Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Наследството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wyndham Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 117 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Катрин Каултър. Цената на рая

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне

XXXI

През клепачите си усети ярката утринна светлина. Не й се искаше да отваря очи, но нямаше избор.

— Привет, Херцогиньо, време беше да се присъединиш към нас. Както виждаш, скъпият ти съпруг е вече буден. Присъствието ми и главоболието го правят нещастен и той, естествено, би ме убил, ако не му пречеха здраво стегнатите въжета около китките и краката му. Твоите въжета са вързани по-хлабаво. Нямам намерение да те карам да страдаш, не и теб.

Тя премигна при вида на Тревор, поразена до немай къде.

— Не разбирам. Къде сме? Какво правиш тук?

— Да започнем оттам, че ни е упоил с горещия шоколад, който Антония ни донесе — спокойствието в гласа на Маркъс я уплаши повече от смисъла на думите му.

— Не вярвам. Не е възможно, не и Баджър. Тя каза, че Баджър го е приготвил.

— Разбира се, че Баджър го приготви и сложи в него лауданум, в съответствие с плана ни — каза Тревор. — Вие си мислете каквото щете, пълнете си главите с романтични версии. Не се усъмнихте, когато Баджър ви съобщи, че всичките ви роднини от колониите са в Лондон. Жалко, минус за вас. Чудно как оцеляхте след толкова куршуми — три за двама ви.

— Не струваш като стрелец — каза Маркъс.

Тревор много бавно се обърна, отиде до него, вдигна пистолета си и стовари дръжката върху рамото му.

— Престани, проклет да си! — извика Херцогинята, борейки се въпреки болката, разкъсваща китките й да се освободи, но Маркъс се обади.

— Недей, Херцогиньо, добре съм. Стой мирно, любов моя.

Тревор се върна на първоначалното си място и седна на пънчето, което използваше за стол.

— Какъв герой, а, Херцогиньо? Налага се на братовчеда Маркъс да бъде обяснено кой командва парада, иначе никаква болка няма да го принуди да приеме, че е загубил. Е, хайде, Херцогиньо, не ме гледай кръвнишки, една кръв сме с теб. Подчини се на съпруга си и мирувай. Съжалявам, мила моя, но нямам избор. Какво прави нашият герой? Ни вопъл, ни стон. Е, негова си работа, нека се съобразява с абсурдния си кодекс на честта. Не държа да признава поражението си или да ми се моли. Ако ти, Херцогиньо, не беше принудила Маркъс да се ожени за теб преди магическата дата шестнадесети юни, можех да ви подаря живота, или поне да си помисля. Но после научих, че получаваш в най-лошия случай петдесет хиляди лири от парите на баща ти, а аз исках всичко. Включително и съкровището — което никога не повярвах, че съществува, както и титлата граф Чейз. Това и ще получа сега. Не трябва да забравя да поздравя уважаемата ти майка, Маркъс, за решаването на загадката. Ще го направя по време на траура за трагичната ви смърт.

— Но ти си богат — каза тя, опитвайки се отчаяно да прогони нетърпимата болка от главата си, да проумее, да говори с него. — Каза, че си много богат.

— Да не си очаквала да твърдя, че съм последен бедняк? Шегувах се, за да не възбудя подозрения у когото и да било. Само аз знам с колко малко пари разполагаме, с никого от семейството не съм го споделял. Баща ми, вашият чичо, беше пройдоха, това е точната дума. От него ни останаха хранителните запаси в килера и млада прислужница, на която беше направил бебе. Може да се каже, че почувствах облекчение, когато падна убит на дуел заради прелюбодеяние с нечия съпруга. Защо мислите, че се ожених за Хелън само на двадесет и две години? Най-богатото момиче в Балтимор, а баща й — прост мелничар.

— Много богат прост мелничар.

— Точно така, повече от богат, или поне аз си мислех, че е. Убих го и започнах да утешавам Хелън. Скръбта и я правеше толкова уязвима и податлива, забавна в невинността й. Порадвах се на прекрасното й тяло, докато забременя и наедря. После — нагласено падане от кобилата й, която се раздразни от поставен предварително под седлото й трън, плюс настинката от дъжда, който валеше, когато стана това — и се стигна до очаквания край. Нито тя, нито плодът оживяха, остана само един разбит вдовец.

Но ние свършихме парите, а бях глава на семейство. Какво да предприема? Тогава получихме известието на господин Уикс, Бог да благослови доброто му сърце. Той наистина вярваше, че вие не ще можете да преодолеете различията си. Старият глупак обаче не беше сложил младостта и сладострастието ви в сметките. Знам живота ти в подробности, Херцогиньо, благодарение на скъпата леля Гуенет и несекващата ни кореспонденция. Тя се възхищаваше на възпитанието ти въпреки злощастния ти произход, но подозираше, че ще се опиташ да оплетеш Маркъс в мрежите си, след като нямаше шанс при Чарли и Марк, защото баща ти нямаше да позволи да се свържеш с някой от полубратята ти. Горката стара мома, принудена да живее от подаянията на брат си, какво друго й оставаше, освен да ни описва всяка подробност от горчивия си живот? Знам цялата история на всеки един от вас, сякаш съм я преживял заедно с него. Разтърсваща, разрушителна любов и омраза отначало до край. Но, ето ни сега тук, и всичко скоро ще свърши. Бедният Джеймс, добрата душа, не исках да го взимам с нас в Европа, но той настояваше да се запознае и с двама ви. Натрапчива идея. Няма никаква представа как животът може да променя хората и да ги прави съвсем различни от това, което искат да бъдат. Джеймс нищо няма да научи. Ще го покровителствам, както и Урсула. И двамата ще си умрат един ден невинни като ангели.

Нека си говори, колкото иска, мислеше Маркъс, разхлабвайки възлите на въжето, стягащо китките му. Мислел беше Тревор за конте, за глупак — колко мило! Срещу него седеше човек, въплъщение на порока и извратеността. В стиховете от старата книга имаше истина.

— Ти си кървавото чудовище от книгата. Винаги готов да извърши зло, да нарани, да излъже, да убие. За теб е предупреждавал монахът от съня на Херцогинята, за такива като теб предупреждава книгата. Където има живот, има и зло, и човек вечно трябва да е нащрек, за да се предпази.

— Аз да съм чудовище? Не ми е приятно да го чуя, Маркъс, скъпи братовчеде. Може и да е вярно, но само отчасти. Действията ми винаги са наложени от обстоятелствата. Майка ми коства големи разходи. Вече споменах, че искам да осигуря най-доброто за Джеймс и Урсула. Няма друг начин. За съжаление Хелън не се оказа достатъчно богата. Глава съм на фамилията Уиндъм и трябва да се погрижа за всички.

— Не ти си глава на фамилията, а аз.

— Още няколко минути ще се радваш на тази чест, братовчеде.

— Предполагам изключваш възможността да ни освободиш и да се върнеш в Америка.

Тревор се заля в искрен смях.

— Твоето единствено спасение те очаква на небето, братовчеде.

Време ни трябва, размисляше трескаво и Херцогинята. Тревор наистина беше проявил загриженост като към дама и не беше вързал здраво ръцете й. Краката й изобщо не бяха вързани. Жената не беше заплаха според Тревор. Въжето все повече се разхлабваше. Трябваше да не спира да говори, не можеше да се измъкне, след като беше причинил толкова болка, толкова злини.

Загледа го упорито, докато не срещна погледа му. Боеше се до смърт, но никога нямаше да му позволи да забележи това.

— Всичко значи е било планирано? Откога? И как успя да привлечеш Баджър?

Той се наведе към нея. Тя не издържа и се дръпна назад.

— Уморих се да говоря, Херцогиньо. Надявам се, че сега и двамата разбирате от какво се ръководи постъпката ми. Теб не бих искал да те убивам. Мога хубаво да се забавлявам с теб, докато не се издуеш от бременността. Бременните жени са отблъскващи. Хелън ми приличаше на паяк с тънкото си тяло и издутия си корем и аз й го казах до леглото й, когато тя пищеше — не от страх от мен, а защото бебето искаше да излиза и вече разкъсваше плътта й.

Ръцете й бяха свободни. Разстоянието между тях беше около два метра. В ръката му мързеливо се полюляваше пистолетът. Какво можеше да стори?

— Сега ми кажи, Маркъс, скъпи братовчеде — кой е глава на фамилията Уиндъм? Кой се справи по-добре и надделя над другия, английски старомоден глупако?

Тя скочи на крака и се метна с вик към него, протягайки се да сграбчи дясната му ръка.

Маркъс също се изправи и се хвърли към Тревор, но ръцете му бяха вързани, а краката си не можеше да движи — между глезените му имаше само няколко сантиметра разстояние. Тревор лесно отблъсна атаката му, после се обърна към Херцогинята, просна я върху пода, покрит със слама, и падна отгоре й. Не изпускаше от поглед и Маркъс, който се беше задържал прав и се готвеше за нова атака.

— Не мърдай, братовчеде, иначе ще пусна куршум в хубавата й устица!

Тя усети метала грубо да притиска устните й, а малко по-късно да опира и в зъбите й.

Маркъс направи няколко тромави крачки назад.

— Седни.

Маркъс седна.

Тревор погледна пребледнялото лице под себе си.

— Хареса ми, като те обличах снощи. Имаш чудесно тяло — стройно, с женствени извивки. Маркъс има моя вкус. Нали сме братовчеди? Да те съблека ли, преди да те убия, Херцогиньо? Идеята май не ти харесва, а? Отблъсквам те. Сега, но не и по-рано. Обичаш го, нали? Глупак, не прозря добрия си късмет, а вече е късно.

Той се претърколи от нея и се изправи на крака.

— Опита се да ме събориш, Херцогиньо. Браво, наистина сме една кръв. Не сте страхливци. Ще трябва обаче да привършваме. Обещавам ви бърза смърт, не съм по жестокостите. От вас се иска да изпиете още малко от снощното питие и ще заспите. Само че няма да се събудите. Ще привържа всеки от вас към коня му. За нещастие и двете животни ще паднат от скалата на изток от долината Трелисиън. Не ми се ще да убивам жребеца на граф Чейз, още повече, че скоро аз бих могъл да го яздя, от добра порода е, но историята трябва да бъде изпипана. В Лондон, сред семейството си, ще дочакам новината за трагичната ви кончина.

— Защо ни събуди? — попита Маркъс. — Можеше да ни спестиш очарователната сцена и актьорското си майсторство. Но ти държеше да сме осведомени, нали? Искаше да се почувстваш по-силният, да стъпиш на вратовете ни и да се погавриш.

Тревор се изправи със зачервено лице и насочен пистолет, после изглежда се овладя. Отново седна.

— Каквото и да си мислиш, е без значение. Крайният резултат ще бъде същият. Ти ще умреш, а аз ще бъда граф Чейз — погледът му се премести от единия към другия. — Животът е толкова ужасно несигурен, нали?

Внезапно Херцогинята избухна в смях. Чак сълзи избиха в очите й и тя се задъха. Тревор скочи на крака и размаха пистолета към нея.

— Млъкни, дявол да те вземе!

— О, боже, толкова е смешно! — и тя продължи да се залива от смях.

Маркъс се уплаши да не би да се задави. Какво й беше щукнало?

— Какво е толкова смешно? Казвам ти, млъкни!

— Ти, Тревор… — тя изхълца и се разсмя отново. — Ужасно си смешен. Всъщност, жалък е точната дума. Ти — следващият граф Чейз? Ти? Ненормален глупак, сянка на мъж, незначително човече, крякащ, надут паун. Ужасна грешка на природата — това си ти!

Не престана да се смее, докато Тревор, всичката кръв на когото се беше събрала на лицето му, се надвеси с пистолета, за да я удари. И щеше да го стори. Някогашният добряк и веселяк. Образът на предишния Тревор сякаш оживя пред очите й. Сегашният не беше на себе си, от него се излъчваше смърт.

Тя прибра крака до гърдите си — за опора и повече сила, и го ритна в слабините. В продължение на безкрайно дълъг миг той остана над нея неподвижен, едва ли не бездиханен, невярващ, с вдигнатия за удар пистолет. После започна да пищи, по-скоро да вие, и падна по гръб, в истинска агония, притисна ръце между краката си, забравил за всички и всичко на света.

— Браво, Херцогиньо — Маркъс се претърколи до Тревор и ритна пистолета му към нея, защото ръцете му бяха вързани зад гърба, а нейните — отпред. Тя го взе и го вдигна пред себе си. Маркъс се изправи и бавно се примъкна до нея.

— Развържи ме, ако можеш.

Китките му вече бяха освободени, когато Тревор, преодолял донякъде раздиращата болка и замайването, успя да седне. Тогава видя насочената към него цев в ръцете на Маркъс.

Ругатнята му прозвуча почти нежно.

Херцогинята вече не се смееше, от спокойствието й лъхаше заплаха.

— Не го изпускай от мушка, Маркъс. Не мърдай, а аз ще освободя глезените ти.

Когато и тази работа беше свършена, Маркъс се изправи и се разтъпка, за да възстанови кръвообращението си. Дулото на пистолета нито за миг не промени целта си.

— Къде се намираме?

Тревор продължаваше да се бори с болката, затова не отговори веднага. После сви рамене.

— Не очаквах първо да ми зададеш точно този въпрос.

— Какво друго да те питам? Изигра си представлението. Разбрахме колко си загрижен да изпълниш дълга си като глава на рода и че няма да се спреш и пред убийство, за да осигуриш щастието на майчето, братчето и сестричето ти. Е, добре, братовчеде, кажи ми — те наистина ли нищо не знаят за деянията ти?

— Може би. Майка ми ви мрази. Урсула е сладурана, Джеймс е момче на място и ме обожава. Няма как да узнаете това със сигурност, нали, Маркъс?

— Ти не си само луд, братовчеде. В лудостта ти има система и това е по-лошото. Къде сме?

— Ще ти кажа, когато се срещнем в ада.

— Знаеш ли какво, братовчеде? Не ме плаши, че ще се срещнем в ада, защото ти ще си там много преди мен.

Той вдигна пистолета, погледна лицето — толкова прилично на неговото собствено — и за момент през ума му проблесна: Мили Боже, той ми е братовчед, моя плът и кръв. И се поколеба. Тази частица от секундата беше необходима на Тревор. Той се хвърли като бик, нанесе съкрушителен удар на Маркъс в бедрото, събори го и се протегна за оръжието. Маркъс не бе достатъчно бърз, но все пак здраво стисна пистолета и не го изпусна, въпреки че Тревор тресеше десницата му.

Схватката беше безшумна, чуваше се само сумтене и тежко дишане. Херцогинята беше на крака и търсеше да се въоръжи с каквото и да е. За себе си не се боеше, но трябваше да потисне парализиращия страх за Маркъс, за да може да действа бързо и ефективно.

Борбата за оръжието не преставаше. Двамата мъже се търкаляха но пода и изтощението все повече ги обхващаше. Дишаха като продрани мехове. Тогава тя я видя — вила, ръждясала от старост, облегната на отдалечената стена на обора. Нямаше много читав вид, но щеше да свърши работа. Грабна я — тежеше пущината — и се затича към вчепкалите се тела.

Боеше се да не удари Маркъс — двамата не спираха да се търкалят — ту единият отгоре, ту другият. Пистолетът беше все още у Маркъс, но Тревор съумяваше да се предпази. Тя обикаляше около тях и чакаше. Чакаше…

Тогава, съвсем неочаквано вратите на обора широко се разтвориха и през тях нахлу слънчева светлина.

Лъчите заслепиха и блъснаха назад Тревор, който в този момент се намираше отгоре. Маркъс се възползва, отблъсна го от себе си и коленичи с насочен пистолет.

Херцогинята беше по-бърза. Тя издигна вилата над главата си и стовари с всичка сила дървената й дръжка точно върху темето на Тревор, просвайки го по лице на пода. Тревор само пририта веднъж и утихна. Не знаеше дали не го е убила и не я беше грижа.

— Маркъс! — извика тя и за секунда се намери до него, без да съзнава, че над тях се бяха надвесили Норт, Баджър и Спиърс.