Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (30)

29

— Грегсън, когато дойде брат ми, изпратете го веднага в жълтия салон. Иначе не съм вкъщи за никого. — На следващата сутрин Джудит слезе рано-рано в големия салон и спря само за миг да подреди букет жълти хризантеми в медна купа на малката мраморна масичка.

— Разбира се, милейди.

— Изглеждат доста увехнали — отбеляза тя и остави цветята. — Моля, наредете да ги заменят със свежи.

— Да, милейди. — Грегсън се поклони сковано. В гласа на господарката тази сутрин звучеше необичайна острота, цялото й същество издаваше раздразнение.

Джудит изкачи тичешком стълбата, скри се в любимия си жълт салон и седна пред масичката за шах. Задачата, която искаше да реши, беше достатъчно трудна, за да занимае мислите й през следващия час, докато чакаше брат си. Двамата щяха да прекарат по-голямата част от деня в тренировки за вечерта, а в късния следобед щяха да се разделят, за да им остане достатъчно време да си починат и да съберат силите си преди началото на играта.

Схемата беше разработена много отдавна, още докато пътуваха из континента, но отдавна не я бяха използвали. Въпреки страха си, въпреки зашеметяващата височина на залога, Джудит отново усети старата, позната тръпка на възбуда, опияняващото чувство, което я обземаше на игралната маса. Днес им предстоеше решителната, последната игра.

Себастиян пристигна след около час. Поздрави я кратко, свали жакета си и се настани срещу нея по риза. Отвори нова колода карти и заяви:

— Хайде да изпробваме отново кодовете ни за асата. Движението ти за пика е почти същото като за купа. Трябва да измислим нещо, по което да ги различаваме.

Джудит кимна и посегна към ветрилото си. Двамата работиха съсредоточено до обяда. Промениха незначително тайните кодове, упражниха ги няколко пъти, после играха шах, докато Грегсън оповести, че обядът е сервиран. Маркъс влезе в трапезарията и завари брата и сестрата да хапват в мълчание препечени стриди и студено пиле.

— Ако не ви познавах по-добре, щях да кажа, че сте се скарали — отбеляза лордът, докато пълнеше чинията си.

— Не, не сме се карали. — Джудит се насили да се усмихне. — Просто всеки следваше собствените си мисли. Как прекара сутринта?

Маркъс им разказа една история, която беше научил при Анджело, но много скоро установи, че нито Себастиян, нито Джудит го слушаха. Той млъкна и зачака един от двамата да забележи, че още не е свършил, но когато никой не реагира, вдигна рамене и посвети вниманието си на яденето.

— Вкъщи ли ще вечеряш днес, Джу? — попита остро Себастиян.

— Не, у семейство Хенли — отговори тя. — Изабел ме покани на вечеря преди бала.

— Много добре. — Маркъс напълни чашата си и й се усмихна през масата. — Мисълта, че ще вечеряш сама, ми беше безкрайно неприятна, скъпа.

— О, перспективата да вечерям сама не е в състояние да ме разтревожи, Маркъс — отговори тя и вдигна вежди. — Не съм зависима от компанията на съпруга си.

Очевидно забележката беше замислена като шеговита, но Маркъс усети в гласа й някакво странно напрежение, а усмивката й изглеждаше скована. Май наистина се беше карала със Себастиян.

— Какво ще правиш днес следобед, Джудит? Искаш ли да излезем на езда в Ричмънд парк? Денят е великолепен — попита я Маркъс, щом привършиха обяда. Джудит обаче поклати глава.

— Друг път ще дойда с удоволствие, но за днес следобед със Себастиян сме замислили нещо, което в никакъв случай не можем да отложим.

— Аха. — Маркъс хвърли салфетката си на масата, опитвайки се да прикрие разочарованието и объркването си зад равнодушно изражение. — Е, тогава ви оставям с плановете ви.

— По дяволите! — пошепна съкрушено Джудит, когато вратата се затвори зад съпруга й. — Не исках да прозвучи толкова отблъскващо, но не можах да измисля друго извинение.

— След днешната вечер вече няма да са ти необходими извинения. — Себастиян бутна стола си и стана. — Хайде да се хващаме за работа.

Към пет двамата бяха обмислили всяка подробност от плана си и вярваха, че са се подготвили за всички възможности. Бяха обсъдили всички възможни комбинации, родени от сръчността и опита. Знаеха как играе Грейсмиър, кога играе коректно, а Себастиян знаеше също какви трикове предпочита, когато мами. Бяха разработели собствена система, която трябваше да победи маркираните карти на противника им.

— Подготвихме се възможно най-добре — заяви най-сетне Себастиян. — Естествено не можем изцяло да изключим случайността.

— Той е играч, помирисал кръв — отговори Джудит. — Ние с теб знаем каква е тази лудост. Щом веднъж се е запалил, няма да спре, докато не стигне до края. Той… или ти.

— Няма да бъда аз — отговори брат й със спокойна увереност.

— Знам — отговори просто тя и му подаде ръка. Стиснаха си ръцете в мълчаливо съгласие, което съдържаше както обещание, така и решителност. Себастиян се наведе, целуна я по бузата и си тръгна. Джудит постоя още малко в салона, заслушана в шума на стъпките му, после се прибра в спалнята си и се пъхна в леглото. Сложи на очите си тампони, напоени с хамамелис, и се опита да заспи, но не можа — пред вътрешния й взор се разиграваха всевъзможни игри на карти.

Малко след десет Грейсмиър и Агнес Барет влязоха в Девъншир Хаус. Пристигнаха сравнително рано, с първите гости, и през първия час спокойно обикаляха салоните. Танцуваха два пъти, след което Агнес бе окупирана от един мустакат познат на болнавия си съпруг.

— По-късно ще дойда да погледам как оскубваш пиленцето — каза тя на Грейсмиър, когато се разделиха. Устните й се изкривиха в усмивка на злобно очакване, дребните бели зъби блеснаха. Грейсмиър се наведе над ръката й.

— Такава публика ще придаде допълнителна пикантност на играта, мадам.

— Надявам се да имаш още публика — промърмори тя. Бледите очи на Грейсмиър се присвиха непримиримо.

— За сестрата ли говориш? Да, мила, и аз се надявам. Тя ще придаде допълнителен вкус на победата ми.

— Да се надяваме, че няма отново да започне да повръща. — Тихият смях на Агнес беше още по-злобен от усмивката. Тя хвана под ръка партньора си и се отдалечи.

Грейсмиър огледа бързо пълнещия се салон. От Себастиян Дейвънпорт нямаше и следа, но Джудит вече беше тук с Изабел Хенли и другите й приятелки. Устните му се опънаха в тънка линия. След фиаското на Джърмин Стрийт той продължи да се среща с Джудит в обществото, но се стараеше да не се мярка много пред очите на Маркъс. Мотивът му беше прост. Скъпата сестричка трябваше да преживее разорението на братчето си. Джудит щеше да страда ужасно, да плаче от безсилие, а той щеше да преживее едно малко удовлетворение като компенсация за неловкото положение, в което го беше поставила. Маркъс щеше да бъде дълбоко уязвен от публичното унижение на младия Дейвънпорт, а Грейсмиър и Агнес Барет щяха да получат Хариет Мартън и богатството й.

Без да бърза, графът си проби път до Джудит.

— Възхитителна, наистина възхитителна — прошепна той и вдигна ръката й към устните си. Възхищението беше истинско. В червено-кафявата коса и на лебедовата шия на Джудит святкаха смарагди. Вечерната рокля от златен тюл върху медноцветна коприна беше смайващо екстравагантна и прекрасно подчертаваше цвета на косата.

— Ласкател — изкиска се тя и шеговито го удари с ветрилото си по ръката. — Трябва обаче да призная, че не съм равнодушна към ласкателствата, милорд, затова продължавайте.

Той се засмя и я покани да танцуват.

— Нима съпругът ви не е тук тази вечер?

— За съжаление — отговори тя с подигравателна въздишка. — Вечеря с един хусарски полк.

— Какво щастливо съвпадение. — На устните му заигра усмивка и Джудит се почувства зле. — Но не виждам и брат ви.

— О, сигурна съм, че ще дойде — отговори тя. — Уговорил се е да вечеря с приятели.

— Разбрали сме се да се срещнем на игралната маса — обясни с усмивка Грейсмиър. — Водим жестока битка.

— О, да, Себастиян ми разказа. Дуел на пикет. — Джудит се засмя звънко. — Но ви предупреждавам, Бърнард — Себастиян е твърдо решен да спечели. Каза ми, че снощи е загубил безбожно много пари и смята тази вечер да си върне загубите, за да не банкрутира. — Тя отново се засмя, сякаш представата беше абсурдна, и Грейсмиър си разреши да се ухили в отговор.

— Жадувам да му предложа реванш. Мога ли да се надявам, че прекрасната му сестра ще ме подкрепя с присъствието си.

— О, сър, не разбирате ли, че е нелоялно да подкрепям противника на брат си! — извика дяволито тя. — но съм си обещала да проява неутрален интерес. Признавам, за мен е голямо удоволствие да наблюдавам битката между двама толкова способни картоиграчи. — Тя се приведе към него и добави почти с чувство за вина: — Въпреки това съм твърдо убедена, че вие сте по-добрият, Бърнард.

— Хайде, хайде, сега вие ме ласкаете, мадам — отговори той с едва скривана подигравка. За щастие тя не разбра иронията му.

— Но нали снощи спечелихте — обясни съвсем сериозно Джудит. — От друга страна пък… може би Себастиян просто е имал лоши карти. Има разлика, нали?

— О, разбира се — кимна той. — Има разлика, и то съществена, скъпа Джудит. Да се надяваме, че тази вечер късметът ще се усмихне на брат ви… само за равновесие, разбира се.

— Да, естествено. — Музиката спря и Грейсмиър бе принуден да предостави Джудит на друг кавалер… но едва след като й напомни, че му е обещала да дойде в салона за карти. Джудит се съгласи със сияеща усмивка и се нареди в редицата за котильона. Дотук добре, каза си с въздишка тя.

Себастиян пристигна на бала в най-добро настроение. Поздрави сърдечно всичките си приятели и познати, изказа почитанията си на домакинята и спечели благоволението й, като покани на танц няколко нещастни дами без партньор, пийна няколко чаши шампанско и продължи да се забавлява като всички останали млади мъже.

За негово облекчение и за голяма мъка на Хариет семейство Мортън не бе получило покана. Това беше първият сезон на девойката, тя беше още твърде млада и неизвестна и нямаше достъп до тесния кръг на висшето общество. Щом Себастиян й направеше предложение и обществото узнаеше за годежа й с шурея на маркиз Карингтън, това щеше да се промени — поне така я уверяваше Летисия. Но това беше слаба утеха за Хариет, която трябваше да прекара поредната скучна вечер с болнавата си майка.

Грейсмиър и Себастиян се срещнаха в игралния салон късно след полунощ. Джудит нетърпеливо изчака момента, когато двамата изчезнаха от балната зала. Със Себастиян се бяха разбрали, че тя ще се появи в салона едва след като са минали няколко игри. До този момент Себастиян трябваше да е разработил система за печалби и Грейсмиър щеше да потърси спасение в маркираните карти.

Почти още час Джудит продължи да танцува, да разговаря и да се усмихва. Хапна леко с приятелките си, пи шампанско и се насили да прогони всички мисли за онова, което ставаше в салона. Ако всичко вървеше по плана, Бърнард Мелвил сигурно вече се питаше защо не идва сестрата на противника му.

Точно в един Джудит мина през пълните салони и влезе в стаята за карти. Веднага усети, че става нещо необикновено. Макар че на различни маси се играеше фараон, макао и басет, атмосферата беше заредена с нервност. Играчите и зрителите често хвърляха погледи към малката маса в една ниша, където двама мъже играеха пикет.

Джудит прекоси помещението с леки крачки.

— Дойдох да сдържа обещанието си, милорд — изрече весело тя.

Грейсмиър вдигна глава от картите си и тя разбра какво означаваше изразът в очите му. Врагът й беше маниак, опиянен от играта.

— По всичко личи, че късметът на брат ви е проработил — отговори дрезгаво той и се покашля.

Джудит погледна към купчината жетони пред Себастиян. Все още нямаше разписки, подписани от Грейсмиър. Тя му се усмихна окуражително и непринудено застана зад стола му.

Грейсмиър беше принуден да признае, че човекът, срещу когото играеше тези вечер, не беше такъв, за какъвто го смяташе досега. По лицето на Дейвънпорт не личаха каквито и да било емоции, той мълчеше почти през цялото време, а когато говореше, го правеше с рязка прецизност. Единствената част на тялото му, която се движеше, бяха дългите ръце с фини пръсти.

В началото Грейсмиър приписваше загубите си на неблагоприятното разпределение на картите. Когато след време му дойде мисълта, че зад това се крие нещо друго, той я отхвърли като неуместна. Достатъчно често беше играл със Себастиян Дейвънпорт, за да знае, че хлапакът не е особено сръчен играч. Да, понякога печелеше, обикновено по объркващ начин, но всички знаеха, че дори лошите играчи нерядко имаха успех. Когато загубите се увеличиха, Грейсмиър реши, че това е смешно. Увеличи залога си, убеден, че след минути съдбата отново ще бъде благосклонна към него. Това се повтори няколко пъти. Сега трябваше да спечели само една игра с наистина висок залог, и щеше да си върне загубите с един удар. С тази увереност в главата той изигра първата си маркирана карта. Сръчността му беше изключителна и първия път Джудит не забеляза нищо, което му позволи да спечели.

Себастиян не се развълнува особено. Отдели доста голяма купчина жетони и ги бутна към противника си. Джудит изписка възбудено и пошепна в ухото на Грейсмиър:

— Добре го направихте, сър.

Грейсмиър изобщо не я чу. Междувременно от всички страни към масата в нишата се стичаха хора, привлечени от напрегнатата атмосфера.

В помещението беше топло и Джудит отвори ветрилото си.

Внезапно Грейсмиър изпита чувството, че веднъж вече е преживял всичко това, само че при разменени роли. Тази сцена се беше разиграла веднъж, но с една съществена разлика. Той не печелеше. Играеше със завидна концентрация, написа почти толкова разписки, колкото противникът му миналата вечер. Пусна в игра маркираните си карти, но въпреки това не печелеше. Когато веднъж игра купа, за да осуети пика, сигурен в успеха си, Дейвънпорт се оказа подготвен, хвърли десетка и запази преднината си от точки. Как, по дяволите, беше възможно това? Нямаше друго обяснение, освен че противникът му изведнъж се беше превърнал от несръчен начинаещ в картоиграч с учудващи умения. Не това не беше просто умение, съчетано с късмет — бяха му необходими наистина магически способности, за да победи срещу маркираните карти на противника.

Грейсмиър вдигна глава към жената, която стоеше до него и небрежно си вееше с ветрилото. Тя му се усмихна утешително, сякаш не разбираше какво му се случва… очевидно вярваше, че тази вечер по изключение брат й има късмет.

Аз съм опитен играч, повтаряше си почти отчаяно Грейсмиър. Знаеше, че трябва да спечели само веднъж. Ако заложеше всичко, което имаше, щеше да компенсира досегашните си загуби и да унищожи противника си.

При последната игра Джордж Девъроу беше заложил семейното имение в Йоркшир. Бърнард Мелвил откъсна поредния лист от бележника си, надраска своя залог — имението, което беше спечелил от Джордж Девъроу, — и безмълвно подаде листа на противника си. Себастиян хвърли поглед върху написаното и също така безмълвно натрупа собствените си печалби — жетони и разписки — на голяма купчина в единия ъгъл на масата. Добави към тях и разписка, за да уравновеси извънредно високия залог на противника си. Накрая плъзна ръка в джоба си и внимателно извади красиво изработен пръстен с печат. Тази последна игра беше за баща му. Хвърли пламтящ поглед към сестра си, която му кимна едва забележимо, и сложи пръстена на пръста си. Издърпа дантелените маншети на ръкавите си, отвори нова колода карти и започна да раздава.

Агнес Барет се взираше като хипнотизирана в пръстена на Себастиян Дейвънпорт. Светът изведнъж се завъртя със зашеметяваща бързина и потъна в кошмара на невярата. Тя трябваше да предупреди Бърнард — толкова страшна беше надвисналата опасност, която олицетворяваше пръстенът, но от пресъхналото й гърло не излезе нито звук. Пръстенът закова погледа й: семейният печат на Девъроу. Накрая все пак успя да откъсне поглед от дългите, стройни пръсти на Себастиян и се преместиха към сестра му. За частица от секундата златно-кафявите очи на Джудит срещнаха втренчения й поглед и прозрението я улучи като удар. Шокирана и изпълнена с отчаяние, Агнес се запита защо по-рано не беше отгатнала… защо първичният майчински инстинкт беше отказал да разпознае децата, които не беше виждала от бебета.

Маркъс Девлин, маркиз Карингтън, стоеше на вратата на игралния салон. Шепотът на напрегнатите зрители около двамата играчи беше толкова тих, че можеше да се нарече почти подсъзнателен. Маркъс виждаше над главите на множеството. Видя жена си и равномерните, решителни движения на ветрилото й. И веднага разбра какво правеше. Тя и брат й мамеха лорд Грейсмиър пред очите на цялото лондонско общество. Не можеше да си представи по каква причина, знаеше само, че не беше в състояние да предприеме нищо, за да ги спре. Можеше да сложи край на измамата само ако ги разобличи публично.

Обзе го чувство за безпомощност и страх. Отчаяно си пожела вечерята със седми хусарски полк да не беше свършила толкова рано или да си беше отишъл направо вкъщи, вместо да се поддаде на изкушението и да дойде да вземе жена си. Никога в живота си не се беше чувствал толкова нещастен. По-добре да му бяха спестили това знание, с което не знаеше как да се справи. Знание, което разруши любовта му… което направи невъзможно всяка форма на доверие и сигурност, на която се основаваха любовта и бракът.

В мига, когато семейното имение на Девъроу премина отново в ръцете на законния му собственик, Агнес Барет разбра каква игра се разиграва тук. Бърнард Мелвил беше победен от децата на мъжа, когото беше унищожил преди двадесет години. Тя не знаеше как бяха успели да го постигнат, но беше абсолютно сигурна, че братът и сестрата са партньори в тази игра. Привидно безгрижните и наивни начинаещи бяха работили целенасочено за този миг от деня, когато бяха пристигнали в столицата.

В гърдите на Агнес се надигна безсилна ярост, като видя смайването, с която Бърнард реагира на загубата на последната игра. Погледът й се устреми към лицето на дъщеря й, която стоеше зад загубилия. Джудит улови погледа й — и прочете в него дива ярост, пареща, непримирима омраза. В очите на Джудит блесна студен триумф, тя отговори спокойно на гневния поглед на Агнес. Пръстите на лейди Барет внезапно се вкочаниха, чашата с вино падна от ръката й и се разби на паркета в краката й. На всички страни се пръснаха рубиненочервени капки.

Приглушеният шепот се засили. Грейсмиър отчаяно се опитваше да подреди обърканите си мисли. Имаше само един шанс да си върне загубеното. Преди двайсет години беше подхвърлил на противника си маркирана карта, заради която Джордж Деверо загуби честта и имуществото си. Ако го направеше още веднъж, ако успееше да изобличи противника си публично, щеше да си върне всичко загубено. Измамникът нямаше право да задържи спечеленото по нечестен начин.

В сърцето му пламна надежда и объркването отстъпи място на леденостудена пресметливост.

— Добре играхте, Дейвънпорт — проговори той сред напрегнатата тишина. С почти незабележим жест свали ръкава си и в дланта му се плъзна скритата карта.

Джудит рязко затвори ветрилото си.

— Сигурно няма да имате нищо против, ако хвърля поглед на…

Преди Грейсмиър да завърши изречението, преди да протегне ръка и да докосне картите на противника си, сложени на масата — и при това да смени една от тях с онази, която бе извадил от ръкава си, — Себастиян Дейвънпорт заговори високо и ясно и думите му предизвикаха гадене в гърлото на противника му и напълниха устата му с отровна жлъчка.

— Позволете — каза синът на Джордж Девъроу и улови в здрава хватка китката на противника си. — Позволете, милорд.

В този миг Маркъс внезапно се раздвижи. Проби си път през навалицата, без да каже дума, я хвана за лакътя, притисна другата си ръка в гърба й и я принуди да се отдалечи от масата. Джудит не беше забелязала присъствието му и когато вдигна поглед към него и видя решително издадената брадичка, стиснатите устни и непоколебимите черни очи, разбра, че той беше видял какво става. В този момент осъзна напълно и докрай какво беше на път да загуби.

Маркъс видя само стъписването в очите й… израза на човек, който с мъка се завръща от друга свят, света на крайното напрежение и пълната съсредоточеност. Обзет от гняв, той я блъсна енергично в посока към вратата, сляп и глух за сцената на масата.

— Не… — изплака задавено тя. — Не, моля те, почакай, само още една минута… трябва да свършим.

Настойчивостта в гласа й го извади от равновесие и той спря. Гласът на Себастиян отекваше студен и спокоен в пълната тишина, възцарила се в салона.

— Ще позволите ли да видя картата в ръката ви, милорд?

Дългите пръсти на Себастиян се сключиха още по-здраво около китката на Грейсмиър, който изохка и изпусна картата, скрита в дланта му.

Маркъс бавно извърна глава, макар че не разхлаби хватката си около лакътя на Джудит. Смаяно проследи как шуреят му измъкна картата между отпуснатите пръсти на противника си.

— Каква интересна маркировка по ръба, Грейсмиър. Никога досега не бях виждал подобно нещо. Хари, би ли погледнал тази карта, ако обичаш?

Джудит въздъхна и сковаността моментално напусна тялото й, когато Хари Мидълтън взе картата от ръката на приятеля си. Маркъс отчаяно се запита дали някога щеше да разбере какво всъщност правеше жена му. Но в следващия миг се закле с мрачна решителност, че ще разбере всичко дори ако трябва да подложи Джудит на мъчения, за да постигне необходимата яснота.

— Тръгвай, веднага! — изсъска той и я блъсна почти грубо в гърба.

Джудит не се възпротиви. Съзнаваше, че е дошло времето да се изправи пред мъжа си и да отговори на всичките му въпроси. А това беше най-страшното нещо на света.

Джудит и Маркъс излязоха от Девъншир Хаус, без да се сбогуват с домакините, и се качиха в каретата си. Пътуването премина в ледено мълчание. Когато каретата спря пред Девлин Хаус, Маркъс скочи на тротоара и свали жена си на земята, преди да е успяла да се раздвижи. Двамата изкачиха стълбата на един дъх и влязоха в антрето, като пръстите му през цялото време бяха впити в гърба й с такава сила, та Джудит имаше чувството, че завинаги ще се отпечатат там.

Тя вдигна глава и попита едва чуто:

— В кабинета ли отиваме?

— Точно така. — Въпреки това той не й позволи да тръгне свободно напред, а енергично я избута по тесния коридор.

Маркъс влезе в кабинета след жена си и затвори вратата с трясък. Джудит потрепери, не толкова от страх пред онова, което щеше да й стори, отколкото от онова, което тя му беше сторила. Когато вратата се затвори, Маркъс я пусна, отиде до камината и се облегна на перваза. Взря се в жена си с пронизващ поглед и след минута заговори бавно и отчетливо.

— Сега ще ми кажеш истината. Склонен съм да мисля, че никога през живота си не си казвала пълната истина, но сега ще го направиш. Ще ми кажеш всичко. Ще започнеш от началото и ще ми признаеш всичко до последната подробност. Ако премълчиш нещо — бог да ми е на помощ, — не мога да гарантирам за последствията. А сега говори.

Това беше единственият шанс да спаси нещо от руините. Отчаян шанс, но все пак шанс. Джудит пое дълбоко въздух и започна от самото начало — с онзи съдбоносен ден преди двадесет години.

Маркъс слушаше неподвижен, мълчалив, докато тя свърши и стените на стаята се затвориха над главата й. Тежестта им задуши доверието помежду им като оловен капак на ковчег.

— Сега разбирам защо брат ти толкова се постара да ни помири — изрече Маркъс тихо и натъртено, сякаш формулираше мисълта си, докато говореше. — Ако се беше отчуждила от съпруга си, вече нямаше да си му толкова полезна, нали?

— Не — призна съкрушено Джудит. Какво би могла да каже в своя защита?

— Значи двамата сте се оглеждали за подходящата жертва… това е правилната дума, нали? Перфектната жертва, която да ви даде възможност да осъществите дълго планираната акция.

Джудит поклати глава.

— Не си прав. Разбирам напълно, че възприемаш думите ми по този начин, но това не е вярно. Аз не исках да се омъжа за теб. Не съм го направила нарочно. Себастиян ти е казал истината.

Маркъс вдигна скептично едната си вежда.

— Можеш ли да отречеш, че ти бях извънредно полезен?

— Не мога да го отрека — призна с треперещ глас тя. — Разбирам гнева и разочарованието ти. Моля те само да ми повярваш, че не съм се омъжила за теб с намерението да те използвам.

— Но не си била в състояние да ми се довериш — установи сухо той. — Не го направи даже когато нещата между нас тръгнаха гладко и хармонично. Какво съм направил през тези последни седмици, за да ме лишиш от доверието си, Джудит?

Тя поклати безпомощно глава.

— Нищо… нищо… но ако ти бях разказала какво сме замислили, ти щеше да ми попречиш да изпълня плана си, нали?

— О, да — отвърна мрачно той. — Щях да те заключа в стаята ти и да хвърля ключовете, ако това беше единствената възможност да попреча на жена си да смачка честта ми в калта по толкова отвратителен начин.

Джудит почервеня и за първи път в гласа й звънна част от старата динамика.

— Грейсмиър получи само онова, което заслужаваше. Седмици наред ограбваше безмилостно Себастиян. Също както някога грабеше баща ни, мамеше го, а накрая го обвини в измама. Нима си толкова малодушен и страхлив, че ще позволиш да остане безнаказан човекът, сторил такова нещо на баща ти? Нима не разбираш потребността от отмъщение, от справедливост, Маркъс? Това е сила, която те тласка напред, която владее мислите и действията ти. Целият ти живот минава в планове как да отмъстиш за несправедливостта… да си върнеш онова, което ти е било откраднато. Наистина ли не разбираш?

Маркъс не реагира на тази страстна молба. Вместо това попита с тон на сдържано любопитство:

— Кажи ми, случайност ли е, че получих покана от Морби за тази вечер?

Бузите на Джудит се оцветиха в тъмночервено и волята й за борба угасна. Положението й беше безнадеждно.

— Не — призна едва чуто тя. — Чарли…

— Чарли? Нима искаш да ми кажеш, че си посветила братовчед ми в тази измама… в проклетите си интриги? — Черните очи станаха като две огромни дупки на бледото лице.

— Не пряко… искам да кажа, че наистина го помолих да ти намери покана, но не му казах защо. — Тя притисна ръце към парещите си бузи и впи поглед в мъжа си, сразена от онова, което беше казала и което щяха да предизвикат думите й.

Той пое въздух и произнесе с треперещ глас:

— Махни се от очите ми! Вече не мога да се владея, когато съм толкова близо до теб.

— Маркъс, моля те… — Тя направи крачка към него.

Той протегна отбранително двете си ръце.

— Махни се!

— Моля те… моля те, опитай се да разбереш, опитай се да погледнеш на случилото се с моите очи — изплака тя, защото не беше готова да си отиде просто така. Не можеше да понесе мисълта, че дълбоката пропаст, която се бе разтворила помежду им, няма да се затвори никога, ако се подчинеше на заповедта му.

Маркъс я сграбчи за раменете и я раздруса с все сила, докато главата й забуча, а в гърлото й се надигна гадене. Тогава ръцете му паднаха безсилно, сякаш тялото й беше нещо отвратително, докосването до което ме беше непоносимо. Докато Джудит стоеше замаяна в средата на помещението и разтриваше изтръпналите си ръце, той отвори вратата и без да каже дума, изскочи навън.

Джудит падна тежко във високото кресло пред камината и се сгуши във възглавниците, затвори се в себе си, измъчвана от безкрайно болезнено чувство за крушение.

Не знаеше колко време бе седяла така, свита на кълбо като ранено животинче, увито в златен тюл и коприна и украсено със смарагди, докато Маркъс се върна.

Той спря пред нея и изрече с хладна учтивост:

— Съжалявам, че те нараних. Не го направих от злоба. Хайде да се качим горе, знам, че имаш нужда от сън.

— Предпочитам да остана тук, благодаря. — Гласът й прозвуча също така сковано и учтиво като неговия.

Маркъс се наведе и я вдигна от креслото. Сложи я на собствените й крака и попита с треперещ глас:

— Трябва ли да те нося?

Тя поклати глава и тръгна към вратата. Тази нощ никой от двамата нямаше да понесе физическия контакт — не и след всички прекрасни чувствени спомени, които свързваха с този контакт.

Джудит изкачи с мъка стълбата и влезе в спалнята си. Маркъс изчезна зад вратата на собствената си спалня.