Нора Робъртс
Чародейна сила (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Улицата бе оживяла от звуци — бъбренето на хората, които се разхождаха или бързаха, бодрото звънче на някой туристически велосипед, крясъците на вездесъщите чайки, просещи храна. Ана обичаше тълпите и шума, както обичаше и спокойствието и тишината на задния си двор.

Тя търпеливо се носеше по потока на неделното движение. При първото си минаване покрай магазина на Моргана се примири с факта, че прекрасният ден бе извел навън тълпи от туристи и местни жители. Би било невероятен шанс да се намери място за паркиране. Вместо да се ядосва, докато търси къде да спре на улицата, Ана остави колата на три преки от магазина.

Докато излизаше да отвори багажника си, чу хленченето на кисело дете и разстроеното мърморене на отегчени родители.

— Ако не престанеш още сега, няма да получиш съвсем нищо. Говоря сериозно, Тимъти. Вече прекали. А сега тръгвай.

Отговорът на детето на този ултиматум бе да се пльосне на паркинга, докато майка му безрезултатно дърпаше омекналите му ръчички. Ана прехапа устни да не се разсмее, но явно младите родители не виждаха нищо смешно. Ръцете им бяха пълни с кутии, а лицата им бяха като буреносни облаци.

Тимъти, помисли Ана, сега щеше да изяде боя, макар че едва ли от това щеше да стане по-сговорчив. Таткото бутна своите пакети в ръцете на майката и се наведе със строго стиснати устни.

Това беше дреболия, а те всички бяха толкова уморени и нещастни. Тя направи връзка първо с бащата и усети любовта, гнева и мрачното объркване. После с детето — смут, умора и мъка по големия плюшен слон, който бе видял на витрината на един магазин, ала му бе отказан.

Ана затвори очи. Ръката на таткото замахна да шляпне издутото от пелената дупе на момченцето. Детето пое дъх, готово да запищи пронизително заради това унижение.

Внезапно бащата въздъхна и отпусна ръка. Тимъти вдигна зачервеното си и обляно в сълзи лице и се огледа предпазливо. Бащата се приведе и протегна ръце.

— Май сме уморени, а?

Хлипайки, Тимъти се сгуши в тях и облегна натежалата си главица на рамото на татко.

— Жаден.

— Добре, шампионе. — Ръката на бащата отново се насочи към дупето му, но този път не за да го удари, а за да го погали успокоително. Той се усмихна окуражително на жена си, чиито очи бяха плувнали в сълзи. — Хайде да пийнем по едно хубаво студено питие. На него просто му се спи.

Ана се усмихна и отключи багажника. Семейните почивки, помисли си, не бяха само удоволствие и веселба. Следващия път, когато щяха да се озъбят един срещу друг, тя нямаше да е наблизо да им помогне. Сигурно всичко щяха да объркат без нея.

Метна чантата зад гърба си и започна да разтоварва кутиите, които носеше за магазина на Моргана. Бяха шест, пълни с торбички с ароматни листа, бурканчета с масла и кремове, пликчета за ароматизиране на бельо, атлазени възглавници, както и специалните поръчки — от тонизиращи води до индивидуални парфюми.

Замисли се дали да не направи два курса, прецени разстоянието и реши, че ако внимателно крепи товара си, ще успее и наведнъж.

Натовари се и едва успя да захлопне капака на багажника с лакът. Прекоси паркинга и още преди да стигне до втората пресечка, започна да се укорява.

Защо винаги правеше така? Два приятни курса бяха по-добри от един труден. Не защото кутиите бяха тежки — макар че си бяха и тежки — а просто защото бяха неудобни за носене, а тротоарът бе претъпкан. Пък и косата непрекъснато й падаше в очите. С бързо танцово движение едва успя да избегне сблъсъка с момче и момиче в двуместна спортна кола.

— Имаш ли нужда от помощ?

Ана се обърна, раздразнена и от себе си, и от безотговорните шофьори. Беше Бун, особено хубав с широките си памучни панталони и риза. Джеси, яхнала раменете му, се смееше и пляскаше с ръце.

— Возихме се на въртележка и ядохме сладолед и те видяхме.

— Май пак си се претоварила — забеляза Бун.

— Те не са тежки.

Той потупа Джеси по крака и тя, приела сигнала, започна да се спуска по гърба му.

— Няма нужда. — Знаеше, че бе глупаво да отказва помощ, когато наистина й трябва, ала доста успешно бе избягвала Бун през по-голямата част от седмицата. И бе успяла — почти също толкова добре — да избягва да мисли за него. — Не искам заради мен да се отклонявате от пътя си.

— Нямаме никаква определена посока, нали, Джеси?

— Ъ-хъ. Просто се шляем. Днес е почивният ни ден.

Ана не можа да не се усмихне, както не можа да не допусне в очите й да се прокрадне предпазливост, когато погледна отново към Бун. Той, разбира се, гледаше към нея, с този негов смущаващ поглед, който сякаш я пронизваше. Играещата на устните му усмивка изразяваше не толкова веселост, колкото предизвикателство.

— Не отивам далеч — започна тя и едва сграбчи един пакет, който бе започнал да се изплъзва. — Мога съвсем…

— Прекрасно! — Без да обръща внимание на възраженията й, Бун прехвърли кутиите от нейните ръце в своите. Не отместваше поглед от очите й. — За какво са съседите?

— Аз мога да нося една! — заподскача Джеси, горяща от желание да помогне. — Мога!

— Благодаря ти. — Ана й подаде най-леката кутия. — Аз отивам две пресечки по-нататък, до магазина на братовчедка ми.

— Тя има ли вече бебета? — попита Джеси.

— Не още.

— Аз питах татко как така тя има там вътре две бебета, а той каза, че понякога има двойна любов.

Каква защита можеше да има човек срещу такъв мъж? Когато срещна погледа му, очите й бяха топли.

— Да, понякога има. Ти изглежда винаги намираш правилния отговор — прошепна му Ана.

— Не винаги. — Бун не бе сигурен дали чувства облекчение или раздразнение, задето ръцете му бяха заети с кутиите. Ако бяха свободни, щеше да изпита непреодолимото желание да я докосне. — Просто всеки път търсиш кой е най-добрият отговор. Къде се кри досега, Анастасия?

— Да се крия ли? — Топлотата изчезна от очите й.

— От дни не съм те виждал на двора. Не ми изглеждаше като човек, който би се уплашил толкова лесно.

Тя преглътна по-острия отговор само защото точно пред тях подскачаше Джеси.

— Не разбирам за какво говориш. Имах работа. Всъщност доста работа, ако те интересува. — Ана кимна към кутиите. — Ти носиш част от нея.

— Така ли? В такъв случай се радвам, че не почуках на вратата ти под предлог, че искам назаем чаша захар. Едва не го направих, но щеше да е много очевидно.

Тя му хвърли един кос поглед.

— Благодарна съм ти за въздържаността.

— Има защо.

Ана само отметна косата от очите си и извика на Джеси:

— Насам, за да минем отзад. В събота обикновено има много хора — обясни тя на Бун. — Не искам да минаваме през магазина и да пречим на клиентите.

— Какво всъщност продава братовчедка ти?

— Това-онова — усмихна се отново Ана. — Струва ми се, че нейните стоки ще ти се сторят особено интересни. Стигнахме. — Тя кимна към една врата, пред която бяха наредени саксии с кървавочервено мушкато. — Можеш ли да отвориш, Джесика?

— Добре. — Както винаги нетърпелива да види какво има от другата страна, Джеси отвори и изписка: — О, татко, гледай! — Остави кутиите на първото попаднало й място и се хвърли към голямата бяла котка, която се чистеше на масата.

— Джесика! — Гласът му бе рязък и твърд и я спря насред крачка. — Какво съм ти казвал за непознатите животни?

— Но, татко, той е толкова хубав!

— Тя — поправи я Ана и остави кутиите. — И баща ти е прав. Не всички животни обичат малки момиченца.

Джеси пръстите я сърбяха да погали гъстата бяла козина.

— А тя?

— Понякога Луна не обича никого — засмя се Ана и почеса котката зад ушите. — Ала ако си много възпитана и я погалиш, когато тя ти даде кралското си благоволение, ще се разберете. — Усмихна се успокоително на Бун: — Луна няма да я одраска. Като й омръзне, просто ще си отиде.

Но явно Луна бе в настроение да й обръщат внимание. Тя отиде до края на масата и отърка глава в протегнатата ръка на Джеси.

— Тя ме харесва! — засия Джеси. — Виждаш ли, татко, харесва ме.

— Да, виждам.

— Моргана обикновено държи тук студени напитки. — Ана отвори малкия хладилник. — Искаш ли нещо?

— Да. — Всъщност не беше жаден, ала предложението му даваше възможност да се забави още малко. Облегна се на плота в кухненския бокс, докато Ана извади чашите. — Там ли е магазинът? — кимна той към вратата.

— Да. А нататък е складът. Голяма част от нещата, които Моргана продава, са единствени екземпляри, така че тя не държи много инвентар.

Бун протегна ръка над рамото на Ана и посочи тънките листчета на розмарина на перваза на прозореца:

— И Моргана ли се занимава с такива неща?

Ана се опита да не обръща внимание, че тялото му докосва нейното. Усещаше от него дъх на море. Сигурно двамата с Джеси бяха ходили да хранят чайките.

— С какви неща?

— Билки и тъй нататък.

— Може и така да се каже. — Тя се обърна, като очакваше, че той ще е много близо, и блъсна чашата в гърдите му. — Безалкохолна бира.

— Страхотно! — Знаеше, че не бе особено честно и може би не бе разумно, но взе чашата и остана точно където си беше. Ана трябваше да отметне глава назад, за да го погледне в очите. — Това може да се окаже добро хоби за нас с Джеси. Ще ни покажеш ли как се отглеждат?

— Не е по-различно от отглеждането на което и да е живо нещо. — Струваше й много усилия да говори спокойно, когато дишаше толкова трудно. — Грижи, внимание и любов. Застанал си на пътя ми, Бун.

— Надявам се. — Гледайки я настойчиво, той вдигна ръка към бузата й. — Анастасия, мисля, че ние наистина трябва да…

— Разбрахме се, миличка — долетя един доволен глас през отварящата се врата. — На всеки два часа по петнайсет минути седене.

— Ставаш смешен. За Бога, държиш се така, сякаш аз съм единствената бременна жена в света. — Моргана въздъхна и влезе в задната стаичка. Като видя там тримата и особено как Бун бе притиснал братовчедка й до плота, вдигна вежди.

— Ти си единствената бременна жена в моя свят. — Наш спря насред дума. — Хей, Ана, точно ти ми трябваш, за да убедиш Моргана да не се пресилва. Сега, като си тук, аз мога… — Погледна към мъжа до Ана, после отново към нея, за да фокусира погледа си. — Бун? Не може да бъде! — Прекоси стаята, стисна ръката на Бун и го потупа по гърба като типично мъжко приветствие. — Какво правиш тук?

— Май че доставям стока. — Той се засмя и силно раздруса ръката на Наш. — Ами ти?

— Опитвам се да поддържам жена си във форма. Господи, колко време мина? Четири години?

— Там някъде.

Моргана скръсти ръце на корема си.

— Доколкото разбирам, вие двамата се познавате.

— Разбира се. Запознахме се на една писателска конференция. Трябва да беше преди десет години, а? Не съм те виждал от… — От погребението на Алис, изведнъж си спомни Наш. Спомни си и отчаянието и неверието в очите на Бун, докато стоеше до гроба на жена си. — Как си?

— Добре. — Бун го разбра и се усмихна. — Ние сме добре.

— Хубаво. — Наш стисна рамото му и се обърна към Джеси: — Ти трябва да си Джесика.

— Аха — засия тя, винаги щастлива да се запознае с нов човек. — А ти кой си?

— Аз съм Наш. — Той се приближи до нея и се наведе. Освен очите, които бяха от Бун, тя бе копие на Алис — красива, ярка, прилична на самодива. Протегна официално ръка: — Приятно ми е да се запознаем.

Момиченцето прихна и стисна ръката му.

— Ти ли сложи бебетата в Моргана?

За негова чест той онемя само за миг.

— Аз, признавам си! — Вдигна я със смях. — Ала ще оставя на Ана да ги извади оттам. — Е, какво правите вие двамата в Монтърей?

— Ние сега живеем тук — обясни Джеси. — Точно до Ана.

— Без майтап? — обърна се Наш към Бун. — Откога?

— Малко повече от седмица. Чух, че си се преместил тук и смятах да те потърся, като се оправя. Но не предполагах, че си женен за братовчедката на моята съседка.

— Светът е малък и забавен, нали? — забеляза Моргана и наклони глава към Ана. Не й бе убягнало, че братовчедка й не бе проронила и дума. — Тъй като никой няма намерение да ме представи, аз съм Моргана.

— Извинявай — сети се Наш и залюля Джеси на коленете си. — Седни.

— Аз съм съвсем…

— Седни — обади се и Ана и й поднесе стол.

— Числено превъзходство — въздъхна Моргана и седна. — Харесва ли ви в Монтърей?

— Много — отговори Бун и погледът му се плъзна към Ана. — Повече, отколкото очаквах.

— Обичам да получавам повече, отколкото очаквам — засмя се Моргана и се потупа по корема. — Скоро всички ще се съберем заедно, така че ще можете да ми разкажете неща, които Наш не иска да знам.

— С удоволствие.

— Миличка, знаеш, че съм като разтворена книга. — Наш целуна жена си по върха на главата и намигна на Ана: — Това ли са нещата, които чакаше Моргана?

— Да, всичките. — Ана се обърна към кутиите. Имаше нужда ръцете й да са заети с нещо. — Ще ги разопаковам вместо теб, Моргана. Искам да опиташ този нов лосион за тяло от виолетки, преди да го изложиш. Донесла съм ти и още шампоан от белонога.

— Сразена съм. — Тя взе от Ана шишенцето с лосиона и го отвори. — Добър аромат. — Капна малко на обратната страна на ръката си и го втри. — Добра консистенция.

— Виолетки и ирландски мъх, които ми изпрати татко. — Ана вдигна глава: — Наш, защо не покажеш магазина на Джеси и Бун?

— Добра идея. Мисля, че ще намериш много неща точно по твоята специалност — каза той на Бун и ги поведе към вратата.

Преди да излезе, Бун хвърли един поглед към Ана.

— Анастасия! — Почака я да вдигне поглед от кутиите. — Да не избягаш.

— Леле, леле, леле! — Моргана се облегна и се усмихна доволно като котка. — Направо ще падна.

Ана разкъса тиксото малко по-силно, отколкото бе нужно.

— От какво?

— От теб и твоя страхотен съсед, разбира се.

— Няма от какво да падаш.

— Скъпа, познавам те добре. Когато влязох в тази стая, ти бе толкова погълната от него, че и да бях извикала „торнадо“, нямаше да мигнеш.

Ана се зае да разопакова шишенцата.

— Не ставай смешна. Не си викала „торнадо“, откакто за пръв път гледахме „Магьосникът от Оз“.

— Ана — поде тихо, но твърдо Моргана. — Аз те обичам.

— Знам. И аз те обичам.

— Ти никога не си била нервна. Може би затова е толкова странно и съм толкова загрижена, че сега си така нервна.

— Не съм. — Тя чукна две шишенца едно в друго и трепна. — Добре, добре. Трябва да помисля върху това. — Обърна се изведнъж: — Той ме прави нервна и би било смешно да отричам, че точно това, че ме привлича, ме прави нервна. Просто трябва да помисля.

— Какво има да му мислиш?

— Как да се справя с това. Искам да кажа, с него. Нямам намерение да правя още една грешка, особено след като всичко, което правя, свързано с Бун, е свързано и с Джеси.

— О, миличка да не се влюбваш в него?

— Това е абсурд! — Ана малко късно осъзна, че такова яростно отрицание не може да се приеме на вяра. — Просто съм нервна, това е всичко. Никой мъж не ми е действал така от… — Никога. Никога досега и, тя се страхуваше, никога вече. — От много време. Просто трябва да помисля — повтори отново.

— Ана — протегна двете си ръце Моргана, — Себастиан и Мел след два дни се връщат от медения си месец. Защо не го помолиш да погледне? Ще се успокоиш, ако знаеш.

Ана решително поклати глава:

— Не. Не че не съм мислила за това. Каквото и да стане, както и да стане, искам да бъдем наравно. Ако знам, това би ми дало непочтено предимство пред Бун. Имам чувството, че и за двама ни ще е много важно да сме наравно.

— Ти си знаеш най-добре. Ала искам да ти кажа нещо като жена. — Устните й трепнаха в усмивка. — Като вещица. Дали знаеш или не знаеш, няма никаква разлика, ако мъжът ти е грабнал сърцето. Изобщо никаква разлика.

Ана кимна:

— В такъв случай ще трябва да се погрижа да не ми грабва сърцето, преди да съм готова.

 

 

— Невероятно! — повтаряше Бун, обикаляйки из магазина. — Просто невероятно.

— И аз така си помислих първия път, когато влязох. — Наш взе един кристален жезъл с връх от аметист. — Хората от нашата професия си умират за такива неща.

— Вълшебни приказки — съгласи се Бун, пое жезъла и прекара пръст по бронзова статуетка на ръмжащ вълк. — Или окултизъм. И тънката граница между тях. Последният ти филм ми смрази кръвта, въпреки че ме разсмя.

— Хуморът в ужаса — усмихна се Наш.

— Никой не го прави по-добре. — Бун погледна към дъщеря си. Джеси се взираше в миниатюрен сребърен замък, ограден от стъкло, сияещо в цветовете на дъгата. Очите й бяха разширени, ръцете й скрити зад гърба. — Няма да си излезем оттук с празни ръце.

— Много е красива — забеляза Наш и, както често му се случваше, се запита какви ли ще бъдат децата, които скоро щеше да има.

— Прилича на майка си. — Бун забеляза въпроса и загрижеността в очите на приятеля си. — Скръбта преминава, Наш, независимо дали искаш или не. Алис бе прекрасна част от моя живот и ми даде най-хубавото нещо в него. Благодарен съм за всеки миг, преживян с нея. — Остави жезъла. — Но бих искал да знам как ти, най-заклетият ерген в света, се оказа женен и бъдещ баща на близнаци.

— Исках да се махна от Лос Анджелис, ала все пак да съм наблизо. Малко след като пристигнах тук, трябваше да направя изследване върху един сценарий. Влязох в този магазин, а в него беше тя.

Не беше само това, разбира се. Имаше много повече. Но не бе негова работа да разказва на Бун за наследството на Донован. Дори ако той би му повярвал.

— Когато решиш да скочиш, скачаш надолу с главата.

— Ти също. Индиана е доста далеч оттук.

— Аз пък не исках да съм наблизо — намръщи се Бун. — Моите родители, родителите на Алис… Ние с Джеси бяхме започнали да се превръщаме в цел на живота им. Освен това ми се искаше промяна, и за двама ни.

— Съсед на Ана, а? — Наш присви очи. — Къщата от червено дърво, цялата в стъкло и тераси?

— Същата.

— Добър избор. — Той отново погледна към Джеси. Тя бе обиколила магазина и отново се бе върнала при замъка. Нито веднъж не бе помолила за него и от това откровеното желание в очите й бе още по-изразително. — Ако ти не й купиш този замък, аз ще й го купя.

 

 

Когато Ана излезе да преподреди няколко рафта, на щанда освен сребърния замък бяха натрупани жезълът, еднометрова статуетка на крилата фея, в която и самата тя се бе загледала, кристален носорог, оловен магьосник с многостен в ръка и грозд кристали с размера на бейзболна топка.

— Слаби сме — погледна я Бун е виновна усмивка, когато Ана вдигна вежди. — Нямаме никаква воля.

— Но пък отличен вкус. — Тя прокара пръст по крилата на феята. — Прекрасна е, нали?

— Една от най-хубавите, които съм виждал. Реших да я сложа в кабинета си, за вдъхновение.

— Добра идея. — Ана се наведе над кашона с камъни за гадаене. — Малахит, за ясна мисъл. — Пръстите й се плъзгаха по гладките камъни, опитваха, отхвърляха, избираха. — Содалит, успокоява смутения ум, лунен камък за чувствителност. Аметист, разбира се, за интуиция.

— Разбира се.

Тя не му обърна внимание.

— Кристал за всякакви хубави неща. — Наклони глава и го погледна изпитателно: — Джеси казва, че се опитваш да откажеш цигарите.

— Намалявам ги — сви рамене той.

Ана му подаде кристала:

— Дръж го в джоба си. Камъните са от фирмата.

Когато тя се обърна и продължи да реди пъстрите си шишенца, Бун взе кристала и го потърка с пръсти. Не можеше да му навреди.

 

 

Бун не вярваше във вълшебни кристали и в силата на камъните — макар че според него имаха интересни възможности. Трябваше освен това да признае, че изглеждаха добре в малката купа на бюрото му. Създават атмосфера, помисли той, както и гроздът от кристали, който бе купил, за да затиска с него хартиите си.

Като цяло, този следобед беше приятен по няколко причини. Двамата с Джеси си прекараха чудесно — возиха се на въртележка в „Емпориум“, играха на видеоигри, просто се разхождаха. Да налетят на Анастасия бе допълнителен плюс, реши Бун, въртейки в пръстите си лунния камък. А да срещне отново Наш, да открие, че живеят наблизо, бе направо златен шанс.

Бе му липсвала мъжката компания. Странно, не беше го забелязал, може би защото животът му през последните месеци бе много напрегнат — да планира преместването, да се премести, да се приспособи към новото място. А Наш, макар че тяхното приятелство през годините се поддържаше предимно с писма, бе точно този тип компания, който той предпочиташе — добродушен, почтен, с въображение.

Щеше да му е приятно да му даде някои съвети като на баща, щом се родят близнаците.

Да, реши Бун, загледан в блясъка на лунния камък на ярката лунна светлина, светът наистина бе малък и забавен.

Един от най-старите му приятели, женен за братовчедката на неговата съседка. Сега на Анастасия определено щеше да й бъде трудно да го избягва.

А тя, каквото и да казваше, правеше точно това. Имаше чувството — и не можеше да не е поне малко доволен от това — че прави красивата девица нервна.

Бе почти забравил какво бе да ухажва жена, която реагира с плахо изчервяване, смут в очите и учестен пулс. Повечето от жените, с които си бе имал работа през последните две години, бяха красиви, изискани… И съвсем безопасни. Радваше се на компанията им, а и никога не бе преставал да се радва на женска компания. Ала нямаше борба, нямаше загадка, нямаше илюзии.

Сигурно все още го привличаха по-старомоден тип жени. Тип „рози и лунна светлина“, помисли той и се засмя. В този момент я видя и смехът замръзна в гърлото му.

Ана бе долу в градината си, вървеше, по-скоро се плъзгаше през сребристата светлина, а сивият й котарак ту се появяваше, ту се скриваше в сенките. Разпусната й коса разпиляваше златен прах по раменете й и по прозрачните ръкави на светлосинята й мантия. Носеше кошница и Бун я чу как пее, докато режеше цветя и ги слагаше в нея.

Пееше стара песен, предавана от поколение на поколение. Отдавна минаваше полунощ и тя мислеше, че е сама и никой не я гледа. Първото пълнолуние през есента бе времето за жътва, както първото пълнолуние през пролетта бе време за сеитба.

Вече бе направила кръга за изчистване на земята. Поставяше цветята и билките в кошницата внимателно, сякаш бяха деца.

В очите й имаше магия. В кръвта й също.

— Под луната, в светлина и в мрак тез цветя с очи, с ръце избирам аз. От заклинание да ги освободя. Както казвам, тъй да бъде на света.

Береше ранилист и слънчоглед, изкопаваше корени на мандрагора, избираше вратига и балсам. Кошницата ставаше все по-тежка и уханна.

— Таз нощ бери, а утре сей. Вземи само това, що от ръцете ти расте. Винаги помни какво започваш. Да помагаш, лошо да не сториш.

Магията бе направена и Ана зарови лице в цветята, вдъхна мелодията на техния аромат.

— Чудех се дали си истинска.

Тя рязко вдигна глава и го видя — едва доловима сянка зад розовите храсти. Сянката пристъпи напред, влезе в градината, материализира се и се превърна в мъж.

Сърцето й, което се бе качило в гърлото, бавно се върна на мястото си.

— Стресна ме.

— Извинявай. — Сигурно бе заради лунната светлина, помисли той, сигурно от това изглеждаше така очарователна… — Работих до късно, погледнах навън и те видях. Стори ми се, че е късно да се берат цветя.

— Луната свети силно. — Ана се усмихна. Не бе видял нищо, което за него не бе безопасно да види. — Не знаеш ли, че всичко, откъснато в светлината на пълната луна, е омагьосано?

Бун отвърна на усмивката й:

— Имаш ли синя камбанка?

— Разбира се — засмя се тя. — Няма магическа градина без синя камбанка. Ако искаш, ще ти пресадя в саксия.

— Рядко се отказвам от магия. — Вятърът развяваше косата й. Той се поддаде на моментното изкушение, протегна ръка и хвана една шепа. Видя как усмивката в очите й угасна, но от това, което се появи на нейно място, сърцето му запя.

— Трябва да се прибираш. Джеси е сама.

— Тя спи. — Бун се приближи, сякаш косата бе въже, привличащо го към нея. Сега бе в кръга, в магията, която бе направила. — Прозорците са отворени и ако ме извика, ще чуя.

— Късно е. — Ана стисна кошницата толкова силно, че ракитата се впи в кожата й. — Аз искам да…

Той внимателно взе кошницата и я остави на земята.

— Аз също. — Отметна с другата си ръка косата от лицето й. — Много искам. — Наведе устни към нейните. Тя потрепери и направи последен опит да се овладее:

— Бун, ако започнем нещо такова, можем да усложним нещата за всички нас.

— Може би ми е омръзнало нещата да са прости. — Ала отмести глава, съвсем малко, така че устните му докоснаха бузата й. — Изненадан съм, че не знаеш, че когато един мъж види как една жена бере цветя на лунна светлина, няма друг избор, освен да я целуне.

Ана усети как коленете й омекват. Отпусна се в прегръдките му.

— А тя няма друг избор, освен да иска той да я целуне. — Наведе назад глава и му предложи устните си.

Бун мислеше, че ще я приеме нежно. Сякаш нощта с уханния си бриз и сънливата музика на морето, плискащо се в скалите, призоваваше за това. Жената в ръцете му бе стройна като тръстика, тънката коприна на мантията й студенееше върху топлата й кадифена кожа. Но усети как потъва в меките й страстни устни, докато ароматът й изкусително витаеше около него, привлече я силно към себе си и я покори.

Изведнъж почувства отчаяна алчност. Никаква разумна мисъл не можеше да си проправи път през мъглата от чувственост, с която го обви. Прониза го остър глад и той изстена, ала само донякъде от удоволствие.

Болка. Усети пробождането на хилядократна болка. Не можеше да се отдръпне от нея, не можеше да спре устните си да търсят още. Страхуваше се, че ако я пусне, тя ще изчезне като дим и той никога, никога вече нямаше да се чувства така.

Ана не можеше да го успокои. Част от нея искаше да го погали и да му обещае, че всичко ще е наред, и за двамата. Но не можеше. Бун я опустошаваше. Независимо дали това беше собственото й изнурително желание, ехото на неговото желание, просмукало се в нея или смесица от двете, резултатът бе пълна загуба на воля.

Тя знаеше, да, знаеше, че тази първа среща щеше да бъде дива и силна. Страхуваше се от нея и в същото време копнееше за нея. Сега вече бе преодоляла страха. И също като него не можеше да устои на съчетанието от болка и удоволствие.

Треперещите му пръсти се плъзнаха по лицето й и се заровиха в косите й. Тялото й, тръпнещо от желание, се притисна към него. Задъхано прошепна името му.

Ала Бун я чу, чу я през пулсиращата в слепоочията му кръв, чу този тих, пресекващ звук. Тя трепереше — а може би това бе той? И точно тази несигурност кой от двамата е по-зашеметен, го накара бавно, внимателно да се отдръпне.

Задържа я неподвижна, с ръце върху раменете й, с очи, приковани към лицето й. На лунната светлина Ана видя себе си в тях, потънала в това синьо море, потънала в него.

— Бун…

— Не още. — Трябваше му време, за да се опомни. Господи, та той едва не я погълна цялата! — Просто не още. — Без да се приближава, докосна устни до нейните, леко, в една дълга, тиха целувка, която разби и малкото останали й защитни сили. — Не исках да ти причинявам болка.

— Не си. — Тя стисна устни и се опита да извиси гласа си над нивото на шепот. — Не ми причини болка. Зашемети ме.

— Мислех, че съм готов за това. — Плъзна длани по ръцете й, преди да я пусне. — Не знам дали някой би могъл да е готов. — Не бе сигурен какво би се случило, ако отново я докоснеше, затова пъхна ръце в джобовете си. — Може би е заради лунната светлина, може би просто заради теб. Искам да съм честен с теб, Анастасия. Не знам как да се оправя с това.

— Е… — Тя обхвана с ръце раменете си. — Значи сме двама.

— Ако не беше Джеси, ти нямаше да се прибереш сама в тази къща. А аз не приемам лекомислено интимността.

Ана кимна, възвърнала малко самообладанието си:

— Ако не беше Джеси, може би щях да те помоля да останеш с мен тази нощ. — Пое дълбоко въздух. Знаеше, че бе важно да бъде честна с него. Поне за това. — Щеше да си ми първият.

— Първият… — Ръцете му увиснаха безсилно. Сега чувстваше и мъничко страх, и невероятно вълнение при мисълта за нейната невинност. — Боже мой!

— Не ме е срам от това — вдигна глава тя.

— Не, нямах предвид… — Не намери думи и я погали по косата. Невинна. Златокоса девица с тънка синя мантия и цветя в краката й. И на това трябваше да устои и да си отиде сам! — Сигурно нямаш представа какво значи това за един мъж.

— Не съвсем, защото не съм мъж. — Ана се наведе да вземе кошницата. — Но знам много добре какво значи за една жена да осъзнава, че скоро може да се отдаде за пръв път. Затова ми се струва, че и на двамата ни е нужно трезво да помислим. — Усмихна се, или поне се опита. — А е много трудно да се мисли трезво след полунощ, когато луната е пълна и цветята прецъфтяват. Ще ти кажа лека нощ, Бун.

— Ана… — Той докосна рамото й, ала не задържа ръката си там. — Нищо няма да се случи, преди да си готова.

Тя поклати глава:

— Ще се случи. Но нищо няма да се случи, преди да е писано.

Втурна се към къщата с развяваща се около нея мантия.