Айрис Йохансен
Мургавият ездач (3)

Глава 2

Съобщението на Камехамеха стигна до къщичката малко преди зазоряване.

Каси се събуди и чу почукване на предната врата, а после леките и бързи стъпки на Лани.

Татко!

Тя скочи от леглото и изтича до вратата. Отново прояви глупост. Почукването със сигурност не представляваше заплаха за баща й. Страховете й бяха последица на онази странна среща на морския бряг.

Лани вече беше отворила вратата. Светлината от фенерчето, което носеше островитянинът, огромен и с голи гърди, падна на намръщеното й лице.

— Какво има? — попита Каси. — Съобщение от татко? Нещо важно ли е?

— Не — отговори Лани, а после тихо заговори на островитянина.

Той се поклони, усмихна се, а в следващия момент го нямаше. Беше побягнал бързо с босите си крака и вече се спускаше по хълма. Лани се обърна към Каси.

— Съобщението не е от Шарл. От крал Камехамеха е. Той иска да уведоми баща ти, че може да има посетител. Английски вожд е бил снощи в двора му и е разпитвал за баща ти. Тъй като англичанинът бил много важен вожд, а нашият крал говори английския, той сметна, че ще е по-разумно да му каже всичко, каквото знае.

— Какво?

— Казал му за тази къща и за навика на Шарл да рисува в близост до вулкана. — Тя направи пауза и продължи: — Поведението на англичанина било любезно и не криело заплаха, но кралят иска да кажем на Шарл, че понякога тайфунът започва със съвсем лек бриз.

Ледени тръпки полазиха Каси.

— Какво е било името на англичанина?

— Джеърд Данемон, дук на Морланд.

Очите на Лани се присвиха, когато тя чу как Каси рязко си поема дъх.

— Това ли е той? Врагът?

— Татко ти е разказвал за него?

Лани кимна.

— Знаеш, че Шарл винаги споделя всичките си проблеми. Но ми каза само, че се страхува от пристигането на някакъв англичанин. Може ли това да е той?

Каси се опита да си спомни какво беше казал баща й през онзи ден в Марсилия, но не можа.

— Не знам. Не съм сигурна.

Преди това беше почти сигурна, че това не може да е същият англичанин, от който баща й се криеше.

— Изпрати ли пратеника до хълмовете да предупреди татко?

— Да не би да съм глупачка? Разбира се. — Тя прехапа долната си устна. — Ако той е мъжът, заплахата голяма ли е?

— Не мога да бъда сигурна.

Отчаяно се опита да си спомни всяка една от чертите на мъжа, който беше срещнала на брега, за да прецени дали е опасен. Власт, сила, безразсъдност. Какво щеше да стане, ако те се обърнат срещу баща й?

— Да, мисля, че той е много опасен и заплахата е голяма.

— Тогава не бива да разчитаме на пратеника. Казах му за някои от любимите места на Шарл, но той може и да не го открие. А може и да не е достатъчно упорит. Моите хора не се чувстват сигурно на чужда земя.

— Аз ще отида — каза Каси и тръгна обратно към спалнята си. — Ако англичанинът дойде първо тук, опитай се да се отървеш от него.

— Какво има? — Клара Кидмън се появи на прага на стаята си. Светлината на свещта, която държеше в ръка, освети мрачното й лице. — Кой почука на вратата?

— Пратеник на краля — подхвърли Каси през рамо. — Трябва да намеря татко.

— Нищо подобно няма да правиш — каза Клара. — Хората, които притежават себеуважение, не хукват да изпълняват командите на езичниците. Може да почакаш, докато той се върне…

— Отивам.

Каси затръшна вратата след себе си. Бързо навлече дрехите за езда и ботушите, от които се беше отървала само преди няколко часа. Дрехите щяха да бъдат добра защита срещу храстите и скалистата почва. Щеше да й се наложи да върви пеш. Местността беше прекалено дива и през нея не можеше да се мине на кон.

След няколко минути тя бързо изхвърча от стаята, но се спря с досада, когато видя Лани и Клара още в коридора.

— Всичко е наред. Каси — бързо каза Лани — Обясних на Клара, че и желанието на Шарл би било да отидеш при него.

— А аз не съм сигурна дали да ти вярвам. Очаквам те, преди да се спусне мрак — студено каза Клара. — С бележка от баща ти, че пътуването ти е било необходимо, а въпросът — важен.

Каси дори не знаеше дали ще успее да го намери, преди да падне мрак. Баща й се носеше по хълмовете като пепел от вулкан. Тя не можеше да каже къде е той днес.

— Ще направя каквото мога, за да го открия възможно най-бързо.

— Преди мръкване — повтори Клара.

У Каси отново припламна гняв. Какво всъщност очакваха от нея? Напрежението и тревогата, които изпитваше, я накараха да избухне.

— Казах, че ще направя…

— Ела с мен, ще те изпратя до хълмовете. — Лани хвана Каси за ръката и я отведе далеч от Клара. — Не мисля, че ще ти е необходим фенер. Вече се зазорява. Дрехите ти достатъчно топли ли са?

— Да.

Лани, както обикновено, се беше намесила в отношенията между двете. Отново се беше опитала да възпре злобата на Клара и гнева на Каси. Каси знаеше, че Лани е права, тя не биваше да губи време в схватки с Клара, докато баща й може би беше в опасност. Веднага щом се отдалечиха от верандата, тя се отдръпна от Лани.

— Съжалявам, вече съм спокойна. Просто се тревожа за татко.

— Аз също се тревожа — тихо каза Лани — И няма за какво да съжаляваш. Разбирам.

Лани винаги разбираше другите.

— Връщай се в къщата — рязко рече Каси. — Нямаш нищо върху себе си, освен една тънка рокля, а навън е студено.

Лани покорно кимна.

— Върви и Бог да ти помага, приятелко моя.

 

 

Шарл не би могъл да се мери с този мъж, помисли си Лани, когато видя лицето на англичанина. Миг, след като отвори вратата, тя вече беше разбрала, че Джеърд Данемон притежава хладнокръвие, увереност и смелост, които са смъртоносни за другите. Тя и Каси бяха направили добре, като бяха взели всички възможни предпазни мерки.

— Съжалявам, че сте изминали толкова много път за нищо, ваше благородие. Шарл не е тук.

— И къде е той?

— Отиде с лодка до остров Мауи. Там има повече места, които може да нарисува.

— Наистина ли?

Изражението на лицето му не се промени, но в учтивия му тон се прокраднаха стоманени нотки.

— Чух, че бил доволен и от онова, което можел да нарисува тук — Погледът му се зарея към хълмовете и пътя, който водеше към вулкана Мауна Лоа, и той довърши мисълта си: — Или близо до вулкана.

— Той е човек на изкуството, а те никога не са доволни. — Тя започна да затваря вратата. — Сега, ако ме извините, имам задължения, които трябва да свърша. Желая ви щастлив и ползотворен ден. Ваше благородие.

— Чакай! — Той подпря вратата с крак. — Трябва да намеря…

Кой е този? — попита Клара и пристъпи към Лани. — Само ни безпокоят. Още един от онези езичници ли?

Не можеше да избере по-неподходящ момент за своето появяване. Лани се беше надявала, че ще успее да се отърве от англичанина, преди Клара да излезе от стаята си.

— Не, този е англичанин, но вече си заминава.

— Не, още не. — Данемон рязко и силно отвори вратата. — Имам още няколко въпроса. — Погледът му се премести върху Клара. — Аз съм Джеърд Данемон, дук на Морланд. А вие сте…?

— Аз съм Клара Кидмън, икономката тук. Вие нямате… — Тя не довърши изречението, а смръщи вежди. — Дук? Британски дук? Наистина?

Той кимна.

— Искам да разбера къде се намира мосю Шарл Девил. Разбрах, че е напуснал острова?

— Разбира се, че не е напуснал острова — отговори Клара. — Отново отиде при вулкана.

Студеният поглед на Данемон се отмести към Лани. Той тихо каза:

— Така ли? Сигурно не съм разбрал правилно.

Но може би скоро ще се върне. По-рано днес дойде пратеник на краля и дъщеря му отиде при него да му занесе съобщението.

Лани беззвучно скърцаше със зъби. Ядоса се, когато видя сянка на досада да преминава през лицето на Данемон.

— Може да го почакате тук — доста неохотно го покани Клара, за голяма изненада на Лани. Клара рядко предлагаше гостоприемство на някого.

— Не, не мисля, че ще го направя. Работата е спешна. — Той присмехулно се поклони на Лани. — Довиждане, дами.

За последен път тя се опита да го отклони от вярната следа.

— Планините са опасни за сам човек. Можете да се загубите.

— Не съм сам. Долу на пътеката ме чакат чичо ми и един водач. — Устата му се изкриви в злобна усмивка и той добави: — Но ви благодаря за загрижеността.

Тя го наблюдава как слиза по стъпалата на верандата, а после бързо крачи по пътеката, от двете страни на която растяха палми. Гледа след него, докато той се скри от погледа й.

— Не беше добро онова, което направи — измърмори тя.

— Точно това се очакваше от тебе — отговори Клара. — На езичника, който дойде тук посред нощ, каза къде може да намери мосю Девил, но излъга цивилизования британски джентълмен.

— Този джентълмен може да се окаже…

Тя прекъсна мисълта си по средата, защото разбра, че Клара не я слуша. Търпение, каза си. Когато дойде в тази къща, разбра с какво бреме се натоварва, но още тогава реши, че на всяка цена ще издържи и ще си носи товара.

— Не беше добро — повтори тя и прекоси верандата.

— Къде отиваш?

— Да работя в градината си. — Имаше нужда от успокоението, което й носеше ровенето в почвата. Това беше единственото нещо, в което Клара не се намесваше и срещу което не възразяваше, защото то осигуряваше пресни зеленчуци за трапезата. — Освен ако не съм ти необходима в къщата?

— Казах ти вече, че тук въобще нямаме нужда от теб.

Да, беше го казвала много пъти и по много по-груби начини. Но тя беше необходима на Шарл и на Каси, ето защо щеше да издържи срещу нападките на старата жена.

И тя коленичи в лехата със зеленчуците и отправи взор към планините. Вече беше почти пладне. Каси беше заминала преди много часове. Дали вече беше намерила Шарл?

 

 

Каси намери баща си едва по здрач. Беше рисувал мястото, което наричаше „Дъхът на Бога“, толкова много пъти, че тя дори не помисли, че може да се е върнал там, за да го рисува отново. Но той беше там, изправен пред триножника на най-високото място, откъдето можеше да обхване с поглед всички тези голи хълмове, над които от черната почва се издигаха облаци пара и се носеха като фантоми из въздуха.

— Татко!

Каси първо му махна с ръка и едва тогава внимателно прекоси скалистата ивица земя, която водеше до платото. Почвата навсякъде беше хлъзгава. Парата, която извираше от пукнатините в почвата, непрекъснато обвиваше черната лава. Още първия път, когато баща й я беше довел тук като дете, тя се беше уплашила от чудатостта на мястото. Тишината, нарушавана само от вятъра и свистенето на бликащата пара, изглеждаше много по-заплашителна от оранжево-червения огън в сърцето на вулкана. Винаги й се беше струвало странно, че баща й, който докосваше нервно дори гривата на Капу, се чувства съвсем спокойно в това загадъчно място. Когато стигна върха на платото, тя каза:

— Трябва да говоря с теб.

— Добър ден, Каси — разсеяно отговори баща й. — След малко ще мога да бъда с теб. Трябва да поставя светлосянката на тази вулканична скала. Виждаш ли как по нея проблясват водните капки? Наистина е много…

— Пратеникът стигна ли до теб?

— Пратеник? — Погледът му нито за миг не се отдели от платното. — Изпратила си пратеник? Не вярвам, че…

— Крал Камехамеха изпрати пратеника. Някой иска да те намери. Англичанин.

Четката на баща й спря по средата на движението, което беше започнала да прави.

— Англичанин?

— Кралят казва, че не вярва мъжът да представлява заплаха, но че трябва да знаеш за него. Той му казал къде се намира къщата ти, а също така, че обичаш да рисуваш край вулкана.

Баща й гледаше право напред.

— Името му?

— Данемон.

Баща й затвори очи.

— Мили Боже! — прошепна той.

Тя вече не се питаше дали Данемон е заплаха. Баща й беше изпаднал в ужас. Не го беше виждала уплашен от онзи ден в Марсилия, когато се бяха качили на кораба. Той направи крачка напред.

— Защо те търси?

Той отвори очи.

— За да ме убие — каза той безизразно. — Иска да ме убие.

— Но защо?

— Ръката на мъртвия — прошепна той. — Знаех си, че ще дойде. Такава е била волята Божия.

— Не е волята Божия — ядоса се тя. — За какво говориш? Бог няма да подтикне този мъж да те убие.

— Волята Божия — повтори той, а после поклати глава. — Не искам да умирам, Каси. Вършил съм лоши неща, но не съм лош човек. Не заслужавам да умра.

— Разбира се, че не заслужаваш. И не може да си направил нещо наистина грешно. Ще слезем долу, ще се изправим лице в лице с англичанина и ще му кажем…

— Не! — Той се обърна толкова рязко, че прекатури триножника. — Как мога да се изправя лице в лице с него? Какво мога да му кажа? Грешката не беше моя. Раул ми каза, че нищо няма да се случи и аз му повярвах. Поне си мислех, че му вярвам. Раул винаги и за всичко беше дяволски сигурен, а аз никога не се чувствах достатъчно уверен. Да, вината е на Раул.

Раул. Мъжът, който ги беше изпратил на пристанището, също се казваше Раул. Каси озадачено се намръщи.

— Тогава ще кажем на англичанина, че каквото и да се е случило, не ти си виновен.

— Той няма да ми повярва. Не и без доказателства. Няма да ме изслуша. Защо, мислиш, избягах? Чичото беше онзи, който разпитваше за мен, но знаех, че момчето ще дойде да търси отмъщение. Спомням си очите му… изгарящи, втренчени в мен. — Той вдигна от земята недовършената рисунка и тръгна надолу по склона. Бързаше толкова много, че се препъваше. — Трябва да изчезна. Трябва да се крия. Знаех, че ще дойде…

Каси тичаше след него.

— Но къде отиваш?

Той се спря и замаяно, като в несвяст, се огледа наоколо.

— Не знам. Трябва да има място…

— Ако мислиш, че те заплашва опасност, иди при крал Камехамеха. Той ще те защити. Англичанинът не означава нищо за него.

— Може би — несигурно рече той. — Не знам. Изглежда, не мога да разсъждавам.

Ако продължаваше да се щура наоколо в това състояние, Данемон щеше да пристигне, преди тя да е отвела баща си на сигурно място. Тя го хвана за ръката и го разтърси.

— Аз знам Слушай ме. Иди при краля и му кажи, че англичанинът представлява голяма опасност за теб. Той ще изпрати воините си да те отърват от него.

— Не мога да направя това. Не искам да цапам ръцете си и с неговата кръв.

— И? — Побиха я студени тръпки и тя попита: — Нима предпочиташ да се пролее твоята кръв? Ще се самоубия, за да не видя как ще се случи това.

Страхът изчезна от лицето му и то се озари от лека усмивка.

— Моята неукротима Каси! — Той нежно я погали по бузата. — Ти си моята по-добра част, нали знаеш. Но не си спомням досега да си била толкова вярна, войнствена и смела. Никога не съм бил добър баща, но винаги съм те обичал.

Тези думи звучаха злокобно, като че ли той се прощаваше с нея.

— Не ставай глупав. Винаги си бил прекрасен баща.

Той поклати глава.

— Винаги само съм създавал ядове. Трябваше да…

Той спря да говори и се вцепени.

— Какво е това?

Тя също го беше чула. Острото тропане на ботуши по скалистата почва. Не можеше да бъде пратеникът на краля. Островитяните не носеха ботуши. И двамата се извърнаха към пътеката.

Никого не видяха, но тъй като вече се мръкваше, Каси не беше сигурна в зрението си. Парата се беше превърнала в гъста мъгла, която зловещо жълтееше в спускащия се здрач. Ръката й стисна по-здраво бащината.

— Слушай ме — заговори тя бързо и убедително. — Изкачи се на платото и се спусни от другата страна. Тръгни през планините, а после, като стигнеш брега, се върни по обиколния път. Аз ще се спусна надолу и ще се опитам да го заблудя. В мрака той може и да ме вземе за теб.

— Не!

— На мен нищо няма да ми се случи. Нима този Данемон ще убие невинна жена?

— Много малко знам за… Не мисля… Не.

— Тогава отиди при Камехамеха. Ще те намеря утре там и ще направим плановете си.

Тропотът на ботуши по камениста почва се чу отново, този път — по-отблизо.

— Побързай!

Тя грабна платното от ръцете му и нарочно го запрати отляво на пътеката.

— Какво правиш? Рисунката ми…

— Може да нарисуваш и други рисунки. Ще трябва да оставим следа. — Тя го избута нагоре към платото. — Върви!

Тя прескочи платното и се заспуска надолу, като ту тичаше, ту се плъзгаше по влажните от парата скали.

Дрезгавото му възклицание беше отекнало високо в това странно място. След няколко минути тя хвърли поглед през рамо и с облекчение видя, че той почти е стигнал върха на платото. Страхуваше се, че ще я последва. В следващия момент се изгуби от очите й.

Сега стъпките се чуваха още по-близо, идваха отзад, през мъглата, от подножието на хълма. Ако англичанинът беше чул възклицанието на баща й, още по-добре. В здрача и в изпаренията тя би се виждала само като неясна фигура и всеки можеше да я обърка с баща й. Тя трябваше само да му осигури преднина от четвърт час и те нямаше да могат да го настигнат, докато той не отиде при краля.

Отби се встрани от пътеката и внимателно започна да заобикаля пукнатините, от които струеше пара. Сърцето й подскочи и я завладя паника, когато разбра, че са я видели.

Глупава реакция. Та нали искаше да я видят! Погледна назад, но забеляза само три тъмни силуета, които приличаха на привидения. Бяха застанали на пътеката. Добре. Сигурно и тя беше като привидение за тях. Започна да върви по-бързо.

— Девил! — Гласът на англичанина се понесе над голите скали като рога на Габриел. — Спри, дяволите да те вземат!

Тя дори не се огледа, а започна да се изкачва по билото на планината.

Мракът се спускаше бързо.

Парата се извиваше и свистеше.

Скалистата пътека ставаше все по-стръмна и все по-хлъзгава.

Ботушите силно тропаха след нея. „Бързай! Продължавай да се движиш!“

Почти не виждаше вече. Това отпред още една пукнатина ли беше?

Внезапно, от земята пред нея, изригна облак пара!

Тя извика и инстинктивно се отдръпна. Господи, подхлъзна се…

Започна да губи равновесие.

Падаше!

Тя се търкаляше надолу по склона, протягаше ръце и отчаяно се опитваше да забие нокти в скалите.

Мрак.

 

 

— Той падна!

Ликуващ, Джеърд бързо закрачи по черните скали към сгърчената фигура, която се виждаше в подножието на хълма. Най-сетне, след години издирвания и преследвания, той щеше да хване копелето.

— Господи, хванахме го!

— Внимавай — извика му Брадфорд, който бавно и внимателно вървеше след него. — Или и ти ще свършиш там долу, до него.

— Лакоа, запали този фенер — нареди Джеърд на островитянина водач.

Той измъкна ножа, докато се приближаваше към падналата фигура. Девил лежеше неподвижно, но това не означаваше, че не е опасен Отчаяните хора винаги са заплаха за другите.

— Джеърд, чакай — каза му Брадфорд. — Мисля… Джеърд вече беше спрял на няколко метра от Девил. Само че това не беше Девил. Това беше едно момиче, чиято черна коса покриваше лицето му, а черните му дрехи за езда бяха разкъсани.

— Това дъщерята ли е? — попита Брадфорд, когато двамата с Лакоа се изравниха с Джеърд.

— Кой друг, по дяволите, може да е?

Силното разочарование, което изпитваше, беше примесено със загриженост. Джеърд коленичи до неподвижната фигура.

— По дяволите, нали извиках неговото име? Тя трябва да е знаела, че преследваме него.

— Предполагам, че Девил отдавна е избягал — промърмори Брадфорд. — Тя ни накара да я преследваме повече от двайсет минути.

Момичето простена и неспокойно замята главата си. Поне беше жива, с облекчение разбра Джеърд. Той отметна назад косата, която закриваше лицето. И замръзна.

— Какво не е наред? — попита Брадфорд.

— Това не е дъщерята на Девил.

— О, да! — Лакоа направи крачка напред. — Тя е. Познавам я. Тя е приятелката на моята сестра Лихуа. Това е Каноа, дъщерята на онзи, който рисува. — Той повдигна загрижено вежди. — Лихуа е много привързана към нея. А това не е добре.

— Не, не е добре — прошепна Джеърд.

Нищо в създалата се ситуация не беше добре. Нито нараняването на Каноа, нито неговата заблуда, нито бягството на Девил.

— Да я отнесем при Лани — каза Лакоа. — Тя ще знае какво трябва да се направи.

Лани сигурно беше полинезийката, която беше видял в къщата, любовницата на Девил, реши Джеърд. Лакоа беше прав. Къщата не беше близо, но беше по-близо от селото. Той провери раната на слепоочието на Каноа. Беше престанала да кърви, а и не беше много дълбока. Безсъзнанието й беше причинено от самото падане.

Той я взе на ръце и се изправи.

— Да вървим.

Брадфорд се намръщи.

— Сигурен ли си? До къщата има много мили. Може да направим лагер тук и да изпратим Лакоа за помощ.

— По-бързо ще стане, ако ние я занесем. — Той тръгна надолу по хълма. — Ти показваш пътя, Лакоа. Мракът по тези места е толкова черен, все едно сме в дъното на пещера.

 

 

Татко я носеше на ръце, притискаше я до себе си. Тя беше в безопасност. Мракът вече не я плашеше.

Не, не можеше да е татко. Не беше я носил на ръце, откакто беше малко момиченце. От времето, когато Клара му казваше, че глезенето ще я развали. Сигурно е някой друг…

Опита се да повдигне клепачи, но се отказа. Беше прекалено трудно.

— Аз ще я понося малко. Сигурно вече си се уморил.

— Ужасно съм уморен. Иска ми се да пусна да се търкаля по склона.

— Тогава защо не я оставиш? Още преди час ти казах, че ще е ужасно трудно да я носиш и ще ти коства голямо напрежение. Трябваше да направим така, както първо предложих.

Никакъв отговор, освен една тиха ругатня.

И двата гласа бяха дълбоки, мъжки, но нито един от тях не беше на татко.

Опасност. Имаше нещо, което трябва да си спомни…

Този път успя да вдигне клепачи. Е, този, който носеше фенера, беше Лакоа. Познаваше го от дете. Беше играла с него в селото.

— Лакоа — прошепна тя.

— Не говори. — Думите достигнаха до нея отчетливо. Като че ли вибрираха във въздуха.

Погледна нагоре и срещна погледа на мъжа, който я носеше. Сини очи, ясни и студени като езерните води в долината от другата страна на планината. Спомняше си тези очи, но не можеше да си спомни защо те я караха да изпитва такава несигурност.

— В съзнание ли е?

Тя видя още едно лице. Твърди черти, къдрава, прошарена коса, очи с цвят на силен чай. Ръцете я хванаха по-здраво.

— Едва ли може да се каже.

До нея достигна мирисът на тялото му — на мускус и обработена кожа. Мирисът също й беше познат… Защо не можеше да го свърже с образа на мъжа? Веднъж той беше близо до нея и й беше говорил, а думите му бяха смущаващи…

— Кои са… — прошепна тя.

Той я погледна. Очите му просветнаха като острие на нож. Светеха от гняв… и още нещо.

Тя затвори очи, за да прогони образа му. Не можеше да се справи с обърканите чувства, които присъствието му я караше да изпитва. Мракът бързо се спускаше върху нея и тя трябваше да концентрира усилията си да го държи далеч от себе си.

Само след няколко секунди битката беше изгубена. Мракът беше победил.

Още при първото почукване на Джеърд вратата се отвори.

— Какво сте й направили? — попита ги полинезийката, отчаяно впила поглед във фигурата на Каси. — Защо сте я наранили? Тя не ви е сторила нищо…

— Аз не съм я наранил. — Джеърд мина покрай нея и се отправи към дневната стая. — Тя сама се удари. Това проклето момиче падна по склона на планината и си удари главата.

— И вие нямате нищо общо с това? — саркастично запита Лани.

— Тя подскачаше по скалите в мрака Опитваше се да ни заблуди, че е Девил.

Той положи Каси на дивана.

— Предполагам, че това е дъщеря му?

Лани коленичи до Каси.

— Разбира се, че е дъщеря му.

Потвърждението й не го изненада, но се беше надявал, че Лакоа е направил грешка.

— Дойде ли в съзнание по пътя дотук? — попита Лани.

— Само веднъж. Но като че ли умът й беше объркан. Изпратих Лакоа и чичо си при крал Камехамеха, за да доведат лекар.

— Виждала съм много рани по главата и преди. Щом е дошла в съзнание, опасността не е много голяма. Сънят е лекарството, от което има нужда.

Лани го погледна:

— Шарл?

— Не го заловихме — Той я погледна право в очите — Но ще го заловим.

— За да счупите и неговата глава, нали?

— Аз не съм счупил… — Той си пое дълбоко дъх и се опита да контролира чувствата си — Нямам навикала чупя главите на момичетата, дори на тези, които го заслужават.

— Защото се е опитала да спаси живота на баща си.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Да, това не е престъпление, но е много глупаво. Можеше да умре.

Тя наклони глава и с любопитство го изгледа.

— Ти си загрижен за нея.

— Не съм загрижен Всеки, който е достатъчно глупав да рискува всичко заради мъж… Защо просто стоиш там на колене? Направи нещо! Поне измий кръвта от лицето й.

— Ще го направя — Тя направи кратка пауза и каза: — Ако искаш да помогнеш, дръж Клара настрани от мен. Ще ме чуе, а мисли, че никой, освен нея, не върши нещата, както трябва.

Клара? Той смътно си спомняше жената.

— Икономката? Много добре.

— Занеси Каси в нейната стая. Там ще се чувства много по-удобно.

Джеърд отново вдигна Каси и последва Лани по късия коридор. След като положи Каси на тясното легло, той отстъпи назад. Господи, тя беше толкова бледа!

— Сега излез от стаята — нареди Лани. — Тя ще се почувства объркана, ако види непознат, като дойде в съзнание.

Джеърд се колебаеше. Не искаше да си отива, дявол да го вземе.

— За теб няма място тук — В нежния глас на Лани се криеше студенина. — Ти си врагът, а аз не искам тя да се плаши, докато не е добре.

Разбира се, той беше врагът. Нима тази жена мислеше, че той го е забравил?

— Докато не намеря Шарл Девил, за мен тук ще има място. — Той се завъртя на пети. — Ще те оставя да правиш каквото искаш, но не забелязах Каноа да е обременена със страх.

Когато той затвори вратата след себе си, Клара Кидмън се появи в коридора.

— Какво става? — остро запита тя. — Какво правите тук?

Той отвори уста да отговори също толкова грубо, но после промени намерението си. Жената беше кисела като неузряло грозде, но в къщата на врагове не можеше да се държиш както и да е. В усмивката си той вложи цялата убедителност, на която беше способен.

— А, тъкмо идвах, за да ви разкажа всичко, мис Кидмън. Изглежда, сме изпаднали в отчайващо положение и се нуждаем от някой, който притежава вашата интелигентност, за да се справим с него.

 

 

Ароматът на лавандула, който се носеше от сапуна, и ароматът на джинджифил се смесиха и достигнаха до обонянието на Каси още преди тя да отвори очите си.

— Лани.

Красивото, спокойно лице на Лани. Лани, която обтриваше челото й със студена кърпа Всичко беше наред. Тя беше в безопасност, беше обградена с любов… После, още в следващия миг, разбра, че не всичко е наред, тъй като пулсираща болка затупка в слепоочието й.

— Боли ме главата — простена тя.

Лани се усмихна.

— Не е изненадващо, след като ти си положила доста усилия да я разбиеш. Боли ли те гърлото?

Тя преглътна.

— Малко.

— Успях да налея в него само малко вода. И това е всичко, което си приела през последните няколко часа.

Тя взе една чаша от масичката до леглото.

— Пий.

Не беше вода, а подправено със захар кокосово мляко, позна Каси. Май беше болна. Още от детството й, Лани винаги й даваше една и съща напитка, когато не се чувстваше добре. Беше измислила цяла история заради Клара, на която беше казала, че питието е горчиво, но е много лековито. Каси си спомняше как се бяха смели тайно, когато тя проявяваше неохота и не искаше дори да вкуси млякото. Устните й се извиха в усмивка и сега, но после чертите на лицето й застинаха.

— Каква отвратителна течност!

Лани премигна.

— Но то е полезно за теб.

Тя отпи още една глътка.

— Болна ли съм?

— Нима не помниш? Отишла си в „Дъхът на Бога“. Паднала си и си ударила главата си. Но не се тревожи, докторът беше тук само преди няколко часа и каза, че не е опасно. — Тя сбърчи нос. — Аз нямах нужда той да ми казва това.

„Дъхът на Бога“. Какво ли е правила там?…

Тя рязко се изправи до седнало положение.

— Татко!

— Лягай долу! — каза Лани. — Всичко е наред Поне така мисля аз. Англичанинът още не е намерил Шарл. Знаеш ли къде е той?

— Да.

Пренебрегвайки нареждането на Лани, тя отметна завивките и спусна крака на пода. Но трябваше да се хване за дюшека, тъй като главата й се замая. Когато пред очите й се проясни, тя внимателно и бавно легна и попита:

— Откога съм тук?

— Данемон те донесе късно миналата нощ. Сега е малко след обяд. Намерил те е да лежиш в безсъзнание в подножието на планината. Ударила си главата си в някаква скала.

Каси изведнъж си спомни как беше вървяла по острите ръбове на скалите.

— Той беше много ядосан…

— Беше извънредно ядосан — каза Лани. — Първо дойде тук и когато не откри Шарл, тръгна към вулкана.

Тя здраво стисна устни.

— Опитах се да го задържа, но Клара му каза, че си тръгнала сутринта и си бързала да му занесеш съобщението на кралския пратеник.

— Прекрасно.

Лани сви рамене.

— Тя е много очарована от Негово благородие. Предполагам, че не трябва да се изненадваме. Той е английски дук, а за нея дори английските селяни са за предпочитане пред кралете на чуждите държави.

— Ти не й ли каза, че той е враг на татко?

— А нима тя ми е вярвала някога? Аз съм езичница.

Въпросът наистина беше глупав. Каси се съмняваше, че Клара би изслушала и нея.

— Но той наистина ли е враг на баща ти? — попита Лани — Какво ти каза Шарл?

— Каза, че Данемон иска да го убие.

Лани пребледня.

— Защо?

Каси поклати глава.

— Той непрекъснато повтаряше, че такава е волята Божия.

— Данемон не е ангел, слязъл от небесата. Напротив, доколкото мога да съдя. Но може да бъде много чаровен, когато пожелае и полага особени усилия, за да завърти главата на Клара.

Тя замълча за момент.

— Той е много хитър, нали?

Каси не можеше да отрече, че този въпрос е много важен. Лани подозираше, че нещата не са такива, каквито изглеждаха на пръв поглед, и Каси знаеше, че ще трябва да й разкаже за онази среща на брега. Но не искаше да го направи. Искаше просто да забрави онези минути.

— Откъде мога да знам?

Лани повдигна вежди.

— Когато те донесе тук, той те нарече Каноа. Разбира се, Лакоа може и да му е казал твоето име, но начинът, по който Данемон изрече името… Като че, ли то му е особено скъпо. Какво знаеш ти за Данемон?

Тя извърна глава и неохотно рече:

— Аз… го срещнах на брега. Говорихме няколко минути — после избухна. — Той е чужденец. Не знам нищо за него.

— Но сега знаеш, че той е врагът на баща ти.

— Разбира се, сега знам — гневно рече тя. — Нима мислиш, че аз бих…

— Шшт! — Лани сложи пръстите си на устните на Каси. — Ти не ми разказа за тази среща, а аз трябва да бъда сигурна. Той е мъж, който знае как да подчини жените на своята воля. Дори Клара се топи пред него. Вярва на всичко, което той й каже.

— Не мога дори да си представя, че това е възможно.

— Ще видиш. — Лани седна на леглото. — Трябва да поговорим за баща ти, преди те да са разбрали, че си дошла в съзнание.

Очите на Каси се спряха на вратата.

— Англичанинът е още тук?

Лани кимна.

— Тук е още откакто те донесе. Каза ми да му предам, когато дойдеш в съзнание. — Тя се усмихна — Има още двама моряци от неговия кораб, които обикалят наоколо, за да „ме защитават“.

— Значи, мислят, че татко ще се върне.

— А той ще се върне ли?

Каси поклати глава.

— Казах му да отиде при Камехамеха и да ме чака там. Може ли да разчитаме, че кралят ще ни отърве от Данемон?

Лани смръщи вежди.

— Камехамеха е силно привързан към Шарл, но няма да му помогне срещу англичанина. Иска да получи британски пушки, за да води успешни войни.

— Но ще скрие татко, докато англичанинът напусне острова?

— Ще го крие, докато е удобно за него. Но откъде знаеш, че Данемон ще замине? Рядко съм виждала по-решителен мъж.

— Ще се умори да търси татко — каза тя с увереност, която всъщност не чувстваше. Мъжът, когото беше срещнала на брега, не беше от онези, които лесно се предават.

— Ами ако Шарл започне да се тревожи за теб и дойде тук?

— Тази възможност безпокоеше много и самата Каси.

— Можеш ли да му изпратиш съобщение?

Лани поклати глава.

— Съмнявам се, че съобщението ще успее да стигне до Шарл, без да заведе и Данемон до него. Англичанинът внимателно следи действията ни.

— Значи аз трябва да отида при него.

— Та ти дори не можеш да се изправиш на крака.

— Тогава ти ще наблюдаваш англичанина, докато аз се оправя. Мисля, че утре ще бъда по-добре.

— Аз ще отида при Шарл.

Каси поклати глава.

— Той очаква мен. Трябва да говоря с него и да решим какво ще правим.

А после прошепна:

— Той е много уплашен, Лани.

Лани хвърли поглед към вратата.

— Има право да се страхува от този човек — изправи се на крака. — Ще ти донеса вода да се изкъпеш и малко супа. Ще се опитам да задържа Данемон — да не идва при теб чак до вечерта. Опитай се да си починеш.

Почивка?

Каси отпусна глава на възглавницата Щеше да се опита, но едва ли щеше да успее да си почине. Щеше да й е необходима цялата й сила, за да води битката и занапред. От това, което Лани беше казала, излизаше, че Данемон ще ги държи като затворници тук, в къщата. А това щеше да се окаже опасен капан за баща й, ако той се опиташе да дойде да я види.

 

 

След като се изкъпа и нахрани, Каси се почувства много по-добре. Но все още не можеше да става от леглото. Вече беше късен следобед. Високи мъжки гласове се чуваха под прозореца на стаята й и това я накара да се опита да се изправи. Тя бавно седна и спусна крака на пода. Нямаше световъртеж. Добре.

Облече една тъмносиня рокля върху нощницата си и се изправи. Прилоша й малко, но се овладя. Бавно и внимателно тръгна към прозореца и вдигна капаците.

Двама мъже, доста неугледно облечени, вървяха из градината на Лани. Реши, че са моряците от „Джоузефин“, за които Лани беше споменала.

— Виждам, че си много по-добре, отколкото ми беше предадено.

Тя рязко се извърна от прозореца и видя Джеърд Данемон да стои на прага. Той имаше малко разпуснат вид и липсата на елегантност го караше да изглежда още по-заплашителен. Беше без жакет, ризата му беше разгърдена, а по бузите му тъмнееше набола брада.

Очите му бяха толкова студени, колкото ги помнеше. Тя инстинктивно стисна с ръка предницата на роклята и я придърпа плътно около себе си.

— Добър вечер, ваше благородие.

— Нима мислеше да избягаш през този прозорец? — Той влезе в стаята и затвори вратата. — Не бих те посъветвал да го правиш.

— Това е моят дом. Защо да излизам през прозореца като крадец?

Започваше да чувства слабост в коленете, затова прекоси стаята и седна в края на леглото.

— Просто гледах тези нахални хора, които тъпчат градината ни. Стъпкаха зеленчуците на Лани.

— Ще ги компенсирам.

— Ще можеш ли да й компенсираш мъката и разочарованието, часовете, които е прекарала в копане, садене и плевене?

— Златото може да успокои повечето разочарования.

Тя поклати глава.

— Може би в твоя свят. Не тук.

— Е, тогава ще й се наложи да остане разочарована. — Той се приближи към нея. — Не съм дошъл тук да обсъждам зеленчукови градини.

Тя предизвикателно го погледна.

— Това е всичко, което съм съгласна да обсъждам с теб.

— Къде е баща ти?

Тя мълчаливо продължи да го гледа.

— Съветвам те да ми кажеш. Ще бъде по-лесно за теб.

— Не искам нещата да бъдат лесни за мен. Ти нямаш работа тук. Върни се в Англия.

— Напротив, имам много важна работа тук.

— Убийство?

Той остана мълчалив, но само за миг.

— Отмъщение.

— Познавам баща си. Той никога не би направил нещо, което да му заслужи смъртната присъда.

Чертите на лицето му се втвърдиха.

— Да, наистина, той трябва да е много мил и жертвоготовен баща. Избяга като страхливец и те остави да ни заблуждаваш. Можеше да умреш в планината.

— Не беше негова грешка, че се подхлъзнах. Той не искаше да ме остави. Аз го накарах.

— Но ти не беше така важна за него, както неговият собствен живот.

— Баща ми ме обича. Казах ти, че аз го накарах да се скрие.

— Обича те толкова много, че изчезва в хълмовете и те оставя да тичаш полугола из острова, където всеки мъж може да те обиди или дори да те изнасили — ядосано рече той.

— Голотата не е срамна, а и нито един островитянин не би ме взел насила.

Тя го изгледа презрително и добави:

— Те не са като вас, англичаните.

— Аз не съм те взел насила. Въобще не съм те вземал. Помислих, че си дете. Още една лъжа. Според онова, което ми казаха, ти си била на осем години, когато сте напуснали Марсилия. Значи сега наближаваш двайсет.

— Аз не съм те излъгала.

— Но не направи опит да ме разубедиш.

— Защо трябва да ме интересува какво мисли някакъв си чужденец?

— Имаш късмет, че точно този чужденец повярва, че си невинно дете, а не полугола развратница, каквато всъщност си.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш какво искам да кажа.

Тя рязко си пое дъх, а бузите й почервеняха.

— И какво щеше да направиш? Да ме изнасилиш? Да убиеш бащата и да обезчестиш дъщерята? Какъв прекрасен човек си.

— Аз не изнасилвам жените. — Устните му бяха здраво стиснати. — А и откъде можех да знам, че си детето на онова копеле? Уважаваните жени не скитат по брега през нощта, преоблечени като туземки.

— Аз не бях преоблечена. Бях с приятелките си, които са също толкова уважавани, колкото и твоите англичанки. Ти си нашественикът, чужденецът. И си като всички чужденци. Идваш тук и спиш с жените, даваш им шепа мъниста и после отплаваш.

— Тези жени, за които твърдиш, че стават мои жертви, са не само нетърпеливи, но дори агресивни. А аз не съм дошъл тук, за да се възползвам от техните качества. Знаеш защо съм тук.

— Аз няма да ти позволя да го направиш — гневно изсъска тя. — Баща ми има приятели тук. Дори кралят го обича.

— Но той обича много повече английските пушки, с които ще може да воюва срещу вожда от съседния остров.

Каси се беше надявала, че той не е успял да разбере това. Лани беше права, той беше много хитър.

— И ти ще му дадеш пушките?

— Да кажем, че съм съгласен на почти всичко, за да получа баща ти.

Мъртъв. Искаше да каже, че ще убие баща й, разбра тя и се почувства зле.

— Защо? Ти не го познаваш. Той е мил човек, който иска да живее спокойно и да рисува.

Погледът на Данемон беше безмилостен.

— Той е касапин и заслужава да бъде заколен на свой ред. — Обърна се и тръгна към вратата. — Връщай се в леглото и избий от главата си всички надежди, че ще успееш да отидеш при него. Моите хора имат заповед да попречат на когото и да било от вас да се измъкне.

— Значи е вярно? Ще бъдем затворници тук?

— Аз не бих използвал точно тези думи. Капанът е заложен. Ще видим колко те обича баща ти.

Тя гледа, докато вратата се затвори след него и потрепери.

Капанът е заложен. Това не трябваше да се случва. Трябваше да намери начин да се измъкне от къщата и да отиде до селото на Камехамеха.

 

 

Когато Джеърд излезе на верандата, Брадфорд вдигна поглед към него и го попита:

— Как е тя?

— Инати се — тросна се Джеърд и седна на стола срещу чичо си. — А иначе, бих казал, се възстановява доста бързо.

— Тя обича ли баща си?

— Да. — Джеърд си наля малко уиски. — Само Господ знае защо. Той явно я пренебрегва през по-голямата част от времето и я възпитава така, все едно е дивачка.

— Животът на диваците може да бъде и много приятен. — Брадфорд се облегна и вдигна чашата си. — А и за жените не е нетипично да обичат мъже, които не заслужават това, и на всичкото отгоре да им бъдат предани. Макар че повечето от тях не биха стигнали чак до такива крайности като нея. Тя сигурно е много смела. Аз не бих искал да бягам по онзи склон в тъмното — потрепери той.

Джеърд отпи доста голяма глътка.

— Общо взето, не беше чак толкова тъмно.

— За мен мракът беше достатъчно гъст. — Брадфорд наклони глава. — Ти все още си й ядосан. Защо? На нейно място и ти щеше да постъпиш така.

— Но не съм на нейно място. Моят баща не е касапин.

— Той също не беше ангел — тихо каза Брадфорд. — Джон беше смелчага, но си имаше своите недостатъци. Макар че ти беше само на тринайсет години, трябва да си разбрал, че той беше арогантен и проклет като дявол. Беше и женкар, много по-развратен дори от мен.

— Това не означава, че е трябвало да го убият. — Той пак отпи от чашата. — Беше в Данжо, за да спаси живота на няколко души, а Девил го предаде. — Ръката му стисна силно чашата. — Ти не беше там. Не видя как го нарязаха на късчета, иначе и ти щеше да се научиш да мразиш силно като мен.

— Може би. — Очите на Брадфорд изразяваха съчувствие. — Бих искал аз да съм този, който е бил свидетел на това, момче. Но не трябва да мразиш дъщерята заради греховете на баща й.

— Не трябва ли? — Той сведе очи към кехлибареното питие в чашата си. — Стой настрана, Брадфорд. Не искам да се бъркаш в тази работа. Тя е ключът, който ще ме заведе при Девил.

— А какво ще стане, ако не иска да ти сътрудничи?

— Ще направя онова, което трябва.

Брадфорд се намръщи.

— Това не ми харесва. У теб се е насъбрал прекалено много гняв.

Довърши брендито в чашата си и си наля още.

— Чаках прекалено дълго.

— Не бива да наказваш невинните наред с виновните.

— Само ако невинните помагат на виновните.

— Изглеждаш ми много по-ядосан на нея, отколкото на него.

Защото така трябваше да бъде, дявол да го вземе. Гневът, който изпитваше към Девил, беше студен и остър, подхранван през годините. Но гневът, който изпитваше към момичето, трябваше да бъде силен и горещ, непрекъснато поддържан. През последните двайсет и четири часа тя беше предизвикала в душата му гняв, съжаление, страх. Но и възхищение — такова, каквото не изпитваше дори към чичо си. Гневът беше безопасен. Ако се поддадеше на някои от по-нежните чувства, щеше да бъде изгубен.

Но страстта не беше нежно чувство. Тя можеше да бъде гореща, бясна и твърда като стомана.

Мисълта изникна бързо в съзнанието му. Ясно беше, че през цялото време се е таяла в главата му. Тя не беше дете, не беше забранено да проявява влечение към нея. Можеше да се протегне и да я вземе…

Господи, за какво мислеше? Коя друга можеше да бъде така недостъпна, като дъщерята на Девил? Той беше неин враг и не се преструваше, че е нещо друго. Отчаянието се върна и предизвика буря в душата му. Трябваше да прогони тези недостойни мисли.

— Пиеш вече трета чаша уиски — отбеляза Брадфорд, изпълнен с любопитство. — Нима отново ще изпаднеш в поквара?

Дори не беше усетил кога си е налял още една чаша уиски. Не, сега не биваше да пие повече. Беше прекалено близо до целта и главата му трябваше да е бистра през следващите няколко часа. Бутна чашата настрани.

— Не.

— Лошо — въздъхна Брадфорд. — Тъжно е, когато човек трябва да пие сам.

— Справяш се добре — каза Джеърд и се изправи. — Хайде, идвай.

Къде отиваме?

— До конюшнята.

Брадфорд засия, а Джеърд очакваше точно това от него.

— Има ли нещо, което си заслужава да се види?

— Снощи мислеше, че има. Има прекрасна походка…

Челото на Брадфорд се набръчка от усилието да мисли. Беше озадачен.

— Казал ли съм? Кога… — Очите му се отвориха широко — На брега? Жената?

Джеърд не му отговори. Слезе по стъпалата и закрачи към конюшнята.

— Идваш ли?

Брадфорд подсвирна тихо и го последва.

— Започвам да разбирам. — Той приглушено се засмя. — Казал си истината, когато твърдеше, че той я възпитава като дивачка. Мисля, че това се отнася за нейните маниери.

— Не искам да говоря за нея повече. Отиваме да видим коня.

— А, да, конят. — Но трябва да признаеш, че онази среща е била интересно съвпадение. Много необичайно. Като че ли предопределено от съдбата.

Джеърд даде крайно неприличен отговор.

— Не бъди толкова груб. На този свят има много хора, които вярват в съдбата.

— Ти не си един от тях.

— Не съм, но бих искал да бъда. Иска ми се да вярвам в нещо — замечтано рече Брадфорд. — Ще бъде приятно, не мислиш ли?

— Мисля, че си пил прекалено много бренди.

— Вероятно си прав. Винаги изпадам в меланхолия след петата чаша. Ти въобще изпадаш ли понякога в меланхолия, Джеърд?

— Не.

— Разбира се, че не. Никога не си позволяваш такива сладникави чувства. Позволяваш си само животинска страст, възхищение от красотата, глад за знания… и дори привързаност към самия себе си. — Той отвори вратата на конюшнята. — Но нищо, което да достигне до дълбочините на душата ти. Никакви сантиментални глупости.

— Ти ме научи на това!

— Не, аз те учих единствено на предпазливост. Някога, когато съм трезвен, ще трябва да поговоря с теб за опасността от… О, какво е това тук?

— Нещо, което не ви принадлежи. — Лани се извърна от яслата на коня и пусна кофата с овес на пода. — Не е ли достатъчно, че наранихте Каноа? Нима искате да откраднете и коня й?

— Аз не съм я наранил — каза Джеърд, сдържайки се да не избухне. — И дойдохме само за да огледаме животното на дневна светлина. Нима мислиш да излезеш да пояздиш и да отидеш при любовника си?

— Не, просто хранех коня. — Тя тръгна към вратата. — Никой, освен Каноа, не язди Капу.

— Колко жалко — прошепна Брадфорд и нетърпеливо се приближи към коня. — Джеърд, той е прекрасен. Погледни извивките му… — Протегна ръка, за да докосне бялата звезда между очите на коня. — И се движи с…

— Не го докосвай! — Лани бързо отиде до него и дръпна ръката му.

— Нямаше да го нараня.

— Знам — мрачно отговори Лани. — Но нямам желание да превързвам ръката ти. Той ще те ухапе. Капу не обича непознатите.

— Но очевидно харесва теб. — Брадфорд я погледна с интерес, а след това леко й се поклони. — Аз съм Брадфорд Тиндейл Данемон.

— Знам кой си. Ти си чичото.

Той въздъхна.

— Това е моята доста досадна роля в живота. Братът, чичото, никога Брадфорд Данемон необикновеният, смелият рицар, мъдрецът и…

— Стои далеч от Капу — прекъсна го Лани. — Пил си прекалено, а Капу много обича пияниците.

— Ако е така, с него ще се разбираме великолепно.

Усмивката на Лани беше злорада.

— Но Капу обича пияниците само когато са мъртви. Стъпкал е предишния си господар толкова жестоко, че не са могли да го разпознаят.

— Кой е бил предишният му господар? — попита Джеърд и направи няколко крачки към жребеца.

— Един англичанин, който беше спрял тук по пътя си към Австралия. Когато се напиел, биел безмилостно Капу. Един ден бил особено невнимателен и Капу също се отнесъл безмилостно с него. Кралят се опита да го вземе за себе си, но конят беше злобен. Решиха да го убият, но Шарл отиде при Камехамеха и го помоли да му продаде коня.

— Нищо от онова, което съм чувал за Девил, не показва привързаност към конете — каза Джеърд.

— Но той е привързан към Каси, а тя много обича жребеца. А това е ужасният мъж, когото вие искате да убиете.

Джеърд се придвижи и застана точно пред жребеца. Лани добави:

— Прекалено си близо Казах ти…

Тя прекъсна изречението по средата и изумено загледа как Джеърд протегна ръка и помилва коня по муцуната. Капу тихо изпръхтя и нежно побутна ръката му.

— Чудо!

— Не! — Джеърд не отделяше очите си от тези на коня. — Ние просто се разбираме.

— Джеърд е много добър с конете — каза Брадфорд.

— Кахуна — прошепна Лани.

Това беше същата дума, която Каси беше произнесла на брега, спомни си Джеърд. Тя го беше погледнала, а в погледа й се четяха отчаяние и страх. И той се беше почувствал така, сякаш е проявил жестокост към безпомощно дете. Дразнещият спомен накара гласа му да прозвучи грубо:

— Глупости.

Брадфорд тихо се засмя.

— Той със сигурност не е свещеник. Макар че, като го гледам как се справя с конете, си мисля, че черпи умението си от някое свято място. Но той се справя блестящо и на игралните маси…

Джеърд му хвърли поглед, пълен с изненада.

— Интелигентност.

— Късмет — отговори Брадфорд.

Лани гледаше ту единия, ту другия и най-накрая сви рамене.

— Нито едната, нито другата дарба ще ти помогнат тук. Онова, което искаш да сториш на Шарл, е лошо и Господ няма да е с теб. — Тя тръгна към вратата. — Пробвайте докога късметът ще бъде с вас, Ваше благородие. Оставете пияния да милва Капу.

Брадфорд я следи с очи, докато тя излезе от конюшнята.

— Необикновена жена. Чувствам се странно ободрен. — Той се засмя — Но се чувствах така и преди да я срещна, затова ми е трудно да преценя… — Обърна се пак към жребеца и рече: — Великолепно животно.

— Да.

— Ти го искаш.

— О, да.

Сега, след като го беше огледал отблизо и на дневна светлина, той не беше сигурен, че неговата Моргана би могла да се мери с него. Още едно разочарование се прибави към многото, които го бяха сполетели в последно време.

— Трудно положение.

— В това няма ни най-малко съмнение. — Той помилва жребеца за последен път и се отдалечи. — И ще става все по-трудно. Искам да отидеш при краля и да направиш дискретни запитвания за Девил. Искам кралят да знае, че сме тук, в къщата на Девил.

— Ако Девил е под неговата закрила, може и да ме застрелят, преди да ми дадат какъвто и да е отговор. Той сигурно знае, че намеренията ти далеч не са приятелски.

— Не мисля, че съществува някаква опасност. Той няма да се откаже от възможност да се сдобие с английски пушки. Ако предпочиташ, да отида аз?

— Не, аз ще го направя. Това, че смело съм се изправил срещу диваците, ще е прекрасна история, която ще мога да разказвам в Лондон. Ти ще останеш тук да наблюдаваш момичето.

Джеърд кимна.

— Щом Девил си е направил труда да моли за този кон заради дъщеря си, значи изпитва някакви чувства към нея. Ако си помисли, че тя е в опасност, може и да дойде тук.

— Започваш да говориш за него така, като че ли притежава някакви човешки качества.

— Винаги съм знаел, че той е човек. Обикновено у всеки човек съществува равновесие между доброто и злото. Когато бях момче, намирах, че Девил е прекалено изненадващ като личност.

Внезапно в съзнанието му изплува споменът за Шарл Девил, изпънат на стола в онази стая в Данжо. Моливът на Девил се движеше бързо по листа, а брадатото му лице беше оживено и радостно, докато той се шегуваше с Джеърд.

— Това не означава, че не съм разбрал какъв всъщност е той.

— Но е трудно да убиеш човек, който не е отявлен негодник.

Усмивката му беше много тънка.

— Аз ще се опитам.

Той се обърна и закрачи към вратата.

— Ако откриеш нещо, осведоми ме. В противен случай ще те очаквам да се върнеш тук утре вечер.