Аманда Куик
Любов по неволя (27)

26

Лавиния наблюдаваше критично отражението си в огледалото.

— Не намирате ли, че деколтето е прекалено дълбоко?

Мадам Франческа изкриви лице с очевидно недоволство.

— Деколтето е перфектно. Изрязано е така, за да загатне, че имате бюст.

— Прекалено ясно загатване, според мен.

— Глупости. Аз бих го определила като изключително дискретен намек в правилната посока. — Мадам Франческа завърза внимателно панделката, която красеше корсажа. — Като се има предвид, че бюстът на мадам не е много пищен, екипирах роклята в този стил, за да поставя въпроси, а не да отговаря.

Лавиния попипа колебливо сребърната верижка на шията си.

— Е, щом сте толкова сигурна…

— Разбира се. Повярвайте, мадам, аз знам какво правя. Имайте ми доверие. — Мадам Франческа изгледа строго младата шивачка, която беше клекнала на пода до Лавиния. — О, не, Моли, не така! Виждам, че не си обърнала внимание върху всички подробности от рисунката, която направих. На ръба ще има само един ред цветя, не два. Два са прекалено много за мисис Лейк. Ще я задушат. Тя е по-скоро дребна, както виждаш.

— Да, мадам — промърмори Моли, чиято уста беше пълна с карфици.

— Върви и ми донеси тетрадката със скиците — заповяда мадам Франческа. — Виждам, че се налага да ти обясня проекта си още веднъж.

Моли скочи и забърза към вратата.

Лавиния продължаваше да се изучава в огледалото.

— Значи съм дребна, а бюстът ми не е пищен. Наистина, мадам Франческа, учудвам се как така намерихте време да ми посветите вниманието и времето си.

— Правя го, защото ви препоръча мисис Доув — отговори честно известната шивачка и драматично притисна ръка върху разкошната си гръд. — Тя е една от най-важните ми клиентки. Готова съм на всичко, за да й направя услуга. — Намигна на Лавиния и добави: — Освен това вие сте предизвикателство за моите способности, мисис Лейк.

Моли се върна в пробната с дебела тетрадка. Мадам Франческа я взе от ръцете й и я запрелиства.

На една страница Лавиния откри добре позната зелена рокля.

— Почакайте, моля. Това е роклята, която сте изработили за годежния бал на дъщерята на мисис Доув, нали?

— Да, тази е. — Мадам Франческа спря да се полюбува на скицата. — Прекрасна е, нали?

Лавиния разгледа подробно проекта и промърмори учудено:

— На вашата рисунка има три реда рози, не два.

Мадам Франческа въздъхна с обичайната си театралност.

— Все още съм на мнение, че при своя елегантен ръст мисис Доув трябваше да носи три реда рози, не два. Но тя настоя да махнем единия. Какво можех да направя, след като най-важната ми клиентка беше решена да наложи волята си? Отстъпих, разбира се. Не мога да си позволя да я загубя.

Лавиния бе обзета от възбуда. В същото време по гърба й пробягваха тръпки на страх. Обърна се рязко и помоли:

— Помогнете ми, ако обичате, да сваля гази рокля, мадам Франческа. Налага се веднага да си тръгна. Сетих се, че трябва незабавно да говоря с един човек.

— Къде се разбързахте, мисис Лейк? Още не сме готови с пробата!

— Веднага свалете тази рокля. — Лавиния не се стърпя и сама отвори корсета. — Ще дойда друг път. Много ви моля, донесете ми лист хартия и перо. Трябва веднага да изпратя вест на партньора си.

 

 

Отново валеше. Никъде не се виждаше карета. Мина почти три-четвърти час, докато стигне пеша до Хаф Крисчънт Лейн.

Лавиния спря пред къщата на мисис Воун и удари с чукчето по вратата. Трябва да действам решително, мислеше си тя, докато чукаше с всички сили. Не бива да правя повече грешки. Преди да направят следващата крачка в този опасен занаят, тя и Тобиас трябваше да поговорят с единствения човек, който през цялото време е казвал истината.

Сякаш мина цяла вечност, преди глухата икономка да отвори. Старата жена примигна и се обърна несигурно в посоката, в която предполагаше, че се намира Лавиния.

— Какво има?

— Вкъщи ли е мисис Воун? Трябва веднага да говоря с нея. Важно е.

Икономката протегна ръка.

— Трябва да си купите билет — извика високо.

Лавиния простена измъчено и бръкна в джоба си. Намери няколко монети и ги сложи в загрубялата от работа длан.

— Ето. Моля, кажете на мисис Воун, че я търси Лавиния Лейк.

— Ще ви отведа на изложбата. — Икономката тръгна напред по тъмния коридор и се засмя дрезгаво. — Мисис Воун ще дойде ей сега.

Старицата спря пред вратата на изложбеното помещение, отвори я и направи подканващ жест. Лавиния влезе бързо в сумрачната стая. Вратата се затвори зад нея, тя чу още един глух смях в коридора, после всичко утихна.

Лавиния спря на прага и остави очите си да привикнат със слабото осветление. Отново се почувства неловко. Припомни си как беше изпитала същото обезпокояващо чувство при първото си посещение в тази стая. Огледа се и си заповяда да остане спокойна.

Помещението изглеждаше почти същото като миналия път, когато беше тук с Тобиас. Зловещо реалистичните восъчни фигури стояха около нея, замръзнали в различни пози. Тя мина покрай мъжа с очилата, който четеше в креслото си, и погледна към пианото.

На столчето пред инструмента отново седеше фигура и се взираше внимателно в лист с ноти. Ръцете висяха над клавишите. Ала днес пианистът беше мъж, облечен в старомоден панталон. Восъчна фигура, каза си Лавиния, не е мисис Воун, която позира като едно от собствените си творения. Знаеше, че художничката обича да си прави шеги с посетителите, и предполагаше, че пак е някъде тук.

— Мисис Воун? — Лавиния започна да обикаля фигурите и да се взира във восъчните лица. — Тук ли сте? Знам, че обичате тази игра, и ви уверявам, че е впечатляваща. Но днес нямам никакво време за игри. Трябва да говоря с вас. Въпросът е много важен.

Нито една от восъчните фигури не се раздвижи и не заговори.

— Спешно е — настоя Лавиния. — Мисля, че е въпрос на живот и смърт.

Погледът й падна върху фигурата, застанала пред нещо като огнище. Това е ново, помисли си бегло. Скулптура на жена с престилка на икономка и огромно боне, чиито рюшове скриваха профила. Жената беше леко приведена в кръста и държеше в ръка маша, с която очевидно се готвеше да разрови догарящия огън.

Това не е мисис Воун, каза си Лавиния. Тази жена е прекалено едра и закръглена.

— Моля ви, мисис Воун, ако сте тук, покажете се. Нямам никакво време за губене. — Лавиния заобиколи дивана и изведнъж спря. На килима лежеше по лице дребна фигура. — Велики боже!

Отпуснатите крайници показваха, че това не е преобърната восъчна фигура. През ума й мина страшна мисъл.

— Мисис Воун!

Лавиния се отпусна на колене, свали едната си ръкавица и опипа шията на припадналата. С облекчение установи, че още е жива.

Мисис Воун не беше мъртва, но бе загубила съзнание. Лавиния скочи с намерението да изтича до вратата, за да повика помощ, и погледът и спря върху восъчната фигура на икономката, наведена към печката. Обувките й бяха изкаляни.

Гърлото й пресъхна.

В първия момент не беше в състояние дори да си поеме дъх. За да излезе от малкото помещение, трябваше да мине в обсега на машата. Нямаше смисъл да крещи, защото икономката на мисис Воун беше глуха. Единствената й надежда беше Тобиас да е получил известието й и да дойде веднага. През това време тя щеше да отклонява вниманието на убиеца.

— Виждам, че сте дошли тук преди мен — заговори с учудващо спокойствие Лавиния. — Как успяхте, лейди Невил?

Жената до печката потрепери и се изправи с рязко движение. Лейди Констанс Невил се обърна към Лавиния, размаха тежката маша над главата си и се усмихна.

— Не съм глупачка. Отдавна знам, че вие непрекъснато създавате проблеми, мисис Лейк. Затова наех един добър детектив да ви следи. — Констанс направи крачка към вратата, за да й отреже пътя за бягство. — Моят човек уловил момчето, което изпратихте при мистър Марч, и му платил, за да прочете бележката. После веднага дойде при мен. Не се надявайте, мисис Лейк, никой няма да ви помогне. Не очаквайте мистър Марч, той не знае нищо.

Лавиния отстъпи крачка назад и се опита да застане така, че диванът да е между нея и другата жена. Сложи ръка върху верижката на шията си и заговори:

— Вие сте били, нали? През цялото време. Вие сте художничката. Видях фигурите в музея на Хугет на първия етаж. Наистина необикновени…

— Необикновени? — Констанс я изгледа презрително. — Вие нямате представа от изкуство. Моите фигури са брилянтни.

Лавиния откопча внимателно верижката и я стисна между пръстите си. Предпазливо протегна ръка и я завъртя така, че среброто да улови бледата светлина от близкия прозорец.

— Брилянтни като моята верижка, нали? — Гласът й прозвуча меко, успокояващо. — Не е ли красива? Само погледнете как блести. Толкова е светла. Толкова е светла. Толкова е светла.

Констанс избухна в смях.

— Да не мислите, че можете да откупите живота си с този мизерен накит? Аз съм богата жена, мисис Лейк. Много богата. Имам кутии със скъпоценности, една от друга по-хубави и ценни. Не искам жалката ви верижка.

— Но тя е толкова светла. Нима не забелязвате? — Лавиния внимателно залюля верижката. Докато се движеше напред назад, среброто светеше и блещукаше. — Мама ми я подари. Толкова светла.

Констанс примигна.

— Вече ви казах, че нямам интерес към евтини накити.

— А пък аз ви казах, че восъчните ви фигури са необикновени, но според мен им липсва близостта до живота. Живото излъчване, което мисис Воун влага във фигурите си.

— Вие сте глупачка. Какво знаете вие? — Симпатичното лице на Констанс се разкриви от гняв. Тя се взря в люлеещата се верижка и се намръщи, сякаш искрите на светлината я дразнеха. — Моите восъчни фигури са много, много по-добри от тези банални скулптури. За разлика от мисис Воун аз не се плаша да влагам в работите си най-тъмните, най-необикновените страсти.

— Вие сте изпратили смъртната заплаха на мисис Доув, нали? Проумях го едва днес следобед, като видях рисунката на шивачката. В тетрадката й е съхранена първоначалната версия на зелената рокля. Вие сте моделирали восъчната сцена според нейната рисунка, а не според готовата рокля. Като клиентка на мадам Франческа сте имали възможност да разгледате проекта, но не сте видели роклята в окончателния й вид, защото не сте били поканени на годежния бал. Ако я бяхте видели, щяхте да знаете, че полата е с два реда рози, не с три.

— Това вече няма значение. Тя е мръсница, не по-добра от другите жени. И тя ще умре. — Констанс направи крачка напред.

Лавиния затаи дъх, но продължи да движи верижката напред-назад, без да променя ритъма на люлеенето.

— Вие сте уредили Филдинг Доув да бъде отровен, нали? — попита тя, все така с мек, успокояващ глас.

Констанс хвърли поглед към верижката, но бързо отмести очи. Само след секунди обаче отново заследи ритмичните движения.

— Аз планирах всичко, всяка подробност. Направих го за Уесли, нали разбирате? Правех всичко за него. Той имаше нужда от мен.

— Но никога не е оценил по достойнство вашия ум и вашата непоколебима вярност, нали? Приемал я като нещо разбиращо се от само себе си. Оженил се е за вас заради парите ви и през цялото време е имал и други жени.

— Жените, които използваше за забавления, не бяха важни. Уесли имаше нужда от мен — само това беше от значение. Той ме разбираше. Ние бяхме партньори.

Лавиния потрепери и едва не изпусна верижката от скованите си пръсти. „Съсредоточи се, глупачке! Животът ти зависи от това.“

— Разбирам. — Верижката продължи да описва меки дъги. — Партньори. Но вие сте умът в тази връзка.

— Да. Да! Аз първа разбрах, че Филдинг Доув е започнал да разследва действията на Уесли през войната. Освен това виждах, че Доув старее и не работи с предишния размах. Тогава разбрах, че е дошло време да го премахна. Знаех, че когато Доув умре, вече нищо няма да стои на пътя на Уесли. Трябваше да уредя още само няколко неща. Аз винаги съм уреждала тези неща вместо него.

— Колко от любовниците му убихте?

— Преди две години най-сетне проумях, че тези евтини уличници нямат право да живеят. — Констанс се взираше като замаяна в движещата се верижка. — Започнах да ги издирвам. Не беше просто, знаете ли? Досега съм премахнала пет глупачки.

— Създавали сте восъчните сцени от изложбата на Хугет, за да увековечите способностите си на убийца, така ли е?

— Трябваше да покажа пред света истината за тези жени. Използвах таланта си, за да демонстрирам, че жените, които стават уличници, неизбежно свършват в болка и страх. За тях няма страст, няма поезия, няма радост. Само болка.

— Но последната ви избяга, нали? — попита предпазливо Лавиния. — Какво се случи? Каква грешка допуснахте?

— Не съм допуснала грешка — изкрещя Констанс. — Някаква тъпа чистачка беше оставила до вратата кофа със сапунена вода. Спънах се и паднах и курвата успя да ми избяга. Но рано или късно ще я пипна и тогава…

— Кой послужи като модел на мъжа от скулптурите ви, Констанс? — попита спокойно Лавиния.

Лейди Невил я изгледа стъписано.

— Мъжът?

Лавиния продължаваше да движи ритмично верижката.

— Лицето на мъжа във всички изложбени експонати е едно и също. Кой е той, Констанс?

— Баща ми. — Констанс замахна с машата към верижката, сякаш искаше да я прогони от полезрението си. — Татко е човекът, който причинява адски болки на курвите. — Тя насочи върха на машата към верижката и обясни глухо: — Той ми причиняваше болка. Разбирате ли? Той ми причиняваше страшна болка.

Лавиния избягна и втория удар с машата. Май не се справяше добре. Успяваше да поддържа движението на верижката, но осъзна, че е време да смени темата.

— Да разбирам ли, че всичко е било наред, докато Холтън Феликс се е докопал до дневника и е започнал да разпраща изнудвачески писма? — попита тя.

— Феликс научи от дневника, че Уесли е член на Блу Чеймбър. — Констанс беше вече много по-спокойна. Погледът й следваше движенията на верижката. — Трябваше да го убия. Да знаете колко лесно се справих. Той беше глупак. Два дни, след като получихме писмото, намерих адреса му.

— Значи сте го убили и сте взели дневника.

— Направих го, за да предпазя Уесли. Правех всичко за него.

Без предупреждение Констанс замахна с машата и направи рязко движение. Лавиния отскочи назад и избягна удара в последния момент. Извитото желязо улучи главата на най-близката восъчна фигура и я разби. Фигурата падна на пода.

Лавиния бързо се скри зад плахата восъчна жена с ветрило в ръка, за да се предпази от евентуален втори удар. Протегна ръка и отново започна да движи верижката.

Объркването на Констанс нарастваше. Погледът, който следеше меко святкащата сребърна верижка, постепенно се замъгляваше. Още не е напълно изпаднала в транс, разбра Лавиния, но верижката приковава вниманието й.

— Вие също сте прочели дневника и едва тогава сте разбрали, че мъжът ви и мисис Доув са били любовници, нали? Това е променило живота ви. С един замах. Дотогава сте пренебрегвали другите жени, но тази връзка е била непростима.

— Другите нямаха значение. — Констанс направи крачка към нея с разкривено от дива ярост лице. — Те бяха евтини уличници. Той ги вземаше от бордеите, забавляваше се известно време с тях и ги пращаше обратно на улицата. Но Джоан Доув е друга.

— Защото е била омъжена за главата на Блу Чеймбър?

— Да, да! Тя не е като другите. Тя е богата и могъща. И знае всичко, което знаеше Азур. Като прочетох дневника, проумях, че щом заеме мястото на Азур и стане признат водач на организацията, Уесли вече няма да има нужда от мен.

— Нима сте повярвали, че ще реши да се върне при Джоан?

— Ами да. Тя ще му даде всичко, което е имал Азур, нали? Контакти, връзки, подробности около финансовите му дела. Всичко за Блу Чеймбър. — Гласът на Констанс се извиси в отчаян хленч. — Какво можех да му предложа аз в сравнение с нея? Да не говорим, че той я желаеше, както никога не е желал мен.

— И тогава решихте, че тя трябва да умре.

— Той щеше да я поиска и тя сигурно нямаше да му откаже. И тогава вече нямаше да се нуждае от мен, нали?

Констанс отново замахна яростно с машата, но този път целта й беше движещата се верижка. Лавиния бутна насреща й фигурата на жената с ветрилото. Машата улучи главата на жената и я разби. Восъчната скулптура рухна тежко на пода.

— Исках тя да страда, както страдах аз — зашепна Констанс. Погледът й следваше трептящата сребърна верижка. — Затова й изпратих восъчната фигура, за да й покажа собствената й смърт. Исках да мисли непрекъснато какво я очаква, исках да се страхува. Да трепери от отчаяние.

Тя измъкна машата от восъчната глава и я вдигна високо във въздуха. Лавиния забеляза, че движенията й са забавени, и в сърцето й пламна нова надежда.

— Защо убихте мъжа си? — Тя се отдръпна бавно, протегнала ръка, за да не се удари в евентуални препятствия.

— Нямах друг избор. Той унищожи всичко. — Констанс хвана машата с две ръце. — Глупав мъж. Глупав, глупав, глупав, лъжлив мъж. — Гърдите й се вдигаха и спускаха все по-бързо, дъхът й излизаше на тласъци. Устреми поглед към верижката, после се върна върху лицето на Лавиния. — Тобиас Марч му заложи капан и Уесли веднага се хвана. Бях си вкъщи, когато той се върна, в нощта, когато Марч го изобличи. Мъжът ми преживя нервен срив. Заповяда на камериера си да опакова вещите му и ми заяви, че ще избяга на континента.

Лавиния напипа зад себе си пианото и спря.

— Тогава ли разбрахте, че всички извършено дотук е било напразно?

— Направих се, че ще му помогна да избяга. Отидох с него на доковете, където един познат беше обещал да се срещне с него и да го качи на кораб за Франция. Предложих на Уесли да почакаме в стария склад.

— И там го застреляхте.

— Това беше единственото, което ми оставаше. Той разруши всичко. — Лицето на Констанс се разкриви от болка и гняв. — Исках да го пребия, както постъпвах с уличниците, но се сетих, че трябва да представя смъртта му като самоубийство. Ако го намереха пребит, Марч и другите щяха да продължат разследванията.

— И какво ще правите сега? Сигурно искате да станете водач на Блу Чеймбър?

— Точно така. Сега аз ще стана Азур. — Констанс не откъсваше поглед от святкащата верижка.

— Това е правилното решение. Вие ще станете Азур. Светло, светло.

В следващия миг Лавиния метна сребърната верижка към най-близката восъчна фигура. Констанс проследи полета й със замъглен поглед.

Лавиния сграбчи тежкия канделабър от пианото и го хвърли върху Констанс. Улучи главата й отстрани. Жената изпищя, изпусна машата и се свлече на колене. Обхвана главата си с две ръце и нададе нечовешки писък.

Лавиния прекрачи безжизненото тяло на мисис Воун, прехвърли се през дивана и се втурна към вратата.

Тъкмо когато посегна към бравата, вратата се отвори с трясък. На прага застана Тобиас. Видът му беше повече от страшен.

— Какво става тук, по дяволите? — Улови я, притисна я до гърдите си и хвърли бърз поглед в стаята.

Лавиния се обърна бързо, без да се освободи от ръцете му. Констанс все още седеше на колене и хълцаше сърцераздирателно.

— Значи тя е била? — попита спокойно Тобиас.

— Да. Вярвала е, че двамата с Невил са партньори. Накрая го е убила, защото е разбрала, че той е готов да наруши споразумението им.