Джейн Фийдър
Неукротимо сърце (18)

17

Бърнард Мелвил беше объркан и едва ли не безпомощен. Губеше от Себастиян Дейвънпорт и не можеше да разбере защо! Противникът му играеше с обичайното си безгрижие, небрежно облегнат на стола си, изпружил дългите си крака, с чаша коняк до себе си. Смееше се и се шегуваше с всички, които стояха около масата, за да следят играта, често не внимаваше какво хвърляше и въпреки това точките му се събираха с безмилостна скорост.

Бърнард загуби първата игра, спечели втората със съвсем малка разлика и беше на път да загуби и третата. Разпределението на картите беше сравнително равномерно, макар че Дейвънпорт се поздрави засмяно, когато погледна ръката си, преброи трийсет точки и обяви пика. Ала графът знаеше, че собствените му карти бяха достатъчни да победи, ако играеше срещу противник, не толкова сръчен като него. А Себастиян Дейвънпорт беше небрежен, неопитен играч… или?

Себастиян следеше всяко движение на противника си. Грейсмиър не усещаше, че го наблюдават толкова остро, тъй като другият играч седеше насреща му с лениво сведени очи; въпреки това Себастиян отгатваше съвсем точно мислите, които вълнуваха врага му. Може би сега беше моментът да хвърли една карта, за която и двамата знаеха, че беше по-добре да я задържи. Така щеше да загуби играта, но имаше предимство в точките и щеше без усилие да спечели следващата и леко да увеличи печалбата. Той плъзна пръсти по картите си с добре изиграно колебание и между веждите му се вдълба бръчка. Посегна към коняка си и отпи голяма глътка.

Грейсмиър наблюдаваше това представление със злобно задоволство. Въпреки моментния си успех младокът щеше да му падне в ръцете! Когато веднага след това Себастиян с решителен жест хвърли на масата единствената си десетка купа, Грейсмиър едва не се изсмя с глас. Това вече му харесваше! Противникът му беше небрежен, неопитен… и имаше ум в главата си колкото едно врабче. Грейсмиър направи решителния ход за спечелването на играта.

— О, знаех си аз, че не биваше да хвърлям десетката купа — оплака се Себастиян. — Само че не можах да си спомня кои карти са минали.

— Разбирам какво ви е — отговори Грейсмиър подчертано утешително, смеси наново картите и ги раздаде.

Той загуби следващата игра толкова бързо, че го отдаде само на лошото разпределение на картите.

— Тази игра е ваша, Дейвънпорт.

Себастиян започна да събира точките, като се хилеше глупаво.

— Печалбата не е голяма, но се радвам, че най-сетне престанах да губя, Грейсмиър.

— Искам реванш. — Графът събра разпилените карти. Себастиян се прозя лениво.

— Не и тази вечер, уважаеми. Никога не съм играл повече от три игри една след друга… толкова ми стигат силите. Вече не съм в състояние да се концентрирам. — Той се изсмя безгрижно. — Май е по-добре да си опитам късмета със заровете. Там човек никога не знае. Днес щастието е кацнало на рамото ми.

— Както желаете — промърмори Грейсмиър, едва скривайки гнева си. — Но настоявам на скорошен реванш.

— Разбира се… разбира се… за нищо на света не бих го пропуснал. — Себастиян стана, видя един от приятелите си в другия край на салона и се запъти към него. Грейсмиър го проследи с поглед, докато минаваше, олюлявайки се, между масите. Май е изпил прекалено много коняк, ухили се злобно графът. Беше играл с безгрижието на богаташ.

Грейсмиър се усмихна студено. Много скоро щеше да разори този глупав и безгрижен младок. Това беше много по-просто, отколкото да вземеш бисквитката на някое бебе. А що се отнася до сестричката на младия глупак… приказката, която й беше разказал за гордостта и ревността на съпруга й, беше достатъчна, за да му падне в ръцете като зряла ябълка. Невинни агънца като нея нямаха място в този жесток свят. Плановете му за Джудит обещаваха голямо забавление, както за него, така и за Агнес, която щеше да му помага с въодушевление. Гордият, самонадеян Маркъс Девлин най-накрая щеше да бъде жестоко унизен и нямаше да се съвземе от този удар.

За момент Грейсмиър престана да вижда и да чува хората около себе си, не чуваше дори тихото пляскане на картите, не виждаше и прислужниците, които се движеха между гостите, наливаха бургундско или пълнеха гарафи с портвайн и коняк. Пламъчетата на десетките свещи в големия полилей, който висеше точно над масата за пикет, се размиха пред очите му и той видя отново малката спалня над оборите в онази отдавнашна сутрин. Погледна в безмилостните абаносовочерни очи и потрепери. Картината беше толкова жива в паметта му, че отново усети паниката, която го бе обзела, когато разбра какво щеше да му стори Маркъс Девлин.

Грейсмиър разтърси глава, за да прогони потискащия спомен, отпусна юмруците си и с отсъстващ вид разтри обезкръвените си пръсти. Джудит щеше да му помогне да заличи тези спомени и да излекува парещата рана, която му беше нанесло онова ужасно унижение.

След като излезе от салона за карти, Себастиян изведнъж тръгна по-бързо, със сигурни крачки. Погледът му се съсредоточи, раменете се опънаха. Промяната беше незабележима за страничния наблюдател, но Джудит я забеляза веднага.

— Както виждам, продължаваш да играеш с Грейсмиър — посрещна го укорно виконт Мидълтън, който наблюдаваше играта на зарове.

— Да, и тази вечер щастието беше на моя страна — отговори Себастиян, докато следеше хвърлянето на заровете и преценяваше каква сума би могъл да загуби, за да запази славата си на безгрижен глупак. Не биваше да излиза от образа, който си беше създал. Всички го смятаха за вманиачен играч, който не се притеснява от загубите, и много скоро щеше да се разпространи слухът, че се е впуснал в нова игра.

— Е, това си е твоя работа — отвърна неодобрително Хари и хвърли един жетон на постланата със сукно маса под ярката светлина на масивния полилей. — Но не забравяй какво ти казах.

— Няма да го забравя — увери го Себастиян и също хвърли един жетон. — Вече ти казах, че няма защо да се тревожиш за мен, Хари, и пак ти го повтарям. — Много му се искаше да каже повече, за да успокои искрено загрижения си приятел, да му се реваншира с известна проява на доверие, но не посмя. Приятелството беше опасно нещо. Досега беше имал само един приятел — сестра си, и двамата се задоволяваха с това. Но през последните месеци хоризонтът им се беше разширил и вече им беше трудно да остават насаме. Освен това не биваше да лъже себе си, като твърди, че новите връзки, които беше завързал, не му харесват.

След няколко игри Себастиян си тръгна и се отправи към соарето в Хартли Хаус, където се надяваше да срещне Хариет, макар че вече беше след полунощ.

Когато Себастиян влезе в салона за карти, Джудит седеше на масата за макао. По лицето на брат й се четеше разочарование: любимата му си беше тръгнала точно преди час. Джудит му се усмихна бегло и се съсредоточи изцяло върху картите. Знаеше, че брат й я наблюдава с критични очи. След това щеше да й каже дали не е направила някаква грешка и да опише играта й в детайли, тъй като имаше непогрешима памет за отделните ходове. Двамата винаги си правеха тази услуга, макар Джудит откровено да признаваше, че Себастиян е по-добрият играч.

След като погледа няколко минути, Себастиян кимна незабележимо на Джудит в знак, че играе добре, и се запъти към масата, където седяха „ученичките“ на сестра му. Сали вдигна глава, когато той застана зад гърба й, и го дари с усмивка, която изразяваше учудване от успеха й. Себастиян видя купчинката жетони пред нея и също се учуди. Погледа известно време и когато тя направи погрешен ход, прошепна в ухото й.

— Време е да спрете. Концентрацията ви отслабва.

Сали се изчерви и го погледна засегнато, но след секунда кимна послушно. Щом играта свърши, тя стана и предостави мястото си на друг играч.

— Благодаря ви, Себастиян.

Младежът поклати глава.

— Няма защо. Този урок е също така важен като всеки друг. Спрете веднага, щом усетите, че играете лошо.

Корнелия, която играеше импулсивно и непредвидимо, не разбра съвета на Себастиян. Понякога играта й граничеше с гениалност, но след това забравяше всичко научено и играеше като жалка аматьорка. Вследствие на това печалбите й се колебаеха силно. Себастиян почака малко, но не посмя да я посъветва да престане, тъй като не се знаеше дали няма да спечели следващия рунд.

— Как се представям? — попита го с остър шепот тя и изпусна ветрилото си.

Себастиян го вдигна и отговори тихо:

— Трудно е да се каже. Колко искате да спечелите?

— Двеста гвинеи — отвърна по същия начин тя. Останалите играчи вдигнаха глави от картите и я изгледаха сърдито, тя се изчерви смутено, замахна и преобърна една чаша с вино. Един слуга се втурна да избърше масата и във всеобщата суетня Себастиян предложи:

— Дайте аз да продължа с вашите карти.

Корнелия стана, извинявайки се шумно за несръчността си.

— Моля за извинение, но по роклята ми има червени петна. Моля ви, мистър Дейвънпорт, заемете мястото ми. Много ви благодаря!

Себастиян й намигна и седна.

— Ако останалите нямат възражения.

Никой не възрази и Себастиян спечели желаната от Корнелия сума само за половин час. Корнелия и Сали стояха зад него и наблюдаваха внимателно играта му. Когато стана, Себастиян ги хвана под ръка и се усмихна.

— Е, научихте ли нещо, дами?

— Разбира се! Вие с Джудит играете по един и същ начин — сякаш не забелязвате нищо от онова, което става наоколо — установи с възхищение Сали. — Изражението ви е напълно безизразно, сякаш това не е вашето лице. — Тя избухна в смях. — Звучи глупаво, нали? Но сигурно разбираш какво искам да кажа, Корнелия.

— Права си — кимна приятелката й. — Според мен причината е, че Джудит и Себастиян не са обикновени картоиграчи. — Тя погледна придружителя си с неподправено уважение. — Те са истински авантюристи, нали?

— Какво според вас е истински авантюрист, мисис Форсайт? — попита с усмивка Себастиян, надявайки се да отклони вниманието й. Корнелия Форсайт имаше забележително остър ум, макар да беше отчайващо несръчна и склонна към непредвидими мисли и действия.

Корнелия го огледа внимателно и след малко кимна.

— Вие знаете какво имам предвид. Но вашите действия не ме засягат. Никога вече няма да заговоря за това.

— За какво говорите? — попита любопитно Сали.

— За нищо, миличка — отговори през смях Корнелия. — Просто се опитах да подразня Себастиян. Елате да видим как се справя Изабел.

Третата „ученичка“ пламтеше от гордост заради успеха си.

— Вижте само колко спечелих! — Тя отвори чантичката си и показа купчината блестящи жетони. — За да измъкна тази сума от Хенли, трябваше да приготвям цяла седмица любимото му ядене и да седя с часове на коленете му, умолявайки го да ми я отпусне. — Тя си спомни за присъствието на Себастиян и се изчерви като рак. Онова, което доверяваше на приятелките си, със сигурност нямаше да срещне разбирането на един мъж. Ала Себастиян само се намръщи леко и каза:

— Колко нерадостно за вас.

Трите жени размениха учудени погледи. Що за мъж беше братът на Джудит?

— Хайде да видим какво прави Джудит — предложи Сали, за да сложи край на напрегнатата тишина.

— Недейте — възрази веднага Себастиян. — Аз бях при нея и знам, че не иска да й пречим. Щом спечели сумата, която си е определила, ще стане от масата.

Корнелия се усмихна многозначително. Себастиян улови усмивката й и се изчерви. Отново си каза, че приятелите могат да станат опасни, когато човек иска да запази тайните си за себе си. Предложи да отидат в трапезарията и да хапнат нещо, докато се появи Джудит.

Скоро след това Джудит наистина дойде при тях. Очите й изглеждаха уморени, а лицето й издаваше напрегнатост… много повече, отколкото след няколко часа интензивна игра. Себастиян беше готов да се закълне, че сестра му беше плакала. Предложи й чаша шампанско и тайно стисна ръката й, докато приятелките й разказваха с вълнение и гордост за първите си успехи.

— Колко спечели? — попита я Сали.

— Хиляда гвинеи — отговори Джудит, сякаш това не беше нищо. — Вече не дължа нищо на фонда, нали, Себастиян?

— Не, сметката беше уредена с Пикъринг Стрийт, ако благоволиш да си спомниш.

— Да, разбира се, спомням си.

— Какъв е този фонд? — осведоми се любопитно Сали.

— Малка тайна между мен и брат ми — отговори Джудит в напразен опит да се усмихне.

— Ще те отведа вкъщи — предложи Себастиян. — Изглеждаш изтощена.

— Наистина съм малко уморена. — Тя стана и кимна на приятелките си. — Радвам се, че постигнахте такъв успех.

— Какво стана с Чарли? — попита Сали. — Нали тази вечер щеше да играе макао?

— Мисля, че да — отговори с леко треперещ глас Джудит. — Надявам се, че и той е имал полза от общите ни уроци. — Тя помилва ръката на Себастиян. — Нямам нужда от придружител, братле. Каретата ме чака.

Себастиян разбра, че сестра му искаше да остане сама, и се подчини на желанието й. Знаеше, че щом е готова да говори, тя ще му се довери. Много скоро щеше да разбере какво я измъчва. Изпрати я до чакащата карета с герба на Карингтън на вратичката и я целуна за довиждане.

Джудит се сгуши в един ъгъл и се вслуша в равномерното трополене на обкованите с желязо колела по широката улица. Беше й студено, макар че беше завила коленете си с одеяло, а под стъпалата й имаше топла тухла. Чувстваше се леденостудена чак до костите и изтощена като никога досега, но това не беше умора на тялото, а на духа. От време на време през прозорчето влизаше лунен лъч и потапяше вътрешността на каретата в безутешна бледа светлина… Толкова безутешна и бледа като душата ми, повтаряше си Джудит и отново се отдаваше на потискащите си мисли.

Мили беше будна и я чакаше, но утешителната топлина и меката светлина в огряната от сиянието на огъня спалня не премахнаха унинието и.

— Помогнете ми да сваля тази ужасна рокля, Мили, и можете да си легнете. С останалото ще се справя сама.

Камериерката откопча безбройните копченца на вечерната роба от смарагдовозелена коприна и помогна на Джудит да свали фустата, обшита с перли. След това окачи дрехите в гардероба и излезе от стаята, след като пожела лека нощ на господарката си.

Джудит седна пред огледалото само по корсаж и тънка долна фуста и вдигна ръце, за да свали смарагдовата огърлица и обиците си. В този миг свързващата врата се отвори рязко и напълно неочаквано. На прага застана Маркъс, наметнал черния си кадифен халат. Очите му святкаха като въглени.

— Не! — извика той.

Джудит толкова се уплаши, че изпусна обицата си и тя падна със звън на тоалетната масичка.

— Какво не?

— Не, не си пожелавам да не сме се срещнали — заяви той, прекоси помещението с енергични крачки и застана зад нея. Джудит се обърна бавно и го погледна.

Маркъс сложи ръце на раменете й и вдигна лицето й към своето. Стройната, алабастрово бяла шия пулсираше топла под пръстите му.

— Не — повтори тихо той. — Ти наистина си опасна дива котка с гореща кръв и толкова остър език, че понякога ми е чудно как не се нараняваш сама, но аз никога не съм си пожелавал да не съм те срещал.

Джудит не смееше да гъкне. Погледът му се впи в очите й и по тялото й се разпространи сладка тръпка.

— А ти? — попита настойчиво Маркъс. — Ти желаеш ли го, Джудит? Кажи ми. Кажи ми истината.

Тя поклати глава, неспособна да говори. Гърлото й беше пресъхнало, пулсът й се блъскаше в топлите му длани.

— Не — пошепна най-сетне тя. — Не, аз също не го искам.

Маркъс сведе глава и завладя устата й, без да сваля ръце от раменете й. Стихийната сила на целувката му запали пламъците на чувствеността в тялото й, взриви защитните стени около душата й, унищожи слабата защита, която беше изградила, за да се предпази от разрушението на дивата му, изпепеляваща страст. Джудит се загуби напълно в целувката му, когато езикът му се плъзна в устата й, стана част от собственото й тяло и навсякъде където я докосваше, кожата й сякаш вече не беше нейна.

Без да изпуска устните й, той я вдигна на крака. Тя се подчини сляпо, вдишвайки жадно аромата на кожата му, усещайки вкуса му в устата си. Маркъс я бутна назад, докато гърбът й се опря в стената и тя потръпна от хладината й.

Едва тогава Маркъс отдели устата си от нейната. Когато я погледна, тя се удави в блестящите черни дълбини на очите му и остана да съществува само в мъничкото отражение на образа си в тъмните му ириси.

— Вдигни полата си.

Заповедта беше нежна, произнесена шепнешком, но от всяка дума струеше сила и горещо желание. Джудит бавно вдигна меката материя до талията си.

— Разтвори крака.

Той свали ръце от раменете й, отвори халата си и разкри втвърдения си член, готов да я завладее.

Джудит се подчини на могъщия прилив на страстта, който я понесе на вълните си, и разтвори крака. Продължи да стиска фустата си на талията и се облегна на стената, търсейки опора. Маркъс я повдигна леко и проникна дълбоко в утробата й. Раздвижи се в нея, сложил ръце на хълбоците й, без да я изпуска от поглед. Само слабините им се допираха, само очите им говореха.

Черният му поглед я погълна, тялото му установи контрол над нейното. Джудит усети как се загуби. Волята й се предаде на някаква сила извън нея. Сила, която й даряваше блаженство и едновременно с това я владееше. Главата й се облегна на стената, шията й се изви бяла и ранима над кръглото деколте на ризата. Маркъс вдигна ръце, за да смъкне тънката риза и да разголи гърдите й. Вгледа се жадно в пищната им кремаво-бяла закръгленост и кимна доволно. Усещаше покорството на Джудит, усещаше как тялото й се предава на силата и волята му. Заля го вълна на тържество, отне дъха му и той усили тласъците си, за да я направи окончателно част от себе си, да слее телата им, да проникне в тайните кътчета на съществото й, които я отделяха от него. За един кратък момент беше опитомил своята малка невестулка… за този кратък момент я беше оковал за себе си с веригите на чувственото удоволствие, което беше изцяло в неговите ръце, което можеше да дарява или не по свое усмотрение.

Маркъс се оттегли бавно, докато в утробата й остана само върхът на члена му. Очите на Джудит го умоляваха да се завърне, но тя остана безмълвна, обгърната от дълбокото мълчание в света на чувствената наслада, създаден от тях двамата. Той излезе изцяло от нея и тишината бе прекъсната от тиха въздишка на разочарование, но Маркъс сложи отново ръце на хълбоците й и я обърна с лице към стената. Притисна се в гърба й и когато тя премести тежестта си, за да се нагоди към тялото му, отново проникна без усилия в топлата й утроба.

Гърдите й бяха притиснати към стената, бузата й почиваше върху хладния камък. Поради липсата на контакт с погледи тя беше изцяло във властта на мъжа зад себе си. Отдаването й беше тотално и Маркъс изпита нов прилив на триумф на власт. Гордостта на собственика, която произтичаше от чувствената чистота на това сливане и се засилваше с всяка сладостна въздишка.

Тази нощ силата му беше неизтощима. Той нахлуваше отново и отново в утробата й с мощни тласъци, пак и пак, с безкрайна енергия. Заповядваше без думи; само ръцете му й показваха какво искаше от нея и тя го следваше сляпо и безволно, сякаш я беше омагьосал. Отново и отново я хвърляше в пропастта на задъханата, зашеметяваща страст, докарваше я до тесния ръб, където насладата граничеше с болката. Отново и отново тя се извиваше под пламенните му милувки, посрещаше тялото, устата и ръцете му и двамата се носеха към страната на чувствената магия, за чието съществуване не бяха подозирали, а Маркъс безжалостно проникваше в най-тайните кътчета на душата й.

Щеше да има други нощи… много нощи, в които Джудит щеше да взема инициативата, да поставя изисквания и да го дарява с лудо удоволствие чрез собственото си задоволяване, но тази нощ Маркъс беше единственият творец и господар на насладата й. В дългите, тихи часове на нощта, чак до сутринта, когато небето просветля, двамата се движеха мълчаливо по стаята, от пода към леглото, от стола към дивана. Понякога Джудит седеше върху Маркъс, друг път лежеше под него. Усещаше дебелия килим под гърба си, тръпнеше от хладния брокат на шезлонга или от гладката коприна на чаршафите.

Накрая Маркъс я положи върху студената, полирана повърхност на дългата маса от розово дърво. Джудит усети с гърба си твърдостта и гладкостта на дървото, което не се поддаваше на натиска, и зачака с трепет. Маркъс вдигна краката й и ги сложи на раменете си, след това проникна с мощен тласък в утробата й. Сливането на телата им беше толкова пълно и съвършено, че Джудит не беше в състояние да каже къде свършваше собственото й тяло и започваше неговото. Тишината на нощта най-сетне бе прекъсната, когато се смесиха стихийните им викове на див и примитивен екстаз.

Джудит вдигна ръце над главата си и уви крака около хълбоците му с надеждата да го задържи в себе си, докато двамата заедно стигнат до върха. Така жадуваше да усети в себе си горещия поток на страстта му. Експлозията беше толкова силна, че тялото й се отпусна изведнъж и тя остана да лежи безсилна и безволна като жертвен дар пред олтара на страстта.

Мина доста време, преди Маркъс да намери сили да вдигне жена си от масата и да я отнесе в леглото. Не знаеше дали тя спи или е припаднала, толкова дълбоко и тежко беше дишането й, толкова меко и отпуснато беше тялото й. Той падна на възглавниците до нея и моментално потъна в дълбок сън.

След около час Джудит изплува бавно от черните дълбини на изтощението. Остана да лежи спокойно в бледата светлина на новото утро, носейки се между съня и действителността, когато споменът й се върна, за да намери смисъла на този безумен изблик от чувствена радост. Припомни си, че този път Маркъс не се беше отдръпнал от нея във върховния миг на страстта, и се опита да се усмихне. Нарочно ли го беше направил или причината беше в това, че опияняващата им любовна игра бе прогонила всички трезви, убиващи насладата размишления?

Джудит въздъхна и потъна в дълбок сън без сънища.