Джейн Фийдър
Брачни игри (9)

9

Лорд Дънкан тъкмо закусваше с голям апетит задушени бъбречета и сланина, когато Частити влезе в стаята за закуска. Тя се наведе към баща си и го целуна по челото.

— Добро утро, татко.

— Добро утро, детето ми — отговори той и вдигна салфетката към устните си. — Опитай тези бъбречета, прекрасни са. Горещо ти ги препоръчвам.

Частити поклати глава.

— Толкова рано не мога да ям бъбреци. — Огледа го скритом и установи, че изглежда забележително самодоволен. Като котарак, попаднал в килер с мишки. Бузите му бяха розови, очите сияеха, разкошната бяла коса беше грижливо сресана.

— Кафе? — Частити вдигна каната и допълни чашата му. После се настани срещу него. — Къде вечеря снощи, в клуба ли? — попита безгрижно.

— Не, не… в кафе Роял. Отдавна не бях ходил там. Добре се е запазило, трябва да кажа. Много хубава вечеря. А бутилката монтраше беше чудесна. — Той сгъна вестника и се отпусна назад.

— В приятна компания? — Частити не вдигна глава от филийката, която мажеше с масло.

След кратка пауза отново се чу шумолене на вестник.

— Да, много приятна — отговори лорд Дънкан. — Вечерях с контесата.

— Чудесна жена — отбеляза Частити с искрена топлота. — И много културна.

— Да… — Отново шумолене на вестник. — Много добра компания… хубав разговор.

— Дали играе бридж? — попита замислено Частити. — Смятам да организирам турнир по бридж за Коледа.

— Сигурно играе. — Лорд Дънкан подаде глава над ръба на вестника. — Надявам се, че нямаш намерение да участваш в турнира?

Частити се засмя. Бриджът не беше между силните й страни.

— Може би.

— Господи… Мога само да се надявам, че няма да си ми партньорка.

— О, колко си нелюбезен!

— Не, детето ми, честен съм. Добре, че сестрите ти се научиха да играят, както трябва. Все още не мога да определя коя е по-добра.

— Прав си, но те имат и повече възможности да се упражняват — възрази обидено Частити. — Макс и Гидиън играят много добре. — При тези думи тя неволно се запита дали Дъглас Фарел играеше бридж. Вероятно не. Той предпочиташе спортните занимания пред вечерите на масата за карти.

Трябваше спешно да се посъветва със сестрите си по темата Дъглас Фарел.

В късния следобед в чайния салон на „Фортнъм и Мейсън“ цареше оживление. Частити мина през въртящата се стъклена врата и веднага забеляза двете си сестри на най-хубавата масичка до прозореца с изглед към Пикадили.

— Добро утро — поздрави ведро тя, щом стигна до тях, и разкопча палтото си. — Добре, че тук е толкова топло. О, благодаря ви, Гастон, ето палтото ми. — Тя се усмихна сърдечно на внимателния келнер, който й помогна да се съблече. — Ходих да си търся шапка за сватбата на Дейвид и Хестър, но не намерих нищо подходящо.

— Свободните духове мислят в същата посока — уведоми я гордо Прюдънс. — И ние ходихме за шапки.

— Но за разлика от теб си купихме, и то хубави — отбеляза доволно Констанс. — Освен това открихме идеалната шапка за лавандуловата ти рокля от шантунг и ти я носим.

— Шапката е точно като за сватба — потвърди Прюдънс. — Ти ще облечеш лавандуловата рокля, нали?

— Щом вие казвате, ще трябва да я облека — засмя се Частити. Прюдънс имаше непогрешим усет по всички въпроси на модата и двете й сестри винаги се подчиняваха на преценката й. Частити се обърна и огледа внимателно количката със сладкиши, която беше съвсем близо до нея. — Един шоколадов еклер, моля. — Облегна се назад, докато момичето поставяше чинията пред нея и пълнеше чашата й с кафе.

— Как изглежда шапката?

— Страхотна е — увери я Прюдънс. — Турскосин филц с широка периферия, съвсем лек воал и голяма лавандуловосиня панделка. Последният вик на модата. Имам чувството, че е била ушита специално за твоята рокля. — Тя си взе малко ванилов сладкиш.

— Е, благодаря ви, че ме отървахте от една грижа — каза Частити и сложи сметана в кафето си. — Знаете ли къде беше татко снощи?

Сестрите й поклатиха глави.

— Хайде, разкажи ни — помоли любопитно Констанс.

— Извел е контесата на вечеря… и то в кафе Роял. — Частити кимна многозначително. — Какво ще кажете?

— Многообещаващо — каза Прюдънс.

— Много многообещаващо — подчерта Констанс.

— На закуска беше ужасно самодоволен — разказа Частити, без да престава да яде. — Но има и още нещо, което трябва да обсъдим, и то не търпи отлагане. — Тя хапна още една хапка от шоколадовия еклер и се наслади на великолепната смес от шоколад и сметана, която се топеше в устата й. Сестрите й чакаха търпеливо.

Частити преглътна, отпи глътка кафе, опря лакти на масата и се наведе към тях. Заговори с понижен глас:

— Обещах да не казвам на никого, но естествено, пред вас не мога да премълча. Дъглас сигурно ще ме убие, но вие трябва да ми обещаете, че няма да кажете на никого. — Тя ги погледна въпросително и получи утвърдителни кимания. — Сега ще ви разкажа какво се случи вчера. — Разказът й трая почти час, при което сестрите и задаваха въпроси или ахкаха ужасено, но през повечето време слушаха мълчаливо.

— Е? — попита задъхано Частити. — Какво ще кажете?

— Не мога да преценя — каза Прюдънс. — Какво необикновено поведение… да се държи толкова грубо.

— А това е картичката, която е сложил в букета. — Частити зарови в джоба си. — Как бих могла да устоя на такова извинение? Този човек има двойна идентичност!

— Сигурното е, че води двоен живот — установи Констанс, след като прочете картичката и я подаде на Прюдънс. — Кабинет на Харли стрийт и практика в бедняшките квартали. — Тя поклати глава. — Търси си богата жена, за да му помага да изгради изискана практика. Дано вече няма бедна жена, която да работи в кабинета за бедни.

Сестрите избухнаха в смях, макар че идеята не беше напълно абсурдна. Дъглас Фарел беше толкова загадъчен характер, че от него можеше да се очаква всичко.

— Дали ще се откаже от първата си практика, след като се настани на Харли стрийт? — попита Прюдънс.

— Предполагам — каза Частити и вдигна рамене. — Натам вървят нещата. Той каза на посредницата, че му трябва богата жена, чиито пари и влияние ще му дадат възможност да открие кабинет на Харли стрийт. О, щях да забравя! Той е изпратил писмо и на „Мейфеър Лейди“. Моля ви, прочетете го. — Тя им подаде писмото с намръщено лице. — Хубав тон, не намирате ли?

— Във всеки случай е арогантен — установи спокойно Констанс. — Но както често сме установявали, скъпа, това е черта, присъща на повечето лица от мъжки пол. Някои въпреки това са много мили.

— Някак си не мога да приема, че „мил“ е подходящата дума за човек като Дъглас Фарел — засмя се Частити.

— Но как е станало така, че се е установил в Сент Мери Абътс? — попита Прюдънс със смръщено чело и свали очилата си, за да ги избърше със салфетката — дейност, която често й помагаше да мисли. — Той произхожда от заможно и знатно Единбургско семейство. Ти каза, че връзките на баща му са му помогнали да се установи в Лондон и ще му помагат и занапред. Какво го е отвело в Ърлс Корт?

Частити поклати глава.

— Нямам представа. Може да се е скарал със семейството си и да е бил лишен от наследство. Или нещо подобно. Това би обяснило нежеланието му да прекара Коледа у дома. Твърди, че е много зает с обзавеждането на жилището и кабинета си, но според мен обяснението е неубедително, защото каза, че е наел мебелиран апартамент. Е, как да реагираме? — Тя разпери ръце в безпомощен жест.

Констанс кимна.

— Може да е без средства, да има само докторската си титла — затова е отворил кабинет в единствения квартал, където може да го направи с малко пари.

— Може би — кимна Частити, но не беше убедена. — Не мога да си представя, че плаща наем за онази жалка къща. Освен това съм сигурна, че хората в онзи ужасен квартал с готовност отиват в кабинета му, но… — Тя млъкна и захапа долната си устна.

— Продължавай де — настоя Констанс.

— Ами… не знам. Това е само чувство. — Тя сипа още захар в кафето си. — Чувството, че е искрено загрижен за тези пациенти. Те означават нещо за него. — Тя разтърси глава. — Наистина не знам какво да мисля.

— Този вид практика не носи добри доходи — отбеляза Прюдънс и сложи очилата на носа си.

— Така е… затова има смисъл да се стреми към Харли стрийт — каза Констанс. — Пристига в Лондон без средства, няма приятели, значи трябва да работи нещо, докато вземе решение какво иска в действителност. Затова отваря кабинет в беден квартал и се заема да осъществи целите си за издигане в обществото.

— Да, в това има смисъл — промълви Частити, но отново не изглеждаше убедена. — Той се разгневи ужасно, че видях кабинета му. Предполагам, че се е почувствал неловко и се е уплашил да не би да го издам и да осуетя честолюбивия му план. Кой би отишъл при лекар, който до преди малко се е занимавал с пациенти от бедните квартали?

— Добър въпрос — каза Прюдънс и довърши сладкиша си.

— Е, какво смяташ да предприемеш, Час?

Частити избърса устата си със салфетката и отговори замислено:

— Любопитна съм. Искам да получа отговори.

— Какви отговори? — попита Констанс, която я наблюдаваше внимателно.

Частити отново вдигна рамене.

— Искам да знам какъв човек е Дъглас Фарел. Дали е само честолюбив златотърсач или зад него се крие нещо повече? Докато го наблюдавах вчера с пациентите… той беше… беше… — Тя поклати глава. — Не знам как да ви го опиша. Отношението му не беше на обикновено съчувствие. Отнасяше се към бедняците с искрено разбиране, но с мен беше невероятно груб. Трябва да узная причината.

Тя облиза шоколадовия крем, останал на върха на лъжичката й, и добави:

— Освен това той е наш клиент, а ние обикновено правим всичко, което е по силите ни, за да доведем нещата до край. Не би било зле да се опитаме да подкрепим опитите му да ухажва Лаура и едва ако не стане нищо, да му предложим алтернативни възможности.

— Особено като се има предвид нарастващият интерес на татко към контесата — кимна Констанс. — Дъщерята трябва колкото се може по-скоро да изчезне от сцената, за да поощрим татковото ухажване.

— Да не говорим, че на всяка цена трябва да се отървем от доведена сестра като нея — добави намръщено Прюдънс. — Час не би могла да живее под един покрив с такова досадно същество.

Частити потрепери.

— Ужасна перспектива, наистина. Главно заради това поканих Дъглас за Коледа. Сега сигурно си мисли, че поканата вече не е валидна.

— Е, добре, Час, какво ще предприемеш? — попита повторно Прюдънс и отпи глътка кафе.

— Почакай той да направи следващата стъпка — предложи Констанс. — Според мен няма да се задоволи с това извинение.

— Може би чака да види как ще реагирам — размисли на глас Частити. — И ще схване упоритото мълчание като отблъскване.

— Можеш да му благодариш писмено за цветята — засмя се Прюдънс. — Това е учтиво, но нищо повече.

Частити кимна.

— Да, това е отговорът. Хладна, но достатъчно учтива благодарност, което отново ще му отвори вратата и ще му даде възможност да се извини повторно. — Тя извади от чантата си останалите писма, които беше взела от мисис Бейдли.

— Мисля, че за момента се справихме с този проблем. Хайде сега да прегледаме останалата поща.

 

 

Разделиха се на тротоара пред „Фортнъм и Мейсън“. Частити имаше намерение да се прибере вкъщи и да пише на Дъглас Фарел, за да пусне писмото следобед. Прюдънс трябваше да внесе в банката сумите, постъпили от продажбата на вестника, а Констанс щеше да посети събрание на застъпничките за правата на жените в Челси. Смяташе да разкаже повече за тези жени в следващото издание.

— Изпробвай роклята с шапката — посъветва Прюдънс сестра си на раздяла. — Взели сме я само за оглед и утре трябва да я върнем, ако не подхожда.

— Сигурно ще ми хареса — отговори Частити. — След като вие сте я харесали. — Размаха кутията с шапката, целуна сестрите си и се запъти към къщи. Дженкинс я посрещна както винаги на вратата и съобщи, че лорд Дънкан отишъл да посети Харпърс, доставчика на вино, на Грейсчърч стрийт и нямало да се върне за обед.

— Много се радвам, че отново започна да излиза — отбеляза Частити.

— Да, мис Час, имате право — кимна Дженкинс. — Отскоро негово благородие отново проявява интерес към живота. — Когато погледна Частити, в очите му имаше въпрос.

— Струва ми се, че стана някак внезапно…

— Така е — съгласи се Частити и добави тихо, с дяволита усмивка: — Между нас казано, смятам, че е замесена жена.

Стараейки се да скрие усмивката си, Дженкинс попита:

— Наистина ли, мис Час? Желаете ли да обядвате?

— Да, моля ви. Ще седна горе в салона. Трябва да работя, затова ми донесете само малко хляб и сирене. — Тя изкачи стълбата, разсъждавайки, че Дженкинс сигурно няма да се зарадва, като разбере, че този път интересът на лорд Дънкан е доста по-дълбок от някогашните му бегли връзки с леконравни дами. Перспективата в къщата да влезе нова лейди Дънкан с непознати навици нямаше да зарадва нито Дженкинс, нито мисис Хъдсън.

А какво ще стане с мен? — запита се внезапно тя, когато влезе в салона. Досега беше избягвала този въпрос. Какво щеше да прави, ако в дома им влезеше мащеха и поемеше управлението на домакинството? Погледна се в огледалото и направи гримаса. Мащехата беше приятна жена, но перспективата не беше особено радваща. А ако не успееха да омъжат Лаура, тя също щеше да живее под един покрив с новото си семейство! Трябваше сериозно да обмисли и тази възможност. Тогава сигурно щеше да се изнесе оттук и да заживее при една от омъжените си сестри като бездомна бедна роднина.

Частити забеляза, че в продължение на минути е стояла неподвижно в средата на салона и си е представяла мрачното си бъдеще. Разтърси енергично глава, сякаш можеше да отхвърли изцяло неприятната идея, и седна зад писалището си. Колкото по-скоро се помири с Дъглас Фарел, толкова по-добре. Трябваше бързо да го събере с Лаура и да се отърве от нея.

Тъкмо когато посегна към перото, Дженкинс почука на вратата. Сигурно носи обяда, каза си тя и му извика да влезе. Ала Дженкинс не носеше табла, а сребърна табличка с визитна картичка.

— Доктор Фарел предаде картичката си, мис. Не знаех дали ще се съгласите да го приемете. — Той й поднесе табличката.

— Отиде ли си? — попита Частити и я завъртя между палеца и показалеца.

— Предложих му да почака в салона, докато се уверя приемате ли посетители или не.

Частити почти не се замисли.

— По-добре да го приема, Дженкинс. Предайте, моля, на доктор Фарел, че ще сляза веднага.

Дженкинс се оттегли с поклон и Частити се засмя доволно. Дъглас не беше дочакал отговора й на увертюрата му. Инстинктивната й реакция беше топла симпатия и разбиране. Сигурно е изтърпял адски мъчения, разкайвайки се и съжалявайки за поведението си, е не е могъл да изчака тя да уреди въпроса. Тя нямаше право да удължава ненужно мъченията му. Много скоро обаче съчувствието й угасна. Никога не биваше да забравя, че този мъж има две лица и си е изработил ясна стратегия за постигане на целите си. Той имаше нужда от нея в едната страна от живота си. Да, това беше точната дума — тя му трябваше. Тя беше личността, която може да му отвори вратите на обществото и да му даде възможност да постигне честолюбивите си цели.

Е, тя имаше свои собствени цели и също щеше да се бори за осъществяването им. И една от тях беше колкото може по-скоро да го ожени за Лаура дела Лука, така че по тази точка нейната и неговата цел съвпадаха. Дали извинението му беше искрено — това нямаше значение, стига да ги приближава към целта.

Частити стана и се огледа в огледалото. Косите й бяха в безпорядък. Студеният, сух въздух ги правеше скърцащи, къдриците й стърчаха на всички страни. Тя се опита да укроти поне онези, които бяха близо до лицето й, да ги приглади с пръсти, но те се навиха още по-ситно. Приличам на медуза, каза си с въздишка тя.

Погледна се, сякаш за да си припомни какво беше облякла сутринта. Един от любимите й костюми — от тъмнозелена вълна с красиви ширити. Дългата плисирана пола се допълваше чудесно с жакет, набран на гърба, който подчертаваше тънката талия и закръглените хълбоци. Огледа се още веднъж и извади високата яка на светлозелената копринена блуза върху реверите на жакета. Вдигна рамене и си каза, че това е най-подходящият тоалет за приемане на извинения. Трябваше най-после да слезе.

Спусна се бавно по стълбата, опитвайки се да си представи как трябва да поздрави посетителя. С хладна любезност, реши накрая тя и отвори вратата към салона.

Дъглас стоеше до прозореца и се взираше навън към градината, скръстил ръце на гърба върху черния жакет. При отварянето на вратата се обърна и като я видя, лицето му се озари от усмивка. Изразителните черни очи засвяткаха. Закрачи към нея с протегнати ръце.

— О, Частити, колко мило от ваша страна да ме приемете! Почти не се надявах да ви видя.

Това беше мъжът, когото бе открила първата вечер, която прекараха заедно. Нито следа от вчерашната презрителна арогантност. Как можеше да бъде толкова различен? По някакъв тайнствен начин враждебността и съмненията й се стопиха под искрената топлина на усмивката му. Ръцете й се загубиха в здравата, закрилническа хватка и тя не направи опит да ги издърпа. Той поднесе и двете й ръце към устните си и ги целуна толкова непринудено и естествено, че Частити изобщо не постави под въпрос поведението му — само с ъгълчето на съзнанието си регистрира, че той се държеше почти като любовник.

— Цветята са великолепни — каза тя. — Тъкмо възнамерявах да ви благодаря с писмо.

Той продължаваше да държи ръцете й. Топлината и силата на пръстите му й напомниха как беше обхванал стъпалото на старата жена в кабинета.

— Цветята не са в състояние да изразят и половината и съжалението и разкаянието ми — отбеляза тихо той.

Странно, но дълбокият, пронизващ поглед на тъмните очи я накара да занемее. Тя вдигна очи към него и затърси в изражението му някакъв намек, че е неискрен и само се опитва да поправи грешката си. Ала не видя нищо друго, освен топлина и загриженост, която не можеше да е престорена.

— Можете ли да ми простите? — попита той, когато тишината се проточи.

Тя кимна, знаейки, че му бе простила в мига, когато влезе и видя лицето му. Въпреки това се чу да казва:

— Много бих искала да разбера как стоят нещата, Дъглас.

— Какво искате да разберете? — Бавно и колебливо той пусна ръцете й и тя изпита странно усещане за загуба, когато престана да усеща топлината на кожата му.

— Вас — отговори просто тя и потри ръце, сякаш й беше студено. — Искам да разбера вас. Защо работите там… с онези бедни, нещастни хора? Щях да ви разбера, ако бяхте нещо като мисионер, но вие не сте. Имате практика на Харли стрийт. — Безпомощно поклати глава. — Нещо не се връзва. Не съм убедена, че вчера имахте причина да се държите така зле. Защо бяхте толкова гневен и презрителен?

Дъглас вдигна едната си ръка към устата, без да откъсва очи от нея. Много отдавна очакваше някоя жена да го разбере. Преди години, когато беше млад, наивен, изпълнен със страстна отдаденост, изобщо не помисляше, че другите хора гледат на нещата по друг начин, не като него… особено жената, за която бе повярвал, че отговаря на любовта му. Жената, с която искаше да прекара живота си. Разрушаването на тази илюзия го засегна болезнено, толкова силно, че унищожи желанието му да се довери на някого. Споделяше единствено с двама-трима колеги, които, ако не бяха изпълнени със същата отдаденост като него, поне не я определяха като душевно заболяване. Като каприз може би, но не като провал.

— Можете ли да ми отделите половин час? — попита рязко той. Сигурно беше глупаво да й се довери, но дори ако тя реагираше на обяснението му типично по женски, това нямаше да има особено значение. Частити вече знаеше достатъчно, за да му вгорчи живота, но някак си не му се вярваше, че тя е от хората, които биха направили нещо подобно. Вероятно нямаше да разбере мисията му, но това нямаше да го разочарова. Този път щеше да го приеме спокойно. Не беше влюбен в Частити Дънкан.

— Да, мисля, че да — отговори с готовност тя. — Сега веднага?

— Да, сега. Ще излезем на разходка.

Предложението я учуди. Защо не можеше да отговори на въпроса й тук, в спокойния, топъл салон? Чувството веднага й подсказа, че по някаква причина той се чувстваше притеснен тук. За пореден път осъзна колко е едър, широкоплещест, със здрави мускули, които сякаш взривяваха затвореното пространство. Може би салонът не е достатъчно голям да побере тайната му — каза си тя. Може би се нуждаеше за разкритието си от свободен, неутрален въздух.

— Е, добре — кимна тя. — Отивам да си взема палтото и шапката.

Той кимна кратко и помоли сухо:

— Побързайте, ако обичате.

Отдавна забравил извиненията и чувството за вина, той се бе върнал към обичайното си поведение, спокоен и властен. Ала Частити веднага го извини, като си каза, че тази властност, често съчетана с арогантност, се срещаше често у мъжете с важни професии — сестрите й бяха отбелязали това съвсем правилно. Пък и това поведение беше много по-добро от враждебността.

— Пет минути — усмихна се тя и го остави сам. Качи се в спалнята си и посегна към шапката, която беше носила сутринта — впечатляваща тъмнозелена барета с дълго щраусово перо, боядисано в зелено, което падаше на рамото й. Косата й, както обикновено своенравна, не можа да се скрие изцяло под шапката и няколко кичура нападаха по челото й.

Частити седна пред тоалетната масичка и огледа малкия набор от козметични средства, които използваше. Суетността й изискваше да се представи в най-добър вид пред Дъглас Фарел, който я интересуваше само като клиент. Е, това не е съвсем вярно, поправи я безмилостният глас на истината. Сега имаше личен интерес да се запознае с историята му.

Посегна към бележничето, чиито странички бяха импрегнирани с пудра, и се наведе към огледалото в търсене на лунички. Те се появяваха обикновено при слънчево време, затова сега откри само няколко точици на носа и бързо ги прикри с пудра. Запита се дали да подчертае устните си, но се отказа. Навън беше толкова студено, че устните й веднага щяха да изсъхнат, а нямаше нищо по-грозно от напукани устни с падащ руж.

Частити бързо реши, че изглежда достатъчно добре за това ненадейно излизане. Нали отиваха само на разходка. Тя облече дебелото вълнено палто, взе маншона и ръкавиците си и изтича долу.

— Готова съм — извика тя и спря на входа на салона. Дъглас остави на масичката изданието на „Мейфеър Лейди“, което прелистваше, и стана.

— И вие ли четете това?

— Мисля, че всеки го прави — засмя се тя. — След процеса за клевета този вестник има особено значение за нас, както можете да се досетите.

— Аха. — Той кимна. — Сигурно баща ви го е преживял много тежко.

— Да, не му беше лесно. Но това е минало. — Двамата излязоха заедно в залата.

— Вече не помня подробностите — каза той, вече до входната врата. — Не беше ли станал жертва на някаква измама?

— Да — отговори сухо Частити, защото не искаше да го окуражава за нови въпроси. — Излизам на разходка, Дженкинс. Ще се върна след половин час и бих искала да обядвам.

— Разбира се, мис Час. — Дженкинс им отвори вратата. — Приятна разходка. Желая ви добър ден, доктор Фарел.

Дъглас отговори сърдечно и вратата се затвори зад тях. Двамата останаха за малко на най-горното стъпало, за да свикнат със студа.

— Ще завали сняг — предрече Дъглас, пъхна ръката на Частити под лакътя си и я поведе към тротоара.

— Откъде сте толкова сигурен?

Той се засмя.

— Не забравяйте, че съм шотландец. Ние от ледения Север знаем тези неща.

— О, а аз съм крехко стайно растение от Юга — отговори тя. — Ние, момичетата от Хемпшир, не знаем почти нищо за снега.

— Много се радвам, че ще прекарам Коледа на село — каза Дъглас и я погледна втренчено. — Разбира се, ако не сте оттеглили поканата си.

— Естествено, че не съм. Къде ме водите?

— Далече ли е Хайд Парк? — попита той и сведе поглед към ботушките й. — Ако са ви неудобни, ще вземем файтон.

Няма да окуражавам екстравагантностите му, реши Частити.

— Ще вървим пеша — каза тя и пъхна ръце в маншона. — Ботушите ми са много удобни.

Той кимна, хвана я за лакътя и я поведе към Оксфорд стрийт.

— Е, доктор Фарел, ще ми разкриете ли тайните си? — попита тя, след като десет минути минаха в мълчание.

— Аз нямам тайни — махна с ръка той.

— О, не — засмя се Частити. — Вие сте най-тайнствената личност, която някога съм срещала, доктор Джекил!

— Доктор Джекил? — повтори слисано той. — Какво, по дяволите, искате да кажете?

— О, дадох воля на фантазията си. — Частити едва сега осъзна, че сравнението не беше особено ласкателно.

— Аз не бих нарекъл това фантазия — оплака се той. — Звучи твърде критично.

Частити захапа долната си устна.

— Може би — призна тя. — Но трябва да се съгласите, че имам причини да мисля така.

— О! — Той кимна. — Значи не сте ми простили съвсем. Знаех си, че е твърде хубаво, за да е вярно. Или може би, че вие сте твърде хубава, за да сте истинска. Само светиците прощават и забравят с готовност и изцяло.

— Не съм светица. И нямам никакво желание да ме обожествяват.

Дъглас избухна в смях.

— Радвам се да го чуя. Самият аз съм толкова далече от светците, че изобщо не се чувствам добре в тяхната компания.

— В това отношение няма от какво да се опасявате — каза тя и вдигна глава към него. Харесваше бръчиците около очите му, когато се усмихваше. Той усети погледа й и също я погледна. По бузите й пропълзя топлина.

— Защо станахте лекар? — попита рязко тя, за да сложи край на неловкостта си.

— По семейни причини — отговори небрежно той и я хвана здраво за лакътя, защото на Марбъл Арч цареше оживено движение. Мълча, докато влязоха в парка през Къмбърленд Гейт и тракането на железните колела, тропотът на копита и гърмът на мотори останаха зад тях.

— А, да, естествено… баща ви — каза Частити.

— И дядо ми, който започнал като лейтенант в индийската армия. Когато избухнало въстанието, бил само осемнадесетгодишен и онова ужасно събитие събудило в сърцето му вечно отвращение към войната. Заминал за Единбург, следвал медицина и станал общопрактикуващ лекар.

Двамата вървяха по тясна алея, където коне и ездачи можеха да се движат спокойно под високите дървета. Частити установи, че е заинтересувана от семейната история на Дъглас.

— Значи сте лекар трето поколение.

— Поне четвърто или пето. Убеден съм, че между предците на фамилията Фарел е имало поне един бръснар и един собственик на баня, който се е наричал лекар. — Той се засмя тихо, наведе се, взе от земята голям кестен, излъска го в ръкава си и го вдигна към светлината. Кестенът заблестя в наситено кафяво. Дъглас го подаде на Частити с лек поклон и с пялата сериозност на мъж, който подарява скъп накит. Частити го прие с грациозен реверанс.

— Ще си играя с него на топчета. — Тя пъхна кестена в маншона си. — И вие ли сте играли на кестени като деца?

— Естествено. Имах един, който остана победител в продължение на цяла година. Накисвахме кестените в оцет, за да ги направим по-твърди. Моят беше неоспорим шампион. — Споменът му изтръгна усмивка, привлекателна и самодоволна, сякаш триумфът от детството продължаваше да му доставя задоволство.

Частити неволно се засмя.

— Разкажете ми за семейството си — помоли тя.

Дъглас хвърли поглед към облачното небе и накъдри устни.

— Подробна история ли искате или кратка версия?

— Подробна, разбира се.

Той склони глава.

— Може да съжалявате. Честно казано, не знам откъде да започна, но ще се опитам.