Аманда Куик
Любов по неволя (3)

2

Миризмата на смъртта беше силна. Лавиния спря на прага на осветената само от огъня в камината стая и бързо потърси кърпичка, за да закрие носа и устата си. Това не беше предвидено в плановете й за тази вечер. Притисна бродирания лен до носа си и с мъка се пребори с напора да се обърне и да избяга.

Тялото на Холтън Феликс беше простряно на пода пред камината. В първия миг Лавиния не откри признаци на нараняване и се запита дали пък сърцето му не е отказало да работи. Но после забеляза, че нещо с формата на главата му не беше наред.

Очевидно някоя от другите жертви на Феликс е била тук преди нея. Феликс не беше особено умен мошеник и изнудвач, припомни си тя. Сравнително лесно бе успяла да установи самоличността му, малко след като получи първото писмо с предложение да плати известна сума. Направи го, макар да беше абсолютно неопитна в издирването на изнудвачи.

Щом научи адреса му, тя поговори първо с прислужничките и готвачките, които живееха в съседство. Остана доволна от разказите им, че Феликс има навика да прекарва нощите в игралните салони, и реши да дойде тук тази вечер и да претърси жилището му. Надяваше се да намери дневника, за който той й беше писал.

Лавиния се огледа несигурно в малкото помещение. Огънят все още пращеше весело в камината, но тя усети как по гърба й се стекоха студени вадички пот. Какво да прави сега? Дали убиецът се е задоволил с отстраняването на Феликс или си е направил труда да претърси стаята на негодника, за да намери дневника?

Имаше само един начин да открие отговорите на въпросите си. Трябваше да претърси стаята на Феликс, както бе планирала първоначално.

Пое дълбоко въздух и си заповяда да се раздвижи. Трябваше да събере цялата сила на волята си, за да пробие невидимата стена на страха, стегнала сърцето й в корава хватка. Трепкащата светлина на догарящите пламъци хвърляше призрачни сенки по стените. Сега най-важното беше да не поглежда към тялото, проснато на пода.

Стараейки се да диша повърхностно, тя се замисли откъде да започне търсенето. Стаята на Феликс беше мебелирана извънредно оскъдно. Като се имаше предвид страстта му към хазарта, това не биваше да я изненадва. Без съмнение е бил принуден да продаде един по един всичките си свещници и други по-скъпи предмети, за да изплати част от дълговете си. Слугините, които разпита, й разказаха, че Феликс е затънал до гуша. Някои дори бяха намекнали, че съседът им е безскрупулна личност, готова да прибегне до крайни средства, за да се сдобие с малко пари.

Вероятно шантажът беше само едно от многото неприятни средства, до които Феликс е прибягвал в кариерата си на играч. Но очевидно то се бе оказало безперспективно.

Лавиния се обърна към писалището до прозореца и реши да започне търсенето оттам, макар да предполагаше, че убиецът вече е претърсил всички чекмеджета. Ако беше на негово място, тя щеше да направи точно това.

Заобиколи предпазливо мъртвото тяло, като се стараеше да стъпва колкото може по-далече от него, и стигна бързо до целта. На писалището цареше обичайната бъркотия. Малко по-настрана стояха джобно ножче и мастилница, зад тях съдче с пясък за поръсване на написаното и метална чинийка с восък за запечатване на писма.

Лавиния се наведе да отвори първото чекмедже и замръзна насред движението. Бе я обзело предчувствие, от което тънките косъмчета на тила й настръхнаха.

Дървеният под зад гърба й изскърца тихо, но недвусмислено. Това беше шум от стъпки. Страхът я завладя и тя спря да диша. Сърцето й заби силно и тя се запита дали пък няма да припадне за първи път в живота си.

Убиецът беше още в тази стая.

Едно беше сигурно: тя не можеше да си позволи лукса да припадне.

В продължение на един ужасяващо дълъг миг Лавиния остана неподвижна, втренчила поглед в мастилницата. Нямаше оръжие, с което би могла да се защити. Въпреки това протегна ръка и пръстите й се сключиха около дръжката на джобното ножче. То изглеждаше мъничко и крехко, но тя нямаше друг избор.

Лавиния стисна здраво малкото ножче и се обърна рязко, за да се изправи лице в лице с убиеца. Откри го веднага. Той стоеше в очертанията на вратата, водеща към спалнята. Виждаше фигурата му, но лицето му оставаше в сянка.

Мъжът не направи опит да се приближи. Остана неподвижен, небрежно опрял рамо в касата на вратата, скръстил ръце под гърдите.

— Знаете ли, мисис Лейк — проговори най-сетне Тобиас Марч, — имах чувството, че един ден непременно ще се срещнем отново. Но кой би могъл да заподозре, че това ще се случи при толкова интересни обстоятелства?

Лавиния преглътна мъчително, за да може да отговори. Ала когато най-сетне успя да свърже няколко думи, гласът й беше отчайващо тънък и треперещ.

— Вие ли убихте този човек?

Тобиас хвърли пренебрежителен поглед към трупа.

— Не. Дойдох тук след убиеца, точно като вас. Според мен Феликс е бил убит на стълбището пред вратата и убиецът го е довлякъл обратно в стаята.

Тази новина не беше достатъчна да я успокои.

— Какво правите тук?

— И аз исках да ви задам същия въпрос. — Той я огледа замислено. — Но ми се струва, че вече знам отговора. Вие сте една от жертвите, които Феликс изнудва, прав ли съм?

За момент гневът победи страха.

— Преди една седмица тази жалка твар ми изпрати две писма. Първото пристигна в понеделник. Някакво хлапе го предало в кухнята. Като прочетох смешното му искане, не повярвах на очите си. Искаше ми сто фунта. Можете ли да си представите? Сто фунта, за да купя мълчанието му. Каква наглост!

— Какво е можел да разкрие? — Тобиас я наблюдаваше внимателно. — Да не би да сте направили още няколко глупости, откакто се разделихме в Рим?

— Как смеете да ми говорите с този тон, сър? За всичко сте виновен вие. Вие и никой друг!

— Аз ли съм виновен?

— Точно така, мистър Марч. Вие сте отговорен за случилото се днес. — Тя посочи мъртвото тяло с върха на джобното ножче. — Този ужасен човек, се опита да ме изнуди с историята в Рим. Заплаши ме да разкрие „истината“.

— О, нима? — Тобиас се протегна с изненадващо тромаво движение. — Това е безкрайно интересно. Какво точно е знаел?

— Нали току-що ви казах, че знаеше всичко! Заплаши да разкаже навсякъде, че съм притежавала в Рим магазин, който е бил място за срещи на крадци и убийци. Намекна, че съм била съучастница в плановете им и доброволно съм позволила на негодниците да използват магазина ми, за да си разменят съобщения. Стигна дори дотам да ме заплаши, че ще разкрие тайната ми любовна връзка с водача на бандата.

— Това ли беше всичко, което беше написал в съобщението си?

— Всичко? Нима не ви е достатъчно? Вижте, мистър Марч, въпреки всичките ви старания, след всичко онова, което ни сторихте в Рим, племенницата ми и аз успяхме да оцелеем. Макар и с много усилия.

Мъжът леко наклони глава.

— Знаех си, че ще се изправите на крака. Вие не сте от хората, които се пречупват лесно.

Лавиния пренебрегна забележката му.

— В момента живеем добре, дори много добре. Надявах се Емелин да прекара един истински хубав сезон в добро общество. Надявах се поне веднъж да имаме късмет и момичето да се запознае с подходящ джентълмен, който да се грижи за нея и да й осигури добър живот. Такъв, за какъвто съм мечтала, но никога не можах да й осигуря. Моментът е много деликатен, ако разбирате какво искам да кажа. Но мога да допусна името на Емелин да бъде забъркано в скандал. Не мога да допусна дори най-малко петънце върху бялата й рокля.

— Разбирам ви. Ако Феликс е намекнал някъде, че момичето е било забъркано в нечисти сделки, вредата ще е непоправима. А слухът, че мис Емелин е племенница на бившата любовница на скандално известен водач на престъпна банда, ще направи невъзможен плана ви да я въведете в обществото.

— Невъзможен? Ще го унищожи в зародиш. Животът е толкова несправедлив. Емелин и аз нямахме нищо общо с бандитите, нито с водача им, когото вие наричахте Карлайл. Не разбирам как човек, който притежава поне малко цивилизованост и деликатност, би могъл да стигне до заключението, че племенницата ми и аз сме общували с крадци и убийци.

— Аз застъпвах такова становище за съвсем кратко време, в началото на аферата. Бъдете така добра да си спомните.

— За вас не се изненадвам — заяви мрачно тя. — Говорех за хора, които притежават цивилизованост и деликатност. Вие не принадлежите към тази група, сър.

— Холтън Феликс също не, нали? — Тобиас огледа бегло безжизненото тяло. — Но си мисля, че е по-добре да отложим дискусията за моята липса на цивилизованост за друг път. Някой ден, надявам се, ще разполагаме с достатъчно свободно време, за да обсъдим грешките ми. В момента имаме други проблеми. Приемам, че сме тук по една и съща причина.

— Не знам по каква причина сте тук вие, мистър Марч, но аз дойдох да потърся дневника, принадлежал някога на камериера на мистър Карлайл. Човека, за когото твърдите, че е бил водач на банда криминални в Рим. — Лавиния спря за миг и смръщи чело. — Какво знаете за тази история?

— Нали помните старата пословица: „Никой мъж не е герой в очите на камериера си.“ Както изглежда верният слуга тайно е записвал зловещите тайни на господаря си. След смъртта на Карлайл…

— Значи Карлайл е мъртъв?

— О, да. Както вече казах, камериерът му е водил дневник, който е продал, за да си плати пътуването до Англия. Обаче бил убит, вероятно от уличен разбойник, още преди да напусне Рим. След това дневникът бил продаден още два пъти. И в двата случая собствениците стават жертва на смъртоносни злополуки. — Той посочи с глава трупа на Феликс. — Това е третият мъртвец, свързан с проклетия дневник.

Лавиния преглътна мъчително.

— Майчице мила!

— Точно така. — Тобиас се отдели от вратата и се запъти към писалището.

Лавиния го наблюдаваше несигурно. Има нещо странно в начина, по който се движи, помисли си тя. Леко, едва забележимо куцукане. Беше готова да се закълне, че когато го бе видяла за последен път, походката му беше съвсем нормална.

— Как става така, че знаете всичко за дневника? — попита недоверчиво тя.

— От няколко седмици вървя по следата му. Преследвам го но целия континент. Пристигнах в Англия само преди няколко дни.

— Защо го преследвате?

Тобиас отвори едно от чекмеджетата.

— Предполагам, че съдържа информация, която може да отговори на някои въпроси на клиента ми.

— Какви въпроси?

— За държавна измяна и убийство.

— Държавна измяна?

— По време на войната. — Тобиас отвори второто чекмедже и затърси между документите. — Сега наистина не е време да ви обяснявам подробности, мисис Лейк. Обещавам, че по-късно ще ви разкажа всичко.

— Нима твърдите, че в Рим сте се провалили, мистър Марч? След всичко, което ни причинихте в онази ужасна нощ, не може да сте изпуснали голямата плячка. Какво всъщност се случи с тайнствения Карлайл? Тогава твърдяхте, че ще се появи в магазина, за да вземе съобщението на Протежето си.

— След като вие заминахте, Карлайл наистина се появи.

— И?

— Спъна се и се изтъркаля надолу по стълбата.

Лавиния го изгледа невярващо.

— Спънал се е?

— Такива злополуки се случват само веднъж, мисис Лейк. Тясната, стръмна стълба е много опасна.

— Ами! Знаех си. Вие сте объркали работата, мистър Марч. След като Емелин и аз заминахме, не сте успели да завършите изпълнението на задачата си.

— Получиха се някои усложнения.

— Това е очевидно. — Незнайно по каква причина, въпреки сложното положение, в което се намираха, тя изпитваше перверзно задоволство да хвърли върху него отговорността за всички нещастия в живота си. — Трябваше да се сетя какво става. Веднага след като получих първото заплашително писмо от Холтън Феликс. Дотогава всичко вървеше гладко. Трябваше да се сетя, че вие сте виновен за проблемите ми.

— По дяволите, мисис Лейк, сега не е време да ми четете проповед. Нямате представа за какво всъщност става дума.

— Признайте, сър. Проблемът с дневника на камериера е възникнал само поради вашите грешки. Ако бяхте уредили въпроса в Рим както трябва, тази вечер и двамата нямаше да сме тук.

Мъжът затвори уста. Под мътната светлина на прозореца очите му святкаха опасно.

— Уверявам ви, змията, която ръководеше бандата убийци в Италия, е мъртва. За съжаление случаят не приключи със смъртта на Карлайл. Моят клиент желае истината да се разкрие докрай. Нает съм, за да се погрижа за това, и ще го направя.

Лавиния усети смразяващ студ.

— Разбирам.

— Карлайл е бил член на криминално сдружение, известно като Блу Чеймбър. Бандата е разпростряла пипалата си не само в Англия, но и по цяла Европа. Години наред организацията е била ръководена от човек с прякор Азур.

Гърлото й пресъхна. Веднага й стана ясно, че Марч говори сериозно.

— Колко театрално.

— Азур се е държал като абсолютен владетел. Всички са се подчинявали безпрекословно. След упорити проучвания успяхме да установим, че преди около година е починал. След смъртта му в Блу Чеймбър цари хаос. Азур имал двама верни офицери — Карлайл и още един, чиято самоличност се пази в тайна.

— След като Азур и Карлайл вече не са между живите, клиентът ви желае да научи кой е третият водач на организацията, права ли съм?

— Напълно. Надяваме се, че тази информация се съдържа в дневника. С малко повече късмет ще намерим в него указания кой може да е бил Азур, както и отговори на други интересни въпроси. Разбирате ли сега защо дневникът е толкова опасен?

— Разбирам.

Тобиас посегна към купчина документи.

— Защо не се постараете да помогнете, вместо да стоите тук и да ме разпитвате?

— Да помогна?

— Не можах да претърся спалнята, преди да дойдете. Вземете една свещ и се огледайте. Аз ще продължа тук.

Първата й мисъл беше да му каже да върви по дяволите. Но само след миг разбра, че той имаше право. Двамата търсеха едно и също. Най-добре беше да си разделят работата и да претърсят жилището на Феликс заедно. Предимствата бяха очевидни. Имаше и още една причина да се подчини на нареждането му и да претърси спалнята — така вече нямаше да гледа окървавения труп.

Посегна решително към свещта и кимна.

— Вероятно ви е ясно, че който и да е убил мистър Феликс, е взел дневника и е офейкал?

— Ако е така, проблемът ни става още по-сериозен. — Марч й хвърли студен поглед. — Ще караме стъпка по стъпка, мисис Лейк. Първо ще се опитаме да намерим проклетия дневник. Това би ме улеснило съществено, признавам.

Прав е, каза си Лавиния. Мистър Тобиас Марч я обърквате, предизвикваше и вбесяваше, но беше прав. При такава катастрофа нямаше друг изход, освен да върви стъпка по стъпка. Животът я беше научил, че това е най-добрият начин.

Тя влезе в малката стая зад дневната и веднага забеляза книгата на малката масичка до леглото. Сърцето й заби в очакване. Може би пък късметът щеше да им се усмихне.

Грабна книгата и прекоси помещението, за да прочете заглавието на книгата под светлината на свещта. „Възпитанието, на една дама“. Тъй като имаше теоретична възможност кожената подвързия да крие ръчно написан дневник, тя отвори книгата и я запрелиства. Малката искрица надежда бързо бе задушена от разочарование. Книгата беше наскоро публикуван роман. Никакъв дневник.

Остави я на масичката и се върна към скрина. Отне й само минута да претърси малките чекмеджета. Те съдържаха само нещата, които се очакваха на такова място: гребен, четка, принадлежности за бръснене, четка за зъби.

След това се зае с гардероба. В него намери десетина скъпи ленени ризи и три модерни жакета. Очевидно Феликс с обичал да харчи парите си за модерно облекло — когато е имал късмет на игралната маса. Или е гледал на скъпите дрехи като на инвестиция.

— Намерихте ли нещо? — извика Тобиас от дневната.

— Не — отговори сърдито тя. — А вие?

— И аз не.

Лавиния чу как се премести тежка мебел, може би писалището. Мистър Марч явно претърсваше основно. Тя отвори едно след друго чекмеджетата на гардероба и откри дузина вратовръзки и бельо на джентълмен. Затвори бързо вратата и огледа внимателно оскъдно мебелираната стая. Отчаянието й растеше. Каква, по дяволите, трябваше да бъде следващата й стъпка, ако не намереше дневника, позволил на Феликс да я изнудва?

Погледът й падна отново върху подвързаната с кожа книга на нощната масичка. В жилището на Феликс нямаше други книги. Ако не беше „Възпитанието на една дама“, тя щеше да твърди, че убитият не се е интересувал от литература. Защо тогава този роман беше оставен до леглото му?

Прекоси бавно стаята с намерението да погледне книгата по-внимателно. Струваше й се невъзможно един картоиграч да се интересува от роман, предназначен без съмнение за млади дами.

Отново запрелиства книгата, като спираше тук и там, за да прочете по някое изречение. Не мина много време и установи, че книгата изобщо не е посветена на възпитанието на младите дами.

… елегантно закръгленото й дупе трепереше в очакване на моя кадифен камшик…

— Велики боже! — Тя затвори бързо книгата и в този миг на пода падна малко листче.

— Намерихте ли нещо интересно? — попита Тобиас от съседната стая.

— Абсолютно нищо.

Лавиния впи поглед в листчето, паднало точно пред обувката й. Нещо написано на ръка. Тя изкриви лице. Може би Феликс е харесал книгата толкова много, че е започнал да си води бележки.

Наведе се да вдигне листчето и разчете какво бе надраскано на тънката хартия. Никакви бележки за възпитанието на една дама, а някакъв адрес. Хазълтън Скуеър номер четиринадесет.

Защо Феликс е съхранил този адрес в единствената си книга?

В този миг чу тихите, но издайнически стъпки на Тобиас по пода на дневната. Бързо пъхна листчето в джоба си и се обърна към вратата.

Мъжът се появи на отворената врата и силуетът му се очерта в сиянието на догарящия огън.

— Е?

— Не намерих нищо, което поне малко да прилича на дневник — отговори тя с твърд глас и — както й се искаше да вярва — съвсем честно.

— И аз не намерих. — Мъжът хвърли мрачен поглед към спалнята. — Дойдохме твърде късно. Очевидно човекът, убил Феликс, е имал достатъчно ум в главата си, за да вземе дневника.

— Това не бива да ни изненадва. На негово място и аз щях да направя същото. Без ни най-малко колебание.

Лавиния изкриви лице.

— Какво има?

Той я погледна втренчено.

— Както изглежда, трябва да изчакаме, докато новият изнудвач направи първите си стъпки.

— Новият изнудвач? — В първия момент шокът я парализира. Трябваше да положи усилия, за да затвори уста. — Велики боже, какво казахте, сър? Наистина ли предполагате, че убиецът на Феликс има намерение да ни изнудва?

— Ако историята обещава пари, а аз съм сигурен, че е така, трябва да предполагаме, че отговорът на въпроса ви е да.

— Проклятие!

— И аз съм готов да кажа същото, но по-добре е да гледаме положително на нещата, мисис Лейк.

— Невъзможно ми е да си представя, че в подобна история може да има нещо положително, мистър Марч.

Тобиас се засмя безрадостно.

— О, недейте така! Все пак ние двамата успяхме, независимо един от друг, да открием къде се крие Феликс, нали?

— Феликс беше неспособен глупак, крито оставяше всевъзможни знаци. Не беше проблем да подкупя уличното хлапе, което ми донесе писмото със заплахата. Даде ми адреса само срещу няколко дребни монети и две-три топли пастетчета с месо.

— Много умно от ваша страна. — Тобиас се обърна към мъртвото тяло, проснато на пода пред огъня. — Но не ми се вярва, че човекът, успял да намери Феликс преди нас и да го убие, е некадърник. Затова е по-добре да обединим силите си, мадам.

В главата й зазвъня тревога.

— За какво говорите?

— Сигурен съм, че разбирате за какво говоря. — Той устреми отново поглед към нея и вдигна едната си вежда. — Каквато и да сте, вие не сте глупачка, мисис Лейк.

Надеждата й, че след тази среща двамата ще тръгнат по различни пътища, се изпари в миг.

— Вижте какво — започна решително тя, — нямам никакво намерение да се съюзя с вас, мистър Марч. Всеки път, когато влезете в живота ми, става някаква катастрофа. Не искам това да продължи до безкрайност.

— Досега сме прекарали твърде малко време заедно, мисис Лейк. Само два пъти, и то за кратко.

— И двата пъти завършиха катастрофално. По ваша вина.

— Така смятате вие. — Той направи една тромава крачка към нея и я стисна здраво за рамото. — Моята гледна точка е, че вие притежавате забележителен талант да усложнявате прекалено всяка ситуация.

— Сега вече отидохте твърде далеч, сър. Бъдете така любезен да свалите ръцете си от мен.

— Боя се, че няма да го направя, мисис Лейк. — Той я изведе от стаята и се обърна към тъмния коридор. — Опитайте се да осъзнаете, че и двамата сме хванати в тази мрежа. Следователно имам пълното право да настоявам, че е необходимо да работим заедно, за да я разкъсаме.