Нора Робъртс
Чародейна сила (6)

ШЕСТА ГЛАВА

— Защо Ана още я няма? Кога ще дойде?

— Скоро — отговори Бун за десети път. Страхуваше се, че ще е твърде скоро. Изоставаше във всичко. В кухнята бе пълен хаос. Беше използвал прекалено много тигани. Но пък винаги правеше така. Не можеше да си представи как човек може да готви, без да използва всички тенджери, тигани и купи, които има.

Пилето по ловджийски миришеше много хубаво, ала съвсем не бе сигурен в резултата. Сигурно бе глупаво да опитва нова рецепта в такъв момент, но според него Ана заслужаваше нещо повече от обичайните петъчни филии с месо.

Джеси го подлудяваше, което рядко му се случваше. Бе превъзбудена от мисълта, че Ана ще дойде на гости и не го оставяше на мира, откак я докара от училище.

Дейзи бе избрала точно този ден, за да сдъвче възглавниците на неговото легло, така че бе изхабил голяма част от ценното си време в гонене на куче и перушини. Пералнята преля и наводни мокрото помещение. Той бе твърде много мъж, за да си помисли да извика майстор, така че сам разглоби машината и после я сглоби. Сега би трябвало да работи.

Обади се неговият посредник, за да му съобщи, че една голяма компания е решила да прави анимационен филм по книгата му „Третото пожелание за Миранда“. Във всеки друг момент това би била добра новина, ала сега се налагаше да вмести в графика си едно пътуване до Лос Анджелис.

Джеси бе решила, че иска да е Добрата фея и благородно му бе отредила ролята на учител на добри феи. Мисълта, че ще трябва да показва на цяло ято шест-седемгодишни момиченца как се правят кутии за бижута от картони за яйца смразяваше кръвта му. Може би, ако си признаеше липсата на мъжество, с доста находчивост би могъл да се отърве от това.

— Сигурен ли си, че ще дойде, татко? Сигурен ли си?

— Джесика! — Заплашителната нотка в гласа му бе достатъчна, за да затрепери долната й устна. — Знаеш ли какво се случва с малките момиченца, които непрекъснато задават един и същ въпрос?

— Ъ-ъ-ъ…

— Продължавай по същия начин и ще разбереш. Иди виж Дейзи да не изяде мебелите.

— Страшно ли си ядосан на Дейзи?

— Да. А сега бягай, за да не си следващата. — Смекчи заповедта с нежно потупване по дупето й: — Изчезвай, зверче, иначе ще те опържа в тигана за вечеря.

Две минути по-късно чу гюрултията, която показваше, че Джеси бе намерила Дейзи и сега двете се боричкаха. Писъците и лаят се забиваха като пирони в пулсиращите му от болка слепоочия.

Просто ми трябва един аспирин, помисли Бун, един-два часа тишина и почивка на Хавайските острови.

Тъкмо щеше да изреве, от което главата му сигурно щеше да се откъсне от раменете, и на вратата почука Ана.

— Здрасти. Много хубаво мирише.

Надяваше се да е така.

Тя изглеждаше не просто добре. Досега не я бе виждал с рокля, а тъмносинята копринена материя правеше чудеса със стройното й тяло — например показваше гладките й бели рамене под тънките презрамки. Точно под гърдите й висеше гравиран златен амулет. Проблясващите в него кристали се отразяваха в обиците във формата на капка.

Ана се усмихна:

— Нали каза петък?

— Да. Петък.

— В такъв случай няма ли да ме поканиш?

— Ох, извинявай! — Господи, чувстваше се като развълнуван хлапак. Не, реши той, докато й отваряше вратата откъм терасата. Никой хлапак не би могъл да е толкова развълнуван. — Малко съм объркан.

Тя огледа хаоса от чинии и купи и вдигна вежди:

— Виждам. Имаш ли нужда от помощ?

— Струва ми се, че вече съм овладял положението. — Пое бутилката, която Ана му подаде и забеляза, че на светлозеленото стъкло има гравирани някакви символи, но няма етикет. — Домашно ли е?

— Да, баща ми го приготвя. Той… — Очите й светнаха от смях. — Той е магьосник.

— Приготвено в замъка Донован?

— Всъщност, да. — Тя спря дотук и се насочи към печката, докато Бун вадеше чаши. — Този път няма ли го зайчето Бъни?

— Страх ме е, че Бъни загина при една катастрофа в умивалника. — Наля бистрото златисто вино в кристалните чаши. — Не беше хубаво.

Ана се засмя и вдигна чаша:

— За съседите!

— За съседите — съгласи се Бун и се чукна. Кристалът иззвъня. — Ако всички те приличаха на теб, досега да не бях жив. — Отпи и вдигна вежди: — Следващия път ще пием за баща ти. Виното е невероятно.

— Може да се каже, едно от многото му любими занимания.

— От какво е направено?

— Ябълки, орлови нокти, звездна светлина. Ако искаш, можеш лично да му изкажеш одобрението си. Той и останалата част от семейството ми ще пристигнат за Деня на вси светии.

— Знам какво е това. Джеси се разкъсва между ролите на фея и на рокзвезда. Значи твоите родители пътуват чак до Щатите за Деня на вси светии?

— Обикновено, да. Това е нещо като семейна традиция. — Вече не можеше да се въздържи и повдигна капака на тенджерата. — О, впечатлена съм!

— Това беше идеята. — Той също не можеше да се въздържи и посегна към косата й. — Помниш ли приказката, която ти разказах, когато Дейзи те събори? Усещам, че трябва да я напиша. Толкова трябва, че съм оставил всичко друго.

— Приказката беше прекрасна.

— Нормално щях да я оставя да почака. Ала трябваше да знам защо жената е била затворена в замъка през всичките тези години. Дали е била омагьосана, или сама така е решила? Каква магия е накарала мъжа да се изкачи по оградата и да я намери?

— Това трябва ти да решиш.

— Не, това трябва да открия.

— Бун… — Тя хвана ръката му и бързо погледна надолу. — Какво е това?

— Просто си ожулих пръстите. — Стисна ръката си и сви рамене: — Докато оправях пералнята.

— Трябваше да прескочиш при мен, за да ги оправя. — Ана прекара пръсти по одраната кожа. Искаше й се да е в състояние да я излекува. — Боли те…

Той понечи да отрече, после разбра грешката си.

— Когато Джеси се удари, винаги я целувам, за да й мине.

— Една целувка прави чудеса — съгласи се тя и докосна раната с устни. За кратко, съвсем за кратко си позволи да осъществи връзка, за да се увери, че няма истинска болка или опасност от възпаление. Откри, че докато кокалчетата на пръстите просто смъдят, истински го измъчва пулсиращото в слепоочията му главоболие. За това поне би могла да му помогне.

С усмивка отметна косата от веждите му:

— Имал си прекалено много работа — да подредиш къщата, да пишеш своите приказки, да се безпокоиш дали правилно си решил да се преместите тук с Джеси.

— Не мислех, че съм толкова прозрачен.

— Това не е трудно да се види. — Ана започна да разтрива слепоочията му. — А сега всички тези тревоги да ми приготвиш вечеря.

— Аз исках…

— Знам. — Усети как болката избухна в нея. За да го разсее, докосна устните си до неговите, погълна болката и я остави бавно да се стопява. — Благодаря ти.

— За мен е удоволствие — прошепна Бун и се отдаде на целувката.

Ръцете й се спуснаха от слепоочията му и се отпуснаха безсилно на раменете му. Бе много по-трудно да поеме тази болка — болката, която проникваше в нея, пулсираща, туптяща и изкушаваща. Прекалено изкушаваща.

— Бун… — Внимателно се измъкна от прегръдката му. — Много бързаме.

— Казах ти, че няма да бързам. Но това няма да ме спре да те целувам винаги, когато имам възможност. — Той взе чашата си, после нейната и й я подаде. — Няма да има нищо повече, преди ти да кажеш.

— Не знам дали да ти благодаря за това или не. Ала знам, че би трябвало.

— Не. Няма нужда да ми благодариш повече за това, отколкото трябва да ми благодариш, че те желая. Понякога си мисля, че Джеси ще порасне. Това не ми е съвсем приятно. И знам, че ако някой мъж я кара да направи нещо, за което още не е готова, аз просто ще трябва да го убия. — Бун отпи и се усмихна: — А, разбира се, ако тя е готова да направи нещо такова, преди да е станала на четиридесет години, просто ще я заключа в стаята й, докато й мине.

Това я накара да се засмее и тя осъзна, както той стоеше с гръб към изпоцапаната печка, че много, много малко й остава да се влюби в него.

Когато се влюбеше, щеше да е готова. И нищо нямаше да я накара да й мине.

— Говориш като вманиачен баща.

— Вманиачеността и бащинството са синоними, можеш да ми вярваш. Почакай докато на Наш му се родят тези близнаци. Ще започне да мисли за здравни застраховки и хигиена на устната кухина. Едно кихане посред нощ ще го хвърля в паника.

— Моргана ще го поддържа нормален. Един вманиачен баща има нужда до него да има една разумна майка, която да… — Ана млъкна и се изруга наум. — Извинявай.

— Няма защо. По-лесно е, когато хората нямат чувството, че трябва да ходят като на пръсти, когато стане дума за това. Алис я няма вече четири години. Раните зарастват, особено когато имаш хубави спомени… — От съседната стая се чу тропот на нозе. — И едно шестгодишно, което да те държи на крака.

В този момент в стаята се втурна Джеси и се хвърли към Ана:

— Ти дойде! Мислех, че никога няма да дойдеш.

— Разбира се, че ще дойда. Никога не бих отказала покана за вечеря от любимите си съседи.

Докато ги гледаше, Бун осъзна, че главоболието му бе изчезнало. Странно, помисли той и изключи печката, досега никога не му бе минавало без аспирин.

 

 

Това не беше точно спокойна, романтична вечеря. Бун бе запалил свещи и набрал цветя от градината, купена заедно с къщата. Вечеряха в трапезарията с нейния широк извит прозорец, с музиката на морето и бриза. Прекрасно място за романтични преживявания.

Но нямаше споделени тайни, нито прошепнати обещания. Вместо това имаше смях и детско бъбрене. Не говореха как изглежда кожата й на светлината на свещите, нито колко по-дълбок става сивият цвят на очите й. Разговорът бе за това, как е в първи клас, какво е направила Дейзи днес и за приказката, която още се въртеше в главата на Бун.

Когато свършиха с вечерята и Ана изслуша преживяванията на Джеси в училище заедно с разказите й за нейната нова и най-добра приятелка Лидия, тя обяви, че двете с момичето ще оправят кухнята.

— Не, аз ще имам грижата за това по-късно. — Беше му много приятно в обляната от слънце столова, а и много живо си спомняше каква бъркотия бе оставил в кухнята. — Чиниите няма никъде да избягат.

— Ти сготви. — Ана вече бе станала да събира чиниите. — Когато баща ми готви, майка ми мие съдовете. И обратно. Това е едно от правилата на Донованови. Освен това кухнята е много добро място за женски разговор, нали, Джеси?

Джеси нямаше представа, ала веднага й стана интересно.

— Аз мога да ти помогна. Почти никога не чупя чинии.

— А мъжете нямат работа в кухнята, когато жените си говорят. — Ана се наведе съзаклятнически към Джеси: — Защото само се пречкат. — Погледна строго към Бун: — Мисля, че вие с Дейзи можете да се поразходите.

— Аз не… — Една разходка по брега. Сам. — Наистина ли?

— Наистина. Почини си. Джеси, онзи ден, като бях в града, видях най-сладката рокля на света. Беше синя, точно като очите ти, и имаше голяма атлазена панделка. — Ана спря с купчината чинии в ръце и погледна към Бун. — Ти още ли си тук?

— Точно тръгвах.

Докато излизаше в полумрака с подскачащата наоколо му Дейзи, той чу светлата музика на женски смях, излитаща през неговия прозорец.

— Татко каза, че си родена в замък.

— Вярно е. В Ирландия.

— Съвсем истински замък?

— Съвсем истински, близо до морето. Има кули и бойници, тайни проходи и подвижен мост.

— Също като в книгите на татко.

— Много прилича. Това е вълшебен замък. — Ана слушаше звука на водата, с която плакнеше чиниите и си спомняше за пререканията и смеха в онази огромна кухня, за огъня в камината и за аромата на току-що опечен хляб. — Баща ми е роден там, и неговите братя, и техният баща, и бащата на баща им и така нататък, не знам докъде.

— Ако аз бях родена в замък, винаги щях да живея там. — Джеси стоеше близо до Ана и, кой знае защо, й беше приятно, че работят заедно, че усеща дъх на жена и чува звънливия й женски глас. — Защо си се преместила?

— О, аз там и досега се чувствам у дома си, но понякога човек трябва да замине, да създаде свой собствен дом. Своя собствена магия.

— Като нас с татко.

— Да. — Тя сложи тапата на умивалника и започна да го пълни с топла сапунена вода. — На теб харесва ли ти да живееш тук, в Монтърей?

— Много. Нана казва, че може да ме хване носталгия, след като спре да ми е ново и интересно. Какво значи носталгия?

— Да ти е мъчно за вкъщи. — Не е много умно да се внушават такива неща на едно впечатлително дете, помисли Ана. Тази Нана не знаеше какво прави. — Ако те хване носталгия, опитай се да си спомниш, че най-хубавото място обикновено е там, където си в момента.

— Аз харесвам да съм там, където е татко, дори ако ме заведе на Тимбукту.

— Моля?

— Баба Сойър каза, че той можеше да реши да се преместим и на Тимбукту. — Джеси пое една измита чиния и съсредоточено започна да я бърше. — Това истинско място ли е?

— Да. Ала освен това е израз, който означава нещо много далечно. На баба ти и дядо ти им е мъчно за теб, слънчице. Това е всичко.

— И на мен ми е мъчно, но си говоря с тях по телефона, а татко ми помогна да им напечатам на компютъра му писмо. Мислиш ли, че може да се ожениш за татко, така че баба Сойър да му се махне от главата?

Тигана, който Ана миеше, цопна в сапунената вода и предизвика приливна вълна, която преля над ръба на умивалника.

— Не мисля.

— Чух го веднъж да казва на баба Сойър, че през цялото време му седи на главата и му вади душата да си намери жена, за да не е самотен, а аз да не трябва да раста без майка. Гласът му беше толкова сърдит, както когато аз направя нещо наистина лошо, или когато Дейзи му сдъвка възглавницата. И каза, че не е луд да се върже само и само мир да има.

— Ясно. — Ана стисна устни, за да запази подходящото сериозно изражение. — Мисля, че на баща ти няма да му е приятно да го повтаряш, особено с тези думи.

— Мислиш ли, че татко е самотен?

— Не, не мисля. Мисля, че той е много щастлив с теб и с Дейзи. Ако някой ден реши да се ожени, то ще е защото е намерил жена, която всички вие много обичате.

— Аз обичам теб.

— О, слънчице! — Както си беше със сапунените ръце, Ана се наведе да прегърне и целуне Джеси. — И аз те обичам.

— А татко обичаш ли го?

„Бих искала да знам…“

— Това е различно. — Знаеше, че само една погрешна стъпка, и ще затъне. — Когато пораснеш, да обичаш означава нещо различно. Ала много се радвам, че се преместихте тук и че можем да бъдем приятели.

— Татко никога не е канил жена на вечеря.

— Е, вие сте тук само от две седмици.

— Не, аз имам предвид никога, съвсем никога. Нито тук, нито в Индиана. Та затова си помислих, че вие ще се ожените и ще живеете тук заедно и баба Сойър ще му се махне от главата, а аз вече няма да съм бедното сираче.

— Не. — Ана полагаше всички усилия да потисне смеха си. — Това означаваше само, че сме си симпатични и искаме да вечеряме. — Тя погледна през прозореца, за да провери дали Бун не се връща. — Той винаги ли готви така?

— Той винаги прави голяма бъркотия, а понякога казва онези думи… Нали знаеш?

— Знам.

— Казва ги, когато трябва да разчиства. А днес беше в адски лошо настроение, щото Дейзи му сдъвка възглавницата и навсякъде имаше перушина, и пералнята се развали, пък той сигурно ще трябва да ходи в командировка.

— Е, да, това е много като за един ден. — Прехапа устни. Наистина не искаше да измъква информация от детето, но беше любопитна. — В командировка ли отива?

— Може би на онова място, където правят филми, щото искат да направят филм по една от неговите книги.

— Това е чудесно.

— Татко ще трябва да помисли върху това. Така казва, когато не иска да каже да, ала сигурно ще го направи.

Този път Ана не се и опита да скрие смеха си.

— Ти май си научила номерата му.

Докато свършиха с кухнята, Джеси вече се прозяваше.

— Ще дойдеш ли да видиш моята стая? Прибрала съм всичко, както татко ми казва, когато ще имаме гости.

— Много искам да видя стаята ти.

Кашоните бяха изчезнали, забеляза Ана, когато минаха от кухнята във високия хол с отворена тераса и извита вътрешна стълба. Мебелите тук изглеждаха уютни, с ярки цветове и от материи, които имаха вид на достатъчно здрави, като да издържат ръцете и краката на едно немирно дете.

Биха му дошли добре цветя на прозореца и няколко ароматизирани свещи в месингови свещници на камината. Може би няколко големи бухнали възглавници, разпилени тук-там. Но все пак семейната атмосфера се чувстваше в окачените в рамки снимки, в големия старомоден тиктакащ часовник. Имаше и причудливи хрумвания, като увенчаната с драконова глава пиростия, застанала на стража до огнището и еднорогия кон в ъгъла.

А ако по перилата на стълбата имаше малко прах, това само допринасяше за очарованието.

— Трябваше сама да си избера легло — разказваше й Джеси. — А когато всичко се нареди, ако искам, ще мога сама да си избера тапетите. Там спи татко. — Тя посочи надясно и Ана зърна голямо легло, покрито с юрган в пастелен цвят, без възглавници, красива стара дъбова ракла с липсваща дръжка и малко разпиляна по пода перушина. — Той там си има негова си баня, с вана, и душ, и с вода, която идва и от двете страни. Аз трябва да ходя в другата баня, която има два умивалника и едно малко нещо, дето не е тоалетна, ама прилича.

— Биде?

— Май че да. Татко казва, че е луксозно и че е повече за жени. А това е моята стая.

Това бе една момичешка фантазия, създадена от човек, който очевидно разбираше, че детството е прекалено кратко и твърде ценно. Всичко бе в розово и бяло, в средата бе разположено легло с балдахин, а по стените лавици с кукли, книги и пъстри играчки, снежнобял гардероб с извито огледало и детско бюро, затрупано с цветни хартии и моливи.

На стените имаше красиви илюстрации от приказки в рамки — Пепеляшка, спускаща се но стълбите на сребрист замък, а зад нея изпусната кристална обувка. Рапунцел, с буйна златиста коса, надвесена от прозореца на високата кула, гледаща с копнеж към своя принц. Срамежливият, симпатичен елф от една от приказките на Бун и — пълна изненада за Ана — една от прочутите илюстрации на леля й.

— Това е от „Златната топка“.

— Жената, която я е написала, я пратила на татко, когато съм била съвсем малка. След татковите приказки най-много обичам нейните.

— Нямах представа — прошепна Ана. Доколкото знаеше, леля й никога не се бе разделяла със своите рисунки, освен за да ги подари на близките си.

— Татко нарисува елфа — показа Джеси. — Всичко останало го е направила мама.

— Прекрасно е. — Не така професионално, както елфа на Бун, нито толкова елегантно, колкото рисунката на леля й, ала близо до духа на приказката, колкото самата магия.

— Тя ги е нарисувала специално за мен, когато съм била още бебе. Нана казва, че татко трябва да ги прибере, за да не ме натъжават. Но те не ме натъжават. Обичам да ги гледам.

— Щастлива си, че имаш нещо толкова красиво, с което да си я спомняш.

Джеси сънливо потърка очи и се опита да потисне една прозявка.

— Имам и кукли, ама не играя много с тях. Моите баби обичат да ми подаряват кукли, но аз повече харесвам парцаления морж, който татко ми даде. Какво ще кажеш за моята стая?

— Прекрасна е, Джеси.

— От прозореца мога да виждам морето и твоя двор. — Тя дръпна пердетата, за да й покаже гледката. — А това е леглото на Дейзи, ала тя обича да спи при мен — посочи Джеси към плетената кучешка колибка с розова възглавница.

— Може би искаш да си полегнеш, докато Дейзи се върне.

— Може би. — Джеси погледна колебливо към Ана. — Но не съм много уморена. Знаеш ли някакви приказки?

— Сигурно мога да се сетя за някоя. — Тя вдигна Джеси и я сложи на леглото. — Какви приказки обичаш?

— Вълшебни.

— Най-хубавите! — Ана се замисли за момент и се усмихна. — Ирландия е стара страна — започна тя и обви ръка около раменете на момиченцето. — И е пълна с тайни места, тъмни хълмове, зелени полета и толкова сини води, че те заболяват очите да ги гледаш. Там много векове е имало магии и това все още е безопасно място за феи, елфи и вещици.

— Добри или лоши вещици?

— И добри, и лоши, ала доброто винаги е повече от лошото, не само при вещиците, а навсякъде.

— Добрите вещици са хубави — забеляза Джеси и погали Ана по ръката. — Тази приказка за добра вещица ли е?

— За добра и красива вещица. А мъжът също бил добър и много красив.

— Мъжете не са вещици — поправи я Джеси със смях. — Мъжете са вещери.

— Кой разказва приказката? — Ана я целуна по главата. — И така, един ден, не много отдавна, една красива млада вещица отивала заедно с двете си сестри на гости на стария им дядо. Той бил много силен магьосник — вещер — но вече бил стар, отегчен и сприхав. Недалеч от неговото имение имало замък, а там живеели трима братя. Те били близнаци и също много силни магьосници. Откак се помнели, старият вещер и семейството на тримата братя враждували. Никой вече не помнел за какво, ала както обикновено се случва, семейната вражда продължавала. И така, вече цяло поколение двете семейства не си били разменили и дума. — Ана премести Джеси в скута си и я погали по косата. Усмихваше се, без да усеща, че се бе впуснала в собствената си история. — Но младата вещица била не само красива, а и своеволна и много любопитна. И един хубав летен ден се измъкнала от имението на дядо си и тръгнала през полета и ливади към замъка на неговите врагове. Край пътя имало езерце и тя спряла там да натопи босите си крака във водата и да огледа отдалеч замъка. Докато седяла с мокри крака и разпуснати коси, на брега изпълзял един жабок и заговорил с човешки глас:

— Красавице — попитал той, — защо ходиш по моята земя?

Младата вещица ни най-малко не се изненадала, че жабокът й говори. Тя добре познавала магиите, а и усещала, че тук има някакъв фокус.

— Твоята земя ли?! — възкликнала тя. — Жабите имат само вода и мочурища. Аз си ходя където си искам.

— Но краката ти са в моята вода. Значи трябва да ми платиш глоба.

Младата вещица пък се засмяла и му казала, че не дължи нищо на някакъв си жабок. Е, няма нужда да казваме, че жабокът бил озадачен. В края на краищата, не всеки ден му се случвало да говори с красиви жени, а и очаквал тя да изпищи или поне да се уплаши. Той много обичал да прави фокуси и бил страшно разочарован, че този път фокусът не минал. Обяснил й, че не е обикновен жабок и ако тя не се съгласяла да си плати глобата, щял да я накаже. А каква била глобата? Отговорът му бил „целувка“, а това било точно каквото тя очаквала, защото, както казахме, вещицата била млада, ала не и глупава. Казала му, че много се съмнява дали той ще се превърне в прекрасен принц и затова щяла да си спести целувката. Сега вече жабокът се ядосал и направил още магии — извил вятър, разтресъл листата на дърветата, но тя само се прозяла. Накрая жабокът, загубил търпение, скочил в скута й, за да я накаже. Ала младата вещица, за да му даде урок за неговото нахалство, го хванала и го хвърлила във водата. Когато изплувал, той вече не бил жабок, а млад мъж, много мокър и много ядосан, че собствената му шега се обърнала срещу него. След като излязъл на брега, те се изправили един срещу друг и започнали да си крещят, да се заплашват с магии и проклятия и да раздират небето със светкавици и гръмотевици. Колкото и да го проклинала тя, младежът казвал, че въпреки всичко ще си вземе глобата, защото това била негова земя, негова вода и негово право. И така, той звучно я целунал и това било достатъчно, за да се превърнат огънят в нейното сърце и ядът в неговите гърди в любов. Защото дори магьосниците са подвластни на тази най-силна магия. И още тогава те се врекли един на друг и след по-малко от месец се оженили там, на брега на езерото, и били щастливи, а животът им бил пълен с любов. И досега всяка година на този ден през лятото тя, макар че вече не е млада, отива на езерото, натопява краката си във водата и чака възмутения жабок да изплува при нея.

Ана вдигна на ръце спящото момиченце. Бе разказала края на приказката само за себе си — или поне така си мислеше. Но когато отметна завивките, ръката на Бун се затвори върху нейната.

— Много добра приказка като за непрофесионалист. Трябва да е ирландска.

— Това е стара семейна приказка — отговори Ана. Мислеше си колко пъти бе чувала как са се запознали майка й и баща й.

Той сръчно свали обувките на дъщеря си.

— Внимавай, може да ти я открадна. — Докато подпъхваше одеялото под Джеси, Дейзи скочи на леглото и се сви в краката й.

— Приятна ли беше разходката?

— Да, след като престанах да се чувствам виновен, че те оставих сама с чиниите… Което ми отне около деветдесет секунди. — Наведе се да целуне дъщеря си за лека нощ. — Едно от нещата, за които най-много завиждам на децата, е способността им да заспиват така.

— А ти все още ли имаш проблеми със съня?

— Много неща са ми на главата. — Той хвана Ана за ръката и я изведе от стаята, като остави вратата отворена както винаги. — Едно от тях си ти, ала има и доста други.

— Откровено, но не особено ласкателно. — Тя се спря на стълбите: — Сериозно, Бун, бих могла да ти дам нещо… — Замълча и се изчерви, защото видя как очите му светнаха. — Едно много леко, много безопасно билково лекарство.

— Бих предпочел секс.

Ана поклати глава и заслиза по стълбите.

— Ти не ме приемаш на сериозно.

— Напротив.

— Имам предвид като билкарка.

— Не разбирам нищо от тези неща, ала не ги отхвърлям. — Нямаше обаче намерение да я остави да го залъже. — Защо си се заела с това?

— Винаги ми е било интересно. В моето семейство поколения наред е имало лечители.

— Лекари?

— Не съвсем.

Докато минаваха през кухнята, Бун взе виното и две чаши и ги изнесе на терасата.

— Ти не си ли искала да станеш лекарка?

— Не се чувствах достатъчно подготвена, за да се заема с медицина.

— Странно е една съвременна и независима жена да говори така.

— Едното няма нищо общо с другото. — Тя пое чашата, която й подаваше. — Не е възможно да излекуваш всеки. А аз… На мен ми е трудно да съм близо до страданието. Правя това, което мога, за да задоволя потребностите си и да защитя себе си. — Май не можеше да му каже повече. — Освен това обичам да работя сама.

— Познавам това чувство. И майка ми, и баща ми мислеха, че съм луд. Нямаха нищо против, че пиша, но си представяха, че ще напиша най-малко великия американски роман. Отначало им беше трудно да преглътнат приказките за вълшебници.

— Сигурно се гордеят с теб.

— По свой начин, да. Те са много симпатични хора — добави той бавно, осъзнавайки, че никога не бе говорил за тях с никого, освен с Алис. — Винаги са ме обичали. Господ е свидетел, че са луди по Джеси. Ала им беше трудно да разберат, че аз мога да не искам това, което искат те — къща в предградията, порядъчна компания за голф и предана съпруга.

— Всички тези неща не са лоши.

— Да, и по едно време ги имах — освен голфа. Но нямам желание да прекарам остатъка от живота си в опити да ги убедя, че съм доволен от живота си такъв, какъвто е в момента. — Бун нави кичур от косата й около пръста си. — А ти нямаш ли същите проблеми с твоите родители? „Анастасия, кога най-после ще си намериш някой симпатичен младеж, за да създадеш семейство?“

— Не — засмя се тя. — Съвсем не. — Самата мисъл, че майка й или баща й биха могли дори не да кажат, а само да си помислят такова нещо, отново я разсмя. — Предполагам, че моите родители биха ти се сторили… Ексцентрични. — Ана облегна удобно глава и се загледа в звездите. — Струва ми се, че и двамата биха се ужасили, ако си намеря някой симпатичен младеж… Не си ми казвал, че имаш илюстрация от леля Брина.

— Когато спомена, че имаш родствена връзка с нея, беше готова да ме сдъвчеш и да ме изплюеш. Моментът не ми изглеждаше подходящ. А по-късно сигурно ми е излетяло от ума.

— Тя очевидно има високо мнение за теб. Даде само една рисунка на Наш като сватбен подарък, а той от години мечтаеше да я има.

— Така ли? Значи ще му натрия носа следващия път, когато го видя. — Повдигна брадичката й с ръка и обърна лицето й към себе си. — Отдавна не ми се е случвало да се прегръщам на верандата. Чудя се дали още ме бива. — Докосна я с устни веднъж, втори път, трети път, докато нейните устни трепнаха и се разтвориха в покана. Взе чашата от ръката й, остави я и прие това, което му се предлагаше.

Вкусът й бе сладък, толкова сладък, топлеше го, успокояваше го, възбуждаше го. Усещането за нея го изкушаваше, подмамваше, омагьосваше. А от тази бърза тиха въздишка го полазваха тръпки.

Ала той не бе някакво смотано хлапе, което би се изпотило от притеснение, докато прегръща момичето си в тъмнината. Можеше да овладее клокочещия вулкан от желания. Ако нямаше как да й даде цялата си страст, поне можеше да й предложи предимствата на своя опит.

Докато бавно я поглъщаше, й отвърна с нежност, от която тя едва се задържа безпомощно на последната граница преди любовта.

Да бъде прегръщана така, помисли Ана замаяно, с такава страст и с такъв глад… Никога, дори в мечтите си, не бе стигала чак дотам. Езикът му танцуваше върху нейния, ръцете му я галеха. Когато устните му се спуснаха към шията й, тя се изви с отчаян копнеж да й покаже повече.

Беше се предала. Бун го чувстваше толкова ясно, както чувстваше нощния бриз върху кожата си. Поддаде се на трескавата необходимост да я докосва, макар да знаеше, че това ще го докара до ръба.

Ана бе дребна и прелестна. Сърцето й биеше бясно под дланта му. Почти усещаше пламтящата й кадифена кожа с устните си, с езика си, дълбоко в устата си. Бе мъчение да не я опита още сега, да не смъкне роклята й до кръста и да й се наслади.

Целувката й бе отчаяна. Дланите й се плъзгаха по тялото му толкова ненаситно, колкото неговите по нейното. Тя знаеше, отдавайки се напълно на този момент, че няма връщане назад. Те сега нямаше да се любят. Това не можеше да стане тук, на обляната от звездна светлина веранда, под прозореца, където едно дете можеше да се събуди и да потърси баща си.

Но нямаше връщане назад от любовта. Не и за нея. Ана не можеше да спре приливната вълна от чувства, както не можеше да спре и кръвта, пулсираща във вените й.

И заради това щеше да дойде време, много скоро, когато щеше да му даде онова, което не бе давала на никой друг.

Тя отвърна глава и зарови лице в рамото му.

— Нямаш представа какво правиш с мен…

— Тогава кажи ми. — Той хвана със зъби ухото й и Ана потрепери. — Искам да го чуя от теб.

— Причиняваш ми болка. И копнеж. — И надежда, добави тя наум и стисна очи. — Никой друг не го е правил. — Въздъхна треперливо и се отдръпна. — А това е нещото, от което и двамата се страхуваме.

— Не мога да го отрека. — Очите му светеха като кобалт в полумрака. — И не мога да отрека, че ми се иска да те занеса горе в леглото си толкова, колкото ми се иска да продължа да дишам.

От тази мисъл сърцето й се заблъска.

— Вярваш ли в неизбежното, Бун?

— Длъжен съм да вярвам.

— Аз също — кимна Ана. — Аз вярвам в предопределението, в капризите на съдбата, в нещата, които на времето хората са наричали богове. — Тя се изправи и сложи ръка на рамото му, за да го спре да не стане и той. — Можеш ли да приемеш, че имам тайни, които не мога да ти кажа, части от мен, които не мога да споделя? — Видя объркването и отрицанието в очите му и поклати глава, преди да бе успял да каже нещо. — Не ми отговаряй сега… Нужно ти е да помислиш за това, за да си сигурен. На мен също. — Наведе се бързо да го целуне и усети изненадата му. — Приятни сънища — пожела му Ана, сигурна, че Бун изобщо няма да заспи. Както и тя.