Джейн Фийдър
Брачни игри (10)

10

— Шест сестри — промълви страхопочтително Частити. — Досега смятах, че две са предостатъчно.

— Щях да съм безкрайно щастлив, ако имах само две — усмихна се Дъглас и спря пред пейка от ковано желязо с изглед към серпантините. — Искате ли да седнем за малко?

Частити кимна облекчено. Докато Дъглас разказваше, двамата минаха дълъг път. Слава богу, той не беше прогонен от семейството си. Точно обратното. От момента на раждането му са го обграждали с любов и внимание. Нямаше и обяснение за оскъдните му финанси, тъй като произхождаше от заможно семейство, получило благородническа титла. Все още нямаше обяснение за внезапното му преместване в бедняшкия квартал на Лондон, а още по-малко за причината, поради която си търсеше богата жена.

— Какво ви се върти сега в главата? — попита тихо Дъглас.

— Искам да ви задам един много личен въпрос и търся подходящи думи — отвърна честно тя.

— Така ли? — В черните очи блесна усмивка. Студеният въздух беше зачервил връхчето на носа й и той изпита абсурдното желание да го целуне. Смешно, естествено. — Защо просто не ме попитате? Мисля, че това е най-лесният път да стигнем до личното. Така поне се избягват недоразуменията.

Частити прибра полите на палтото си и започна с това, което най-много я интересуваше.

— Питам се защо не споменахте жена или годеница. Сигурно в живота ви е имало жена. — Тя следеше изражението на лицето му с опасението, че ще се покаже доктор Хайд. Беше съвсем близо до невидимата граница и можеше да я прекрачи.

Дъглас беше наясно, че въпросът е очакван. Той беше напълно естествен в разговор, който трябваше да разкрие истината. Все пак се опита да избегне прекия отговор и каза с лек, малко изкуствен смях:

— Скъпа Частити, аз съм заобиколен от жени. В моя живот има повече жени, отколкото е добре за един мъж.

— Знаете какво имам предвид. Не говоря за майка ви и сестрите. Били ли сте женен или сега планирате брак? — В очите на Частити святкаше решителност. — Ето, мисля, че бях достатъчно пряма. — „Я да видим сега какво ще отговорите, господин ловецо на зестри.“

Да, опитът за бягство се оказа безполезен, но друго не се и очакваше.

— Не, наистина не — кимна той. — Честно казано, нямах време да мисля за това. Бях твърде зает. — Преди Частити да е попитала още нещо, той продължи бързо — А сега да поговорим за вас, мис Дънкан. Какво е вашето положение? Не виждам наблизо съпруг, но може би имате годеник? Или особено скъп приятел… например виконт Бриджъм?

Частити поклати глава и се примири с поражението. Естествено, той не можеше да разкрие пред една случайна позната онова, което беше доверил на професионалната брачна посредница.

— Не, нищо особено. Имам много приятели и от двата пола, но… — Тя вдигна рамене. — На хоризонта не се вижда брак. — Внезапно стомахът й се обади шумно и протестиращо и тя се засмя. Отдавна беше минал половин час. — Гладна съм като вълк — призна тя и подуши въздуха.

Към тях се носеше силен аромат на печено месо. След минута го последва звън на камбанка и вик на уличен търговец, който хвалеше стоката си:

— Горещи бъбречета! Току-що опечена пържола! Заповядайте! Купете си…

— Пържолки! — извика Частити и скочи. — Къде ли е количката?

— Ще мине точно покрай нас — каза Дъглас, който бе станал заедно с нея. — Да видим какво предлага.

Той махна на продавача, който беше сложил на главата си дебела кръгла възглавница и върху нея пълна табла.

— Какво желаят господинът и прекрасната дама? — попита любезно младият мъж, свали таблата от главата си и я сложи на пейката. Стоката му беше наредена на скара върху дървени въглища. — Може би кексчета? Или сочна пържолка? Имаме и пастетче с бъбречета… най-подходящото за студения ден.

Дъглас погледна Частити, която преглъщаше мъчително. Тя посочи пастетче с препечена коричка.

— Искам това — реши тя.

Мъжът го уви в хартия и й го подаде.

— И за мен същото — каза Дъглас, намери в джоба си шилинг и го подаде на продавача. Частити се настани удобно на пейката и жадно захапа горещата, хрупкава коричка, като внимаваше сосът от вътрешността да не потече по брадичката й.

Дъглас се засмя и извади от джоба си голяма, чиста кърпа.

— Желаете ли салфетка, мадам? — И й я поднесе с поклон.

— Благодаря — промърмори тя с пълна уста и си изтри брадичката. — Великолепно е, макар че цялата се омазах!

Нахраниха се бързо и без да говорят. Бяха твърде заети с вкусните пастетчета, за да мислят за друго. Най-сетне Частити смачка хартията и въздъхна доволно.

— Страхотно беше.

— И още как — съгласи се той. Взе хартията от ръката й и я хвърли в близкото кошче. — Ще ми върнете ли кърпата? Благодаря.

Взе я, изтри устата и ръцете си и я пъхна в джоба си. В тревата пред тях падна снежинка, после още една и още една…

— През декември не е много удачно да се яде навън — отбеляза той. — Хайде да се връщаме. Не искам да замръзнете на пейката.

— Стомахът ми е пълен и ми е по-топло — засмя се Частити, стана и пъхна ръце в маншона си. Вече знаеше много за семейството му, но все още не знаеше отговора на най-важния въпрос. Може би той вече съжаляваше за решението си да й се довери и се надяваше, че тя е забравила защо я покани да направят тази разходка?

Запътиха се към Къмбърленд Гейт и след няколко крачки тя каза направо:

— Обещахте да ми кажете истината за вчерашния следобед.

Дъглас се надяваше, че семейната му история я е накарала да забрави другата тема. Наслаждаваше се на компанията й, както вечерта в ресторанта, и искаше да запази това приятно, непринудено другарство. Учуден и уплашен, той разбра, че за него беше много важно дали тя ще реагира правилно на онова, което искаше да й довери, или щеше да сложи край на доверието, зародило се помежду им. Вече не виждаше в нея само разглезената млада дама от привилегированото общество. Нещо бе променило преценката му, макар че нямаше представа какво е то. Сега знаеше само, че за него е много важно да разбере, че е изтълкувал неправилно реакцията й на клиниката и на пациентите му, че тя не е показала онова инстинктивно и внезапно отвращение, което той винаги очакваше и предпоставяше.

Беше много по-просто да не й каже нищо и да не рискува грешна реакция, но когато видя решителното й изражение, твърдата линия около пълната уста, блестящите светлинки в дълбините на кафявите очи, той разбра, че тя щеше да му напомни за обещанието му.

— Много ли се стреснахте, като разбрахте, че имам кабинет в онзи беден квартал? — попита той.

— Да, естествено. Казахте ми, че имате кабинет на Харли стрийт. — Тя спря и вдигна глава към него. В очите й светеше смесица от любопитство и бдителност. Шапката й беше цялата в сняг и щраусовото перо висеше безсилно.

— Продължавайте — каза той, взе ръката й и я поведе напред. — Искам да ми кажете само едно, Частити: можете ли да си представите защо един лекар решава да помага на тези хора?

Младата жена смръщи чело. Това беше нещо като изпит и тя имаше чувството, че е безкрайно важно да го издържи.

— Някой трябва да го направи — каза тихо тя. — Само защото са бедни, това не означава, че никога не боледуват… точно обратното, ако съдя по онова, което видях.

— Как мислите, какъв лекар им е необходим?

Бръчките на челото й станаха по-дълбоки. Чувстваше се като на разпит. Сведе глава към стъпалата си и видя, че моравата вече се е покрила с тънък пласт сняг.

— Опитен лекар, предполагам — отговори замислено тя. — Има ли и други?

— Неквалифицирани.

— Аха. — Май започваше да схваща за какво става дума. — Не мога да си представя, че този вид практика носи добри доходи.

Той се усмихна горчиво.

— Не само това. Лекарствата са скъпи.

— Аха — повтори тя и си спомни, че всички пациенти излизаха от кабинета му с някакво лекарство. Изведнъж разбра.

— За да ги лекувате, трябва да купувате медикаменти.

— Точно затова ми е необходим втори източник на доходи — кимна той.

Частити едва не подсвирна.

— Затова ли е Харли стрийт?

— Затова.

Частити се намръщи още повече и събра извитите си вежди, сякаш обмисляше какво означава това. Най-сетне обобщи:

— Нима искате да ми кажете, че онези бедни дяволи в Ърлс Корт са първата ви грижа, Дъглас? Че ще лекувате богатите само за да можете да помагате на бедните?

— В основата си е точно така.

Той не беше в състояние да прецени как тя реагира на разкритието му, но харесваше начина, по който разглеждаше действията му от всички страни и как мислеше, преди да каже нещо.

Частити вдигна глава към него и в очите й имаше топла светлина. Красивата й уста оформи усмивка, изпълнена с толкова искрена радост и симпатия, че сърцето му трепна.

Тя измъкна ръка от маншона и я пъхна в неговата.

— Дъглас, това е прекрасно, наистина великолепно.

Тя усети съвсем ясно неприятни тръпки, припомняйки си как не го харесваше и колко пренебрежително се изказа за него пред сестрите си. Той беше добър човек. Наистина добър човек. Да, беше малко странен и арогантен и не избягваше споровете. Но това не намаляваше увереността й, че го е преценила погрешно, ужасно погрешно. След като съчувстваше на бедните и искаше да ти лекува, беше съвсем естествено да гледа критично на богатите хипохондрици. Също така естествено беше, че му трябва богата жена, за да осъществи мисията си.

Тя щеше да му намери най-добрата и най-богатата жена.

Дъглас се усмихна и стисна ръката й.

— Сега разбирате защо ви помолих да си мълчите.

— Веднага го разбрах. Но не ми беше ясно какво правите там. Нямах впечатлението, че сте човек с хуманни амбиции.

— Не вярвам, че това великолепно описание се отнася до мен — каза той и погледна часовника си. — Трябва да вземем файтон. В три имам богат пациент, а клиент, който си плаща, не бива да чака.

— Да, вероятно сте прав. — Частити издърпа ръката си. Изведнъж й стана студено и посегна да вдигне яката си.

Дъглас свали дебелия шал, който носеше, спря и я обърна към себе си. Уви шала около шията й и пъхна краищата му в отвора на палтото й. Движенията му бяха сръчни и бързи, погледът му беше съсредоточен върху нея. Той намести палтото на раменете й и го приглади с жест, който нямаше край. После сведе глава и я целуна съвсем леко по върха на носа. Частити спря да диша, опитвайки се да си внуши, че нищо не се е случило. Дъглас вдигна глава и се засмя гърлено.

— Бедното носле е съвсем почервеняло от студа. Отдавна имах желание да го стопля — обясни той.

— Но това не е особено почтен начин да го направите — отвърна тя, отдръпна се крачка назад и потърка носа си с тънката кожена ръкавица. По гърба й се разляха сладостни тръпки. Топлината и ароматът на кожата му сякаш бяха полепнали по шала, който беше на врата й. Бузите й пламнаха и това не беше само от студа.

— Казах си, че въпреки това може да помогне — рече той и в усмивката му нямаше и следа от съжаление. После обърна глава и изсвири пронизително, за да повика файтон. Отвори вратичката и Частити побърза да се качи, без да му даде възможност да сложи ръце на кръста й и да я вдигне. Той се засмя и се настани насреща й.

— Бях забравил, че не обичате помагащи ръце — отбеляза засмяно той.

— Онова, което не обичам, са прекалено интимно помагащите ръце — поправи го тя с преувеличена острота, която не беше съвсем истинска. Дъглас отново се ухили и Частити изпита гняв, който прогони хармоничното и настроение от преди малко.

— Не ми отговорихте на един въпрос — каза тя, решена да отиде докрай, и присви очи. — Защо се държахте така лошо с мен? Убедена съм, че не е само поради обстоятелството, че случайно открих тайната ви. Има и нещо друго.

Той я измери с мрачен поглед. Лицето й остана неподвижно, но беше готов да се закълне, че между златните точици в кафявите очи танцуваха искри. Тя искаше отговор и той имаше отговор. Само че отговорът със сигурност нямаше да й хареса.

— Правя го по навик — отговори той.

Частити зяпна смаяно.

— Навик ли? По навик се държите като тромав селяк? Това ли било? Няма ли друго обяснение? — Тонът й издаваше дълбоко недоверие и беше достатъчно остър, за да му измъкне истината.

— Е, добре — изсъска вбесено той. — Щом непременно държите да узнаете… Очаквах от вас определена реакция и това очакване ме разгневи. Затова излях гнева си върху вас.

— Какво сте очаквали? — Тя се наведе напред, за да вижда по-добре лицето му.

Дъглас въздъхна.

— Свикнал съм да събуждам предразсъдъците на жените — не само от моето семейство, а и от цялото ми обкръжение. Постепенно свикнах да мисля, че хората като цяло и особено жените са самодоволни, предубедени и ги мързи да мислят.

— Какво казахте? — Частити се слиса още повече. Продължи да го гледа, докато забеляза, че устата й беше отворена, и бързо я затвори. — Хората като цяло и особено жените — повтори като ехо тя. — Никога не бях чувала по-арогантно, по-предубедено… и по-глупаво твърдение. И вие смеете да ми говорите за самодоволство и нежелание да мислиш… Велики боже! — Тя издиша шумно, за да даде израз на отвращението си. — И това ми било лекар!

Лека усмивка се плъзна по устните на Дъглас и се спря в ъглите. В черните очи затанцува смях.

— Виновен съм, признавам — изрече съкрушено той и разпери ръце. — Ако бях заподозрял, че изричам тези думи пред боркиня за правата на жените, щях да си отхапя езика.

— Щяхте да внимавате повече какво говорите, но нямаше да се поправите — контрира тя.

— Признавам, че всяко правило има изключения — изрече сериозно той, но очите и устните му продължиха да се усмихват. — Как да не го призная, като се намирам в компанията на едно от изключенията?

Частити се постара да запази достойното си възмущение, но в усмивката му имаше нещо неустоимо. Тази усмивка изразяваше признание, похвала — само някъде в дълбините й се криеше разкаяние. Неволно и нейните устни се накъдриха в усмивка.

— Това специално правило има повече от едно изключение — изрече важно тя. — Нали познавате сестрите ми?

— О, да! — Той кимна. — За съжаление не съм имал удоволствието да поговоря по-дълго с нито една от тях, но съм абсолютно сигурен, че и двете са интелигентни жени с аналитичен ум и способност да мислят.

Частити скръсти ръце.

— Видях, че четете „Мейфеър Лейди“. Какво ще кажете за жените, които пишат за вестника? И те ли са мързеливи, самодоволни, предубедени?

— Вероятно не — трябваше да признае той. — Но някои статии във вестника се обръщат точно към такъв тип жени. Помислете и ще разберете, че съм прав.

Частити не възрази. Така беше по-просто, отколкото да си напомни, че тя и сестрите й често се изразяваха за другите жени с думи, които много напомняха мнението на доктора.

— А какво ще кажете за суфражетките? — попита предизвикателно тя. — В тях и в тяхната цел няма нищо самодоволно.

— Не.

— Какво мислите за борбата им? Трябва ли жените да получат правото да гласуват?

Тонът й ставаше все по-остър, сякаш го подлагаше на изпит.

Дъглас веднага разбра, че тази тема интересуваше много силно мис Дънкан. Нямаше съмнение от коя страна на барикадата стои тя.

— По принцип нямам нищо против това — отговори предпазливо той.

— Но на практика сте против. — Тя се облегна назад с тиха въздишка, която сякаш казваше: „Знаех си.“

— Не, не, момент! — Той вдигна пръст, за да й попречи да продължи. — Въпросът е много сложен. Повечето жени, които познавам, изобщо не искат да гласуват и няма да знаят какво да правят, ако суфражетките им извоюват това право. Майка ми и сестрите ми се чувстват достатъчно влиятелни в своята женска сфера и така е в действителност.

— В собствената им сфера — повтори Частити. — Обичайният аргумент. Жените имат свой свят, мъжете — техен. Двата свята никога няма да се срещнат. За всички е ясно кой от двата свята е по-могъщ и по-значителен — добави тя, макар да съзнаваше, че говори поучително като Констанс. Обикновено виждаше и двете страни на проблема, но по незнайно каква причина Дъглас Фарел я предизвикваше да аргументира едностранчиво.

— Хайде да се споразумеем, че по този въпрос сме на различни мнения — предложи Дъглас. — Аз не съм против идеята сама по себе си, но бих се поколебал да я приложа на практика, преди мнозинството от жените да придобият образование и способността да мислят извън домашната си сфера, да се интересуват от теми, които днес са територия на мъжете.

Той смяташе, че е намерил много дипломатична формулировка, но мис Дънкан явно не беше на това мнение.

— Нищо чудно, че не се стремите към брак — отбеляза тя с мил, почти ласкателен глас. — Как бихте могли с тази традиционна представа за жените, с тези глупави предразсъдъци? Мога да си представя, че жената, която съответства на високите ви изисквания, няма да хареса мъж, който има толкова лошо мнение за женския пол. — За да покаже, че слага край на разговора, тя скръсти ръце.

Дъглас се почеса по носа.

— А аз се надявах, че сме в началото на многообещаващо приятелство — промърмори той. — Нима съм толкова непоправим, толкова несимпатичен, че не искате да ме признаете за свой приятел, мис Дънкан?

— Не сте несимпатичен — отговори сърдито Частити. — Но възгледите ви не ми харесват.

— О, това ли е всичко? — В гласа му звучеше облекчение. — Сигурен съм, че ще се променя.

— Ако се промените, вече няма да сте същият човек — възрази тя, когато файтонът спря пред къщата й.

Дъглас скочи и официално й подаде ръка да слезе. Плати на файтонджията и я придружи до входната врата.

— Трябва да ви върна шала — каза Частити и измъкна краищата му от палтото.

— Позволете. — Той посегна и го разви от шията й. Двамата стояха съвсем близо един до друг и тя усещаше топлия му дъх върху бузата си. — Е — каза той и хвана двата края, без да ги свали от шията й, — приятели ли сме, мис Дънкан?

— Да, естествено.

Той се наведе и докосна устните й със своите. Това беше целувка на приятел и Частити я беше разменяла с много мъже. Този път обаче се случи още нещо. Дъглас дръпна двата края на шала, притегли Частити към себе си и завладя устните й в истинска целувка. Тя затвори очи и въпреки всички повели на разума отговори на целувката, сложи ръце на раменете му и се хвана здраво за него. Изведнъж двамата се разделиха, изправиха се един срещу друг като замаяни и се погледнаха втренчено.

Частити вдигна ръка към устата си, без да сваля поглед от Дъглас, който се усмихна разкаяно.

— Подпечатване на приятелството — промълви той, но в гласа му не звучеше убеденост.

Частити се възползва от отворения път.

— Да — потвърди тя. — Приятелство. Естествено. — Свали шала и го подаде на Дъглас. — Боже, все още не сме говорили за Коледа.

— Да, не сме.

Частити продължи бързо и делово:

— Ние — искам да кажа, сестрите ми и аз — ще пътуваме на 24 декември. Ще вземем влака в четири от гара Ватерло. Най-добре е да пътувате с нас. Или предпочитате да дойдете на първия ден на Коледа?

— За мен ще бъде удоволствие да пътувам с вас и със сестрите ви на двадесет и четвърта — каза той с лек поклон.

— Имате ли камериер?

Дъглас се разсмя и смущението помежду им изчезна.

— Скъпа Частити, нима след всичко, което ви разказах днес, все още мислите, че имам камериер?

— Вижте, Дъглас, вече знам, че не винаги сте такъв, какъвто изглеждате — отговори с достойнство тя, но не можа да издържи и също се разсмя. Поклати глава и затърси ключа в чантата си. — Не, разбира се, че не очаквам да си доведете камериер. Въпреки това бях длъжна да попитам.

— Не мога да си представя защо — каза той, взе ключа от ръката й и го пъхна в ключалката. Отключи и й отвори вратата.

— Благодаря — пошепна тя. Въздухът помежду им беше наситен с напрежение и тя побърза да се мушне покрай него във входа. Той протегна ръка и леко плъзна пръсти по бузата й — бегло, но дълбоко интимно докосване.

— До скоро, Частити — промълви той и й подаде ключа. В този момент от сянката на залата се появи Дженкинс.

— Благодаря, че ме нахранихте — каза Частити, съзнавайки, че думите й звучаха глупаво. Влезе бързо и затвори входната врата.

Дъглас се запъти към Харли стрийт в неизпитвано досега опиянение на духа. Случилото се преди малко беше абсолютно неразбираемо за него. След Мариан не поддържаше връзки с жени от своя обществен ранг и те не му липсваха. Парен каша духа, казва народът, напомни си той, докато се изкачваше към кабинета си на втория етаж. Откакто беше започнал работа в бедняшките квартали на Единбург, изразходваше цялата си енергия, емоционална и физическа, за бедните и слабите — те се нуждаеха от всичко, което можеше да им даде. Имаше любовница, приятна, непретенциозна личност, която беше щастлива, че той й плащаше наема и задоволяваше при нея сексуалните си потребности. Когато Дъглас напусна Единбург, тя много лесно си намери друг да я издържа — двамата се разделиха, без да се оплакват, като най-добри приятели.

Той напусна града едва след като остави там добре работеща клиника с обучени лично от него млади сътрудници, мъже и жени, финансирана в голяма степен с личните му средства. Замина за Лондон, търсейки ново поле за действие. Тъй като средствата му стигаха за издръжката само на една клиника, реши да открие кабинет на Харли стрийт и да си намери богата жена. В живота му имаше място само за брак по сметка, но честен, за сделка, обусловена от учтивост и съобразяване с потребностите на другия. Животът, който водеше, изключваше романтичната любов с всичките й изкушения и капани, флиртът с младата дама Частити Дънкан можеше само да го отклони от целта му.

Като видя, че вратата към кабинета му е отворена, той се намръщи. Все още не беше наел помощница, а пациентът щеше да дойде едва след половин час. Влезе и извика:

— Ехо! Има ли някой тук?

— О, dottore, dottore! — От кабинета излезе Лаура дела Лука с няколко парчета плат в ръце. — Тъкмо изпробвах няколко идеи. Икономът ми отключи, когато му казах, че работя с вас по новото обзавеждане.

— Така ли? — Икономът сигурно е получил добър бакшиш за Коледа, помисли си Дъглас със справедлив гняв. Не искаше тази жена, нито който и да било друг, да влиза свободно в частните му помещения. От друга страна обаче… не можеше да обвинява бедния иконом — Лаура сигурно беше помела възраженията му като уличен метач боклуците от пазара в Ковънт Гардън.

— Мисля, че това е особено подходящо за чакалнята, dottore — продължи бодро Лаура. Очевидно не беше забелязала мълчанието му и липсата на поздрав. Показа му парче светла дамаска на цветчета и продължи — Представете си как ще стои този плат на креслата! Потърсих по магазините подходяща гарнитура за сядане и в един прелестен малък магазин в Кенсингтън открих няколко дълбоки кресла, които ще изглеждат чудесно с тази дамаска. Ще направим дълги калъфи, за да не се виждат краката на креслата. Според мен това е вулгарно, не намирате ли и вие?

— Но краката са необходимост — осмели се да възрази Дъглас.

— Да, естествено, че са необходими. — Лаура махна пренебрежително. — Все пак не е нужно да натоварваме погледа си с подобни неща, нали, dottore? — Тя го заплаши шеговито с пръст. — А това пък ще изглежда прекрасно на прозорците, естествено, с подходящи панделки и с богато надиплена къса завеска в средата. — Показа му второто парче батиста, със същата шарка като първото.

Дъглас го погледна втренчено.

— Не е ли същото?

— Не, не… мъжете нямат око за тези неща. Вижте, шарката е друга, цветовете също се различават. Тази е на златна основа, другата — на синя.

— Аха. — Дъглас кимна и си представи къщата на Парк Лейн. Там също царуваха синьо и златно, но въпреки това къщата не приличаше на селско имение.

— А под тази плътна завеса ще използваме за прозорците нежна дантела. — Лаура триумфално му показа парче бяла дантела. — Само си представете какво ще се получи, dottore! — Тя застана пред един от високите прозорци, вдигна в едната си ръка бялата дантела, а в другата — дамаската и извика възхитено — Колко сладко! Наистина прекрасно!

— Да — отвърна глухо Дъглас. „Сладко и прекрасно!“ Велики боже, сладко и прекрасно, и това в приемната на един лекар! Всички от бранша щяха да му се подиграват.

— Ще сложим и малки златни масички — продължи бързо младата дама. — Намерих най-подходящите. Най-добре по една за всяко кресло — така е най-удобно. А на стените ще сложим картини с цветя — така страдащите и уморените ще бъдат заобиколени от атмосфера на красота и мекота.

Като в будоар на стара дама, помисли си Дъглас. Но не биваше да бъде неучтив… Нали възнамеряваше да ухажва Лаура дела Лука. Ако се усмихваше, кимаше и се подчиняваше, плановете за декорация щяха да потънат някъде в италианското море.

— Почакайте да видите какво съм измислила за кабинета ви — продължи многообещаващо Лаура и тръгна пред него, размахвайки ръце. — Тук ще окачим на прозорците същата дантела, за да пази от слънцето, но ще използваме плътни завеси със златна шарка и червени пискюли. Разбира се, столовете ще бъдат тапицирани с червена кожа. Плотът на писалището ви също ще е червен. И непременно многоцветен килим — червено, синьо, златно. Перфектна обстановка. — Тя кимна решително. — Само си представете как ще изглежда, dottore!

Дъглас вече трепереше от ужас. Щеше да преглежда пациентите си в помещение, което напомня на бордей… Покашля се и се опита да измисли начин, по който тактично да отклони вниманието й. Ала тя продължи неудържимо:

— По стените ще окача италиански картини. Те са ненадминати, нали знаете, нищо не е по-добро от италианското изкуство. Естествено, не искам копия, затова трябва да потърся много внимателно. Сигурно няма да е евтино, но няма да съжалявате.

Дъглас отново се покашля.

— Средствата ми не са неограничени, синьорита.

Лаура отхвърли възражението с небрежен жест.

— О, аз умея да се пазаря. Ние, италианците, сме майстори в пазаренето. Не се притеснявайте, dottore, за мен това е дреболия.

— Много мило от ваша страна, мис Дела Лука… Лаура… че правите това усилие за мен, но… за съжаление… — Той погледна часовника си. — След десет минути очаквам пациент и трябва да се подготвя.

— О, да, естествено. Вечно заетият лекар. Няма да ви преча. — Тя се върна в приемната и събра разпилените навсякъде парчета плат. — Нали разбирате: не можете да си изградите добра практика, ако нямате необходимата обстановка. Можете ли да си представите личния лекар на краля в такава занемарена стая? Не, в никакъв случай. — Тя избухна в обичайния си квакащ смях.

— Личният лекар на краля? — повтори неразбиращо Дъглас. Откъде й бе хрумнало това безумие?

Лаура отново се засмя и го потупа по рамото.

— Честолюбие, dottore. Всички трябва да бъдем честолюбиви, а аз чета в очите ви, че имате големи амбиции.

Тази жена е сляпа, каза си ядосано Дъглас. Нищо не разбира от човешките характери. Постепенно добиваше чувството, че е заседнал в цимент. Ами ако това продължи цял живот? Скованата усмивка бавно изчезна от лицето му.

— Оставете тези неща на мен — произнесе твърдо тя и кимна енергично. — Вие имате други грижи, dottore … но аз трябва да свикна да ви наричам Дъглас, нали? Да, Дъглас, вие ще си гледате мъжката работа и ще предоставите женската на мен. Така трябва.

— Много сте мила — промърмори той. — Ще ви изпратя. — Придружи я до улицата, затвори здраво вратата зад гърба й и устоя на изкушението да заключи, като си напомни, че евентуалният пациент, който се озове пред заключена врата, най-спокойно ще продължи пътя си.

Докато изкачваше стълбите, той се питаше как на пет квадратни мили, колкото беше Лондон, могат да живеят две толкова различни жени като мис Частити Дънкан и Лаура дела Лука. За първи път в сърцето му се надигнаха съмнения. Струваше ли си да се ожени за Лаура само заради парите й и заради очевидната готовност да подпомага енергично кариерата на мъжа си?

Отхвърли този въпрос с небрежно движение на ръката и се изсмя. Всеки беше длъжен да прави компромиси. Лаура беше точно жената, от която имаше нужда. Освен това двамата почти не се познаваха. Беше сигурен, че ако се ожени за нея, ще може да й даде това, което иска, а тя ще му даде всичко, което му беше нужно.

Личен лекар на краля? Велики боже! Тази идея трябва да бъде задушена в зародиш. Нека обзаведе приемната, щом толкова иска, но нищо повече.