Мич Албом
Вторници с Мори (9) (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Първият вторник
Разговаряме за света

Кони отвори вратата и ме въведе вътре. Мори седеше до кухненската маса в инвалидната си количка, облечен в широка памучна риза и още по-широко черно долнище на анцуг. Панталоните му изглеждаха широки, защото краката му бяха атрофирали до такава степен, че не се вместваха в нормалните мерки за дрехи — човек можеше да обхване бедрата му с две ръце и пръстите му да се срещнат от другата страна. Ако можеше да стои на крака, едва ли щеше да е по-висок от метър и петдесет и вероятно би се побрал лесно в джинсите на шестокласник.

— Донесъл съм ти нещо — обявих аз и вдигнах хартиената торба.

По пътя от летището насам се бях отбил в един супермаркет и бях купил пуешко, картофена и макаронена салата и франзели. Знаех, че в дома му има достатъчно храна, но ми се искаше и аз да имам някакъв принос. Чувствах се толкова неспособен да помогна на Мори по друг начин. Освен това не бях забравил колко обича да си похапва.

— Толкова много храна! — мелодично възкликна той. — Сега ще трябва да я изядеш заедно с мен.

Седнахме край кухненската маса, заобиколена от плетени столове. Този път не се налагаше да наваксваме с информация отпреди шестнадесет години и много по-лесно преминахме към познатите води на едновремешните ни разговори в колежа, където Мори задаваше въпроси, изслушваше отговорите ми, спираше от време на време като майстор готвач да прибави тук-там по нещо, което бях забравил или недоразбрал. Разпита за стачката във вестника и верен на себе си, не можа да проумее защо двете страни не желаят да влязат във връзка, за да разрешат проблема. Обясних му, че не всички са проницателни като него.

Налагаше се да спра, за да отиде до тоалетната, процес, който отнемаше доста време. Кони го закарваше до тоалетната, после го вдигаше от инвалидния стол и го подкрепяше, докато напълни уринатора. Всеки път на връщане изглеждаше уморен.

— Спомняш ли си, когато казах на Тед Копъл, че съвсем скоро ще се наложи някой да ми бърше задника? — попита той.

Засмях се. Такъв момент не се забравя лесно.

— Е, струва ми се, че този ден е близо. И това ме безпокои.

Защо?

— Защото е крайната степен на безпомощност. Друг да ти бърше задника. Но и аз правя нещо по въпроса. Опитвам се да намеря удоволствието от всичко това.

Удоволствието ли?

— Да. В края на краищата отново ставам бебе.

Това наистина е уникална гледна точка.

— Така е, налага ми се да гледам на живота по особен начин. Нека бъдем честни. Аз не мога да ходя на пазар, не мога да се грижа за банковите си сметки, не мога да изхвърлям боклука. Мога обаче да си седя тук, да броя все по-малкото оставащи ми дни и да размишлявам над това, което смятам за важно в живота. Имам и времето, и причината да го правя.

Значи, рекох аз в опит за дълбокомислено циничен отговор, ключът към откриване на смисъла на живота е да престанеш да изхвърляш боклука?

Той се разсмя и аз се успокоих.

Докато Кони изнасяше чиниите, забелязах купчина вестници, явно четени преди да дойда.

Правиш си труда да се осведомяваш за новините, попитах аз?

— Да — отвърна Мори. — Странно ли ти се вижда? Смяташ, че понеже умирам, не бива да ми пука какво става по света?

Може би.

Той въздъхна.

— Може би си прав. Може би наистина не бива да ми пука. В края на краищата, нали няма да съм тук да видя какво ще излезе. Само че е много трудно да се обясни, Мич. Сега, когато самият аз страдам, се чувствам по-близък до страдащите хора отколкото преди. Онази вечер по телевизията гледах как в Босна хората тичат по улиците, обстрелват ги, убиват ги, невинни жертви… и се разплаках. Чувствам мъката им като своя. Никого не познавам. Само че — как да се изразя — някак си… сърцето ме тегли към тях.

Очите му се навлажниха и аз се опитах да сменя темата, но той попи страните си и махна с ръка.

— Напоследък постоянно плача — рече той. — Няма значение.

Удивително, помислих аз. Работех в новинарския бизнес. Отразявах събития, в които хората умираха. Интервюирах съкрушени от скръб роднини. Дори ходех по погребения. Но никога не съм плакал. Мори плачеше за страданията на хора на хиляди мили оттук. Нима към края си човек става такъв, запитах се аз. Може би смъртта изравнява всичко, единственото значително събитие, което е в състояние да накара непознати хора да пролеят сълза един за друг?

Мори се изсекна звучно в хартиената кърпичка.

— Надявам се, че това не те притеснява? Мъж да плаче?

Не, разбира се, отвърнах аз прекалено бързо.

Той се ухили. Широко.

— Ех, Мич, ще те накарам да се отпуснеш. Един ден ще ти покажа, че няма нищо лошо в това да плачеш.

Да, добре, рекох.

— Да, да — потвърди той.

Засмяхме се, защото преди двадесет години казваше същото. Главно във вторник. Всъщност, вторник винаги е бил нашият ден. Повечето ми часове с Мори бяха във вторник, приемните му часове бяха във вторник и когато пишех дипломната си работа — до голяма степен идея на Мори още от самото начало — двамата с него се срещахме във вторник или в кабинета му, или в кафето, или на стъпалата на „Пърлман хол“ и обсъждахме работата ми.

Затова беше особено подходящо, че отново се срещахме във вторник, тук, в къщата с японския кедър отпред. Докато се подготвях да тръгвам, го споделих с Мори.

— Вторник е нашият ден — рече той.

Вторник е нашият ден, повторих аз.

Мори се засмя.

— Мич, ти ме попита защо се вълнувам заради хора, които дори не познавам. Но мога ли да ти кажа кое е нещото, което научавам най-много покрай болестта си?

Кое?

— Най-важното нещо в живота е да се научиш как да раздаваш обичта си и как да я допускаш в себе си.

Гласът му се сниши в шепот.

— Допускай я в себе си. Ние смятаме, че не заслужаваме обич, смятаме, че ако я допуснем до себе си, тя ще ни размекне. Но един мъдър човек на име Ливайн го е казал много правилно. Той е казал: „Любовта е единственият смислен акт“.

Повтори го внимателно и замълча, за да подсили ефекта:

— Любовта е единственият смислен акт.

Аз кимнах като добър студент и той леко въздъхна. Наведох се да го прегърна. И тогава, макар че ми беше много неприсъщо, го целунах по бузата. Почувствах отслабналите му ръце върху раменете си, усетих по лицето си наболата му брада.

— Значи ще дойдеш отново следващия вторник? — прошепна той.

Влиза в стаята, сяда, не казва нищо. Поглежда ни, ние го поглеждаме. Отначало се чуват няколко хихикания, но Мори само свива рамене и в края на краищата се възцарява дълбока тишина, започваме да забелязваме и най-дребните звуци, радиаторът в дъното на стаята, шумното дишане на един по-пълен студент.

Някои от нас са доста развълнувани. Кога ще каже нещо? Местим се на столовете, хвърляме поглед към часовниците си. Няколко студенти гледат през прозореца, опитвайки се да бъдат над тези неща. Всичко това продължава цели петнадесет минути преди Мори най-сетне да се обади шепнешком.

— Какво става тук? — пита той.

И бавно дискусията се открива — както Мори го е планирал от самото начало — за влиянието на тишината върху човешките отношения. Защо мълчанието ни притеснява? Какво успокоение търсим в целия този шум?

Мен мълчанието не ме притеснява. Въпреки шума, който вдигам заедно с приятелите си, аз продължавам да не се чувствам уверено и спокойно, когато разговарям за чувствата си пред другите — особено състудентите си. Аз бих могъл да седя и да мълча с часове, ако точно това се иска.

На излизане Мори ме спира.

— Днес не си много приказлив — отбелязва той.

Не знам. Просто нямам какво да кажа.

— Според мен имаш много да кажеш. Всъщност, Мич ти, ми напомняш за един мой познат, който също не обичаше да споделя много на младини.

Кой?

— Аз.