топло възхищение, но той сви рамене и отхапа от сандвича си.

— Повечето е отрицателна информация. Няма съобщение за обир, включващ скъпоценен камък като този, който ти носиш, нито такава сума пари. През последната седмица няма случаи на отвличане и взети заложници, с които да се занимава полицията, няма неразкрити убийства с оръжие от този вид, с който си имаме работа. — Отпи още глътка бира. — Никой не е съобщил и че през последната седмица е изчезнала жена, отговаряща на твоето описание.

— Но как е възможно? — Тя избута сандвича си настрани. — В мен има диамант, има пари. Аз съм изчезнала!

— Има различни възможности. Може някой да не иска тази информация да излезе наяве. Бейли, ти каза, че според теб диамантът е само част от едно цяло. И когато се будеше от кошмара, говореше за три звезди. Звезди. Диаманти. Може да е едно и също. Мислиш ли, че може да има три такива камъка?

— Звезди? — Тя притисна пръсти към слепоочията си. Главата започваше да я боли. — За звезди ли говорех? Не помня нищо за звезди. — Болеше я да мисли за това, и тя се опита да се съсредоточи върху разумното. — Три камъка с такава големина и качество биха били нещо невероятно рядко. Като комплект, дори ако другите не са толкова чисти, както този у мен, не биха имали цена. Дори не можеш да оцениш… — Бейли се задъха. — Не мога да дишам.

— Добре. — Кейд стана и я премести, така че да може да отпусне глава между коленете си, разтри й гърба. — Засега това е достатъчно. Отпусни се, не го насилвай.

Докато я галеше по гърба, се чудеше какво бе видяла, което бе насадило този сляп ужас в очите й.

— Извинявай — едва успя да промълви тя. — Искам да помогна.

— Помагаш. Ще помогнеш. — Вдигна я отново и я изчака да отметне косите си назад от пребледнялото лице. — Хей, това е само ден първи, помниш ли?

— Добре. — Понеже той не я караше да се срамува от слабостта си, Бейли пое дълбоко въздух. — Когато се опитах да помисля, наистина да помисля за това, което ме питаш, то беше като пристъп на паника, с всичкото това чувство за вина, преплетено с ужас и страх. Главата ми започна да пулсира, а сърцето ми щеше да изхвръкне. Не можех да си поема въздух.

— Значи няма да бързаме. Ти не се паникьосваш така, когато говориш за камъка у теб, нали?

Тя за момент затвори очи и предпазливо го извика в съзнанието си. Бе толкова красив, толкова необикновен Имаше загриженост и тревога, да. Също и един слой страх, ала той бе по-концентриран и някак не толкова омаломощаващ.

— Не, не е същата реакция. — Поклати глава и отвори очи. — Не знам защо.

— Ще поработим върху това. — Кейд избута чинията й пред нея. — Яж. Планирал съм дълга вечер и ще ти трябва гориво.

— Какво си планирал?

— Минах покрай библиотеката и взех няколко книги за скъпоценните камъни — техническа информация, снимки, книги за редки камъни, за редки бижута, историята на диамантите.

— Може да го намерим. — Тази възможност я развесели достатъчно, за да отхапе отново от сандвича си. — Ако идентифицираме камъка, можем да проследим собственика и тогава… О, но ти не можеш.

— Какво не мога?

— Да работиш довечера. Трябва да ходиш някъде с Памела.

— Трябва ли? По дяволите… — Той си спомни и притисна пръсти към очите си.

— Извинявай, забравих да ти кажа. Майка ти се обади, бях тук и чух съобщението. Разстроена е, че не си отговорил на позвъняванията й и не си се свързал с Памела да се уговорите за тази вечер. Тя до четири ще бъде у Доди, можеш да й се обадиш там. Освен това Мъфи ти е много ядосана. Тя се обади малко след майка ти и беше много недоволна, че си пропуснал клавирния рецитал на Камила. Няма да говори с теб, докато не се извиниш.

— Де този късмет — измърмори Кейд и отпусна ръце. — Много добро обобщение. Търсиш ли си работа? — Бейли само се усмихна и той се отдаде на вдъхновението. — Не, сериозно. Ти си несравнимо по-организирана от бившата ми непрежалима секретарка. Аз имам нужда от помощ в офиса, а ти имаш нужда да се занимаваш с нещо.

— Дори не знам дали мога да печатам.

— А аз знам, че не мога, така че вече си една стъпка пред мен. Можеш да говориш по телефон, нали?

— Разбира се, но…

— Голяма услуга ще ми направиш. — Преценявайки слабостта й, Кейд се възползва от предимството си. Това бе идеалният начин да я държи наблизо, да я държи заета. — Не ми се иска точно в момента да пускам обяви за секретарка и да правя интервюта. Ако можеш да ми помагаш, за по няколко часа на ден, наистина ще ти бъда много благодарен.

Тя помисли за офиса му и реши, че му трябва не толкова секретарка, колкото булдозер. Е, може би, в края на краищата, можеше да бъде от някаква полза.

— Ще се радвам да ти помогна.

— Страхотно. Добре. Виж, докато бях навън, взех някои неща за теб.

— Какви неща?

— Дрехи и разни такива работи.

Той стана и започна да разчиства чиниите, а Бейли го зяпна.

— Ти си ми купил дрехи?

— Нищо кой знае какво. Трябваше да налучквам размерите, но пък имам набито око. — Видя я, че отново си хапе устните и едва не въздъхна: — Само най-основни неща, Бейли. Колкото и страхотно да изглеждаш в моите дрехи, ти трябва да си имаш и твои, а не можеш ден след ден да ходиш с един костюм.

— Да, прав си — промълви тя, трогната, че се бе сетил за това. — Благодаря.

— Няма проблеми. Спря да вали. Знаеш ли какво ти трябва? Малко чист въздух. Хайде да се поразходим, да си проясниш главата.

— Нямам обувки. — Бейли взе чиниите, които бе натрупал на плота, и ги зареди в миялната машина.

— Взех ти едни гуменки. Номер шест и половина?

Тя се позасмя с половин уста и зави шунката.

— Ти ще кажеш.

— Опитай ги да видим.

Бейли затвори вратичката на миялната машина.

— Кейд, ти наистина трябва да се обадиш на майка ти.

— Ъ-хъ — засмя се той.

— Казах ти, че тя е разстроена заради теб.

— Тя винаги е разстроена заради мен. Аз съм черната овца.

— И така да е. — Бейли намокри кърпата и методично започна да бърше плотовете. — Тя ти е майка и иска да й се обадиш.

— Не, тя иска да ме насили да направя нещо, което не искам да правя. И като не го направя, тя ще се обади на Мъфи, злобната ми сестра, и двете ще се забавляват, като разчепкват моя характер.

— Не можеш да говориш така за близките си. И освен това си обидил Камила. Доколкото разбирам, тя ти е племенница.

— Носят се такива слухове.

— Дете е на сестра ти.

— Не, Мъфи няма деца, тя има чудовища. А Камила е един лигав мутант с прасешко лице.

Бейли отказа да се засмее. Изплакна кърпата и старателно я преметна през умивалника.

— Възмутително е да говориш така за племенницата си. Дори ако не обичаш деца.

— Обичам деца. — Забавлявайки се, Кейд се облегна на умивалника и се загледа как тя оправя. — Казвам ти, Камила не е човешко същество. Ето, другата ми сестра, Доро, има две деца и кой знае как, по-малкият е избягнал проклятието на фамилия Парис. Страхотно дете, обича бейзбол и щуротии. Доро смята, че трябва да го лекува.

Бейли прихна, преди да бе успяла да се спре.

— Измисляш си.

— Миличка, повярвай ми, нищо, което мога да измисля за клана Парис, няма дори да се приближи до ужасната истина. Те са егоистични, самомнителни и се интересуват единствено от себе си. А сега ще измиеш ли пода?

Тя успя да затвори устата си, която бе увиснала отворена от това безгрижно осъждане на собственото му семейство. Объркано сведе поглед към блестящите млечнобели плочки.

— О, добре… Къде…

— Бейли, шегувам се. — Хвана я за ръката и я измъкна от кухнята точно в момента, в който телефонът започна да звъни. — Не — отсече, преди да бе успяла да отвори уста. — Няма да го вдигна.

— Това е срамота.

— Това е самозащита. Никога не съм се съгласявал на тази връзка с Памела и няма да позволя да ме насилят да я започна.

— Кейд, не искам заради мен да разстройваш семейството си и да проваляш среща. Аз ще се оправя.

— Казах ти, че аз не съм си уговарял среща. Майка ми я е уговорила. А сега, когато трябва да поема последствията, мога да те използвам като извинение. Благодарен съм ти. Толкова съм ти благодарен, че ще ти опростя цял ден от цената. Вземи. — Взе един от пликовете, които бе оставил до входната врата, и извади кутия за обувки. — Твоите стъклени пантофки. Ако ти станат, отиваш на бала.

Тя се предаде, седна на най-долното стъпало на стълбата и отвори кутията. Вдигна вежди:

— Червени гуменки?

— Харесаха ми. Секси са.

— Секси гуменки. — Докато развързваше връзките, се чудеше как може да се е озовала в такава каша и да се радва на едни прости гуменки. Паснаха й, сякаш бяха правени за нея, и кой знае защо й се прииска едновременно да плаче и да се смее. — Точно са ми.

— Нали ти казах, че имам набито око. — Усмихна се, като я видя как изравни връзките и старателно ги завърза на красиви панделки. — Прав бях, много са секси. — Протегна ръка и я дръпна да стане. — Всъщност, в момента си много готино парче.

— Вероятно, след като единственото, което ми става, са обувките. — Бейли понечи да се вдигне на пръсти да го целуне по бузата, после бързо размисли.

— Пъзла — каза той.

— Сигурно. — Тя му протегна ръка. — Наистина ми се иска да се поразходя. — Мина през вратата, която Кейд отвори, и вдигна поглед към него. — Е, хубава ли е Памела?

Той помисли и реши, че голата истина може да му е от полза.

— Страхотна. — Затвори вратата зад тях и обви ръка около кръста на Бейли. — И ме желае.

Студеното и тихо изръмжаване вместо отговор го накара да се усмихне самодоволно.