Франсис Ходжсън Бърнет
Тайната градина (9)

ГЛАВА 9
НАЙ-СТРАННАТА КЪЩА, В КОЯТО НЯКОЙ НЯКОГА Е ЖИВЯЛ

Това беше най-хубавото и тайнствено място на света. Високите стени, които го заобикаляха, бяха покрити с пълзящи розови стъбла без листа. Те бяха гъсто сплетени. Мери Ленъкс позна, че са рози, защото бе виждала много в Индия. Навсякъде земята беше покрита с кафява изсъхнала трева. Имаше и високостеблени рози, които така бяха разперили клонки, че приличаха на малки дръвчета. В градината растяха и дървета и едно от най-странните и красиви неща тук бе, че те пелите бяха увити с пълзящи рози, а дългите им филизи се люлееха като леки завеси. Тук-там те се бяха закачили на някой по далечен клон, бяха пропълзели от дърво на дърво и бяха образували красиви мостове. По тях сега нямаше нито рози, нито листа и Мери не знаеше дали са живи, или са изсъхнали. Мрежата от сиви и кафяви клонки обвиваше всичко като мантия от мъгла — и стените, и дърветата, дори и кафявата трева. Именно тази призрачна мрежа придаваше особена тайнственост на всичко. Мери бе очаквала, че градината ще бъде по-различна от другите, които не са били изоставени за толкова дълго време, и наистина през целия си живот тя никога не бе виждала такова място.

— Колко е тихо! — прошепна тя. — Колко е тихо!

Спря се за миг и се заслуша в тишината. Червеношийката, кацнала на дървото си, също мълчеше. Тя дори не пърхаше с крила, а стоеше неподвижно и гледаше Мери.

— Нищо чудно, че е така тихо — отново зашепна Мери. — Аз съм първата, която проговаря тук от десет години насам.

Тя се отдалечи от вратата, като стъпваше тихо, сякаш се страхуваше да не събуди някого. Радваше се, че тревата отдолу заглушава стъпките й. Мина под една от приказните арки между дърветата, спря и се загледа нагоре, към клонките и филизите, от които тя бе оплетена.

— Дали всичките са изсъхнали? — каза тя. — Мъртва ли е градината? Как бих искала да е жива!

Бен Уедърстаф би познал веднага дали са живи, или не, но тя виждаше само сиви и кафяви клонки и нито една пъпчица по тях.

Но Мери бе намерила тайната градина и можеше да идва тук, когато пожелае. Тя се чувствуваше тъй, сякаш бе намерила свой собствен свят.

Слънцето грееше вътре в градината и високият син небосвод над тази част от Мисълтуейт изглеждаше много по-ярък и светъл, отколкото над ливадите. Червеношийката хвръкна от дървото си и заподскача около Мери от храст на храст. Чуруликаше и изглеждаше много заета, като че ли й показваше разни неща от градината. Всичко беше тъй тайнствено и тихо. На Мери й се струваше, че на стотици мили наоколо няма жива душа, но не се чувствуваше самотна. Единственото, което я занимаваше, беше желанието й да разбере дали всички рози са изсъхнали, или има още живи, които ще се покрият с листа и цветове, щом времето се стопли. Никак не искаше градината да е съвсем мъртва. Колко хубаво би било, ако всичко в нея е живо и навсякъде разцъфнеха хиляди рози!

Въженцето висеше на рамото й, когато влезе вътре, и Мери реши да обикаля градината, като скача и спира там, където иска да разгледа нещо. Изглеждаше, че на места е имало пътеки, а в един-два ъгъла вечнозелени растения образуваха нещо като беседки, в които имаше каменни пейки или големи саксии за цветя, целите покрити с мъх.

Като наближи втората беседка, тя спря да скача, понеже видя, че нещо се подава от черната пръст в една леха. Това бяха няколко тънки бледозелени стръкчета. Тя си спомни думите на Бен Уедърстаф и коленичи, за да ги разгледа.

— Да, това може би са минзухари, кокичета или нарциси — прошепна Мери.

Наведе се съвсем близо до тях и помириса влажната земя. Свежият аромат много й хареса.

— Навярно на други места поникват още стръкчета — каза тя. — Ще обиколя градината да видя.

Сега тя вече не скачаше, а вървеше бавно и гледаше земята. Обиколи навсякъде, като се стараеше да не пропусне нищо, и откри още много такива тънки бледозелени връхчета. Това също я развълнува.

— Значи не цялата градина е мъртва — тихичко извика тя. — Дори ако розите са изсъхнали, има други живи неща.

Мери нищо не разбираше от градинарство, но забеляза, че на някои места тревата е много гъста и пречи на зелените връхчета да растат. Тя намери една остра пръчка, коленичи и започна да изравя и скубе бурените и тревата, докато почисти добре мястото около зелените връхчета.

— Сега вече ще могат да дишат — рече тя, след като свърши с първите. — Ще почистя всички, които виждам, а ако днес не ми стигне времето, утре пак ще дойда.

Тя вървеше от едно място на друго, като копаеше, плевеше и безкрайно се забавляваше. От леха на леха стигна до тревата под дърветата. Работата толкова я загря, че тя първо си свали палтото, после шапката и не усещаше, че през цялото време се усмихва на тревата и на бледите зелени стръкчета.

Червеношийката също беше невероятно заета. Тя беше много доволна, че в нейната градина кипи работа. Тя често се чудеше на Бен Уедърстаф. Около него винаги имаше вкусни неща за ядене, които се появяваха с обръщането на почвата. Сега това ново същество, което не беше и наполовина голямо колкото Бен, се бе сетило да дойде в нейната градина и бе започнало веднага да работи.

Мери работи в градината, докато стана време за обед. Всъщност почти бе забравила за него и когато се облече и взе въженцето, не й се вярваше, че е работила два-три часа. През цялото време беше истински щастлива. На почистените места се виждаха стотици мънички бледозелени връхчета, които сега изглеждаха два пъти по-весели отпреди, когато тревата и бурените ги заглушаваха.

— Ще се върна следобед — рече Мери, като оглеждаше новото си царство и говореше на дърветата и на розовите храсти, сякаш можеха да я чуят.

Изтича лекичко по тревата, отвори бавно старата врата и се промуши изпод бръшляна. Бузите й бяха много червени, очите й блестяха и на обед изяде толкова много, че Марта се зарадва.

— Две парчета месо и два пъти си сипа оризов пудинг! — възкликна тя. — Е, мама ще бъде доволна, като й кажа какво е направило въжето.

Докато ровеше с пръчката, Господарката Мери беше открила някакъв бял корен, който приличаше на лукова глава, и сега се чудеше дали Марта може да й каже какво е това.

— Марта — каза тя, — какви са тези бели корени, които приличат на лукови глави?

— Луковици — отговори Марта. — От тях израстват много пролетни цветя — мъничките са кокичета и минзухари, големите са бели и жълти нарциси, а най-големите са кремове и перуники.

— Дикън знае ли всичко за тях? — попита Мери. Една нова мисъл се въртеше в главата й.

— Нашият Дикън може да ти отгледа цветя и на тухлена стена. Мама казва, че само като им пошепне, и те почват да растат.

— А дали луковиците живеят дълго! Могат ли да живеят много години, ако никой не се грижи за тях? — попита Мери с тревога.

— Те сами се грижат за себе си — отвърна Марта. — Затова бедните хора могат да си позволят да ги отглеждат. Ако не ги пипаш, повечето от тях могат цял живот да се множат под земята. Има места в горите, където растат хиляди кокичета. Те са най-красивата гледка напролет. Никой не знае кога са били посадени.

— Как искам да дойде пролетта — каза Мери. — Искам да видя всички цветя, които растат в Англия.

Тя беше свършила да обядва и седеше на любимото си килимче пред камината.

— Знаеш ли как ми е иска да си имам една лопатка — рече тя.

— За какво пък ти е лопата? — разсмя се Марта. — Да не искаш да копаеш? Ще трябва и това да кажа на мама.

Мери се загледа в огъня и се замисли. Трябва да е внимателна, ако иска да запази тайното си царство. Тя не правеше никому зло, но ако мистър Крейвън откриеше, сигурно щеше ужасно да се разсърди, да намери нов ключ и да затвори вратата завинаги. Тя наистина нямаше да понесе това.

— Тук е толкова просторно и самотно — промълви тя бавно, сякаш обмисляше нещо. — И къщата е усамотена, и паркът, и градините. Толкова много неща са заключени. В Индия не вършех много неща, но поне срещах повече хора — черни и войници маршируваха, понякога свиреше оркестър, а моята ая ми разказваше приказки. Тук няма с кого да си говоря освен с теб и с Бен Уедърстаф. Но ти имаш много работа, а на Бен често не му се приказва. Затова, ако си имам лопатка, ще мога да копая като него и да си направя градинка, стига той да ми даде малко семена.

Лицето на Марта светна.

— А така! — възкликна тя. — И мама каза същото. Тя ми рече: „Толкоз много място има там — защо не й дадат парче земя, пък ако ще да си сади само магданоз и репички. Тя ще копае, ще гребе и ще е щастлива.“ Точно така каза.

— Наистина ли? — рече Мери. — Колко много знае майка ти!

— Аха — отвърна Марта. — Мама казва: „Жена, която е родила дванайсет деца, е научила нещо повече от А и Б. Децата не по-малко от аритметиката те карат да откриваш разни неща.“

— Колко ще струва една лопата? — попита Мери.

— Ами — замисли се Марта — в село Туейт има един магазин и там видях малки градински сечива, завързани заедно: лопата, гребло и вила. Струват два шилинга. И са съвсем добри за работа.

— Аз имам повече от два шилинга — рече Мери. — Мисис Морисън ми даде пет, а мисис Медлък ми даде малко пари от мистър Крейвън.

— Значи той се сеща за тебе — удиви се Марта.

— Мисис Медлък ми каза, че ще получавам по един шилинг на седмица. Дава ми ги всяка неделя, но не знам къде да ги харча.

— Боже господи, та това е цяло богатство — каза Марта. — Можеш да си купиш каквото пожелаеш. Наемът на нашата къщурка е един шилинг и три пенса, но ни излиза душата, докато ги съберем. Сетих се нещо.

— Какво? — попита Мери нетърпеливо.

— В магазина в Туейт продават и пакетчета със семена за цветя, по едно пени пакетчето. Нашият Дикън знае кои са най-хубави и как се отглеждат. Той често отива на разходка до Туейт. Можеш ли да пишеш печатни букви?

— Мога само ръкописни — отвърна Мери. Марта поклати глава.

— Дикън може да чете само печатни букви. Ако му пишеш писмо с печатни букви и го помолиш да ти купи градински инструменти и семена, ще бъде чудесно.

— О, колко си добра! — извика Мери. — Наистина! Не знаех, че си толкова мила. Знам, че ако се опитам, ще мога да пиша печатни букви. Хайде да поискаме от мисис Медлък мастило, писалка и хартия.

— Аз имам — рече Марта. — Купих ги, за да напиша писмо на мама. Ще отида да ги донеса.

Тя тичешком излезе от стаята, а Мери остана до огъня.

— Ако имам лопата — шепнеше си тя, — ще направя почвата мека и хубава, ще махна бурените. А ако имам и семена и посадя цветя, градината няма да е вече мъртва. Аз ще я съживя!

Този следобед тя не излезе повече навън. Марта донесе хартия, мастило и писалка, но първо трябваше да вдигне масата и да занесе долу чиниите, а като влезе в кухнята, мисис Медлък й поръча да свърши още нещо. Ето защо Мери дълго я чака да се върне при нея. Освен това и писмото за Дикън беше сериозна работа. Мери беше учила много малко, защото гувернантката й не я обичаше и напусна. Не знаеше добре правописа, но като опита, откри, че може да пише с печатни букви. Ето какво писмо й продиктува Марта:

Мили ми Дикън,

Надявам се настоящото писмо да те завари в добро здраве, както съм и аз. Мис Мери има много пари и би ли отишъл в Туейт да й купиш семена за цветя и градински инструменти, за да си направи цветна леха? Избери, които са най-хубави и растат най-лесно, защото тя досега не го правила и е живяла в Индия, където е различно. Поздрави мама и всички останали. Мис Мери ще ми разкаже още много работи, тъй че следващия ми свободен ден ще ви разправям за слонове и камили и за господа, които ходят на лов за лъвове и тигри.

Твоя любяща сестра

Марта Фийби Соуърби

— Ще сложим парите в плика и ще го пратим по момчето на месаря. То е голям приятел на Дикън — каза Марта.

— А как ще получа нещата, когато Дикън ги купи? — попита Мери.

— Той сам ще ти ги донесе. С радост ще се разходи дотук.

— О — възкликна Мери, — значи ще го видя! Никога не съм се надявала, че ще видя Дикън.

— Искаш ли да го видиш? — попита изведнъж Марта, толкова доволна изглеждаше Мери.

— Да, много. Никога не съм срещала момче, което лисиците и враните да обичат. Много искам да го видя.

Марта трепна, като че ли внезапно си спомни нещо.

— Виж как забравих! А мислех да ти кажа още сутринта. Питах мама и тя каза ти сама да помолиш мисис Медлък.

— Да не искаш да кажеш… — започна Мери.

— Каквото казах миналия вторник. Помоли да те закарат някой ден до нашата къщичка. Там ще си хапнеш от маминия топъл овесен сладкиш с масло и ще пиеш чаша мляко.

Сякаш всички интересни неща се бяха събрали в един ден! Само като си представи, че ще пътува през ливадите денем, когато небето е синьо! И че ще види къщурката с дванайсетте деца!

— Как мисли майка ти, дали ще ме пусне мисис Медлък? — попита Мери с тревога.

— Мама каза, че сигурно ще те пусне. Тя знае каква спретната жена е мама и колко е чиста къщичката ни.

— Ако отида, ще видя и майка ти, и Дикън — каза Мери и й беше приятно да мисли за това. — Тя, изглежда, не прилича на майките в Индия.

Работата в градината и вълненията след обяда умориха Мери. Тя стана тиха и замислена. Марта остана при нея, докато дойде време за следобедния чай, и двете поседяха кротко, без да си говорят много. Точно когато Марта се готвеше да слезе в кухнята за чая, Мери попита:

— Марта, момичето, което мие чиниите, пак ли го боли зъб днес?

Марта явно трепна.

— Защо питаш? — рече тя.

— Понеже, докато чаках да се върнеш, отворих вратата и тръгнах по коридора да видя дали идваш. И тогава пак се чу онзи далечен плач, който чухме миналата вечер. Днес няма вятър, тъй че не е от вятъра.

— Ей — каза Марта неспокойно, — не бива да обикаляш коридорите и да подслушваш. Мистър Крейвън ще се сърди и кой знае какво може да направи.

— Но аз не съм подслушвала. Само те чаках да дойдеш и го чух. Това е вече за трети път.

— Боже мой! Мисис Медлък звъни — извика Марта а почти тичешком излезе от стаята.

— Това е най-странната къща, в която някой някога е живял — измърмори Мери сънливо и отпусна глава на възглавниците на креслото до нея. От чистия въздух, работата и въженцето за скачане тя се почувствува така уморена, че веднага заспа.