Мич Албом
Вторници с Мори (21) (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Десетият вторник
Разговаряме за брака

Доведох на Мори гостенка. Съпругата ми. Молеше ме да го направя още от първото ми посещение.

— Кога ще ме запознаеш с Джанин? Кога ще ми я доведеш?

Винаги намирах разни извинения до преди няколко дни, когато се обадих да го чуя как е.

Нужно му беше доста време да стигне до телефона. А когато успя, чух суетене край слушалката, която някой трябваше да държи до ухото му. Вече не можеше сам да я държи.

— Здравеййй — задъхано успя да изрече той.

— Добре ли си, треньоре?

Чух го как издиша.

— Мич… днес треньорът ти… не е в особено добра форма.

Напоследък спял все по-трудно. Нужно му било да диша с кислородния апарат почти всяка нощ, а кашлицата му била направо ужасяваща. Пристъпите продължавали понякога цял час и не се знаело дали въобще ще престанат. Той винаги казваше, че ще умре, когато болестта обхване белите му дробове. Потреперих при мисълта, че смъртта е толкова близо.

— Ще се видим във вторник, рекох. Тогава ще си в по-добра форма.

— Мич.

— Да.

— При теб ли е съпругата ти?

Тя седеше до мен.

— Дай ми я. Искам да чуя гласа й.

Да ви кажа, имам късмет да живея с жена, надарена със значително по-голямо милосърдие от мен. Макар да не се познаваше лично с Мори, тя взе слушалката — аз на нейно място щях да тръсна глава и да прошепна: „Няма ме! Няма ме!“ — и само след миг тя си говореше със стария ми преподавател сякаш се познаваха от училище. Почувствах го, макар че не чувах нищо повече от „Аха… Мич ми е казвал… О, да, благодаря…“

После затвори и рече:

— Следващия път и аз идвам с теб.

И това беше.

И сега двамата седяхме в кабинета на Мори край лежащия му стол. По собствените му думи, Мори бил безопасен като кавалер, и макар често да се налагаше да спираме заради кашлицата му или за да използва тоалетната, той черпеше нови сили от присъствието на Джанин в стаята. Разглеждаше сватбените ни снимки, които Джанин беше донесла.

— Значи си от Детройт — рече Мори.

Да, потвърди Джанин.

— Преподавал съм в Детройт една година, в края на четиридесетте. Сещам се за една смешна случка от това време.

Спря да си издуха носа. Пресегна се неуверено за хартиена кърпичка, аз му я подадох и той се изсекна немощно. Притиснах я лекичко към ноздрите му, после я издърпах, както майка помага на дете на задната седалка в колата.

— Благодаря ти, Мич.

Той погледна към Джанин.

— Той ми е помощник.

Джанин се засмя.

— Както и да е. Моята случка. В университета имаше група социолози и често играехме на покер с другите от колежа, включително и с един хирург. Една вечер, след играта, той рече: „Мори, искам да дойда да те видя как работиш.“

Добре, рекох аз. Така че той дойде в един от часовете ми да гледа как преподавам. След часа рече: „Добре, а сега, искаш ли ти да ме видиш как работя? Утре вечер имам операция.“ Исках да му върна жеста, затова приех. Заведе ме в болницата и ми каза: „Измий се, сложи си маска и облечи престилка.“ И в следващия момент се озовах до него в операционната. На масата лежеше пациентката, гола от кръста надолу. Той взе ножа и хряс! — разпра я! На мен направо… — Мори вдигна пръст и го завъртя в кръг — ми се зави свят. Ще припадна. Толкова кръв. Ужас. Сестрата до мен вика: „Какво става, докторе?“, а аз викам: „Никакъв доктор не съм! Искам да изляза!“

Разсмяхме се, Мори също се разсмя, доколкото можеше с немощното си дишане. От седмици насам не си спомнях да е разказвал подобна история. Колко странно, рекох си, че навремето е щял да припадне от вида на болестта на другиго, а сега как храбро понася собственото си страдание.

Кони почука на вратата да каже, че обядът на Мори е готов. Не беше морковена супа със зеленчукови кюфтета и макарони по гръцки, които бях донесъл сутринта от „Хляб и зрелища“. Макар че се стараех да нося най-леките и меки храни, Мори не можеше да дъвче и преглъща дори тях. Хранеше се предимно с течни неща и от време на време по някоя кифла, напоена и размекната, така че да може да я поеме. Шарлот му пасираше почти всичко. Хранеше се през сламка. Аз продължавах да пазарувам всяка седмица и влизах вътре с торбите, за да му ги покажа, но то беше главно, за да видя изражението на лицето му. Когато отворех хладилника, виждах, че вътре е претъпкано със съдини. Сигурно се надявах, че един ден ще можем пак да се наобядваме заедно както преди и аз ще го гледам как се храни небрежно и говори с пълна уста, пръскайки радостно трохи навред около себе си. Напразни надежди.

— Е… Джанин — обади се Мори.

Тя се усмихна.

— Прекрасна си. Дай ми ръка.

Даде му я.

— Мич ми каза, че си певица.

Така е, отвърна Джанин.

— Казва, че си страхотна.

О, смее се тя. Не. Той само така разправя.

Мори вдигна вежди.

— Ще ми изпееш ли нещо?

Откакто се познаваме с Джанин, хората постоянно я молят за това. Когато разберат, че си професионален певец, хората винаги казват: „Изпей ни нещо“. Свенлива по отношение на дарбата си и перфекционистка по отношение на условията, Джанин никога не го правеше. Отказваше им учтиво. Затова очаквах и сега да постъпи така.

И тогава тя запя:

Мисълта за теб

ме кара да забравя

малките неща, които всеки прави…

Песента беше от 30-те години, написана от Рей Ноубъл, и Джанин я изпя много мило, без да откъсва очи от Мори. Още веднъж се удивих на умението му да изтръгва емоции от хора, които иначе са доста сдържани. Мори притвори очи, за да попие всяка нота. Топлият глас на жена ми изпълни стаята и по лицето на Мори се разля широка усмивка. И макар тялото му да беше вдървено като чувал с пясък, човек почти го виждаше как танцува вътрешно.

Виждам лика ти във всяко цвете,

очите във всяка звезда,

само мисълта за теб

мисълта за теб,

любов моя…

Когато свърши, Мори отвори очи и по бузите му потекоха сълзи. През всичките години, когато бях слушал съпругата си да пее, аз не я бях чувал нито веднъж така, както Мори я чу в този миг.

 

 

Бракът. Почти не познавам хора, които да нямат проблеми с него. За някои е проблем да се оженят, някои имат проблем да се измъкнат от брака. Моето поколение се бореше с отговорностите на брака, сякаш са страшен алигатор в черно блато. Свикнал бях да присъствам на сватби, където поздравявам двойката, и да не се изненадвам, когато след няколко години срещна младоженеца да седи в ресторант с някоя по-млада жена, която представя като своя позната.

— Ние се разделихме с еди-коя-си — обяснява той.

Защо имаме такива проблеми, попитах Мори. След като чаках седем години да направя предложение на Джанин, започвам да се чудя дали хората на моята възраст са наистина по-предпазливи или просто са по-себични от предишните поколения?

— Жал ми е за твоето поколение — отвърна той. — В нашата култура е изключително важно да откриеш връзка, основаваща се на обич, защото голяма част от тази култура не ти дава този род неща. Но горките деца днес или са прекалено големи егоисти, за да създадат подобна връзка, или се хвърлят с главата напред в брака и се развеждат след шест месеца. Не знаят какво търсят в партньора си. Не знаят кои са те самите — откъде тогава да знаят за кого се женят?

Мори въздъхна. Толкова много нещастни влюбени се бяха обръщали към него за съвет, докато беше преподавател.

— Тъжно е, защото да имаш любим човек е много важно. Това се разбира най-добре, когато се озовеш в положение като моето, когато нещо не ти е наред. Да имаш приятели е чудесно, но приятелите няма да бъдат при теб през нощта, когато кашлицата те дави, не можеш да спиш и имаш нужда някой да поседне наблизо, да те утеши, да се опита да ти помогне.

Шарлот и Мори, които се познаваха от студентските си години, бяха женени от четиридесет и четири години. Наблюдавах ги и сега, когато тя му напомняше да си вземе лекарствата или идваше да го погали по врата или да поговори с него за синовете им. Двамата бяха един екип, често нямаха нужда от друго освен от един мълчалив поглед, за да разберат какво мисли другият. Шарлот беше по-затворена, не беше като Мори, но знам колко много я уважаваше той, защото понякога, докато си говорехме, той казваше: „На Шарлот може би няма да й е приятно да говоря за това“ и така слагаше край на темата. Само тогава Мори премълчаваше нещо.

— Едно нещо съм научил за брака — рече той. — Чрез него се подлагаш на проверка. Откриваш какъв си ти, какъв е другият, съответствате ли си, или не.

Има ли някакъв начин да се разбере дали един брак ще бъде успешен? Мори се усмихна.

— Нещата не са така прости, Мич.

Знам.

— И все пак има няколко правила, които знам, че са верни, що се отнася до любовта и брака: Ако не уважаваш другия, ще има да патиш. Ако не умееш да правиш компромиси, ще има да патиш. Ако не можеш да говориш открито за това, което става между вас двамата, ще има да патиш. И ако нямаш стабилна ценностна система в живота си, ще има да патиш. Наложително е да имате сходни ценностни системи.

— А най-важната от тези ценности, Мич?

— Да.

— Вярата, че бракът ви е особено важен.

Той подсмръкна и за миг затвори очи.

— Лично аз — въздъхна той без да отваря очи — смятам, че бракът е изключително важно нещо и човек пропуска страшно много, ако не го опита.

И завърши темата с цитат от стихотворението, в което вярваше като в молитва:

— „Обичайте се или мрете.“

 

 

Добре тогава, имам въпрос, казвам аз на Мори. Костеливите му пръсти държат очилата, овесени на гърдите му, които се надигат и спадат при всяко извоювано с мъка вдишване.

— Какъв е въпросът? — пита той.

Нали помниш Книгата на Йов?

— От Библията ли?

Точно така. Йов бил добър човек, но Бог му пратил страдания. За да изпита вярата му.

— Да, помня.

Взел му всичко, което имал, къщата, парите, близките…

— Здравето.

Да, разболял го.

— За да изпита вярата му.

Точно така. За да изпита вярата му. Именно затова се питах…

— Какво се питаше?

Ти какво мислиш за това?

Мори започва да кашля страшно. Ръцете му се тресат безпомощно отстрани на тялото му.

— Аз мисля — казва той с усмивка, — че Бог малко е прекалил.