Елисавета Багряна
Като дете, което…

Като дете, което са от бащиния дом изтръгнали

и някъде средпът оставили без грижа и защита,

така и аз останах по света самичка да се скитам.

Ще се помоля, сълзите си ще изтрия и ще тръгна.

 

В най-шумния и многолюден град, в тълпите на площада

ще ида да се смеся — и ще хвърля мъката си кръстна, —

дано под милионите нозе, незнаещи пощада,

на прах да стане, вятъра да я подеме и разпръсне.

 

Остане ли у мене пак, ще се отправя в планините,

от най-високия и стръмен връх ще я захвърля в бездната,

като откъртен камък, в пропастта надолу запокитен,

по сипеито да се хлъзне и навеки да изчезне.

 

Не се ли там погуби и завърне ли се в мен отново,

в морето ще я хвърля, в най-дълбокото — да се удави…

Но не успея ли, не ме ли и тогава тя остави —

ще си я нося цял живот, додето с мене я заровят.