Катрин Каултър
Цената на рая (7)

VI

— Това е Маркъс Уиндъм, граф Чейз, господин Уикс. Мой братовчед.

— Милорд — каза господин Уикс и гласът му прозвуча изненадващо бодро за човек в неговата напреднала възраст. Сега Маркъс успя да забележи и интелигентността, излъчваща се от очите му. Страховит противник, каквато и да беше възрастта му. — Удоволствие е да ви срещна, сър. Може би ви учудва наложителността на присъствието и на госпожица Уиндъм.

— Всъщност сега тя е дама. Но, струва ми се, лейди Херцогиня Уиндъм звучи малко изкуствено.

— Съгласна съм — намеси се тя, — нека възприемем просто госпожица Уиндъм или дори госпожица Кохран.

— Не — заяви Маркъс. — Няма да го допусна. Сега ти си Уиндъм, така и ще се обръщат към теб. На мен ми харесва лейди Херцогиня.

Едва забележима усмивка в отговор. Нищо повече. Маркъс отклони поглед към адвоката.

— Може би ще желаете да седнете по-близо до огъня, господин Уикс. Оттам също можете да ни съобщите каквото трябва.

— Благодаря, милорд. Времето е малко хладно за мен днес, с възрастта тялото ми е все по-немощно. А сега, нека започнем.

Маркъс се разположи до Херцогинята върху изящно изработен диван от епохата на кралица Ана^[1].

— Милорд, известно ви е, че вашият чичо, предишният граф Чейз, се ожени за госпожа Кохран и припозна детето, плод на тяхната връзка.

— Да, одобрявам постъпката му. Все пак, защо не бях незабавно известен?

Господин Уикс не се поколеба.

— По силата на клауза от съглашението с чичо ви. Всички формалности следваше да бъдат уредени, преди който и да е член от рода Уиндъм да бъде информиран, включително съпругата на най-младия му брат и семейството й, живеещи в Колониите, в селище, наречено Балтимор, както и, естествено, майка ви. Налагаше се интересите на госпожица Уиндъм, тоест лейди Херцогиня, да бъдат защитени. Надявам се, разбираемо за вас, милорд.

— Да, напълно — каза Маркъс и като се изправи бързо, отиде до камината. — Да бях узнал преди приключване на формалностите, щях незабавно да прехвръкна до Смардън, да удуша братовчедка си в леглото й и да хвърля тялото й от скалите при Дувър. Напълно разумно сте постъпил, като се има предвид що за бандит съм.

Херцогинята се изкашля и каза:

— Глупави шеги, господин Уикс. Нещастието на негова светлост е, че баща ми го намрази след смъртта на Чарли и Марк за това, че не умря заедно с тях. А и за всичките бебета, които не можаха да оживеят по-късно. С други думи, искал е да му натрие носа. Маркъс, надявам се, че тази мисъл повече няма да те измъчва.

— Едва ли, Херцогиньо. Той ме считаше за безчестен човек и ме мразеше като свой враг.

— Сигурна съм, че преувеличаваш.

— Преувеличавам ли, господин Уикс? Спомена ли ви чичо ми колко е привързан към мен и колко е доволен, че ще го наследя?

— Може би ще е по-добре да поговорим за това по-късно. Сър, сигурно недоумявате защо настоях да присъствате.

Маркъс само наклони глава, жест, от който видът му странно се промени — заприлича на по-възрастен.

— Никак не ми е лесно да го кажа, милорд.

— Просто изплюйте камъчето, господин Уикс.

— Вашият чичо, предишният граф Чейз, остави всичките си пари, къщи и друга собственост, която не е изрично приписана на наследника му тоест на вас, милорд, в разпореждане на дъщеря си — Джозефина Уиндъм.

Нито звук не се чу в последвалата тишина. Маркъс не откъсна доста време поглед от братовчедка си, след което заяви прекалено спокойно.

— Джозефина? Най-грозното име, което съм чувал през живота си. Трябва да ми благодариш в молитвите си, че те прекръстих на Херцогиня.

Господин Уикс изглеждаше объркан и нервно разлистваше документите си.

— Разбрахте ли какво ви съобщих, милорд?

— Да, сър, напълно. Вие току-що ми заявихте, че съм просяк. Просяк, живеещ в имението. Лишават ме от всичко. Не ми идва на ум по-ефикасен начин, чрез който собственото семейство на чичо ми да бъде обречено на немотия. Виждаш, Херцогиньо, че изобщо не съм се заблуждавал за истинските чувства на чичо ми към мен. Погрижил ли се е поне за дъщерите си Антония и Фани?

— Да, милорд. Всяка от тях разполага с по десет хиляди лири. Още от предишното му завещание, което е валидно в частта си, отнасяща се до даровете за слугите, други дарения и роднините.

— Следователно към мен е насочена стрелата на отмъщението — към наследника.

— Не е точно така, милорд. Просто сега лейди Джозефина е… ами…

— Не я наричайте с това отвратително име. Значи тя притежава всичко освен Чейз Парк. Оставено ли е нещо друго на мен, господин Уикс?

— Да, милорд. Лондонската къща на Пътнам Плейс, до края на живота ви. Също и ловната хижа в Корнуол, близо до Сейнт Айвз, ако не се лъжа, с две хиляди акра обработваема земя. Нищо друго, милорд, съжалявам.

— Нито едно пени за поддържането на това чудовищно подобие на къща?

— Чичо ви, предишният граф, се опасяваше, че ще го пратите по дяволите, ако не ви остави пари за поддържане на определените ви имоти — каза господин Уикс бавно. — Затова е поверил на мен надзираването на състоянието на цялата му собственост. Аз ще бъда опекун на лейди Херцогиня до пълнолетието й. Когато навърши двадесет и една години, тя ще започне да упражнява заедно с мен същите надзорнически функции. Приходът от владенията на рода Уиндъм е отличен и нараства всяка година. Но никакви пари не са ви поверени, милорд.

Маркъс запази мълчание. Имаше вид сякаш се отегчава — както от присъствието на двамата си събеседници, така и от ужасния удар, нанесен му от човек, който не беше тук, за да се наслади на отмъщението си. Той кръстоса ръце на гърдите си и се подпря на полицата над камината. После горчиво се засмя.

— Ти сбърка, Херцогиньо. Ще признаеш ли сега, че той ме мразеше? Ще признаеш ли, че това не е просто натриване на носа? Заради едно копеле — не е обида, насочена към теб Херцогиньо, съм превърнат в бедния роднина, зависим от господин Уикс за насъщния си, за необходими ремонти или за заплатите на слугите. Без съмнение зависим и от теб, копелето му, за трошиците, които ще благоволяваш да ми подхвърляш — всичко това заради омразата му. Ами бъдещото на следващите поколения Уиндъм?

Господин Уикс изглеждаше неизразимо потиснат.

— Позволете ми да отбележа, милорд, че аз яростно спорих с чичо ви, но той не се поддаваше на убеждаване. Ще призная, че наистина ви ненавиждаше. Все пак се съгласи да ви отпусне тримесечна издръжка.

Маркъс заприлича на човек, обзет от желание да убива.

— Нищо чудно да сте ми се присмивала снощи, Херцогиньо, докато си приказвах — и как ще ви стана опекун, и как ще ви дам зестра, и как ще ви закрилям като част от семейството. Сега имате всичко. Не се нуждаете от мъж, който да се грижи за вас. Сигурно доста сте се позабавлявала в ролята на слушател.

— Не е вярно. Трябва да ми разрешиш да обясня, Маркъс.

— Не мисля. Няма да оставя без внимание това, което ми съобщихте днес. Желая ви приятен ден, господин Уикс.

— Но, милорд, има още. Трябва да останете! Трябва да ме изслушате!

— Има и още?! Не, господин Уикс, не съм способен да понеса повече — кимна на братовчедка си и излезе, без да се обръща.

Господин Уикс поклати глава.

— Постъпката на баща ви не беше почтена, скъпа моя. Нямам предвид, че ви призна за законно дете. Напълно достатъчно и приемливо щеше да бъде да ви осигури значителна зестра, но не и да оставя негова светлост на издръжка, зависим за всички необходими му средства. Скандално.

Тя се взираше, без да ги вижда, във върховете на тъмносините си пантофи, подаващи се изпод роклята й.

— Не ме подготвихте за всичко, господин Уикс. Не ми и намекнахте за извършеното от баща ми. Споменахте само, че ме е направил твърде богата млада дама. Постъпил е отвратително. Няма да го допусна. Няма да участвам в осъществяването на замислите му — лицето й беше гневно. — Чуйте ме, сър. Решена съм да поправя стореното от него. Маркъс не заслужава подобна несправедливост. Не мога да допусна той да се превърне в просяк. Що за безочие от страна на баща ми да го обвинява, че не го е сполетяла съдбата на синовете му! Как си представяте вие и аз да отпускаме издръжка на граф Чейз? Ужасно! Невъзможно.

Тя се изправи и закрачи напред-назад из стаята. Никога не я беше виждал толкова развълнувана. Следващите й думи прозвучаха като заповед.

— Ето какво, господин Уикс, може да отделите нещо за мен, но по-голямата част от наследството трябва да бъде върната на Маркъс.

— Съжалявам, скъпа моя, но не мога да го направя — много внимателно произнесе адвокатът.

— Как така не можете?

— Баща ви предвиди възможността да реагирате по този начин. Каза, че ако откажете да приемете цялото наследство — с всички произтичащи задължения — то тогава собствеността следва да бъде прехвърлена на съпругата на най-малкия му брат, умрял преди пет години. На семейството, което живее в колониите.

Подаде й лист, на който беше написано:

Госпожа Уилхелмина Уиндъм, 14 Спринг Стрийт, Балтимор, Мериленд.

— Доколкото ми е известно, семейството е многочислено. От брата им са родени три деца.

— Но аз никога не съм чувала за тази Уилхелмина, която би трябвало да ми е леля.

Господин Уикс прочисти гърлото си.

— Ами изглежда, че най-малкият брат е бил от тези, които наричат комарджии, развейпрах. Пропилял всичко, включително и наследеното от някаква далечна сродница и баща му го прогонил. Заминал за колониите, там срещнал Уилхелмина Бътс и се оженил за нея. Грант Уиндъм бил любимият брат на баща ви, независимо от живота, който водел. Той считаше, че ще се получи страхотна шега, ако докара тук семейството му и им връчи цялото състояние. При положение, че не приемете отговорностите, възложени на вас. Виждате, че ръцете ни са вързани. Уверявам ви, Херцогиньо, никога няма да се отнасям към негова светлост като към зависим от мен, въпреки че аз съм натоварен с отпускане на издръжката му. Няма да позволя да се почувства като беден роднина. Няма да се държа като тиранин, когато възникне нужда от средства за поддържане или поправка на поверените му имоти. Накратко, ще се съобразявам в пълна степен с достойнството му.

— Не познавате Маркъс, господин Уикс. При цялата ви любезност и разбиране той няма да приеме никакви гаранции от вас. Не е само гордостта му, а моралните норми, на които без изключение се подчинява. Въпрос на принципи.

— Може и да не ги приеме, поднесени му по този начин. Но все пак дългът обвързва силно. Надявам се, че той не би допуснал имението да се руши пред очите му. От другаде произтичат безпокойствата ми и за тях говорих и на баща ви. Някой ден ще си отида от този свят и човекът, заел мястото ми, може да се почувства всемогъщ и да започне да се отнася с графа като с бедняк, комуто подхвърля подаяния. Но това ми съображение баща ви само потърка ръце и се изсмя.

— Дълго сте премислял положението, господин Уикс. Намирате ли изход от бъркотията за Маркъс?

Лицето на стария човек просветна.

— О, да, има изход наистина. След като се смя до насита, баща ви ми разкри целия си план, но е възможно вие и графът да не сте склонни да изслушате всички подробности.

— А какви са те, моля?

— Братовчед ви трябва да се ожени за вас преди изтичане на осемнадесет месеца от смъртта на баща ви, за да се избегнат неблагоприятните последствия. Баща ви искаше вашата кръв да тече в жилите на бъдещите графове Чейз. Щяла да облагороди нечистата кръв на Маркъс.

— Аз не съм законно дете. Нима моята кръв може да е по-благородна от тази на Маркъс?

— Това беше най-силното желание на баща ви — вашите синове да наследят Маркъс. Ако вие откажете, за него щеше да е без значение, че графството ще е обречено на разорение. След смъртта на майка ви той претърпя много тревожна промяна. Нищо не го интересуваше, нищо не го вълнуваше, аз се притеснявах от усложнения повече от него. Спомням си, че ми каза: Уикс, няма я вече Бес, единствената жена, която съм желал. Тя никога се успя да дойде в Чейз Парк, където беше истинското й място, ако на тоя свят има справедливост. Какво като на племенника ми няма да му е лесно? Нека почувства колко несправедлив е бил Господ към мен.

Възхитително самообладание — помисли си Уикс, — за толкова млад човек.

И движенията, и речта й бяха напълно овладени.

— Баща ми помина през януари. Това означава, че сватбата трябва да се състои до юни.

— До шестнадесети юни, за да бъдем точни.

— Защо не казахте на Маркъс за този изход от затрудненията му?

— Опитах се, но той не пожела да ме изслуша. Ще говоря с него тази вечер. Но най-сериозно съм загрижен за вас, скъпа моя. Ако нямате никакво желание да се омъжвате за братовчед си, трябва да ми го кажете веднага. Иначе предстоящият ми разговор ще бъде само упражнение в красноречие. Решението е изключително във ваши ръце.

— Ще загубя ли всичко, ако не се омъжа за Маркъс?

— Ако не приемете това условие, ще разполагате с петдесет хиляди лири. При всички възможни варианти вие ще бъдете много състоятелна млада дама. Но отказът ви няма да реши проблемите на графа. Той ще живее от издръжка, а роднините-колонисти ще трябва да се преселят в Англия и да живеят безгрижно и охолно.

— Значи, ако до шестнадесети юни не се оженим с Маркъс, той ще увеличи числото на бедняците.

— Точно така.

— Чувствам се не по-малко объркана от Маркъс, господин Уикс. Ще наредя да ви отведат до спалнята ви. Тук се съобразяваме с провинциалните порядки. Вечерята е в шест и половина. Ако нямате нищо против, слезте в шест часа в гостната.

Усмивката й беше почти незабележима, подобие на усмивка, но я правеше толкова привлекателна, че човек не можеше да не се усмихне на свой ред.

— Ще се видим скоро, господин Уикс. Ако имате нужда от нещо, потърсете Сампсън.

— Благодаря ви — каза адвокатът и мълчаливо я проследи с поглед, докато тя излизаше от библиотеката.

Възхитително момиче. Забележителен характер — помисли си той.

Опитваше се да прецени доколко е привързана към братовчед си, чиито интереси решително беше защитила, отхвърляйки категорично решенията на баща си в завещанието. Това трябваше да е показател за положително отношение от нейна страна. Що се отнасяше до граф Чейз, от него можеше да се очаква да реагира по най-неочакван начин. Ако симпатията между двамата бе взаимна, твърде вероятно бе той да приеме един брак с нея. Или да прати по дяволите Херцогинята и парите й, ако не може да я понася, или пак да я прати по дяволите, въпреки чувствата си към нея, защото е разрушила света му и го е накарала да се почувства унижен.

Човек с чувство за достойнство — такова впечатление внушаваше младият граф. Никак не съвпадаше с описанието, направено за него от предшественика му, който го бе описал като самодоволен глупак, недостоен за каквото и да е уважение. Думи, подхранвани от озлобление, ако не и от умствено разстройство, причинено от смъртта на майката на Херцогинята.

Отново и отново в ума му се разиграваше сцената на съобщаването на графа на новината, че ще трябва да се ожени за Херцогинята, за да запази положението си.

В никакъв случай не можеше да се каже, че тя дразни окото.

Но беше незаконородена. За някои хора това обстоятелство се равняваше на позорен печат.

Времето щеше да даде решението.

 

 

Същата вечер графът се появи точно в шест часа, облечен в черно от горе до долу. Лененото шалче беше единственото бяло петно по него. Облеклото му открояваше забележително красотата му. Проявяваше се и като добър ученик що се отнася до самообладанието. Нито с изражение, нито с дума към останалите той не даде да се разбере какво преживява от обстоятелството, че целият му досегашен живот беше придобил измеренията на срутила се въздушна кула. Граф Чейз — такъв, какъвто трябва да бъде — малко любезен, повече сдържан; благородник с една дума.

Господин Критакър също беше налице. Пет минути бяха достатъчни на господин Уикс да осъзнае, че човечецът е влюбен до уши в Херцогинята, въпреки че се опитваше да го скрие. Очите му го издаваха. Господин Уикс се чудеше дали и на графа е направило впечатление, че секретарят му изпитва сърдечни терзания.

Вечерята протече без произшествия. В ролята на домакиня се прояви лейди Гуенет Уиндъм, по-възрастна сестра на покойния граф Чейз, и поведението й не беше дразнещо дори за претенциозен лондонски адвокат. Само по един въпрос тя си позволи по-остър език.

— Маркъс, наистина трябва да вземеш някакви мерки за проклетото животно.

— Не ви разбрах, госпожо? — отзова се учудено племенникът й.

— Есми, твоята котка, Маркъс. Госпожа Гуузбъри се оплака, че е отмъкнала голямо парче от агнешкото печено. Затова в ястието има повече фасул от необходимото.

— Есми винаги се е отличавала с ловкост — каза Маркъс. — Предполагам, че е успяла да избяга с плячката си?

— О, да, оставяйки след себе си бясно крещящата госпожа Гуузбъри и докарания до ръба на нервен припадък Сампсън. Както ти е известно, Сампсън никак не понася крясъци.

— Вярно. Може би е време Баджър да заеме полагащото му се място в кухнята. Забележителен готвач е този Баджър.

— Освен отличен готвач Баджър е и добър дипломат — каза Херцогинята, загледана в преварения фасул, който беше загребала с вилицата си. — Би ли желал да ти сготви нещо, Маркъс?

Той не отдели поглед от чашата си с червено вино, когато й отговори.

— Ще кажа на Сампсън, че госпожа Гуузбъри се нуждае от почивка от котката с нейните машинации, Баджър може да ни приготви говежди бут за утре вечер. Тя би могла да посети сестра си в Скарбъро или, ако няма сестра, живееща там, самата тя да се възползва от благоприятното въздействие на свежия морски въздух.

С това за граф Уиндъм проблемът беше приключен. Той продължаваше да бъде истинският господар на имението, въпреки някои лоши известния, които беше научил в последно време. Господин Уикс нямаше търпение да разговаря с него. Никак не обичаше да оставя колата си насред път, образно казано.

По-късно, присъединявайки се към останалата част от семейството, графът запази учтивия си тон. Господин Уикс не беше в състояние да прецени дали се държи по-сдържано или високомерно от обикновено, за щото се срещаха за пръв път. Най-сетне, в девет часа, му заяви.

— Милорд, бих ви помолил за възможността да поговорим в библиотеката ви. От жизнено важно значение за бъдещето ви е да добиете пълна представа за положението.

Маркъс отговори много тихо, така че само господин Уикс да може да го чуе.

— Искате да кажете, сър, че нямам право да изпращам госпожа Гуузбъри в Скарбъро? Трябва ли да искам разрешение от вае, сър?

— Не. Умолявам ви, милорд, да дойдете с мен.

Маркъс сви рамене и пожела лека нощ на присъстващите. Не забеляза, че Херцогинята също го е последвала вън от гостната, докато не се озова в лице с нея и господин Уикс в библиотеката. Гласът му беше одрезгавял от гняв, когато се обърна към нея.

— Какво, по дяволите, търсите тук, Херцогиньо? Измитайте се! Идете да наглеждате проклетото си богатство. Пишете на мъжа, който ви издържаше досега, да отиде да прави компания на госпожа Гуузбъри в Скарбъро. А, разбирам, не мога вече да си позволя да ви повишавам глас, нали? Ако ви обидя някак си, ще ми се наложи да прекарам остатъка от живота си в миша дупка.

— Всичко, което искам от теб, е само малко въздържаност. Има разрешение. Моля те, изслушай господин Уикс, Маркъс.

— Върви по дяволите, защо не…

Замълча, овладя се и седна зад бюрото си. Готов за атака.

— Е, господин Уикс, още какви чудесни новини имате за мен? Коя част от къщата ми е определена за живеене или може би се налага да пренеса вещите си в някой килер?