Айрис Йохансен
Мургавият ездач (6)

Глава 5

— Този ход не е мъдър — каза Брадфорд, когато лодката им наближи „Джоузефин“. — Трябва да оставиш момичето тук.

— Имам нужда от нея като заложница. — Джеърд се усмихна присмехулно. — Както ми изтъкна самата дама.

— Тя не е дама. Тя е почти дете.

— Няма още дълго да остане такова — каза Джеърд. — Животът си има начини да ни принуди да пораснем по-бързо, отколкото искаме.

— Животът на Джеърд Данемон?

Джеърд не отговори.

— Имаш намерение да я вкараш в леглото си. Заради въжетата ли? Тя не е знаела, Джеърд.

— Не само заради тях.

— Да, страхувах се, че има и нещо друго. — Той въздъхна. — Виждах как чувствата у теб се натрупват.

— Колко си наблюдателен.

— Не е мъдро това решение — повтори Брадфорд. — Ще съжаляваш.

— Защо мислиш така?

— Защото си справедлив човек и ще ти е трудно да накараш дъщерята да плати за греховете на бащата.

— Ще закалявам чувствата си. И трябва ли да ти напомням, че тя самата извърши доста грехове, като ни се противопоставяше?

— Достатъчно ли бяха, за да ти дадат извинение за онова, което мислиш да й сториш?

— Не съм казал, че ще я насилвам — каза той, ужилен от думите на чичо си. — Никога не карам жените насила да лягат с мен.

— Да, досега не си го правил — замислено каза Брадфорд. — Има и други начини, разбира се. Тя ще бъде изцяло в твоята власт. Може би, ако отказваш да й даваш храна, ще я принудиш да ти се подчини.

— Нямам намерение да я държа гладна — каза Джеърд, здраво стиснал зъби.

— А може би ще я завържеш на палубата, под гладните погледи на моряците. Мисля, че твоето легло ще й се стори много привлекателно, сравнено със заплахата от изнасилване.

— Знаеш, че не съм… Господи, никога преди не съм те виждал така загрижен за някоя жена.

— Тя е много смела. Аз харесвам смелостта, независимо у кого ще я видя. Това е единственото качество, което проявяваме, независимо от възпитанието си. То извира от сърцето, а не от ума. — Той се усмихна. — Но не се тревожи за мен. Когато се напия достатъчно, ще забравя галантното си държание и нейната безпомощна невинност. Мисля, че загрижеността ми е само временна. — Хвърли поглед към брега и продължи: — А може би говоря така под влиянието на това място. То е като златен рай, то е чисто, няма и намек за грях…

— А кралят на това място прави всичко възможно да се снабди с пушки, за да убие най-близките си съседи. Наполеон събира армия. Същото прави и Камехамеха.

— И сега как ще успееш да запазиш пушките, след като размаха моркова под носа на Камехамеха?

— Ще отплаваме, преди той да се е досетил за намеренията ни. Ето защо, каквито и въпроси да задаваме, трябва да бъдем много внимателни.

— Мислиш, че тя казва истината?

— Всъщност сигурен съм, че не лъже. Мисля, че е готова на всичко, за да спаси Девил — каза Джеърд. — Но не може да направи нищо от хиляди мили разстояние. Иска да бъде там, за да е сигурна в неговата безопасност.

— Виждаш ми се много добре осведомен за душевното състояние на дама, която познаваш едва от няколко часа.

Да, той я разбираше много добре. Дори му се струваше, че я познава много отдавна. Той разпознаваше у нея смелостта, която Брадфорд толкова високо ценеше. Познаваше нейната импулсивност, нейната упоритост, която граничеше с безразсъдство и най-вече, познаваше нейната преданост.

— Познавам я достатъчно добре. През тези дни се случиха доста неща.

— И мислиш, че е толкова отчаяна, че би рискувала всичко, за да помогне на баща си?

— А ти не мислиш ли така?

Брадфорд сви рамене.

— Аз предпочитам въобще да не мисля. При създадените обстоятелства това е много по-удобно. Сам вземай решенията си… Сам прави изборите си…

— Такова е и намерението ми.

— Но помни, че трябва да ми осигуриш бутилка бренди в нощта, в която решиш да я изнасилиш. Писъците ми пречат да мисля.

— Ще запомня — каза Джеърд, отново здраво стиснал зъби.

Господи, нима Брадфорд нямаше да престане да го измъчва с тези приказки?

Брадфорд лъчезарно се усмихна:

— Отлично.

 

 

— Ще ме изоставите сама тук, в тази дива земя? — запита Клара зад гърба на Каси.

Каси внимателно сгъна сивата си нощница и грижливо я постави в огромната пътна чанта. Още откакто й казаха за заминаването си, Клара все си мърмореше под носа. През целия ден Каси беше очаквала атаката й. Може би трябваше да бъде благодарна на Клара, че си беше държала езика зад зъбите, докато почти стана време за заминаване.

— Кралят ще те закриля. Ако искаш да се върнеш в Англия, помоли да ти осигури място на кораб, който да те откара там.

— Предполагам, че точно това е трябвало да очаквам от вас. Къде е твоята благодарност за часовете, които съм прекарала в услуга на теб и баща ти?

— Баща ми не е тук. Ако искаш благодарност, почакай, докато той се върне.

— А ти?

Каси я изгледа безизразно.

— Никога не си била мила с мен, нито си проявявала разбиране. Понякога ми се струваше, че ме мразиш. Нима трябва да ти бъда благодарна за омразата?

— Ти имаш нужда от мен. Вземи ме със себе си.

— Никога не съм имала нужда от теб. Трябва да помогна на баща си. Ти само ще ми пречиш. — Тя затвори пътната чанта. — Това, което ни предстои, няма да не е нито лесно, нито приятно.

— Заради тази езичница, нали — обади се Клара. — Ако не беше тя, щеше да ме вземеш. Още откакто дойде тук, тя ти влияе, оформя характера ти така, както на нея й е угодно.

Не трябваше да губи контрол. Само още няколко минути и вече ще е заминала.

— Искрено се надявам, че си права. Не мога да имам по-добър пример от Лани. Бих била щастлива, ако съм наполовина толкова добра, колкото е тя.

— Тя е курва!

— Мълчи! — Каси не се сдържа и избухна. Завъртя се към Клара с блеснали очи. — Няма повече да позволявам такива приказки в къщата си. Не можеш да принизиш Лани в моите очи.

— Не мога ли? — Усмивката на Клара беше злобна. — Тогава ще отида при тази курва и ще й кажа в очите какво мисля за нея. Мислиш, че тя е добър пример? Почакай, докато се озовете в света, който не е населен от диваци. Те ще ти се присмиват и ще изпитват презрение към теб заради нея. Бих искала да видя това. — Тя тръгна към вратата. — Да, мисля, че ще отида при скъпоценната ти Лани и ще я накарам да опита остротата на езика ми. Тя ще… Какво правиш?

Тя впи пръсти в ръката на Каси, която здраво я стискаше изотзад за врата. Изпищя:

— Пусни ме!

Каси стегна хватката и завлече Клара към отворения гардероб. Не беше лесна задача. Клара беше изненадващо силна, а и бясно се съпротивляваше.

— Какво си мислиш, че правиш?

Клара издаде лакът назад и ръгна Каси в стомаха. Тя загуби дъх, но скоро започна да диша отново равномерно. Само още няколко крачки… Напрегна всичките си сили и бутна Клара в гардероба.

— Касандра!

Каси затръшна вратата и завъртя ключа.

— Пусни ме да изляза!

— Не, вече не, Клара. На Лани и без това няма да й е лесно да напусне острова, където се е родила и да се раздели с хората, които са й близки. Няма да ти позволя да правиш положението още по-тежко за нея.

Каси отметна един кичур коса назад и отново се отправи към леглото. Морякът вече беше натоварил другите куфари. С тази пътна чанта трябваше да се справи сама, ако не искаше да открият Клара преждевременно. Сигурно нямаше да й тежи. Чувстваше се така силна и уверена! Само с един жест беше разкъсала оковите, които цял живот я бяха стягали.

— Може да умра тук вътре — извика Клара. — Какво ще стане, ако никой не ме намери?

— Каква приятна мисъл — прошепна Каси. Искаше да остави Клара насаме с тази ужасна мисъл, но после я съжали. — Ще кажа на Ума да те пусне, след като заминем.

О, дявол да го вземе. Защо пък да не я остави малко да се тревожи?

— Но ти май и с Ума невинаги си била любезна, нали? Снощи също я обиди, а знаеш какви могат да бъдат диваците. Тя може и да реши да те остави известно време там.

Усмихна се щастливо, като чу гневния писък на Клара. Солидните дъбови врати на гардероба бяха дебели и писъкът на Клара нямаше да стигне по-далеч от един два метра. Ако Каси успееше да се измъкне от стаята, преди Лани да дойде да я потърси, Клара щеше да остане затворена там часове наред. За нещастие, Лани нямаше да се интересува от това, дали Клара заслужава наказание или не и вероятно щеше да я освободи.

Каси влачеше пътната чанта по коридора, когато Лани се появи.

— Прекалено е тежка, за да я носиш сама. Защо не ме извика?

— Не е чак толкова зле. Мислех, че ще мога да се справя и сама.

— Тази последната ли е?

Каси кимна.

— Къде е Ума?

Лани посочи с ръка.

— Стои до колата и чака, за да ни каже „довиждане“. Почти е време да тръгваме. Сбогува ли се с Клара?

— Да.

— Тя ври като вулкан, откакто й казахме, че ще заминаваме. Трудно ли се оправи с нея?

Каси се усмихна.

— Не, всъщност тя беше твърде… покорна.

 

 

— Тя води и коня! — прошепна Брадфорд, с поглед, към малката група, която вървеше по брега към тях. Каси яздеше Капу, а зад нея моряците теглеха товарната кола.

Джеърд също не го беше очаквал. Червените лъчи на залязващото слънце хвърляха отблясъци върху атлазения гръб на Капу и осветяваха вдигнатата нагоре коса на Каси. Тя беше облечена в черен костюм за езда и изглеждаше ужасно строга — също както и предната вечер.

Той направи крачка напред, когато тя спря пред него.

— Имаш намерение да вземеш и коня?

— Разбира се. Кой ще го храни, след като мен и Лани ни няма. Той няма да позволи на никого да го доближи.

— Как, по дяволите, ще го качим на борда? Тук няма док и корабът е хвърлил котва на половин миля навътре в залива.

— О, по същия начин, по който са го качили на борда, когато е дошъл тук. Все още пазя неговия оглавник.

Тя отиде до задната част на колата и измъкна от багажа кожени ремъци и железни обръчи.

— Ще прекараме обръчите през средата на тялото му. Ти ще завържеш въжетата за скрипеца на кораба и ще го изтеглим на палубата.

— Колко просто — саркастично подметна той.

— Не е толкова просто, но ще свърши работа.

— Ако приемем, че ще накараш коня да плува чак дотам, а после ще предотвратиш възможността да убие себе си или нас, докато се опитваме да завържем всичките тези ремъци и обръчи.

— Този е единственият начин. — Тя развърза седлото и го свали. — Мога да го направя. Когато си играем, двамата с Капу плуваме дори още по-навътре в морето, отколкото е корабът.

 

 

Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта, но все още не беше настъпил мрак, когато Каси видя Джеърд да й маха от борда на „Джоузефин“. Това е добре, каза си тя. Капу щеше да е по-спокоен, ако не плуваше на тъмно.

Може би.

Каси съблече костюма си за езда, пое дълбоко въздух и се хвърли на гърба на коня. Той нервно изцвили. Тя мигновено се наведе напред и пошепна в ухото му:

— Спокойно. Всичко ще бъде наред. Няма да позволя нищо да ти се случи. Просто ще поплуваме малко. — Нежно го насочи към водата. — Ти обичаш водата, нали?

Изтеглянето на коня беше по-трудно, отколкото си бе представяла. Тя чуваше ужасеното цвилене, докато плуваше към корабната стълба и се молеше всичко да свърши по-скоро. Успокои се едва когато и тя, и Капу бяха на палубата.

 

 

— За Бога, излез от яслата! Нима искаш да те стъпче?

Каси вдигна глава от сеното и видя Джеърд да стои на входа на трюма. Свещта, която той държеше в ръка, хвърляше сенки по лицето му. Сенки… Половината от него винаги беше в сянка, помисли си тя. Черупката му беше елегантна и лъскава, а вътрешността… загадъчен мрак. Тя се подпря на лакът.

— Няма да ме смачка.

— А какво ще стане, когато отплаваме? — Той се приближи и застана на вратата на яслата — Дали ще стои спокоен, когато корабът престане да се полюшва като люлка и започне да се мята и подскача?

— Точно затова съм тук.

Тя седна и отметна косата от лицето си. Беше твърда от солената вода и висеше на кичури. Беше прекалено суха. Кожата й също беше прекалено суха. Като че ли цялата беше опъната, навсякъде чувстваше напрежение и сърбеж. Помисли си с копнеж за кокосовото масло, което бяха пъхнали в куфара на Лани.

— Чаках да вдигнете котва. Защо не го направихте?

— Моите извинения. Глупаво беше, но си помислих, че ще ти е необходимо малко време, за да може конят да свикне с кораба. — Окачи фенера на стълба. — Наредих на Брадфорд до четвърт час да вдигне котва. Надявам се, че това те задоволява?

— Да.

Беше много уморена и дори не забеляза сарказма в думите му. Освен това, той й беше направил огромна услуга, като й беше помогнал да качат Капу на кораба.

— Просто се чудех.

Той изненадано повдигна вежди.

— Добре ли си? Може би си ударила не рамото, а главата си?

— Не винаги съм настроена за препирни. Ти си този, който… — Не довърши изречението Помълча и после каза: — Виждаш ли ти си този, който все гледа да ужили другия. Аз се опитвам да не проявявам неудоволствие.

— Защо, за Бога?

— Капу. — Тя сведе очи и неуверено добави: — Не че нямаше да се справя и сама, но ти направи усилията ми много по-лесни.

— Благодаря.

— Аз не те мразя.

Думите се бяха изплъзнали от устата й, но тя разбра, че такава беше истината. Чувствата, които изпитваше към Данемон, бяха объркани, но омразата не беше измежду тях.

— Още не. Но ако навредиш на баща ми, ще те намразя. И ще ти отмъстя.

— Око за око? Изненадан съм, че си толкова великодушна и че проявяваш такова благородство.

— Ти вярваш, че постъпваш правилно. Лани ме научи да се опитвам да виждам нещата от различни гледни точки. Тя намира извинения дори за Клара.

Лицето му се вкамени.

Аз не искам да намират извинения за мен.

— Защото животът винаги е бил безупречен и винаги си проявявал справедливост и честност? — жегна го тя. — Сигурно е чудесно да бъдеш този, който ще хвърли първия камък.

— Баща ти беше този човек.

— Не можеш да бъдеш сигурен. Нямаш доказателство. — Тя дълбоко си пое въздух. — Повече няма да разговарям за това с теб. Няма никаква полза.

— Напротив, тези разговори те пречистват от благодарността към мен, която май те вбесява. Сега сигурно се чувстваш по-добре. Ти можеш да бъдеш като…

Корабът изведнъж се залюля. Капу изцвили и почти се изправи на задни крака!

— Стани и излез от яслата! Отплаваме.

Каси се изправи, но се приближи до животното.

— Шшт, всичко е наред. — Тя го прегърна през врата. — Ще свикнеш.

— Продължавай да му говориш. — Джеърд също влезе в яслата. — Но се пази от копитата му.

Той започна да гали Капу по главата и да му говори също така тихо и нежно като Каси.

Измина четвърт час, докато жребецът се успокои напълно. Едва тогава Джеърд пристъпи назад.

— Предполагам, че тази вечер няма да се осмелиш да го оставиш сам и да се прибереш в каютата си?

Тя поклати глава.

— Ще остана тук. Сламата е мека. Когато го получих, спях с него в конюшнята повече от месец.

Той повдигна рамене и седна в далечния ъгъл на яслата.

— Какво правиш?

— Ще остана още малко. — Той й се усмихна. — Не цял месец. Не съм чак такъв спартанец. Само няколко часа, за да се уверя, че напредъкът, който постигнахме, няма да бъде провален от влошаване на времето, например. Седни. — Когато тя не се помръдна, той нетърпеливо и гневно добави: — За Бога, седни, преди да си паднала. Точно в този момент ни най-малко не се изкушавам да те изнасиля.

— Знам. — Тя се настани в ъгъла, който беше най-далеч от него. — Трябва да си напълно лишен от вкус, за да желаеш жена, която прилича на жилави, но лепкави водорасли.

— А може би аз харесвам водораслите. — Той се облегна на стената. — Известен съм с това, че някои от склонностите ми са по-перверзни от това.

— Наистина ли? — запита тя, изпълнена с любопитство. — Какви? — Като го видя да се усмихва, бързо добави: — Лихуа казва, че повечето чужденци са ужасно перверзни и би трябвало да проумеят, че традиционният начин е най-добър.

— Нима? — Той повдигна вежди. — Не си спомням да съм чувал Лихуа да се оплаква от моите перверзни.

— Знаеш, че тя те мислеше за…

Тя спря да говори, като видя, че усмивката му става по-широка.

— Бог?

— Лихуа не можеше да дава правилни преценки.

Той изстена и се хвана за сърцето. Жестът беше силно присмехулен.

— Какъв остър и болезнен удар. — Усмивката му изчезна. — Макар че съм склонен да се съглася. Сигурно, когато е разговаряла с теб, е проявила по-добра способност да преценява нещата.

— Защото и ти самият мислиш, че нещата, които правиш, са грешни? Може би е хубаво да се правят подобни неща, но не бива дори да се говори за тях на дневна светлина.

— О, аз дори обичам да ги правя на дневна светлина. Сутрините са най-подходящото време за…

— Много добре знаеш какво искам да кажа — прекъсна го тя. — Ти мислиш, че Лихуа и всички островитяни са грешни, но се възползваш от тяхната склонност да извършват грях.

— Ти ми отправи това обвинение и преди. — И тихо попита: — Нима ме наричаш лицемер?

— А какво друго да те нарека?

— Не знам. Може би си права — каза той уморено. — Аз се възхищавам на островитяните, завиждам на тяхната честност и прямота. Но всички хора са така възпитани, че смятат единствено собствения си начин на живот за правилен. Може би една част от мен ги осъжда заради това, че са различни от мен. Но тази част не е нито моят ум, нито моята воля.

С отправянето на обвинението тя целеше само да издигне бариера между себе си и него. Не искаше от него да отговаря и то с такава простота и неподправена искреност. Отначало му беше благодарна, после почувства онази странна свързаност с него, която беше предизвикана от споделената опасност. А сега дори започваше да го разбира. А това беше опасно. Много опасно. Отчаяно затърси възможност да го отдалечи от себе си. Остро го сряза:

— Е, сигурна съм, че не долните ти части осъждат тази разлика.

Мрачният израз изчезна от лицето му. Той отметна глава назад и се разсмя:

— Не, за Бога, долните ми части не притежават никакъв разум. Те приемат всичко без предразсъдъци. — Той срещна погледа й: — И твоите ще се научат да го правят.

Тя почувства как нещо стяга гърдите й и отнема дъха й. Неуверено рече:

— Но не ти ще бъдеш този, който ще ги научи. Ти всъщност не ме желаеш. Ти искаш само да накажеш баща ми.

— Дяволски те желая. Девил няма нищо общо с това.

Тя беше разтърсена от несдържаността, която се долавяше у него.

— Разбира се, че има. Иначе всичко губи смисъл.

— Плътските удоволствия рядко имат някакъв по-дълбок смисъл. Би трябвало да знаеш това, след като си го наблюдавала всеки ден на твоя остров.

Да, беше виждала това. Но то винаги се случваше с Лихуа и останалите, не с нея. Тя недоверчиво поклати глава:

— Не е вярно. Аз не съм красива като Лихуа и Лани. Не съм жена, към която мъжете могат да изпитват такава страст.

— Да те убедя ли в противното? — Той се наведе напред, в очите му светеше безразсъдство. — Излъгах, нали знаеш. Права си, изглеждаш като раздърпани водорасли. Ти си уморена и мръсна. В косата ти има сламки, а солта покрива тялото ти от главата до петите. Би трябвало да не ми се виждаш привлекателна. Но знаеш ли какво ми се иска да направя с теб, и то веднага?

Тя навлажни устни.

— Не.

— Искам да сваля шемизетата и да оближа солта от гърдите ти. — Очите му бяха приковани в мокрия памучен плат, който едва забулваше гърдите й. — Искам да те вкуся. Искам да гриза зърната ти. Искам да си направя угощение от теб. — Погледът му все така не се откъсваше от тялото й. — А и мисля, че и ти искаш да го направя.

Кръвта бушуваше във вените й. Изгаряше я огън, кожата й пламтеше.

— Не — прошепна тя.

— Погледни надолу към тялото си.

Нямаше нужда да поглежда. Усещаше как гърдите й се напрягат под погледа му, как зърната й се втвърдяват и издуват памучната шемизета.

— Това нищо не означава. То е просто защото… съм изненадана.

— Ти си готова — поправи я той нежно. — И твоята готовност е красива.

— Не мога да бъда готова. — Тя преглътна, защото гърлото й беше пресъхнало и сковано. — Не и за тебе.

— Защото ме мислиш за твой враг? Това няма никакво значение. Не и за тези неща.

— Разбира се, че има значение — разгневи се тя. — Аз не съм животно. Мога да контролирам тялото си. Няма да си позволя да… — Изведнъж спря, а после добави: — Отивай си. Не те искам тук.

— За нещастие — той пак се облегна на стената, — няма да си тръгна, докато не се уверя, че жребецът се е успокоил напълно. Все пак, нищо не се е променило. Вече ти казах, че нямам намерение да те изнасилвам тази вечер. На теб не ти беше лесно напоследък. А аз, кои знае защо, съм изпълнен до краен предел със загриженост и хуманност. Крайно необичайно.

Той грешеше. Нещо се беше променило. Тялото й започваше да я предава. Чувстваше се слаба и уязвима.

Трябваше й време, за да възвърне самообладанието и увереността си.

— Нямам нужда от теб. Върви си.

Той не се помръдна.

Тя затвори очи, но все още усещаше погледа му върху себе си.

— Но не съм чак толкова изпълнен със съчувствие, че да не ти кажа нещо, върху което да мислиш. — Гласът му беше нежен и чувствен. — Поне един път ще те обладая в конюшнята. Ти ще бъдеш гола и ще чувстваш как сламата гъделичка гърдите ти. Ще я чувстваш да гали и корема ти, докато аз прониквам в теб. Виждала ли си някога как жребецът възсяда кобилата?

Тя не отговори.

— Разбира се, че си. Нали искаш да имаш коневъдна ферма. Съвкуплението възбужда ли те? Проникването, силните тласъци, взаимността…

Като си представи това, което той описваше, тя почувства топлина между бедрата. „Не мисли за това.“ Тя не беше животно, не беше кобила за разплод.

Сеното миришеше на свежест. Тя усещаше как то я гъделичка през тънкия памучен плат. Много осезателно усещаше и него, застанал само на няколко метра. Мъж… жребец…

— Изцвили ли кобилата, когато той влезе в нея?

— Да — дрезгаво отговори тя.

— Но тя го искаше, нали? Притискаше се в него, нали?

— Разбира се. Тя беше в периода си, беше разгонена.

— Като теб. И на теб ти е време, нали?

— Не…

Бързо повдигна клепачи и видя очите му, все още приковани в нея. Те силно блестяха. Въздухът й се струваше тежък. Дишаше трудно.

— Казах ти вече, аз не съм животно.

— В този върховен миг, ние всички сме животни. Гарантирам ти, че няма да се тревожиш дали съм враг, или приятел, когато вляза в теб и…

Тонът му беше толкова уверен, че я уплаши повече и от образа, който думите му извикваха в съзнанието й. Джеърд в нея, яздейки я така, както беше яздил Капу. Тези твърди, мускулести бедра, които ще я обгръщат и ще я направляват, докато той…

— Върви си — прошепна тя.

Той поклати глава.

— Тогава не ми говори. Не искам да слушам.

— Мисля, че вече казах достатъчно.

Беше казал прекалено много. Не биваше да мисли за думите му, нито за ефекта, който имаха върху нея.

„И на теб ти е време, нали?“

Беше отрекла, но може би това беше причината отговорът й да е така настойчив. Още преди да го срещне, тя беше разбрала, че тялото й се събужда за чувствеността. Да, това беше, тя с нетърпение се впримчи в това обяснение. Не той беше причината. Можеше да бъде всеки друг мъж. Просто й беше дошло времето за съвкупление. Той беше по-чувствен от всички мъже, които беше срещала досега. Естествено беше тялото й да отговори по този начин. Но това не означаваше, че тя ще се подчини на неговия зов.

— Не ме интересуваш. Въобще няма да ти обръщам внимание.

Той се усмихна.

— Нима?

Тя отмести очи от него и ги прикова в Капу. Дяволите, да го вземат. Беше толкова уверен, толкова хубав. Дори когато не го гледаше, тя осезателно усещаше присъствието му. Спомняше си извивката на бедрата му, пристегнати в панталоните, неговата грациозност, неговата уста…

„Искам да оближа солта по гърдите ти.“

Не, не отново. Не бива да се чувства така. Не той беше причината. Тя отчаяно си го повтаряше, като заклинание против дявола. Просто й беше време.

Причината не беше той.