Нора Робъртс
Чародейна сила (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Браво, Сойър! Бун поклати глава и седна пред компютъра си. Първо неговото куче я събаря в собствения й двор. После нашият герой нахълтва неканен в къщата й, за да си поиграе с краката й. Като капак на всичко обижда нейната почтеност и я обвинява, че използва дъщеря му, за да го хване в капана си.

И всичко това в един-единствен следобед, помисли той с отвращение. Чудно как не го изхвърли за яката от къщата си, вместо само да затръшне вратата в лицето му.

И защо се бе държал толкова глупаво? Вярно, минали преживявания. Но не това бе в основата и Бун го знаеше.

Хормони, реши с кисел смях. Ала такива беснеещи хормони подхождаха повече на пубертет, отколкото на зрял мъж.

Бе вдигнал поглед към лицето й в обляната от слънце кухня, бе почувствал топлата й кожа под дланта си, бе вдъхнал съблазнителния й аромат и бе поискал. Бе закопнял. В един ослепяващ миг си бе представил съвсем ясно какво би било да я смъкне от извитото столче, да почувства бързото й трепване, докато вкусва невероятно меките й на вид устни.

Това внезапно желание бе така силно, че имаше нужда да повярва в някаква външна сила, в някаква дяволия, в някакъв заговор или план да се разтърси така из основи цялото му същество.

Най-лекият път, осъзна с въздишка. Да обвини нея.

Разбира се, всичко това можеше да мине и да замине, ако не беше фактът, че в момента, в който погледна в очите й, видя същия неясен глад, който чувстваше и самият той. И усети силата, загадъчността, неудържимата сексуалност на една жена, готова да отстъпи.

Знаеше, че въображението му бе доста разюздано. Но това, което бе видял и почувствал, бе напълно реално.

За миг, само за миг стаята бе зазвънтяла като тетивата на лък от напрежение и страст. След това Бун се бе отдръпнал. Както трябваше да направи. На един мъж не му беше работа да съблазнява съседката си в нейната кухня.

Сега най-вероятно бе провалил всичките си шансове да я опознае по-добре — и то точно когато бе осъзнал, че много му се иска да опознае госпожица Анастасия Донован.

Той извади една цигара и я завъртя в пръстите си, обмисляйки различни начини за изкупление. Когато идеята го озари, бе толкова проста, че Бун се засмя на глас. Ако търсеше път към сърцето на Светата Дева — което всъщност не правеше — нямаше да е по-съвършен.

Доволен от себе си, той се зае за работа, докато дойде време да прибере Джеси от училище.

 

 

Самомнителен простак! Ана си изкарваше яда с хаванчето и чукалото. Бе много приятно да смачкаш нещо на прах, пък било то и някакви невинни билки. Само като си представеше… Само като си представеше, че той си въобразява, че тя… Едва ли не търси начин да се уреди, реши Ана и изсумтя. Сякаш го мислеше за неустоим! Сякаш чезнеше зад някаква стъклена стена и чакаше своя принц. За да го впримчи.

Безочлив нахалник!

Поне си достави удоволствието да си навири носа пред него. И ако да тръшне вратата в лицето на някого не й беше в характера, този път й се стори чудесно.

Всъщност толкова чудесно, че не би имала нищо против да го направи пак.

Толкова беше жалко, че Бун Сойър имаше талант. И не можеше да се отрече, че бе прекрасен баща. На тези негови черти можеше само да се възхищава. Не можеше да се отрече и че бе хубав, магнетично привлекателен, с лек намек за стеснителност, който го правеше по-сладък, и с див дъх на необуздан мъжкар.

И тези очи, тези невероятни очи, които направо ти спираха дъха, когато се вгледат в теб…

Тя се намръщи и стисна по-силно чукалото. Всичко това изобщо не я интересуваше!

Може и да бе имало един момент в кухнята, когато я докосваше толкова нежно, а гласът му не й даваше да чуе никакъв друг звук, когато усети, че я привлича.

Добре, не само я привлича, а я и възбужда, призна си Ана. Да не би да беше престъпление?

Ала той със сигурност бързо го прекрати, и това напълно я устройваше.

Оттук нататък тя щеше да мисли за него само като за бащата на Джесика. Щеше да се държи сдържано, дори това да я убива, щеше да е дружелюбна само доколкото така биха се улеснили взаимоотношенията й с детето.

Беше й приятно да има в живота си Джеси и нямаше намерение да жертва това удоволствие заради дълбоката и напълно оправдана антипатия към баща й.

— Здрасти!

Едно самодивско лице се взираше през вратата на верандата й. Ана не можеше да задържи и последните остатъци от гнева си, когато видеше тези големи усмихнати очи.

Тя остави настрани хаванчето и чукалото и отвърна на усмивката. Сигурно трябваше да е благодарна, че Бун не бе забранил на дъщеря си да дойде заради следобедната кавга.

— Е, май си оживяла след първия си учебен ден. А училището оживя ли след теб?

— Ъ-хъ. Моята учителка се казва госпожа Фаръл. Тя има сива коса й големи крака, ама е добра. И се запознах с Марси и Тод, и Лидия, и Франки, и още много други. На сутринта ние…

— Чакай! — засмя се Ана и вдигна ръце. — Защо не дойдеш и не седнеш, преди да ми разкажеш за целия ден?

— Не мога да си отворя вратата, щото ръцете ми са пълни.

— Така ли? — Ана послушно стана да отвори. — И какво има в тях?

— Подаръци. — Джеси остави на масата един пакет и вдигна голяма рисунка с молив. — Днес трябваше да рисуваме картини и аз направих две — една за татко и една за теб.

— За мен?! — Трогната, тя взе цветната рисунка върху плътна бежова хартия, която събуди собствените й училищни спомени. — Много е красива, слънчице.

— Виж, това си ти. — Джеси показа една фигурка с жълта коса. — И Куигли. — Следваше детско, но без съмнение точно изображение на котка. — И всичките цветя. Розите и маргаритките и делфините.

— Делфиниумите — прошепна Ана със замъглени от сълзи очи.

— Ъ-хъ. И другите — продължи Джеси. — Не мога да им запомня на всичките имената. Ала ти каза, че ще ме научиш.

— Да, ще те науча. Просто е прекрасно, Джеси.

— А на татко нарисувах картина с новата ни къща и той на терасата, защото най-обича да седи там. Закачи я на хладилника.

— Отлична идея! — Ана отиде до хладилника и залепи рисунката с магнит на вратата му.

— Аз обичам да рисувам. Татко рисува много хубаво и казва, че мама е рисувала още по-хубаво. Затова ми идва отвътре. — Джеси пъхна ръка в дланта на Ана. — Сърдиш ли ми се?

— Не, миличка. За какво да ти се сърдя?

— Татко каза, че Дейзи те съборила и счупила твоите саксии, а ти си се ударила. — Тя се вгледа в драскотината на ръката на Ана, после тържествено я целуна. — Извинявай!

— Няма защо. Дейзи не го направи нарочно.

— Тя и на татко обувките не сдъвка нарочно, ама го накара да говори лоши думи.

Ана прехапа устни.

— Сигурна съм, че не е било нарочно.

— Татко се развика, а Дейзи така се уплаши, че се изпишка на килима. Тогава той я подгони из къщата и беше толкова смешно, че аз не можех да спра да се смея. И татко се засмя и каза, че ще построи на двора кучешка колибка и ще ни сложи вътре двете с Дейзи.

Ана загуби всякаква надежда да приеме всичко това на сериозно, засмя се и прегърна Джеси.

— Мисля, че вие с Дейзи много хубаво ще си живеете в кучешката колибка. Но ако искаш да спасиш обувките на баща си, защо не ми позволиш да ти помогна да поработиш с нея?

— Знаеш ли как? Можеш ли да я научиш да прави номера и всякакви такива неща?

— Мисля, че да. Гледай. — Тя сложи Джеси на коляното си и повика Куигли, който дремеше под кухненската маса. Котаракът се надигна неохотно, протегна предните си лапи, после задните и се измъкна. — Добре, седни. — С котешка въздишка той се подчини. — Изправи се. — Куигли покорно се вдигна на задни лапи, а с предните започна да боксира въздуха като цирков тигър. — А сега, ако направиш твоето кълбо, може за вечеря да ти отворя консерва с риба тон.

Котаракът изглежда изживяваше вътрешна борба. После — може би защото дилемата беше малки картофчета или риба тон — той подскочи, изви гръб и се приземи леко на четирите си лапи. Докато Джеси се заливаше от смях и ръкопляскаше, той скромно почисти лапите си.

— Не знаех, че котките могат да правят номера.

— Куигли е много особен котарак. — Ана се наведе да го погали, а той замърка като трактор и отърка муцуна в коляното й. — Семейството му е от Ирландия, както и по-голямата част от моето.

— Не е ли самотен тук?

Ана се усмихна и почеса Куигли под брадичката.

— Е, ние сме двама. А сега искаш ли да хапнеш нещо, докато ми разкажеш за остатъка от деня си?

Джеси се поколеба. Явно се изкушаваше.

— Не мога, щото скоро трябва да вечерям и татко… Ох, аз съвсем забравих! — Тя се втурна към масата и донесе пакета, увит в хартия на розови черти. — Това е за теб, от татко.

— От… — Ана несъзнателно скри ръце зад гърба си. — Какво има вътре?

— Знам — засия Джеси и очите й блеснаха възбудено. — Ала не мога да ти кажа, за да не разваля изненадата. Трябва ти да си го отвориш. — Вдигна го и й го протегна. — Не обичаш ли подаръците? — попита тя, защото Ана продължаваше да държи ръцете си здраво стиснати зад гърба. — Аз ги обичам най-много от всичко, а татко винаги прави хубави подаръци.

— Сигурно, обаче…

— Не харесваш ли татко? — Джеси изду обидено устни. — Сърдиш ли му се, дето Дейзи ти счупи саксиите?

— Не, не, не му се сърдя. — Във всеки случай, не заради счупените саксии. — Той не беше виновен. И да, разбира се, че го харесвам. Тоест, аз не го познавам много добре и… — Хванаха те натясно, каза си Ана и се насили да се усмихне. — Просто съм изненадана, че получавам подарък, когато нямам рожден ден. — За да достави удоволствие на детето, взе пакетчето и го разклати. — Не дрънка — забеляза тя и Джеси прихна.

— Познай! Познай какво е!

— Ами… Тромбон.

— Не, не, тромбоните са много големи. — Момиченцето заподскача от вълнение. — Отвори го! Отвори го и виж!

Сигурно заради реакцията на детето собственото й сърце биеше малко по-бързо, реши Ана. За да зарадва Джеси, разкъса хартията със замах.

— О!

Беше книга, голяма детска книга със снежнобели корици. На предната имаше красива илюстрация — жена със златиста коса, искряща корона и дълга синя мантия.

— „Феята“ — прочете Ана. — От Бун Сойър.

— Чисто нова е — съобщи й Джеси. — Още не можеш да си я купиш, но татко ги получава рано. — Тя погали картината. — Казах на татко, че прилича на теб.

— Прекрасен подарък — въздъхна Ана. И подъл, помисли си. Как можеше сега да му се ядосва?

— Той вътре написа нещо за теб. — Джеси нямаше търпение да чака и сама отгърна корицата. — Виж, ей тук.

„На Анастасия, с надеждата, че една вълшебна приказка ще послужи за бяло знаме. Бун“.

Устните й трепнаха. Не можа да се въздържи да не се усмихне. Как можеше да се отхвърли така очарователно поискано примирие?

 

 

Бун, разбира се, бе разчитал точно на това. Той изрита от пътя си един кашон и погледна през прозореца към съседната къща. Нищо.

Сигурно на Ана щяха да са й необходими няколко дни, за да се успокои, ала все пак мислеше, че е направил гигантска крачка в правилната посока. В края на краищата, не искаше да враждува с новата приятелка на Джеси.

Обърна се отново към печката и намали огъня на обезкостените пилешки гърди. След това се зае да мачка картофи.

Любимото ястие на Джеси, помисли си и включи миксера. Тя можеше цяла година да яде всяка вечер картофено пюре и да не й омръзне. Разбира се, негова работа беше да разнообразява менюто й, да й осигури здравословна храна.

Бун сипа мляко и се намръщи. Трябваше да си признае, че ако в бащинството имаше нещо, от което с удоволствие би се отказал, то беше необходимостта ден след ден да измисля какво да вечерят. Не готвенето му тежеше толкова много, а ежедневния избор между телешко задушено, печено пиле, свинско яхния и какво ли още не. В отчаянието си започна тайно да събира рецепти с надеждата да му дойдат нови идеи.

По едно време сериозно се бе замислил дали да не си наеме домашна помощничка. И майка му, и тъща му го убеждаваха в това, докато се впуснаха в поредното си съревнование как да изберат най-подходящата жена. Но само мисълта как някой ще му се мотае из къщи, някой, който може постепенно да го измести от грижите за дъщеря му, го разубеди.

Джеси бе негова. Сто процента негова. Въпреки избора на вечеря и пазаруването, той искаше да е така.

Докато слагаше голямо парче масло в пюрето, чу стъпките й по верандата.

— Съвсем навреме, жабче, тъкмо щях да ти свирна. — Бун се обърна, облизвайки пюрето от пръстите си, и видя на вратата Ана, опряла ръка на рамото на Джеси. Мускулите на корема му се стегнаха толкова бързо, че една не трепна. — Ами… Здравей.

— Нямах намерение да прекъсвам готвенето ти — подзе Ана. — Исках само да ти благодаря за книгата. Много мило, че ми я изпрати.

— Радвам се, че ти харесва. — Той осъзна, че в джинсите му бе затъкната кухненска престилка и припряно я измъкна. — Това беше най-доброто предложение за мир, което успях да измисля.

— Подейства. — Тя се усмихна, очарована от вида на мъжа, който се върти около печката. — Благодаря, че си се сетил за мен. А сега по-добре да не ти преча да довършиш вечерята.

— Нали може да влезе? — Джеси вече я теглеше за ръката. — Нали, татко?

— Разбира се. Моля! — Той изрита от пътя й един кашон. — Още не сме свършили с разопаковането. Отнема ми повече време, отколкото очаквах.

От любезност, а и от любопитство Ана пристъпи вътре. На прозореца още нямаше пердета, а по плочките, имитиращи камък, бяха разпилени кашони. Ала покрай стената бяха подредени лъскава керамична кутия за бисквити във формата на Белия заек на Алиса от приказката, чайника на Лудия шапкар и захарница във формата на мишка. Картинната галерия на хладилника беше пълна с рисунките на Джеси, а в ъгъла дремеше кученцето.

Не можеше да се каже, че е подредено, макар и още неразопаковано. Но това вече бе дом.

— Страхотна къща — отбеляза тя. — Не се изненадах, че толкова бързо я продадоха.

— Искаш ли да видиш моята стая? — Джеси отново я задърпа за ръката. — Имам легло с покрив и много плюшени животни.

— Можеш по-късно да заведеш Ана горе — намеси се Бун. — Сега трябва да си измиеш ръцете.

— Добре. — Тя погледна умолително към Ана. — Не си отивай!

— Какво ще кажеш за чаша вино? — предложи Бун, след като дъщеря му се втурна навън. — Добър начин да се подпечата примирието.

— Добре. — Той отвори хладилника и рисунките прошумоляха. — Джеси рисува много хубаво. Ужасно сладко от нейна страна, че е нарисувала картина за мен.

— Внимавай, иначе ще ти се наложи да си облепваш стените с картините й. — Бун се поколеба с бутилката в ръка. Къде ли бе сложил винените чаши, ако изобщо ги бе извадил? Един бърз оглед на шкафовете го убеди, че не беше. — Можеш ли да преглътнеш шардоне от чаша със зайчето Бъни?

— Абсолютно — засмя се тя и го изчака да налее в нейната чаша, след това в неговата. — Добре дошъл в Монтърей. — Вдигна наздравица със зайчето.

— Благодаря. — Когато Ана поднесе чашата към устните си и му се усмихна над ръба й, той загуби нишката на мисълта си. — Аз… Отдавна ли живееш тук?

— Цял живот, с кратки прекъсвания. — Миризмата на къкрещото пиле и веселият безпорядък в кухнята бяха толкова уютни, че тя се отпусна. — Родителите ми имаха къща тук и друга в Ирландия. Сега те живеят през повечето време в Ирландия, ала братовчедите ми и аз се установихме тук. Моргана е родена в къщата, в която живее, на Седемнадесетия километър, а ние със Себастиан — в Ирландия, в замъка Донован.

— В замъка Донован!

Ана се засмя:

— Звучи претенциозно, но наистина е замък, много стар, много хубав и много усамотен. От векове принадлежи на семейство Донован.

— Родена в ирландски замък — повтори Бун учудено. — Може би това обяснява защо първия път, когато те видях, си помислих: „Ето я феята, сред розовите храсти до съседната къща“. — Усмивката му угасна и той добави, без да се замисля: — Направо дъхът ми секна.

Чашата спря на половината път до устните й, които се разтвориха в изненадано смущение.

— Аз… — Отпи, за да си даде време да помисли. — Предполагам, че в подаръка ти има феи в храстите, елфи в градината и магьосници по дърветата.

— Сигурно. — Тя ухаеше като бриза, който донасяше през отворения прозорец аромати от нейната градина и дъх на море. Бун пристъпи по-близо, изненадан, ала не съвсем неприятно, от тревогата в очите й. — Как са драскотините, съседке? — Внимателно обви ръка около рамото й и напипа с палеца си пулса. Каквото и да бе това, което разтуптяваше сърцето му, то правеше същото и с нея. — Боли ли те?

— Не. — Гласът й стана по-плътен, което я изненада, а него възбуди. — Не, разбира се.

— Пак миришеш на цветя.

— От мехлема.

— Не. — Кокалчетата на свободната му ръка се плъзнаха под брадичката й. — Ти винаги миришеш на цветя. Диви цветя и морска пяна.

Как се оказа Ана опряна с гръб до масата, тялото му до нейното, устните му толкова близо, толкова изкусително близо, че почти усещаше вкуса им?

А тя искаше този вкус, искаше го с внезапна зашеметяваща сила, която прогони всяка друга мисъл. Бавно, без да отделя очи от неговите, сложи ръка на гърдите му, върху сърцето, което биеше силно и диво.

Такава щеше да бъде и целувката, помисли Ана. Силна и дива, от първия момент.

Сякаш за да я увери в това, той вплете пръсти в косата й. Тя бе топла, както бе очаквал, топла като слънчевата светлина, от която бе взела цвета си. За миг цялото му същество бе съсредоточено върху предстоящата целувка, върху безмилостното удоволствие от нея. Устните му бяха на един дъх разстояние от нейните, а въздишката й вече го изпълваше. И тогава чу трополящите по стълбите стъпки на дъщеря си.

Бун отскочи като опарен. Безмълвно впиха поглед един в друг, и двамата потресени от това, което почти се бе случило, и от криещата се зад него сила.

Какво правеше, запита се той. Беше сграбчил една жена в кухнята, докато пилето бе на печката, пюрето изстиваше на масата, а малкото му момиченце всеки момент щеше да се втурне вътре!

— Трябва да си вървя. — Ана остави чашата си, преди да бе паднала от треперещите й пръсти. — Наистина имах намерение да мина само за минутка.

— Ана… — Бун се отмести да й препречи пътя, в случай, че реши да избяга към вратата. — Имам чувството, че това, което току-що се случи, и на двамата не ни е в характера. Доста интересно, не мислиш ли?

Тя вдигна към него сериозните си сиви очи.

— Аз не познавам твоя характер.

— Е, нямам навика да прелъстявам жени в кухнята, когато дъщеря ми е горе. И със сигурност нямам навика да пожелавам до смърт една жена в момента, в който я погледна.

Ана съжали, че бе оставила виното. Гърлото й бе пресъхнало.

— Сигурно искаш да го приема на вяра. Но няма.

В очите му проблеснаха и гняв, и предизвикателство.

— Тогава ще трябва да ти го докажа, нали?

— Не, ти…

— Ръцете ми са чисти, чисти, чисти! — Без да усеща напрежението във въздуха, Джеси дотанцува в кухнята, протегнала длани за проверка. — Защо трябва ръцете ми да са чисти, ако и без това не ям с ръце?

Той с усилие се отдръпна и докосна дъщеря си по носа:

— Защото микробите обичат да скачат от ръцете на малките момиченца право в пюрето.

— Ами! — Тя се нацупи, после се засмя: — Татко прави най-хубавото картофено пюре в цял свят. Не искаш ли малко? Нали може да остане за вечеря, татко?

— Наистина, аз…

— Разбира се, че може. — Усмихвайки се като дъщеря си, ала с нещо много по-опасно в очите, Бун се вгледа в Ана. — Много ще ни бъде приятно. Имаме достатъчно. И мисля, че ще е добре да се опознаем. Преди…

Тя не попита преди какво. Това бе кристално ясно. Но колкото и да се опитваше, не успяваше да накара гнева си да вземе връх над паническото й вълнение.

— Много мило от ваша страна да ме поканите — отвърна Ана с достойно за уважение спокойствие. — Бих искала да можех, ала… — Усмихна се на разочарованото възклицание на Джеси. — Трябва да отида до къщата на братовчед ми, за да се погрижа за конете му.

— Ще ме вземеш ли някой път с теб, да ги видя?

— Ако баща ти няма нищо против. — Тя се наведе и целуна Джеси. — Благодаря ти за картината, слънчице. Много е красива. — Направи една предпазлива крачка настрани и погледна към Бун. — И за книгата. Знам, че много ще ми хареса. Довиждане.

Ана не изтича навън, макар честно да си признаваше, че това бе по-скоро бягство. Когато се върна у дома, даде на Куигли обещаната риба, после се преоблече в джинси и риза, за да отиде до къщата на Себастиан.

Трябваше да си помисли, реши тя, докато си обуваше ботушите. Сериозно да си помисли. Да претегли плюсовете и минусите, да прецени последствията. Засмя се, като си представи как Моргана би завъртяла очи и би я обвинила, че е непоносима Везна.

Може би зодията й бе донякъде виновна, че винаги можеше да види и разбере и двете страни в един спор. Това усложняваше нещата не по-рядко, отколкото ги разрешаваше. Но в този случай Ана бе сигурна, че главата й бе ясна и повелята на деня бе едно спокойно обмисляне.

Може би Бун необичайно я привличаше. А физическата страна на това привличане бе съвсем безпрецедентна. Разбира се, бе изпитвала желание към мъж и по-рано, ала никога толкова бързо и така остро. А остротата обикновено означаваше дълбока рана след това.

Това бе нещо, което трябваше да има предвид. Тя се намръщи, грабна якето и заслиза по стълбите.

Разбира се, вече беше възрастна, свободна, нормална жена и напълно свободна да си мисли за връзка със също така свободен възрастен мъж.

Но пък знаеше колко опустошителна можеше да бъде една връзка, когато хората не могат да приемат другите такива, каквито са.

Все още размишлявайки, излезе от къщата. Всъщност не дължеше на Бун никакви обяснения. Изобщо не бе длъжна да се опитва да го накара да разбере нейното наследство, както преди години се бе опитала с Робърт. Дори и да имаха някакви отношения, нямаше да трябва да му каже.

Ана седна в колата и пое. Мислите й се мятаха.

Не беше лъжа да запазиш част от себе си в тайна. Това бе самозащита — както бе научила от собствения си болезнен опит. И бе глупаво дори да мисли за това, когато още не бе решила дали иска да има връзка с него.

Не, това не беше съвсем вярно. Искаше. Въпросът по-скоро бе дали можеше да си го позволи.

Той, в края на краищата, й беше съсед. Една неудачна връзка би създала много неудобства при положение, че живееха толкова наблизо.

Трябваше освен това да се съобразява и с Джеси. Тя вече почти се бе влюбила в това момиченце. Не искаше да рискува приятелството и симпатиите й, като се поддаде на собствените си потребности. Чисто физически потребности, каза си Ана, докато следваше извиващия се покрай брега път.

Наистина, Бун би могъл да й предложи някакво физическо удоволствие. В момента тя не се съмняваше в това. Ала емоционалната цена щеше да е твърде висока за всички.

Би било по-добре, много по-добре, ако останеше приятелка с Джеси и запазеше разумно разстояние от баща й.

 

 

Вечерята бе свършила, чиниите бяха измити. Бяха провели един не особено успешен урок с Дейзи — макар че тя все пак сядаше, ако й натиснеш задницата. После следваше плискането на вода във ваната, после игра на конче, после приказката и накрая донасянето на последната чаша вода.

Когато Джеси заспа и къщата утихна, Бун си позволи едно бренди на верандата. На бюрото му имаше купища формуляри — родителската домашна работа — които трябваше да се попълнят за училище. Щеше да ги свърши преди да си легне, реши той. Но този час, този тъмен, тих час, когато изгряваше почти пълната луна, бе негов.

Можеше да се наслаждава на облаците, които се носеха над главата му и обещаваха дъжд, на хипнотичния звук от плискащата се в скалите вода, на бъбренето на насекомите в тревата, която много скоро трябваше да окоси, на аромата на цъфтящите през нощта цветя.

Нищо чудно, че бе харесал тази къща от пръв поглед. Никое друго място досега не го бе успокоявало повече, не му бе давало чувство за пълнота и умиротворение. Освен това възбуждаше въображението му. Мистично оформените кипариси, вълшебните пълзящи растения, покриващи терасите, празния тайнствен нощен плаж.

И неземно красивата жена в съседната къща…

Усмихна се. Като за човек, който не си спомняше кога за последен път е изпитвал към жена нещо повече от мимолетно влечение, сега определено се давеше от желание.

Беше му нужно твърде дълго време, за да преживее Алис. Въпреки че все още нямаше нагласата да излиза по-често с жени, през последните две години не бе живял като в манастир. Животът му не беше празен и бе успял, макар и след много болка, да приеме факта, че трябва да продължи да живее.

Докато отпиваше от брендито и се наслаждаваше на простото удоволствие на нощта, чу колата на Ана. Не че я бе чакал, каза си Бун, въпреки че погледна часовника си. Ала не успя да заглуши задоволството си, че тя се прибира рано, прекалено рано, за да е била на среща.

Не че личният й живот му влизаше в работа.

Не виждаше пътеката пред къщата й, но нощта бе тиха и я чу да захлопва вратата на колата. Малко след това чу как отваря и затваря входната врата.

Стана, отиде до парапета на терасата и се опита да си я представи как върви из къщата. Първо в кухнята. Да, лампата светна и той я видя да минава край прозореца. Може би си правеше чай, или пък си сипваше чаша вино.

След малко лампата изгасна и Бун я последва наум. Нагоре по стълбите. Още една светлина, ала му се стори, че това бе свещ, а не лампа. Малко по-късно се чу тиха музика. Мелодия на арфа — повтаряща се, романтична и някак тъжна.

За кратко, съвсем за кратко фигурата й се очерта в светлината на прозореца. Той видя съвсем ясно стройния женски силует, който си сваляше ризата.

Бун припряно отпи от брендито и отвърна поглед. Колкото и да се изкушаваше, нямаше да се принизи дотам да надзърта през прозореца й. Обаче страшно му се допуши и с извинения към дъщеря си извади от джоба си цигара.

Димът замъгли въздуха и успокои нервите му. Той се отдаде на удоволствието от звуците на арфата.

Мина много време, преди да влезе отново в къщата и да заспи под ромона на тихия дъждец и със спомените за носещата се с морския бриз мелодия.