Елисавета Багряна
Interieur

Ти ме гледаш тъй влюбено-нежно,

ти говориш тъй топло и предано.

Вън завива виелица снежна.

Аз те слушам, далеко загледана.

 

Лъхат леки и странни парфюми

от цветята, над мене надвесени,

и напомнят самички, без думи,

ча са вчера от тебе донесени.

 

Ти така всеотдайно си верен,

ти си мой неотменно и всякога —

и прости моя смях преднамерен,

мойто женско лукавство понякога.

 

Че и аз като тебе обичам —

безнадеждно и смъртно увлечена,

и често напразно заричам

да не ида на среща уречена.

 

Но когато зачуя, че идеш,

сякаш рязко, внезапно събудена,

там, от другия вход, без да видиш,

аз избягвам — смутена, зачудена.

 

И отивам при него покорна,

сякаш в тъмна хипноза омаяна.

И се връщам разбита и морна,

унизена и горко разкаяна…