Франсис Ходжсън Бърнет
Тайната градина (20)

ГЛАВА 20
АЗ ЩЕ ЖИВЕЯ ВЕЧНО!

За да отидат в градината, трябваше да чакат повече от седмица, защото първо се заредиха ветровити дни, а после Колин беше застрашен от настинка. Тези две неща положително щяха да го накарат да изпадне в ярост, ако не бяха тайните планове, които трябваше да правят внимателно. Дикън идваше почти всеки ден, макар и по за няколко минути, и им разказваше какво става из мочурищата и ливадите, по пътеките и живите плетове, покрай потоците и ручеите. Разправяше им толкова неща за къщите на язовците, видрите и водните плъхове, за гнездата на птиците, за полските мишки и техните дупки, че човек можеше да се разтрепери от вълнение, когато слуша всички тези интимни подробности, разказани от един укротител на животни, и осъзнае с каква трепетна пламенност и желание работи целият подземен свят.

— Те са също като нас — казваше Дикън. — Само че трябва да строят къщите си всяка година и затова са винаги заети.

Най-поглъщащото занимание обаче бяха приготовленията, които трябваше да се направят, преди да закарат Колин много предпазливо в тайната градина. Никой не трябваше да види количката, Мери и Дикън, след като завиеха покрай един определен ъгъл на алеята с храстите и тръгнеха край стените с бръшляна. С всеки изминал ден Колин все повече се убеждаваше, че тайнствеността, която обгръщаше градината, бе една от най-привлекателните й страни. Това трябваше да остане непроменено. Изобщо никой не трябваше да заподозре, че те имат тайна. Хората трябваше да мислят, че Колин излиза навън с Мери и Дикън, защото ги харесва и няма нищо против те да го гледат. Водеха дълги и приятни разговори за пътя, по който щяха да минат. Щяха да тръгнат нагоре по една пътека, после надолу по друга, щяха да пресекат трета и да минат между цветните лехи около водоскоците, сякаш разглеждат растенията, които мистър Роуч, главният градинар, бе посадил там. Това щеше да изглежда толкова естествено, че никой изобщо нямаше да го сметне за тайнствено. Щяха да завият по алеите с храстите и да се изгубят от погледа, докато стигнат до дългата стена. Планът им бе обмислен почти толкова сериозно и подробно, колкото плановете за походи, правени от велики генерали по време на война.

Слуховете за новите и интересни неща, които ставаха в покоите на болния, бяха проникнали през стаята на прислугата чак до оборите и вън сред градинарите. Независимо от това мистър Роуч се стресна, когато един ден получи нареждане от мастър Колин да се яви в стаята му, тъй като болният искал да говори лично с него.

— Бре, бре — говореше си той, като сменяше набързо палтото си. — Какво ли е това сега? Негово кралско височество, когото никой не трябва да вижда, вика при себе си човек, без изобщо да го познава.

Мистър Роуч беше доста любопитен. Никога не бе виждал момчето, но бе слушал десетки преувеличени истории за това, колко странни са видът, навиците му и налудничавите му пристъпи. Най-често бе чувал, че то може да умре всеки момент, както и многобройни описания на гърбицата му и безпомощните му крайници, правени от хора, които никога не го бяха виждали.

— Нещата се променят в тази къща, мистър Роуч — каза мисис Медлък, докато го водеше по задното стълбище към коридора, от който се влизаше в тайнствената стая на болния.

— Да се надяваме, че се променят към добро, мисис Медлък — отвърна той.

— Не можеха да се променят към по-лошо — продължи тя. — Не се учудвайте, мистър Роуч, ако се намерите заобиколен от животни и видите Дикън, брата на Марта Соуърби, да се чувствува като у дома си.

Наистина Дикън сякаш знаеше някаква магия. Мери тайно вярваше в това. Като чу името му, мистър Роуч се усмихна благо.

— То ще се чувства като у дома си и в Бъкингамския дворец, и на дъното на въглищната мина — каза мистър Роуч. — Но това не е поради нахалство. Той е просто едно чудесно момче.

Добре, че беше подготвен, иначе можеше и да се уплаши. Когато вратата на стаята се отвори, една голяма врана, която, изглежда, се чувствуваше съвсем като у дома си, кацнала на високата облегалка на един стол с резби, извести влизането на посетителя с едно силно „Гра-гра“. Въпреки предупреждението на мисис Медлък мистър Роуч едва се сдържа да не отскочи назад и да се изложи.

Малкият раджа не беше в леглото си, нито на дивана. Седеше на едно кресло, а до него имаше малко агънце, което радостно махаше опашка, докато застаналият на колене Дикън го хранеше с мляко от биберона. Една катеричка се бе настанила на гърба на Дикън и съсредоточено гризеше орех. Момиченцето от Индия седеше на една голяма табуретка и гледаше.

— Мистър Роуч дойде, мастър Колин — рече мисис Медлък.

Малкият раджа се обърна и изгледа изпитателно прислужника си — такова бе чувството на градинаря.

— Ти ли си Роуч? Повиках те, за да ти дам няколко много важни нареждания.

— Много добре, сър — отговори Роуч, като се чудеше дали няма да получи заповед да отсече всички дъбове в парка, или да превърне овощните градини в езера.

— Ще излизам с количката днес следобед — заяви Колин. — Ако чистият въздух ми понесе, може би ще излизам всеки ден. Когато отивам там, никой от градинарите не трябва да се намира близо до дългата алея при градинската стена. Там не трябва да има никой. Ще излизам към два часа и никой не трябва да се приближава, докато не известя, че могат да се върнат и отново да започнат работа.

— Много добре, сър — отговори мистър Роуч, успокоен, че дъбовете ще останат непокътнати, а овощните градини ще бъдат спасени.

— Мери — обърна се Колин към нея, — какво казвате в Индия, когато сте свършили да говорите и хората трябва да си отидат?

— Казва се: „Разрешавам ти да си отидеш!“ Раджата махна с ръка:

— Разрешавам ти да си отидеш, Роуч. Но помни, че това е много важно.

— Гра-гра — отбеляза дрезгаво, но учтиво враната.

— Много добре, сър. Благодаря, сър — каза мистър Роуч и мисис Медлък го изведе от стаята.

Той беше добродушен човек и вън в коридора се усмихна, а после се разсмя на глас.

— Боже мой! Как господарски се държи момчето, а? Човек може да си помисли, че той е цялото кралско семейство, събрано в едно — принц-консорт^[1] и прочее.

— Ами да — каза мисис Медлък, — оставили сме го да ни тъпче всички, откакто се е родил, и той мисли, че за това са създадени хората.

— Може би ще се промени, ако остане жив — предположи мистър Роуч.

— Едно нещо е сигурно: ако той не умре и това дете от Индия остане тук, сигурна съм, той ще научи, че целият портокал не е негов, както казва Сюзън Соуърби. И той ще може да открие колко е голямо неговото парченце.

Вътре в стаята Колин се беше облегнал на възглавниците.

— Сега няма опасност — рече той. — Днес следобед ще я видя! Днес следобед ще вляза в нея!

Дикън се върна в градината с животните си, а Мери остана при Колин. Той не й изглеждаше уморен, но беше мълчалив, преди да им донесат обеда, и остана така замислен по време на самия обед. Това се видя чудно на Мери и затова го попита каква е причината.

— Какви големи очи имаш, Колин — заговори тя. — Когато се замислиш, стават още по-големи. За какво мислиш сега?

— Все си мисля: как ли ще изглежда?

— Градината ли? — попита Мери.

— Пролетта. Мислех си, че всъщност никога не съм я виждал. По-рано почти не излизах, а когато излизах, никога нищо не виждах. Дори през ум не ми е минавало за нея.

— В Индия не съм я виждала, защото там няма пролет — каза Мери.

Макар и затворен в стаята си и болнав, Колин имаше по-силно въображение от нея и бе прекарал доста време в разглеждане на великолепни книги и картинки.

— Тази сутрин, когато ти се втурна тук тичешком и каза: „Дойде! Дойде!“ — се почувствувах много особено. Звучеше тъй, сякаш тя идва като някакво голямо шествие с музика. Имам една такава картина някъде в моите книги: тълпи от красиви хора и деца с гирлянди и цъфнали клонки, всички се смеят, танцуват всички вкупом, свирят със свирки. Затова ти казах: „Може би ще чуем златните тръби“ и поисках да отвориш прозореца.

— Колко е смешно! Човек наистина я чувствува точно така! И ако всички цветя, листа, зелени стръкчета, птици и диви животни започнат да танцуват едновременно — каква тълпа ще бъдат! Ще танцуват, ще пеят и свирят, а музиката ще идва на талази!

Те избухнаха в смях, но не защото мисълта за това беше смешна, а защото и на двамата много им хареса.

Малко по-късно сестрата приготви Колин. Тя забеляза, че вместо да лежи като пън, докато го обличаше, той приседна и дори направи опит да й помогне. През цялото време Колин говореше и се смееше с Мери.

— Това е един от хубавите му дни, сър — каза сестрата на доктор Крейвън, който се отби да го види. — Настроението му е толкова хубаво, че го прави по-силен.

— Ще намина по-късно следобед, когато се върне — рече доктор Крейвън. — Трябва да видя дали излизането му понася. Искаше ми се — каза тихо той — да ви бе позволил да отидете с него.

— По-скоро веднага ще се откажа от мястото си, сър, отколкото да остана тук при подобно предложение — отговори сестрата с внезапна твърдост.

— Всъщност не бях напълно решил да го предлагам — малко нервно рече докторът. — Ще направим експеримента. На Дикън бих поверил и новородено дете.

Най-силният лакей в къщата свали Колин долу и го сложи в количката. Дикън чакаше до нея. След като прислужникът подреди завивките и възглавниците му, раджата махна с ръка към него и сестрата:

— Разрешавам ви да си отидете — обяви той.

Двамата веднага изчезнаха и прихнаха да се смеят още щом влязоха в къщата. Дикън тръгна, като буташе бавно и уверено количката, а Господарката Мери вървеше отстрани. Колин се облегна назад и вдигна лице към небето. Небосводът се извисяваше, а малките снежнобели облачета изглеждаха като птици, които летят с разперени крила в кристалната синева. Вятърът кротко полъхваше откъм ливадите и носеше странния дъх на свежа и дива сладост. Слабите гърди на Колин се повдигаха и той вдишваше дълбоко, а големите му очи имаха такъв израз, сякаш слушаха вместо ушите му.

— Колко много звуци се чуват: пеене, жужене, чуруликаш! Какъв е този аромат, който вятърът носи? — попита Колин.

— Това е прещипът, който сега цъфти! — отговори Дикън. — Ех, какъв чудесен ден за пчелите!

На пътеките, по които вървяха, не се виждаше жива душа. Всъщност всички градинари и техните помощници бяха изчезнали. Но въпреки това децата криволичеха из храстите и между лехите край водоскока, като внимателно следваха предварително избрания път, просто заради тайното удоволствие от това. Когато завиха най-после по дългата алея край зидовете с бръшляна, ги обзе такава възбуда, че кой — знае защо, започнаха да шепнат.

— Ето тук е — каза задъхано Мери. — Тук се разхождах напред-назад и се чудех ли, чудех.

— Тук ли е? — възкликна Колин и започна да оглежда бръшляна с нетърпение и любопитство. — Но аз нищо не виждам — прошепна той. — Няма врата.

— И аз отначало помислих така — рече Мери.

Последва приятна, напрегната тишина. Чуваше се само търкалянето на количката.

— В тази градина работи Бен Уедърстаф — посочи Мери.

— Тук ли? — попита Колин.

След като изминаха няколко ярда, Мери отново прошепна:

— Ето тук червеношийката прехвръкна над стената.

— Тук ли? — възкликна Колин. — О, как искам да дойде пак!

— А там… — посочи тържествено Мери един люляков храст — там тя кацна на една купчинка пръст и ми показа ключа.

Колин се изправи в количката.

— Къде? Къде? Там ли? — извика той, а очите му бяха големи като на вълка от приказката, когато Червената шапчица почувствувала, че трябва да му обърне внимание за това. Дикън спря да бута количката.

— А тук — Мери стъпи върху лехата близо до бръшляна — дойдох да си поговоря с червеношийката, когато тя ми чуруликаше от горния край на стената. А това е бръшлянът, който вятърът духна. — Тя хвана зелената завеса.

— О, тук ли… — задъхваше се Колин.

— Ето дръжката, а ето и вратата. Дикън, бутай вътре количката! Бутай я бързо!

Дикън бутна количката с едно-единствено, добре премерено движение.

Колин се бе отпуснал отново на възглавниците и дъхът му замря от възторг. Той закри очите си с ръце тъй, че не виждаше нищо, докато не влязоха вътре. Количката спря като по чудо и вратата се затвори. Едва тогава Колин свали ръцете си от очите и започна да се оглежда както Мери и Дикън, когато влязоха за първи път. Върху стените, земята, дърветата и люлеещите се вейки и филизи, бе пропълзял приказен зелен воал от нежни малки листенца. Сред тревата под дърветата, в сивите саксии, в беседките — навсякъде, се виждаха златни, пурпурни и бели петънца. Над главите им се извисяваха короните на дърветата, обкичени със снежнобели и розови цветове. Чуваше се пърхане на крила, бръмчене, нежно чуруликане, от всички страни се носеха ухания.

Слънцето галеше и стопляше лицето на Колин, сякаш го докосваше нежна ръка. Мери и Дикън стояха, вперили учудени очи в него. Той изглеждаше така необикновен и променен, защото целият беше поруменял — и бледото му като слонова кост лице, и шията, и ръцете — всичко.

— Аз ще оздравея! Ще оздравея! — викаше Колин. — Мери! Дикън! Аз ще оздравея! И ще живея! Ще живея вечно!