Мич Албом
Вторници с Мори (10) (Един старец, един младеж и най-великият урок на живота)

Вторият вторник
Разговаряме за самосъжалението

Следващия вторник отидох пак. Както и още доста вторници. Очаквах тези посещения с нетърпение по-голямо, отколкото човек би допуснал, като се има предвид, че летях седемстотин мили, за да мога да поседя край умиращия старец. Но когато бях на гости при Мори, времето сякаш течеше по друг начин, освен това се харесвах повече, докато бях при него. Нито веднъж вече не взех мобифон под наем за пътуванията си от летището. Нека чакат, казвах си, следвайки примера на Мори.

Положението с вестника в Детройт не се развиваше добре. Всъщност беше станало съвсем ненормално, сблъсъците между стачници и нови работници бяха отвратителни, имаше арестувани, пребити, някои дори лягаха пред камионите на доставчиците на улицата.

На този фон посещенията при Мори ми действаха като пречистващ душ от човешка топлота. Разговаряхме за живота, разговаряхме за обичта. Разговаряхме по една от любимите теми на Мори, състраданието, и защо в нашето общество то не достига. Преди третото ми посещение се отбих в един базар, наречен „Хляб и зрелища“ — виждал бях торбите с надписа в дома на Мори и реших, че храната там може би му харесва — и се натоварих с пластмасови кутийки от щанда им за пресни храни, неща от рода на оризово фиде със зеленчуци, супа от моркови и баклава.

Когато влязох в кабинета на Мори, вдигнах торбите така, сякаш току-що бях ограбил банка.

— Манджата иде! — изревах аз.

Мори извъртя очи и се засмя.

Междувременно го оглеждах да търся белези за напредъка на болестта. Пръстите му служеха все още добре, за да пише с молив или да си намести очилата, но ръцете можеше да си вдигне едва над височината на гърдите. Прекарваше все по-малко време в кухнята и хола, а все повече в кабинета, където имаше голям лежащ стол, отрупан с възглавници, одеяла и специално изрязани парчета дунапрен за подпиране на отслабналите му крака. Държеше край себе си звънче и винаги, когато главата му се нуждаеше от преместване или се налагаше „да използва походната тоалетна“, както се изразяваше той, Мори разклащаше звънчето и Кони, Тони, Бърта или Ейми — неговата малка армия от домашни помощнички — идваше. Понякога не му беше никак лесно да вдигне звънчето и се ядосваше, че не може да го накара да звъни.

Попитах Мори дали му става мъчно за самия него.

— Понякога сутрин — отвърна той, — тогава ми става мъчно. Опипвам тялото си, раздвижвам пръстите си, ръцете си — каквото все още мога да движа — и ми е мъчно за това, което съм изгубил. Става ми мъчно, че умирам по този бавен и коварен начин. Но след това преставам да тъгувам.

Просто така?

— Ако имам нужда, си поплаквам. Но след това гледам да се концентрирам върху всички добри неща, които все още имам в живота си. За хората, които идват да ме виждат. За историите, които ще чуя. За теб, ако е вторник. Защото нашият ден е вторник.

Аз се ухилих широко. Нашият ден.

— Мич, не си позволявам да се самосъжалявам повече от това. По малко сутрин, няколко сълзи и това е всичко.

Помислих си за всички онези хора, които познавах и които прекарваха голяма част от будното си бреме в самосъжаление. Колко по-полезно би било да наложат ограничение на дневната си дажба самосъжаление. Само минута, две, за да пролеят някоя и друга сълза, а след това да продължат с работата си за деня. Щом Мори можеше да го прави и то при такава ужасяваща болест…

— Ужасяваща е само ако ти я виждаш като такава — казва Мори. — Ужасяващо е да гледам как тялото ми съхне и вехне с всеки изминал ден. Но тя е също така прекрасна, защото разполагам с достатъчно време, за да се сбогувам.

Той се засмя.

— Не всички имат такъв късмет.

Загледах го как седи в инвалидната си количка, неспособен да стои прав, да се измие и да си обуе гащите. Късмет ли? Наистина ли спомена късмет?

През междучасието, когато на Мори му се наложи да отиде до тоалетната, прелистих бостънските вестници, натрупани около стола му. Там се разказваше за някакво малко градче, в което две момичета в юношеска възраст измъчвали и убили седемдесет и три годишен старец, с когото се били сприятелили, след което си направили купон във фургона, който бил негов дом, излагайки трупа на показ. Имаше и друга история за наближаващия съдебен процес срещу мъж, убил хомосексуалист след като последният бил казал по телевизията, че го харесва.

Оставих вестника. Доведоха Мори обратно в стаята — усмихнат, както винаги — и Кони се зае да го пренесе от инвалидната количка на лежащия стол.

Искаш ли аз да ти помогна, попитах.

Последва кратко мълчание, аз самият не знам защо предложих, но Мори погледна Кони и рече:

— Би ли му показала как се прави?

— Разбира се — отвърна Кони.

Следвайки нейните инструкции, аз се наведох, сключих ръце под мишниците на Мори и го придърпах към себе си, сякаш повдигах голям дънер. След това се изправих, като повдигнах и него. Нормално, когато вдигаш някого, очакваш ръцете му да се хванат за теб, но това не беше по силите на Мори. Почти цялото му тяло представляваше мъртво тегло, усещах как главата му се удря лекичко в рамото ми, а тялото му виси безпомощно като голям и тежък самун.

— Оххх — тихо простена той.

Държа те, държа те, рекох аз.

Докато го държах така, се развълнувах по начин, който не мога да опиша, освен да кажа, че почувствах семената на смъртта в неговото крехко тяло, а докато го поставях върху стола и намествах главата му върху възглавницата, усетих съвършено реално как времето ни изтича.

А аз трябваше да свърша нещо.

През 1978 година съм третокурсник. По това време на мода са диското и филмите „Роки“. Записали сме се за необичаен курс по социология в „Брандайс“, наречен от Мори „Групов процес“. Всяка седмица изучаваме начините, по които студентите в групата си взаимодействат, как реагират на гняв, завист, внимание. Ние сме човешки лабораторни плъхове. В повечето случаи накрая някой се разплаква. Аз съм си го кръстил „сълзливия“ курс. Мори казва, че би трябвало да имам по-широки възгледи.

Този ден Мори съобщава, че е намислил едно експериментално упражнение. Трябва да застанем с гръб към състудентите си и да се пуснем да паднем назад, като разчитаме на някой друг да ни хване. Чувстваме се твърде неловко и не можем да се отпуснем повече от няколко сантиметра преди да се спрем. Смеем се притеснено.

Накрая една студентка, слабо, тихичко момиче, което съм забелязал, че почти винаги носи огромни, бели, плетени на рибарска мрежа пуловери, скръства ръце на гърдите, затваря очи и полита назад без да трепне, също като модела в рекламата за чай „Липтън“, който пада право в басейна.

За миг ми се струва, че ще се стовари на пода. В последния момент определеният й партньор я сграбчва за главата и раменете и я издърпва нагоре.

— Уха! — извикват няколко студенти, други ръкопляскат.

Най-сетне Мори се засмива.

— Само ти — обръща се той към момичето — си затвори очите. Това е разликата. Понякога човек не вярва на това, което вижда, а трябва да се довери на усещанията си. Ако искаш хората да ти се доверят, трябва да чувстваш, че и ти можеш да им се довериш — дори и на тъмно. Дори докато падаш.