Франсис Ходжсън Бърнет
Тайната градина (17)

ГЛАВА 17
ИСТЕРИЯ

Мери бе станала много рано сутринта, а и бе работила усърдно в градината, затова вечерта беше уморена и й се спеше. Тъй че веднага, щом изяде вечерята, която Марта донесе, тя си легна. И като слагаше глава на възглавницата си, промърмори:

— Ще изляза преди закуска и ще работя с Дикън, а след това… мисля да отида да го видя.

Събуди се от ужасен шум и й се стори, че е посред нощ. Скочи веднага от леглото. Какво ли беше това? В следващия миг тя вече бе сигурна, че знае. Врати се отваряха и затваряха, по коридорите се чуваха забързани стъпки и някой ужасно пищеше и викаше, викаше и пищеше.

— Това е Колин — си каза Мери. — Пак има един от онези пристъпи, които сестрата нарича истерия. Колко ужасно звучи!

Като слушаше плача и виковете, тя вече не се чудеше защо хората така се плашеха и предпочитаха да изпълняват всичките му прищевки, отколкото да чуват това. Мери запуши ушите си с ръце, прилоша й и се разтрепери.

— Не знам какво да правя. Не знам какво да нравя! — говореше си тя. — Това е нетърпимо.

По едно време си помисли дали той нямаше да спре, ако тя посмее да отиде при него, и след това си спомни как я бе изгонил от стаята и реши, че ако я види, може да му стане още по-зле. Дори когато притискаше още по-силно ръцете си към ушите, не можеше да спре ужасните звуци. Така ги ненавиждаше и толкова се ужасяваше от тях, че внезапно те започнаха да я дразнят и й се стори, че на самата нея й се иска да получи пристъп на истерия и да го уплаши така, както той я плашеше. Не бе свикнала с ничий гняв освен със своя собствен. Мери махна ръце от ушите си, скочи и тропна с крак.

— Той трябва да престане! Някой трябва да го накара да спре! Някой трябва да го набие! — извика тя.

Точно в този миг тя чу стъпки на човек, който почти тичаше по коридора. Вратата й се отвори и влезе сестрата. Сега тя изобщо не се смееше. Дори изглеждаше доста пребледняла.

— Той изпадна в истерия! — каза тя бързо. — Ще му стане зле! Никой нищо не може да му каже. Ела ти да опиташ, бъди добро дете. Той те обича.

— Той ме изгони от стаята си тази сутрин — възрази Мери и от вълнение тропна с крак.

Това тропване доста зарадва сестрата. Всъщност тя се страхуваше, че ще намери Мери разплакана, с глава, скрита под завивките.

— Точно така — зарадва се тя. — Ти си в подходящо настроение. Иди да му се скараш. Накарай го да мисли за нещо друго. Моля те, дете, иди колкото можеш по-бързо!

Чак след това Мери осъзна, че всичко това бе колкото ужасно, толкова и смешно. Наистина беше смешно, че всички възрастни в къщата бяха така изплашени, че потърсиха помощ от малкото момиченце само защото предполагаха, че и тя е почти толкова лоша, колкото Колин.

Мери се втурна по коридора. Колкото повече наближаваше, толкова по-силно ставаше раздразнението й. Докато стигне вратата, тя вече беше съвсем разярена. Блъсна я и изтича до леглото.

— Престани! — почти изкрещя тя. — Престани! Мразя те! Всички те мразят! Иска ми се всички да избягат от къщата и да те оставят да умреш от викане! Още малко и наистина ще умреш от рев и дано умреш!

Едно мило, състрадателно дете никога не би помислило, нито би казало подобно нещо. Но стана така, че сътресението, което тези думи предизвикаха, беше възможно най-доброто нещо за истеричното момче, на което никой не смееше да противоречи.

Колин лежеше по очи и удряше с ръце по възглавницата, но сега почти подскочи — толкова бързо се обърна, като чу гневния гласец. Лицето му беше ужасно, на бели и червени петна, подпухнало. Той се задъхваше и се давеше, но безжалостната малка Мери не я беше грижа за това.

— Ако още веднъж изкрещиш — заплаши го тя, — и аз ще изкрещя, а мога да крещя по-силно от тебе. И ще те изплаша, ще те изплаша!

Всъщност той бе престанал да крещи, защото тя го стресна. Викът, който напираше, почти го задави. По лицето му течаха сълзи и той целият се тресеше.

— Не мога да спра! — хълцаше той. — Не мога! Не мога!

— Можеш — извика Мери. — Половината ти нещастие е от истерия и злоба — само истерия, истерия, истерия! — Тя тропаше с крак на всяка дума.

— Аз усетих буцата, усетих я — задавено изрече Колин. — Знаех, че ще я усетя някой ден. Ще ми излезе гърбица и ще умра!

Той отново започна да се гърчи, обърна се по очи и се разплака, но вече не пищеше.

— Не си усетил никаква буца! — упорствуваше яростно Мери. — Ако си усетил, това е било истерична буца. От истерията излизат буци. Нищо му няма на противния ти гръб, нищо освен истерия. Обърни се и дай да видя!

Тя харесваше думата „истерия“, която сякаш му въздействуваше, така поне й се струваше. Може би и той като Мери не я беше чувал по-рано.

— Сестра! — изкомандва тя. — Ела тук и ми покажи веднага гърба му!

Сестрата, мисис Медлък и Марта стояха скупчени пред вратата и я зяпаха с полуотворени уста. Сестрата се приближи тъй, сякаш се страхуваше. Колин се тресеше от беззвучни ридания.

— Може би… той няма да ми позволи — поколеба се тя.

Колин обаче я чу и изхлипа между две хълцания:

— П-покажи й! Д-да види!

Гърбът му беше много слаб и ребрата му се брояха. Прешлените на гръбнака му също бяха ясно очертани. Въпреки че не се опита да ги брои, Мери се наведе и ги прегледа със сериозен и суров израз на малкото си личице. Тя изглеждаше толкова безмилостна и старомодна, че сестрата се извърна, за да скрие усмивката си. За миг настъпи тишина. Дори Колин се опитваше да сдържи дъха си, докато Мери оглеждаше гръбнака му отгоре надолу и отдолу нагоре, с толкова съсредоточен вид, като че ли беше прочутият доктор от Лондон.

— Няма никаква буца! — заяви най-после тя. — Тук няма следа и от най-малка буца. Напипвам само издутини по гръбнака ти, но това е, защото си слаб. И аз имам издутини по гръбнака — те стърчаха също като твоите, докато започнах да напълнявам, пък и сега не съм достатъчно дебела, че да се скрият съвсем. Нямаш и най-малката бучица! Ако още веднъж кажеш, че имаш, ще ти се изсмея.

Никой освен Колин не знаеше какъв огромен ефект имаха тези сърдити детски слова. Ако той имаше някого, с когото да сподели тайните си страхове, ако някога бе се осмелил да задава въпроси, ако бе заобиколен с деца, а не лежеше сам в затворена къща, ако атмосферата около него не бе наситена със страховете на хора, най-вече невежи или напълно отегчени от него, той щеше да открие, че сам създава повечето от ужасите и болестите си. Но Колин бе лежал сам с часове, дни, месеци, години и бе мислил само за себе си, за болките си и за изтощението си. А сега това разгневено, безжалостно момиченце настояваше упорито, че изобщо му няма това, което си мисли, и Колин почувствува, че то може би говори истината.

— Не знаех — позволи си да се намеси сестрата, — че е мислил за някаква буца на гръбнака. Гърбът му е слаб, защото не се опитва да седне. Аз щях да му кажа, че няма буца.

Колин преглътна и се извърна да я погледне.

— Ще-щеше ли? — попита той сърцераздирателно.

— Да, сър.

— Видя ли! — извика Мери и също преглътна.

Колин отново легна по лице и известно време не се чуваше нищо друго, освен дълбокото му пресекливо дишане, което показваше отмирането на бурята от ридания. Той лежа тихо една минута, макар че по лицето му течаха едри сълзи и мокреха възглавницата. В действителност сълзите означаваха, че го е обхванало странно успокоение. След малко Колин се обърна и погледна отново сестрата. Когато заговори, той изобщо не приличаше на раджа.

— Мислиш ли, че ще живея и ще порасна?

Сестрата не беше умна, нито пък с отзивчиво сърце, но можа да повтори думите на лондонския доктор.

— Навярно ще живееш, ако правиш това, което ти се казва, ако не се ядосваш и ако стоиш повече на чист въздух.

Пристъпът на Колин беше отминал. Сега той се чувствуваше слаб и изтощен от плач и това може би го направи по-любезен. Протегна ръка към Мери, чийто гняв бе преминал и тя се бе успокоила. Тя подаде своята в същия миг и ръцете им се срещнаха на половината разстояние. Това беше един вид сдобряване.

— Аз… аз ще излизам с тебе, Мери — каза Колин. — Няма да мразя чистия въздух, ако намерим… — Тук той се сепна и спря точно навреме, преди да каже „ако намерим тайната градина“, и добави: — Ще се радвам да излизам с тебе, ако Дикън идва да бута количката ми. Толкова ми се иска да видя Дикън и лисичето и враната.

Сестрата оправи разтуреното легло, изтупа и приглади възглавниците. След това приготви на Колин и Мери по една чаша говежди бульон. Мери с удоволствие го изпи след всички тези вълнения. Мисис Медлък и Марта се измъкнаха с облекчение, а след като всичко беше спокойно и наред, и на сестрата й се прииска да си отиде. Тя беше здрава млада жена и мразеше да й крадат от съня, затова се прозя широко към Мери, която бе придърпала голямата табуретка до леглото с балдахина и държеше Колин да ръка.

— Иди да се наспиш! — посъветва я сестрата. — Той скоро ще задреме, не е чак толкова разстроен. После и аз ще си легна в съседната стая.

— Искаш ли да ти изпея онази песен, която знам от моята ая? — прошепна Мери на Колин.

Той нежно дръпна ръката й и умолително обърна към нея уморените си очи.

— О, да — зарадва се той, — тя е толкова хубава. Ще заспя веднага.

— Аз ще го приспя — обърна се Мери към прозяващата се сестра. — Ако искаш, можеш да си отидеш.

— Добре — каза с престорено нежелание сестрата. — Ако не заспи до половин час, трябва да ме повикаш.

— Добре — съгласи се Мери.

След миг сестрата вече я нямаше в стаята. Още щом излезе, Колин пак дръпна Мери за ръката.

— За малко не се изпуснах — рече той, — но се спрях навреме. Няма да говоря вече, искам да заспя, но ти каза, че имаш да ми разказваш много хубави неща. Откри ли… мислиш ли, че си открила нещо за тайната градина?

Мери погледна нещастното му изморено личице с подпухнали очи и сърцето й се смили.

— Д-да — промълви тя. — Мисля, че открих. И ако заспиш, утре ще ти кажа.

Ръката му потрепери.

— О, Мери! О, Мери! Ако мога да вляза в нея, мисля, че ще остана жив и ще порасна. Не може ли вместо да ми пееш песента на твоята ая, да ми разкажеш тихичко, както първия ден, как си представяш, че изглежда градината? Сигурен съм, че така ще ме приспиш.

— Добре — каза Мери, — затвори очи.

Той затвори очи и притихна, а Мери го хвана за ръка и започна да говори много бавно и много тихо.

— Мисля, че тя е била оставена сама много дълго време и всичко в нея се е преплело в една красива мрежа. Мисля, че розите са пропълзели нагоре и са увиснали по клоните и стените и са покрили земята като чудновата сива мъгла. Някои от тях са изсъхнали, но много са още живи и когато дойде лятото, там ще има завеси и водопади от рози. Мисля, че там е пълно с нарциси, кокичета, кремове, ириси, които сега се промъкват нагоре и напират да излязат от тъмната пръст. Пролетта вече идва и може би, може би…

Монотонният и тих глас го успокояваше все повече и като видя това, тя продължи:

— Може би те вече се показват сред тревата, може би там вече има полянки от лилави и жълти минзухари — дори сега. Може би пъпките са започнали да се разпукват и листата се развиват, може би сивото е започнало да изчезва и е отстъпило място на зелен пълзящ воал, който постепенно покрива всичко. И може би, може би… — мълвеше тя много бавно и нежно — може би червеношийката си е намерила другарче и си строи гнездо.

Колин беше заспал.