Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wyndham Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 117 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Каултър. Цената на рая

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне

VII

— Не, милорд — каза господин Уикс, гледайки младия граф открито. — Моля ви да откриете ума и сърцето си за думите ми. Опитайте се за кратко да превъзмогнете гнева си и чувството, че сте предаден. Разберете, съществува разрешение, което е възможно да не ви се стори погрешно или безчестно.

— Изход от тази дяволска каша? Искате да кажете, че чичо ми първо ме унищожава, а после ми дава в ръката оръжие, за да се самоубия в нещастието си?

— Не, милорд. Разрешението се състои в женитба.

— А, прословутата богата наследница, така ли? Доста интересен ключ за излизане от клетката, в която съм напъхан. Наистина ли чичо ми не е забранил да се оженя за някоя наследница? Допуснал е слабост при съставяне плана за отмъщението си. Значи просто трябва да отскоча до Лондон, да огледам най-богатите щерки, изложени за продан, и да направя избор. Сдобивам се с жена, с парите й, а ще разполагам и с издръжката си на джентълмен. Очарователно разрешение, господин Уикс, толкова очарователно, че ще ме накара да повърна всеки момент.

— Маркъс, моля те, слушай.

— Херцогиньо, много е близък мигът, в който ще направя на сол удивително отблъскващата китайска ваза върху ей онзи там префърцунен пиедестал. Доколкото знам, чичо ми доста е държал на нея. Съвсем скоро ще прелее чашата на търпението ми. Предлагам ви незабавно да се махнете оттук. Не бих желал да загрозя вашето…

— Млъкни, Маркъс! Не мога да се махна, защото разрешението засяга колкото теб, толкова и мен.

Тези думи най-сетне предизвикаха интерес у него.

— Някой ще ми обясни ли какво означава това?

— Тя иска да каже, милорд, че чичо ви е оставил вратичка за спасение. От вас наистина се очаква да се ожените за наследница и той ви я е избрал. Няма да преживеете никакви неприятности, милорд, ако просто се ожените за Херцогинята.

Маркъс го загледа втренчено. Господин Уикс навлажни устните си в желанието си да аргументира току-що казаното, но погледът на младия граф го накара да замълчи. Очите на Маркъс бяха кръвясали, а от устата му не излизаше думичка. Херцогинята, нещо обичайно за нея, не издаваше и звук. Само че непоклатимото й спокойствие при това развитие на събитията никак не въздействаше положително на графа. Напротив, изкарваше го от кожата му.

След още минути на непоносимо мълчание първите думи на Маркъс натежаха от язвителна подигравка.

— Да се оженя за нея? Да се оженя за Джозефина? — измери я от горе до долу, задържайки погледа си на всяка извивка на тялото й. — Да се оженя за човек с толкова грозно име? Представям си колко отвратително ще звучат признанията ми в любов, когато произнасям Джозефина. Признавам, че това или ще ме накара да треперя от погнуса, или да се кикотя като ненормален. Сигурен съм, че се шегувате, господин Уикс. Подозирам, че става дума за някой от поредните капани, заложен от чичо ми. Е?

— Не е шега, милорд. Това е всичко, което имах да ви казвам. Не можете ли да продължите да се обръщате към братовчедка си с Херцогиньо? Уверен съм, че не намирате измисленото й от вас име за грозно. Чуйте ме, милорд, трябва внимателно да обмислите тази възможност, залогът е твърде голям, трябва…

— Проблемът не е в отвратителното й име, господин Уикс, а в човека. Погледнете я. Какво виждате? Камък, ледена буца. Не кръв, а ледена вода тече във вените й. Тя дори духом не е тук. Вероятно си мисли за проклетите си цветя, ако изобщо мисълта й се занимава с нещо. Смъртните човешки същества не събуждат интереса й. Някой би могъл да напише това на хартия и да го окачи на врата й, без да я накара да се помръдне. Птици могат да си почиват върху главата й и тя няма да го забележи. За Бога, та тя се притеснява много повече за розите в градината си, отколкото някога ще изпита тревога за някое човешко същество. Напълно съм уверен, че говоря истината — след кратко замисляне добави. — Всъщност, не мисля, че се тревожи и за розите си даже. Просто я привлича студената им красота. А те могат и да я убодат, нали? Бодлите също предизвикват интерес. Но би ли могло да съществува нещо по-отблъскващо за мъжа, господин Уикс? Никак не сме най-съвършеното творение на природата. Външността ни, дарованията ни…

— Милорд! Моля ви, успокойте се. Зная, че изпитвате шок, но трябва да признаете, че разрешението е…

Тя седеше, притиснала се силно към канапето. Без да мърда, само дишането й издаваше, че е жива. Горчивите упреци на Маркъс я заливаха и притискаха с тежестта си. Горкият господин Уикс напразно се опитваше да успокои Маркъс. И радостта, и гневът го обхващаха бързо. Човек на страстите. Но дори и от него не беше очаквала да чуе такива думи. А би трябвало. Какво друго можеше да се очаква от човек с неговия силен характер и гордост? На прекалено силно изпитание го бяха подложили и сега гневът напълно го владееше в стихията си.

Маркъс продължи, сякаш забравил за присъствието на трети човек, както и без да се замисля за пораженията, които обвиненията му нанасяха.

— Можете ли да си я представите в леглото си, господин Уикс? Разбира се, като се върнете двадесет или тридесет години назад във времето, когато красивите жени са ви вълнували. А тя е много красива, нали? Великолепно създание — не само в лице, но и в тяло. Истинско мъчение за мъжа, у когото тези форми ще събуждат безплътни видения във фантазията. Но можете ли да си представите какви щяха да са преживяванията ви като неин съпруг? Тя ще ви наблюдава спокойно и толкова равнодушно, че ще започнете да се съмнявате дали не е привидение. А тя ще ви гледа, сякаш сте някакво низше създание, което дори няма какво да търси в една и съща стая с нея. Тя все пак ще се опита да не изглежда прекалено отвратена от вас. Може би дори ще ви жилне с някое от подобията си на усмивки, колкото да ви покаже, че напълно си дава сметка за предстоящата й саможертва. После спокойно ще се отправи към леглото и ще се простре по гръб върху него, без да мърда, вероятно толкова студена отвън, колкото и вътрешно. Не е ли непоносима картина, господин Уикс?

Господин Уикс правеше опити да се противопостави, трябваше да му се признае. Той още веднъж прочисти гърло, но на лицето му бе изписано отчаяние, а гласът му излезе треперещ от гърлото.

— Чуйте ме, милорд, разбирам, че ви е трудно, че…

— Бих понесъл много по-леко, ако жена избяга от мен с писъци, отколкото да лежи неподвижно и да понася като мъченица гнусните ми мъжки желания.

Господин Уикс продължи по-високо, сякаш Маркъс не беше прекъснал думите му.

— Изпитвате разочарование, което прави речта ви непремерена, донякъде жлъчна може би и…

— Жлъчна ли, господин Уикс? Уверявам ви, сър, че жлъчно дори не се доближава до онова, което изпитвам. Обиден, разочарован? Прекалено слабо е, за да бъде точно.

— Милорд, чичо ви желаеше братовчедка ви да е вашата графиня. Той искаше внуците му да имат и нейната кръв освен вашата. Сигурен съм, че разбирате подбудите му.

— Още едно преувеличение, господин Уикс, ако не и долна лъжа. Вън от всякакво съмнение, чичо ми се е надявал, че преблагородната й кръв, преляла се от собствената му скъпоценна кръв, ще обезсили влиянието на моята у наследника, създаден от нас, или поне ще намали чудовищния ефект от факта, че аз съм му баща. Аха, виждам по изражението ви, че го цитирам точно.

— Маркъс!

Сякаш бавачка се опитваше да върне под крилото си немирния си питомник.

— Маркъс — повтори тя, когато граф Чейз замлъкна, — моля те, опитай се да разбереш.

— А — прекъсна я той с небрежно махване на ръка, — предполагам, че имаш желание да се омъжиш за мен, Херцогиньо? Желаеш да се принесеш в жертва върху олтара на бащиното си отмъщение? Не мога да повярвам, въпреки че се каниш да кимнеш в съгласие. Но почакай, може би отново не те дооценявам. Да не би и на теб скъпият ми чичо да е поставил някакви условия? Може би наследяването ти е свързано с условието? Ще загубиш ли парите си, ако не се омъжиш за мен?

— Не.

Той почака да чуе още — не просто за да се наслади на звука на гласа й, а за да се почувства по-малко унижен. Всяка почтена жена би реагирала на обиди, достойни само за уличница, но не и мраморната статуя, седнала в канапето насреща му.

— Тя ще се сдобие с петдесет хиляди лири независимо от решението ви, милорд. Ако един от двама ви откаже да се ожени за другия преди шестнадесети юни тази година, цялото имущество, за което в наследството не е разпоредено друго, ще премине в собственост на семейството на чичо ви от Балтимор, Мериленд.

— Разбирам. Значи все пак Херцогинята има немалко за губене. Петдесет хиляди са дреболия, сравнени с властта в това грамадно старо имение. При това положение за нея наистина си заслужава да обмисли омъжването си за мен. Значи, ако семейството на чичо ми наследи почти цялото богатство на Уиндъм, а аз — почти нищо, с изключение на Чейз Парк, за възникналите си проблеми по поддържането му ще трябва да се обръщам за помощ към леличката си, която все още не познавам, защото сам няма да имам възможност да се справям?

— Не, милорд. Простете, ако съм бил неясен. Ще трябва да се обръщате към мен.

— Може ли да науча размера на издръжката си?

— Мисля, че възлиза на около двеста лири за срок от три месеца.

— Двеста лири! — Маркъс се облегна назад и се изсмя. Раменете му се разтресоха от мрачен, подигравателен смях, от който сърцето я заболя. Искаше й се да изкрещи, да му каже, че тя ще поправи несправедливостта, извършена спрямо него. Но премълча. Думите не идваха, а дори и да имаше какво да каже, пак нямаше да може да го стори — не знаеше как, никога не беше го правила.

— Чу ли, Херцогиньо? Двеста лири! Почти колкото ми даваха в армията за една година. Та аз ще бъда истински богаташ с титла! — и той продължи да се смее, докато в очите му се появиха сълзи. — И всичко това — само след като стисна ръката на господин Уикс. А, разбира се, ще трябва и да държа главата си вирната в обществото и най-важното — ще трябва спокойно да се гледам в огледалото. Може би бих могъл да се наредя на опашката от просяци пред кантората на господина, с достатъчно смирен и угоднически вид и с надеждата, че докато слага гвинеите в протегнатата ми ръка, той няма да ме поучава как да не бъда разточителен. А аз ще стискам здраво паричките в ръцете си, защото не бих искал да загубя каквато и да е част от подхвърлената ми милостиня, нали така?

— Фактически издръжката ще ви се изпраща директно всеки три месеца, милорд.

— А, значи господин Критакър ще я получава и ще се грижи за правилното й изразходване. Боже, ами че аз забравих за Критакър. Ще продължава ли той да ми бъде секретар? Бедняк като мен положително не може да си позволи тоя лукс. Какво ще кажете, господин Уикс?

— Чичо ви беше силно привързан към господин Критакър, милорд. Той може да остане при вас в Чейз Парк, колкото пожелае и за заплащането му ще се отделя сума.

— Погрижили са се за него, значи — каза Маркъс. — Колко интересно. Както се грижеха за майка ти, Херцогиньо. Както вероятно за теб са се грижили в малката ти уютна къща в Смардън. Да се погрижат за някого. Сигурно означава, че ако се опитам нещо да променя, ще стигна до просешка тояга.

Ръцете й бяха свити в юмруци в скута й. Тя впери поглед в тях, в побелелите им кокалчета и много бавно ги разтвори. Иначе скоро щеше да почувства как стомахът й се преобръща.

— Е, Херцогиньо, ще вземеш ли участие в идиотската шарада? Ще се омъжиш ли за мен и ще станеш ли моя графиня? — гласът му звучеше като несвой от смеха. — Готова ли си да ме спасиш от позора? Готова ли си да ме търпиш в леглото си и да ми раждаш безчислени синове, които може да се случи да приличат много повече на мен, отколкото на теб? Предвидил ли е чичо ми тази възможност, господин Уикс? Дали пък в последната му воля не е включено, че дете от мъжки пол, родено от брака ни, което прилича на мен, ще бъде лишено от наследство? Ами ако децата имат моя характер, емоционалните ми изблици, косматото ми тяло?

Вече не се издържаше. Тя отвори уста да даде воля на всичко насъбрало й се, но точно в този момент графът изкрещя.

— Не! Не искам да слушам протестите ти, които ще изрецитираш съвсем спокойно. Честно казано, Херцогиньо, не бих се оженил за теб даже да умирах от глад, а ти да беше единственият човек в цяла Англия, от когото бих могъл да получа парче хляб. Що за мъж би пожелал да сподели леглото си с такава студенокръвна кучка, въпреки новопридобитото й положение и богатство? Със сигурност не аз, мадам. Не съм пресметлив колкото баща ви. Всъщност, господин Уикс, току-що взех решение да оставя графството без граф след смъртта си. Чудя се дали този сатана, чичо ми, е пресметнал и тази вероятност.

— Вашата леля Уилхелмина има двама сина, милорд. В случай, че не създадете потомство, графската титла ще се наследи от по-големия — Тревор Уиндъм.

— Тревор? Господи, името му е не по-малко абсурдно от нейното. Тревор. Той да не би да е слаботелесен или слабоумен, господин Уикс? Дрънка ли глупости? Хили ли се глупашки? Слага ли подплънки в дрехите си, за да изглежда достатъчно мъжествен? За Бога, Тревор!

— Нямам представа що за хора са децата на леля ви.

Графът изруга, но личеше, че яростта му е преминала. Върху лицето му бавно се появи усмивка.

— Какво пък, нека изрод да бъде следващият граф. Нека седне в Камарата на лордовете и там да му потекат лигите. Може дори и да е педераст. Ако е така, ще поръчам портрета му и ще го окача срещу този на чичо ми — да си се гледат и да си ходят на гости до свършека на света. Аз пък ще си имам моите двеста лири, ще бъда богат. Скоро ще бъдат забравени десетте месеца, в които ми се наложи да играя роля не по мой вкус. Повярвайте ми, господин Уикс, скъпоценната графска титла вече се превръща в спомен за мен.

Напусна библиотеката по същия начин, както при първата им среща, а подигравателният му смях продължи да се носи след него.

Господин Уикс погледна довереницата си и поклати глава.

— Не съм очаквал, ме ще се развихрят такива страсти, ще се прояви такава липса на мярка.

— При Маркъс още като момче винаги каквото е било на ума, е било и на езика — каза тя глухо. — Просто никога не го бях чувала да говори по същия начин като по-голям. Има разбира се разлика между момчето и мъжа, но аз винаги съм му се възхищавала. Той е истински Уиндъм и мястото му е в това семейство, въпреки че не иска да го приеме. Независимо под влиянието на какво настроение е.

Да, той наистина беше принадлежал към семейството, преди баща й да го измами.

Господин Уикс изглеждаше зашеметен и говореше като на себе си.

— Не мога да повярвам, че си позволи да ви отправи такива обиди. Вие никога с нищо не сте му навредила. Напротив, вашето желание беше всичко да се уреди най-благоприятно. Той дори не ви даде възможност да говорите. Вие щяхте да приемете условието, нали, Херцогиньо?

— Да, щях да го приема, но той нямаше да чуе какво казвам, дори ако го бях изкрещяла в лицето му.

— Аз не харесвам гнева — винаги води до грешни решения, неблагоприятни и за двете страни. Но да ви обиди, като че ли разговаря не с дама, а…

— С незаконородена?

— Нарочно се правите, че не разбирате — каза господин Уикс остро и тя разбра по тона му, че наистина е дълбоко засегнат заради нея. Опита се да се усмихне, но резултатът беше жалък.

— Няма значение — каза тя най-накрая. — Много мило от ваша страна, че се притеснявате за мен, сър, но няма значение с какви думи си е послужил.

— Залогът е прекалено сериозен. Сигурен съм, че утре сутринта ще разсъждава по различен начин.

Измамна увереност.

На сутринта осмият граф Чейз го нямаше в имението.

Нямаше го и Спиърс, камериерът му.

 

 

Къщата па фамилия Уиндъм, Бъркли Скуеър, Лондон

май 1814 година

Тя се усмихна, отваряйки прозореца по-широко и се показа от рамката му, за да чува по-ясно. Съзря ги — трима войника, пийнали повечко, си деряха гърлата с някаква песничка, прегърнали се през раменете, най-вероятно за да се задържат изправени. Стихчетата бяха за Наполеон и абдикацията му.

Сърдечно се сбогува той с гренадирите си стари;

и скимтяха и грухтяха те — в кланица шопари,

но него веч го няма — към Елба бе изритан в миг

и там ще гний кат’ сено от есен,

та до пролетний светлик.

Закачливи, лесно запомнящи се тонове. Тя дори изпя няколко, все още усмихната. Куплетчетата не бяха кой знае какви, но мелодията напълно прилепваше към тях. Гласовете отвън, стигнаха до припева и зазвучаха още по-шумно и весело.

И ето, тръгваш ти към Елба, дет’ е новият ти дом

котва корабът ти вдига да те отнесе далеч

там, на Елба, отгде не ще се върнеш нивга веч

За нейна голяма радост още преди да свършат с първата песничка, те запяха думите на нова, този път посветена на Уелингтън — при научаването от него за абдикацията на Наполеон. Очевидно в главите им двете бяха свързани.

Разправят, че тъкмо обувал си ботуша,

със план готов за нови битки,

когато пратеник дотичал запъхтян с вика:

„Отмина ни смъртта, отмина ни смъртта!“

А Уелингтън му рекъл: „Остави ме бе, човек,

да сложа ризата си първом нек’.“

Ала вестоносецът все танцувал и крещял:

„Слушайте, милорд, той меча си захвърли

и свойта шапка изгълта ядно;

и тя, и ний приседнахме му.

Като истински герои у дома

можем да се върнем йощ сега.“

„Ура, ура!“, Уелингтън извикал,

„успяхме, боже мой, победата е наша.

На битките дойде им краят,

към Лондон ще вървя, без вече да се мая!“

Тя се засмя непринудено на веселяшката мелодия и безжалостния начин, по който войниците я преправяха, за да им бъде по-забавно. Най-важното беше, че песните им се нравеха. Прибра се обратно и затвори прозореца, след като войниците излязоха от полезрението й надолу по улицата, а по-късно и гласовете им заглъхнаха.

Стихчетата далеч не се отличаваха с изящност, но я забавляваше тънкото осмиване на Уелингтън. И друга, по-къса песничка беше чула няколко пъти, докато се разхождаше, придружавана от Баджър по улица Сейнт Джеймс. Очевидно още една от радващите се на широка популярност. В нея се говореше за Френския сенат, манипулиран от хитрата лисица Талейран, който без съмнение беше убедил и руския цар да подкрепи Луи, брат на последния крал. Луи XVIII — под това име щеше да бъде коронясан дебелият стар идиот.

Маркъс трябваше да е жив, здрав и в безопасност. Откакто Наполеон беше абдикирал на шести април, само при Тулуза се беше разиграло по-кръвопролитно сражение, другото бяха безбройни дребни схватки. Но при Тулуза числото на жертвите беше зашеметяващо. Ала Маркъс не е бил там, трябва да не е бил там. Спиърс трябва да е получил посланието й.

Скоро щеше да знае точно къде се намира. Скоро щеше да падне в ръцете й, безразсъдният глупак — времето, с което разполагаха, беше на привършване.

Тя отиде до писалището, отвори най-долното чекмедже и извади последното писмо, получено от Спиърс. Носеше дата от края на март. В него пишеше, че двамата с негова светлост имали възложена задача, но не знаел къде ги изпращали. Когато станело възможно, щял да й изпрати повече информация. Писмото завършваше със съобщението, че негова светлост продължавал да се инати, но всичко щяло да си дойде на мястото — нямало живо същество, което да не можело да бъде приучено на по-добри маниери. Последните му думи бяха, че са попаднали в самата паст на ада.

Какво можеше да означава това? Тя потрепери. Ами ако беше ранен или убит след абдикацията на Наполеон? Беше преглеждала внимателно вестниците за новини от войната, съобщенията за смъртта на един или друг. Нито дума за Маркъс. Не искаше да допусне възможността, че е убит. Не, не, Спиърс във всички случаи щеше да се добере обратно да й го съобщи. Трябваше да го повярва, иначе щеше да полудее. Не, Маркъс е добре. Тя сгъна писмото и го мушна обратно в чекмеджето.

Същата, наситена с благоухания, пролетна вечер на влюбени, докато седеше сама във внушителната гостна на къщата на Бъркли Скуеър, тя осъзна, че за успеха й е необходим план или по-скоро цяла кампания от рода на тези, които Уелингтън ръководеше. Дори и да откриеше Маркъс някога, не можеше да разчита, че той ще се поддаде на влиянието на разумни доводи, след като не беше се случило досега. Доводите и фронталната атака нямаше да свършат работа. Атака щеше да има, но неин елемент щеше да бъде надхитрянето с равен по хитрост противник. Тя се изправи, дръпна шнура на звънеца и докато чакаше Баджър, си затананика песничката, чута по-рано, внасяйки свой принос в мелодията и текста.

Когато Баджър се появи, беше посрещнат от усмивка, без ни най-малка следа от жило в нея и от жизнерадостното съобщение.

— Съставих го, Баджър. Плана. Готово ли е всичко за тръгване в момента, когато получим известие?

— От три седмици насам, Херцогиньо — каза Баджър, отвръщайки на усмивката й. — Негова проклета светлост няма никакъв шанс, ако сте съставила окончателно план.

— Няма, глупакът му с глупак.