Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (31)

30

През останалите часове на нощта Джудит лежа будна. Взираше се в завесите над леглото си с широко отворени очи, сякаш някой беше подпрял с пръчици миглите й, и очите й бяха сухи и пареха. Въпреки че беше уморена до смърт и всички кости я боляха, въпреки пълното си душевно изтощение, тя не беше в състояние да заспи. Лежеше като истукан под завивките и имаше чувството, че единствените живи места по тялото й са раменете, където Маркъс я беше сграбчил и раздрусал.

Всъщност би трябвало да изпитвам удовлетворение, повтаряше си тя: дългият, тъмен път на отмъщението беше изминат, миналото беше преодоляно. Себастиян си бе върнал името и имението, на което имаше право по рождение, и каквито и вреди да беше нанесло разсипничеството на Грейсмиър, Себастиян щеше да се справи. Джордж Девъроу беше отмъстен; децата му отново имаха своето място в света, от който ги бяха прогонили.

Джудит много искаше да изпитва нещо като удовлетворение или поне задоволство, но чувстваше само празнота. Вместо печалба беше сполетяна от страшна загуба. Каква полза от задоволената жажда за отмъщение, ако трябваше да плати за нея с изгубената си любов? Тя искаше да има и двете — отмъщение и любов, — но в крайна сметка й остана само пепел, разпиляна от вятъра.

Себастиян обаче ще получи всичко, опита се да се утеши тя. Себастиян можеше да поиска ръката на Хариет, защото вече имаше какво да й предложи. Себастиян можеше да се оттегли в провинцията и да осъществи мечтите си. И какво оставаше за нея…?

Единственото, което можеше да направи за Маркъс, беше да се оттегли с достойнство от живота му. Нямаше обществено препятствие за изчезването й. Щеше да му каже колкото можеше по-скоро. След като стигна до това потискащо решение, тя най-сетне успя да заспи точно когато слънцето изгря.

Джудит се събуди малко преди обед, позвъни за Мили и се облече в мрачно мълчание.

— Знаете ли дали негово благородие е у дома, Мили?

— Мисля, че излезе веднага след закуска, милейди. — Мили изчетка синьото копринено жакетче и го подаде на господарката си. — Изглеждате доста изтощена, милейди — добави загрижено тя. — Малко руж ще помогне.

Джудит се огледа критично в огледалото. Очите й бяха мътни и без блясък, тенът бледен и увехнал. Въпреки това поклати глава.

— Не, мисля, че ружът само ще влоши нещата. — Тя си сложи огърлица от корали и слезе в любимия си жълт салон.

— Преди час мистър Дейвънпорт остави картичката си, милейди. — Грегсън й поднесе сребърна табла с визитни картички.

— Благодаря, Грегсън. Бихте ли ми донесли малко кафе? Себастиян беше надраскал на гърба на картичката си кратка бележка: „Защо не съм свръхщастлив? Имам чувството, че сме загубили, а не, че сме спечелили. Ела при мен, когато можеш. Трябва да говорим.“

Джудит хвърли картичката в огъня. Ако не беше катастрофата с Маркъс, сигурно и тя щеше да се чувства като Себастиян. Напрежението и съсредоточеността бяха твърде големи и двамата не можеха да изпитват друго, освен изтощение. Но тя се нуждаеше от Себастиян повече, отколкото във всеки друг момент от живота си.

— Лейди Барет е тук, милейди — оповести Грегсън, когато влезе в салона с табла за кафе.

Джудит видя пред себе си лицето на Агнес, каквото го бе видяла снощи: маска от гняв и омраза. Сърцето й направи огромен скок и пропадна в дълбока пропаст. Отвори уста да каже на Грегсън, че трябва да я извини, но в този момент Агнес застана на прага на салона. Лицето й беше бледо почти като това на Джудит.

— Лейди Барет. — Джудит се поклони, за да скрие треперенето си. — Колко любезно от ваша страна да ме посетите. Още една чаша, Грегсън.

— Благодаря, но не искам кафе. — Агнес не отговори на поклона на Джудит, а се заразхожда напред-назад в стаята, докато чакаше Грегсън да сервира кафето.

Когато вратата се затвори зад иконома, лейди Агнес Барет се обърна рязко и погледна втренчено дъщеря си. Две червени петна руж на бузите подчертаваха грозно смъртната бледност на лицето.

— Вече няма защо да се щадим, Джудит. Да захвърлим кадифените ръкавици. Наистина не знам как го направихте, но знам какво направихте вие и брат ви миналата нощ.

— О? — Джудит си заповяда да остане спокойна и иронично вдигна вежди. — И какво сме направили?

— Успяхте да измамите Грейсмиър. — Гласът на Агнес трепереше, лицето й стана още по-бледо отпреди. Тя сплете пръсти, за да потисне треперенето на ръцете си. — Вие и брат ви унищожихте Грейсмиър! — Гласът й беше като тихо съскане и тя направи крачка към Джудит, която неволно отстъпи назад. Но не можеше да се скрие от силата на този отмъстителен гняв.

— Той щеше да унищожи брат ми, както унищожи баща ни — отговори тя с пресекващ глас. Нямаше смисъл да отрича истината пред тази жена, която явно знаеше всичко. Неволно размаха ръце, сякаш искаше да разкъса булото на злото, което излъчваше Агнес Барет.

Жената насреща й се изсмя пронизително.

— За разлика от вас и брат ви баща ви беше слабак. Не беше в състояние да се противопостави на другите… нямаше дарбата да задържи онова, което му принадлежеше.

Джудит замръзна на мястото си. Въпреки гнева и страха си тя разбра, че Агнес говори истината. Досега си беше втълпявала, че бедността и животът в изгнаничество са подкопали силата на волята и стабилността на баща й, но Агнес й отвори очите: тези качества са му били вродени.

— Какво знаете вие за баща ми? — попита рязко тя. — Какво можете да знаете за живота, който е водил?

Агнес отново се изсмя и Джудит се отвърна отвратено.

— Напуснете дома ми, лейди Барет.

— Ще си отида, когато ви кажа, каквото имам да казвам, Джудит. — Гласът й се понижи до дрезгав шепот, но всяка дума отекваше като камбана в тихото помещение: — Вие ще си платите за стореното… вие и брат ви.

— О, аз вече си плащам — отговори тихо, повече на себе си Джудит. Но гласът й много бързо укрепна. — Брат ми си възвърна онова, което му принадлежи по право. Той ще заживее отново като почтен човек. Ще бъде щастлив. Мястото му в света е осигурено.

— Той ще си плати — повтори Агнес и злокобната увереност в гласа й накара Джудит да се разтрепери. Тя не намери какво да отговори, за да разпръсне надвисналата в помещението опасност, и когато Грегсън отвори вратата, изпита сляпо облекчение, че някой идваше да й помогне.

— Лейди Девлин, лейди Изабел Хенли и мисис Форсайт.

— О, Джудит, всички в града говорят само за това! — извика Изабел, прихвана муселинените си поли и се завтече към приятелката си. — Брат ти изобличил Грейсмиър като измамник!

— Аз пък си отидох вкъщи още преди полунощ — намеси се Корнелия и се спъна на килима, но успя да запази равновесие. — Днес на закуска Форсайт говореше само за това. Каза, че Грейсмиър никога вече няма да се покаже в обществото… о, моля за извинение, лейди Барет, не ви видях!

Под невярващия поглед на Джудит с Агнес стана пълна промяна. Леденият студ изчезна от очите й, бузите й придобиха що-годе нормален цвят, гласът й изведнъж зазвуча ведро и безцеремонно както винаги.

— Както вече каза лейди Изабел, в града не се говори за нищо друго. Сигурна съм, че любопитните ще протрият прага ви, лейди Карингтън, за да си поговорят с вас и брат ви.

— Питам се само от колко време е лъгал на карти — отбеляза Сали и се настани в креслото пред камината. — Не е възможно да е започнал едва вчера, нали?

— Не ми изглежда вероятно — отговори Джудит, опитвайки се да реагира нормално. Щом Агнес Барет можеше да се преструва, че не се е случило нищо особено, че само преди минута в тази стая не са били изречени чудовищни неща, значи тя също можеше. Спомни си, че цял живот се беше преструвала и играла най-различни роли, и успя да си наложи маска на безгрижие.

— Но как е разбрал Себастиян?

— През последните два месеца двамата с Грейсмиър често играеха карти — отговори Джудит и вдигна рамене, избягвайки втренчения поглед на Агнес. — Предполагам, отдавна е забелязал, че нещо не е наред.

— Мис Мортън, милейди. — Вратата се отвори отново и в салона влетя възбудената Хариет.

— О, Джудит, не можах да издържа… каква необикновена новина! Вярно ли е, че Себастиян е заловил лорд Грейсмиър да мами на карти? Божичко, защо не бях там? — В този момент Хариет видя Агнес Барет и замлъкна изведнъж. По бузите й пропълзя червенина.

— Вие никога не сте харесвали особено Грейсмиър, нали, мила? — отбеляза спокойно Агнес. — Въпреки това не е редно да се радвате на чуждото нещастие.

— Не бива да го наричате нещастие, мадам — намеси се Изабел, която пълнеше чинията си със сладки. — Когато един мъж използва непочтени средства, за да нарани друг мъж, и бива изобличен, „нещастие“ е може би най-неподходящата дума. — Тя си избра няколко шоколадови бисквитки.

Агнес се поклони хладно, настани се до една странична масичка и започна да прелиства някакво списание. Корнелия срита Изабел под масата и за минути в салона се възцари неловко мълчание. Сали го прекъсна с обичайното си добродушие.

— Естествено новината е шокираща. Но можем да предполагаме, че лорд Грейсмиър е имал сериозна причина да играе по този начин. Може би е имал планина от дългове… това е най-разумното обяснение.

— Права си — кимна Корнелия. — Не бива да хвърляме камъни по него.

— Нещастникът — въздъхна Сали, като си припомни четирите хиляди фунта за заложените рубини.

През следващия половин час през Баркли Хаус наистина се извървя поне половината Лондон. Дами и господа горяха от любопитство и се надяваха да научат още неизвестни подробности. Джудит ги посрещаше гостоприемно, уверяваше ги, че няма какво да добави, защото не е виждала брат си от миналата вечер. През цялото време в главата й се гонеха предположения, едно от друго по-невероятни. По какъв начин можеха да си отмъстят Агнес и Грейсмиър? Тези размишления и потокът от посетители успяха до известна степен да отклонят вниманието й от Маркъс и крушението на брака им, но не й помогнаха да възвърне вътрешното си равновесие. Тя зачака с нетърпение гостите й да си отидат, за да изтича при Себастиян.

— Аз трябва да си тръгвам, Джудит, Ани има треска — извини се Сали и стана. — Бавачката е много добра, но бедничкото ми момиченце става неспокойно, ако отсъствам твърде дълго.

— Съжалявам, скъпа. — Джудит прие това съобщение със съвсем малка част от обичайното си внимание. — Надявам се, че не е нищо сериозно.

— Не… Какво не е наред, Джудит? — Сали я измери със загрижен поглед. — Имам чувството, че мислиш за друго.

Джудит се опита да изглежда както винаги.

— Не е изненадващо, нали? — попита тя и посочи препълненото помещение. — След случилото се снощи…

— Да, разбирам те. Какво каза Маркъс? — Сали очевидно познава много добре семейство Девлин, каза си Джудит и за момент се развесели. Ала не можеше да й признае истината.

— Не сега, Сали — отговори тя с леко поклащане на главата. Сали кимна и залепи на бузата й съчувствена целувка.

— Боже, щях да забравя… Хариет си отиде, защото трябвало да купи нещо за майка си. Ти разговаряше с дамите и тя не пожела да те прекъсне, а ме помоли да ти предам извиненията й.

— Благодаря ти. Предполагам, че Себастиян ще даде отговор на всичките и въпроси. — Джудит се усмихна, но напрежението, което й струваше тази усмивка, не остана скрито за Сали. Тя стисна с обич ръката й и излезе.

Джудит огледа салона си и установи, че Агнес Барет също се бе оттеглила дискретно. Естествено тя не се бе сбогувала с никого.

Щом се сбогува и последният гост, Джудит отиде пеша на Албърмерл Стрийт. Себастиян я бе видял от прозореца на дневната си и лично слезе да й отвори.

— Крия се — призна той. — Сутринта говорих с Хари Мидълтън, но помолих Брайтън да не пуска никого другиго.

— Много умно от твоя страна — отбеляза тя. — Моята дневна от ранна сутрин е пълна с хора, които се надяват да измъкнат от устата ми още няколко апетитни хапки за градската клюка. — Тя извади иглите от шапката и свали ръкавиците си.

Себастиян наля шери.

— Изглеждаш ужасно — заговори той без предисловия. — Какво се случи снощи? Когато вдигнах глава, ти беше изчезнала.

— Маркъс ме отведе точно след като ти разобличи Грейсмиър.

Себастиян изсвири през зъби.

— Значи е видял всичко?

— Всичко — повтори беззвучно Джудит.

— Много лошо ли беше?

— Много — кимна отново сестра му. — Толкова лошо, колкото си го представяхме, ако ни разкрие.

— Много съжалявам, мила. — Себастиян я прегърна и тя най-сетне даде воля на сълзите си. — Ако имаше достатъчно време да се успокои и да премисли случилото се, щеше да разбере. Той знае, че го обичаш. Ако не го вижда, значи е сляп.

— Надявах се, че той също ме обича — отвърна тъжно тя. — Но явно любовта умира бързо. Той се отвращава от мен. — Отново чу в главата си как Маркъс й заповяда да излезе… да се махне от очите му. Изпълнен с гняв и презрение.

— Глупости — възрази Себастиян. — Сигурен съм, че не се отвращава от теб.

— Напротив, братко. Но хайде да не говорим повече за това. Знаеш ли кой ме посети пръв тази сутрин? Агнес Барет.

Тя му разказа как беше протекла срещата и Себастиян я изслуша с внимание.

— Нищо не може да ни направи — заключи спокойно той. — Нито един от двамата няма улики срещу нас, Джу. Грейсмиър ще напусне Лондон. Хари ми разказа, че всички клубове, в които е членувал, са му изпратили писма, че трябва да излезе. Може да се засели в провинцията или да замине в чужбина. Изборът не е приятен, ние с теб го знаем най-добре. По-важното е какво ще правим с Маркъс.

Джудит уморено поклати глава.

— Не вярвам, че все още може нещо да се направи. Ще го напусна веднага щом стане възможно да го направя прилично и без да се вдигне излишен шум. Ще измислим някаква история, която да обясни изчезването ми, и той ще бъде свободен да се ожени отново или да продължи живота, който водеше, преди да ме срещне.

Себастиян не беше в състояние да измисли нищо, което да промени това потискащо бъдеще. Всяко предложение, което би могъл да даде, изглеждаше жалко в сравнение с онова, което можеше да бъде.

Джудит посегна към шапката и ръкавиците си.

— По-добре е да се прибера. Маркъс може вече да се е върнал.

Тя се запъти обратно към Баркли Скуеър и завари пред входната врата камериерката на Хариет.

— Извинете, милейди. — Момичето направи учтив реверанс. — Лейди Мортън ме праща при вас с молба колкото може по-бързо да изпратите Хариет обратно вкъщи.

— Да я изпратя вкъщи? — Джудит погледна недоверчиво момичето. — Но тя си тръгна преди цяла вечност. — От Баркли Скуеър до Брук Стрийт имаше само десет минути път. — О, сетих се, тя каза, че трябвало да купи някои неща за лейди Мортън. Предполагам, че се е забавила заради покупките.

— О, не, милейди. — Момичето отново направи реверанс. — Мис Хариет изпрати лакея с тинктурата за лейди Мортън, но самата нея я няма.

— Я по-добре влезте вътре — покани я Джудит и се обърна към стария иконом: — Грегсън, видяхте ли кога излезе мис Мортън?

— Да, милейди. Младата дама си тръгна заедно с лейди Барет.

Джудит усети как цялата кръв се оттече от лицето й. Хариет си беше тръгнала с Агнес! Отново видя златно-кафявите очи, в които блещукаха злобни искри, и чу изсъсканите заплахи.

Хариет беше съвършеното средство да отмъстят на Себастиян.

— Кажете на господарката си, че мис Мортън си е тръгнала с лейди Барет. Сигурна съм, че скоро ще се прибере вкъщи. — След като камериерката си отиде, Джудит се обърна към безмълвно чакащия иконом: — Грегсън, изпратете някого да намери негово благородие. — Гласът й звучеше ясно и решително, не разкриваше нищо от паническия страх, който я изпълваше. — Най-добре изпратете повече хора. Възможно е негово благородие да е в някой от клубовете си… или в салона на Джаксън… или на гости у някой приятел. Трябва да го намерим веднага.

— Искате ли да му предадат нещо, милейди?

— Само, че трябва незабавно да се върне вкъщи.

Джудит се качи отново в дневната си. Останала сама, тя закрачи неспокойно напред-назад, опитвайки се да се пребори с чувството за пълна безпомощност. Какво щяха да сторят на Хариет? Маркъс познаваше тъмната душа на Грейсмиър. Само той можеше да знае какво възнамеряваше старият му враг. Беше толкова разтревожена за съдбата на момичето, че изобщо не се замисли как ще застане пред мъжа си след грозната среднощна сцена. Нито за миг не й хрумна, че той би могъл да й откаже помощта си. Маркъс никога нямаше да направи подобно нещо, все едно дали се отвращаваше от нея и от брат й или не. Маркъс не беше отмъстителен, нито злобен. Тя устоя с голямо усилие на напора да изпрати вест на Себастиян. Какво можеше да направи той, освен да се присъедини към безсилния й гняв и страх?

Маркъс беше в салона на Джаксън, когато един от шестте изпратени лакеи най-сетне успя да го намери. Гол до кръст, окъпан в пот, той се опитваше да прогони мъката и разочарованието си в безсмислен двубой с една боксова круша.

И той като Джудит беше прекарал безсънна нощ, но междувременно болката му бе загубила част от остротата си. Разумът започна да взема връх и в мрака на мислите му проникна светлина. Сега чуваше съвсем ясно гласа на Джудит и разбираше какво му бе казала: тя го молеше да разбере колко силна и могъща е била потребността им да отмъстят за нещастния си баща. Той познаваше тази сила. Имаше време, когато й той й се подчиняваше… за да отмъсти на Грейсмиър. Омразата и гневът, които го движеха тогава, бяха също толкова силни, колкото чувствата, които тласкаха Джудит и Себастиян да отмъстят. Въпреки това Маркъс не можеше да се примири с увереността, че е бил използван. Ако Джудит го беше удостоила с доверието си…

Но как би могла? Той щеше да й попречи да осъществи плана си. Макар да съчувстваше на брат й и да съжаляваше за самоубийството на баща им, той никога нямаше да позволи на Джудит да направи онова, което беше направила снощи. Унищожаването на Бърнард Мелвил, граф Грейсмиър, беше централната цел в живота на жена му. Докато не завършеше това дело, тя поставяше всичко друго на заден план… и съпруга си. Имаше ли той право да мисли, че тя няма да последва най-могъщата повеля на живота си — а същото важеше и за брат й, — само защото се беше появил той? Връзката между брата и сестрата беше толкова всеобхватна, толкова силна, че страстта, физическото удоволствие и бавно покълващата любов не бяха в състояние да я разрушат.

Той не одобряваше стореното от Джудит, но го разбираше. А разбирането можеше да се превърне в одобрение.

— Милорд, един от вашите хора е тук със съобщение за вас.

Маркъс грабна голямата хавлия и изтри потта от челото си.

— Дошъл е човек за мен, така ли, Джаксън?

— Да, милорд. — Джаксън посочи младежа в ливрея на семейство Карингтън, който стоеше в другия край на помещението и смаяно наблюдаваше боксьорите.

— Какво ли иска, по дяволите? — Маркъс му махна нетърпеливо. Момчето дотича и съобщи задъхано:

— Милейди иска незабавно да се върнете вкъщи, милорд.

— Милейди! — Сърцето му направи огромен скок. Само спешна нужда би накарала Джудит да го търси из цял Лондон.

— Добре ли е милейди? — попита той, докато се триеше с хавлията.

— Да, милорд — отговори младежът. — Поне така мисля, милорд. Грегсън каза да претърсим цял Лондон, ако се наложи, но да ви намерим, сър.

— Какво значи това?

— Грегсън изпрати шестима лакеи, милорд.

— Върнете се на Баркли Скуеър и кажете, че съм на път — нареди Маркъс и изчезна в кабинката за преобличане. Сърцето му постепенно се успокои. Ако Джудит беше здрава и невредима… само това имаше значение. Сигурно не би заповядала да претърсят цял Лондон, за да го намерят, само за да му каже, че възнамерява да го напусне. От друга страна — като познаваше своята невестулка, не биваше да е такъв оптимист. Досега не беше успял да върви с една крачка пред нея. Защо сега си въобразяваше, че е в състояние да го направи?

Маркъс се облече бързо и се прибра вкъщи с нает файтон. Грегсън му отвори вратата още докато изкачваше стълбите.

— Как е милейди?

— Ще я намерите в жълтата дневна, милорд.

Маркъс изкачи стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж.

— Какво е станало, Джудит? — Въпросът излезе от устата му още преди да е затворил вратата зад гърба си. Бледото лице и страхът в очите й го стреснаха до смърт. — Какво има?

— Хариет — отговори нервно тя и прокара език по пресъхналите си устни. Искаше да се хвърли в обятията му, но споменът за миналата нощ беше твърде свеж в съзнанието й. — Мисля, че Грейсмиър и Агнес са я отвлекли.

Маркъс затвори очи. Не искаше никога вече да чува името Грейсмиър. Не искаше да знае нищо за стария си враг и за Агнес Барет. Ако искаше да събере и залепи парченцата от разрушения си брак, Грейсмиър трябваше да бъде изпратен в най-тъмния ъгъл на ада. В следващия миг видя пред себе си Марта, каквато я беше намерил онази сутрин преди десет години: свита в един ъгъл на стаята, цялото й лице в синини, с разплакани огромни очи. Самозабравила се в болката си, тя се поклащаше леко и скимтеше като ранено животинче. Мъж, който веднъж е изнасилил жена, е способен да го направи и втори път, каза си мрачно той.

— Кажи ми какво знаеш.

Джудит му разказа какво се беше случило, почти зарадвана, че пред внимателен слушател като Маркъс мислите й се подредиха от само себе си и тя представи факти, а не впечатления.

— Умирам от страх — каза накрая тя. — Винаги съм усещала злото, скрито в Грейсмиър и Агнес. Какво ще й сторят, Маркъс?

Маркъс размисляше трескаво. Нямаше смисъл да увеличава страха на Джудит. По-късно, когато всичко свърши, щеше да й каже истината за Марта и Грейсмиър. Сега обаче трябваше да предотврати опозоряването на едно невинно момиче. Трябваше да намери Хариет, преди да се е случило необратимото. Първия път се беше провалил, но сега щеше да успее.

След кратък размисъл Маркъс заговори спокойно и ясно, но в очите му имаше гняв и решителност.

— Няма да позволя да сторят зло на Хариет. Този въпрос засяга само мен и Грейсмиър. Няма да кажеш никому нито дума и ще чакаш тук, докато се върна. Ти и брат ти ще се държите настрана от това дело. Няма да търпя намеса, ясен ли съм?

— Напълно — каза Джудит и Маркъс се запъти към вратата. „Но не го приемам“, добави наум тя.