Джейн Фийдър
Брачни игри (5)

5

— Твоят доктор Фарел ми хареса — отбеляза Констанс, след като и последната гостенка си отиде и часовникът удари пет — обичайният край на следобедния прием.

— Той не е мой доктор — протестира Частити, заета да събира чинийките от масите. — Много се надявам да стане докторът на Лаура дела Лука.

— Красив е — каза Прюдънс, която слагаше чашите на таблата на прислужничката. — Дали е играл бокс в университета? Има необходимата телесна структура.

— Ами счупеният нос? — засмя се Констанс. — Наистина изглежда спортен тип. — Тя погледна към Частити и установи, че бузите и бяха порозовели. — Ти какво мислиш, Час?

Младата дама вдигна рамене.

— Той е огромен, това е всичко.

— Огромен ли? — извика Прюдънс. — Казваш го, сякаш е мечка гризли или някой великан. Според мен е просто едър, с широки, мускулести рамене.

— Толкова ли е важно това? — попита Частити и се зае да изтърсва възглавниците. — Ние изпълнихме задачата си. Въпросът е само дали трябва да направим още нещо, за да поощрим тази връзка. Или да оставим двамата да се оправят сами?

— В този ранен стадий не бива — отговори Прюдънс. — Всичко — или всяка — може да отклони вниманието му. Не би било зле Констанс да даде вечеря.

— Не е ли по-добре да убедим татко да даде вечеря и да покани контесата като почетна гостенка? — предложи Констанс. — След онзи ужасен ден в съда не съм го виждала толкова ведър и галантен.

— Обещаните десет минути продължиха цял час — засмя се Частити, облекчена, че засега бяха изоставили темата Дъглас Фарел. — Много ми е чудно как мила и възпитана дама като контесата може да има такава невъзможна дъщеря.

— Младата дама няма нито ум в главата си, нито образование — отсъди язвително Констанс. — Преувеличеното й мнение за собствената й стойност и собствените й възгледи я прави непоносима.

— Където е контесата, там е и дъщерята. Затова трябва да свикнем с нея, ако искаме да осъществим плановете си — напомни й Прюдънс.

— Да, да, знам… Колкото по-скоро отделим майката от дъщерята, толкова по-добре. Ако татко прекара известно време в компанията на Лаура, може да загуби интерес към майка й. — Частити поклати глава. — Честно казано, не знам дали мога да понеса перспективата да я имам като несъща сестра, все едно омъжена или не. Не мислите ли, че този път сме си поставили неизпълнима задача?

— Страхливка! — засмя се Констанс и посегна към чантата си. — Никога досега не сме отстъпвали, нали? Сигурна съм, че ще намерим начин да укротим ужасната синьорина. Все пак сме три срещу една.

Частити продължаваше да изпитва съмнения.

— Знам, но за първи път въвличаме и татко — обясни тя.

— Това не е като да ожениш някой непознат, нали? Не бива да рискуваме татко да получи нов удар.

— Не, разбира се, че не. — Прюдънс я прегърна сърдечно.

— Припомни си, че идеята беше твоя, Час. Все още съм на мнение, че е брилянтна. Не се бой, всичко ще се нареди.

Макар да не бе убедена, Частити се усмихна.

— Да, сигурно си права. Ще се опитам да внуша на татко, че не е зле да организира вечеря. Да видим дали предложението ще падне на плодородна почва. Сигурно първото му възражение ще бъде, че не можем да си го позволим — въздъхна тя.

— А после ще започне да се оплаква от опустошената изба и да твърди, че няма дори едно добро вино, което да предложи на гостите — завърши Прюдънс със смях, който издаваше, че има богат опит в това отношение. — Мисля, че не е редно да поемеш сама тази задача, Час. По-добре е да заговорим по темата, когато и ние сме до теб. Какво ще кажеш, ако утре вечеряме тук? Свободна ли си, Кон?

— Утре да — отговори голямата сестра и нахлузи ръкавиците си. — Но сега трябва да бързам. Тази вечер сме на театър, а преди това ще вечеряме с важни хора. Ако закъснеем, Макс ще побеснее.

— Какво ще правиш тази вечер, Час? — попита Прюдънс, докато събираше нещата си.

— Роди Бриджъм е поканил няколко приятели на концерт в Албърт Хол. Мисля, че ще свири онзи италиански виртуоз на цигулката… Енрико Тозели — отговори Частити. — После ще вечеряме в Ковънт Гардън.

— Звучи привлекателно — кимна Прюдънс.

— Не прозвуча особено въодушевено, Час — отбеляза Констанс.

Частити поклати глава.

— О, естествено, че се радвам. Просто съм уморена… цял следобед светски разговори… Но смятам да полежа във ваната, за да се възстановя.

— Е, тогава те оставяме на топлата вана. — Констанс я целуна нежно. — До утре.

— Да, до утре.

— На излизане ще кажем на татко, че утре ще вечеряме тук — каза Прюдънс, вече на път към вратата. — Желая ти приятна вечер, Час.

— И на теб.

 

 

Частити вдигна ръка за довиждане и изчака сестрите й да излязат. Щом остана сама, тя отиде до високите стъклени врати, които извеждаха на терасата зад къщата. Отвори ги и излезе навън. Леденият вятър мина безпрепятствено през тънката блуза и уви полата около бедрата й. Въпреки че й беше студено, Частити остана още малко навън. Нещо с нея не беше наред. Имаше усещането, че се разболява — беше объркана, неспокойна, недоволна. Друг път перспективата да прекара цялата вечер навън я окриляше. Тя харесваше Роди, харесваше и другите, цялата компания. В момента обаче съзнанието, че ще прекара цяла вечер с тях, я привличаше колкото купичка ванилов пудинг.

Силен порив на вятъра я накара да потърси убежище вкъщи. Затвори вратите и пусна завесите. Новата прислужница Мадж бе запалила газовите лампи и сега се занимаваше с огъня в камината. Частити беше готова да изпрати извинение на Роди и да прекара вечерта сама с книга пред камината.

Глупаво решение, укори се тя. Когато си потиснат, трябва да се бориш с потиснатостта, казваше майка й. Въпреки това… колко странно. Нямаше причина да се чувства потисната. Може би още не беше свикнала да се оправя сама, без постоянното присъствие на сестрите си. Да, това обяснение звучеше разумно. С леко подобрение в настроението тя си наля чашка шери и я отнесе в стаята си, за да й се наслади във ваната.

С натежали крайници се отпусна в топлата вода, увила косите си с дебела кърпа, и затвори очи. Ала само след миг ги отвори рязко, защото пред вътрешния й взор се бе появил образът на Дъглас Фарел, заемащ цялото пространство. Въображението ми е развинтено, каза си Частити и решително излезе от ваната. Отвори със замах гардероба и извади най-скъпата рокля, която притежаваше: тъмносиньо творение от коприна с буфан-ръкави от червено копринено кадифе и дълбоко деколте, откриващо раменете, което подчертаваше добре закръглените й гърди. Вдигна косата си на плитка на темето и я закрепи със сребърна шнола, украсена с диаманти, с формата на перо. Докато слагаше дългите бели ръкавици, тя се измерваше с критичен поглед в огледалото, но не намери никакъв недостатък.

Точно когато излезе от спалнята си, чу ударите на чукчето по входната врата. Роди беше обещал да я вземе малко преди седем, за да се срещнат с другите на чаша шампанско и ордьоври в някое кафене преди концерта. Тъкмо бе застанала на горната площадка на стълбището, преметнала през ръката си вечерното палто, когато до ухото й достигна дълбок глас с шотландски акцент. Дъглас Фарел говореше с Дженкинс.

Частити се обърна рязко, готова да избяга обратно в стаята си, но спря. Какво, по дяволите, ставаше с нея? Заповяда си да се стегне и слезе в залата.

— Доктор Фарел, каква изненада — каза тя, щом стъпи на последното стъпало, и въпросително вдигна вежди.

— Доктор Фарел е загубил кутийката си с визитки, мис Час — обясни Дженкинс, — и е дошъл да попита дали не я е забравил тук.

Дъглас умело заобиколи Дженкинс и спря пред Частити с умолителна усмивка.

— Простете, че нахлух така, мис Дънкан, очевидно днес това ми се случва често. Както виждам, вие имате намерение да излезете. Нека моето присъствие не ви смущава. — Той изобщо не се опита да скрие възхищението си. Частити изглеждаше страхотно. Беше я харесал още следобед, но вечерната версия беше направо зашеметяваща: драматична комбинация от различни, съвършено допълващи се червени тонове.

Частити веднага забеляза възхищението във втренчения му поглед и промяната в усмивката му: от превзета светска гримаса към искрено одобрение. Обзе я чисто женско усещане за задоволство, което я стопли. Тя беше враждебно настроена към този мъж, но заедно с това беше достатъчно жена, за да се зарадва, че му въздейства по този начин. Ала тонът й остана овладян, нито подканващ, нито отблъскващ.

— За съжаление не съм видяла визитника ви. Мадж намерила ли е нещо в салона, докато е разчиствала, Дженкинс?

— Не, мис Час, нищо.

— Съжалявам, доктор Фарел. Може би сте го забравили другаде.

— Вероятно сте права — промълви той. В този миг на вратата се почука силно и Дженкинс отиде да отвори.

— Добър вечер, милорд — поздрави учтиво той и отстъпи назад, за да пропусне виконт Бриджъм.

— Добър вечер, Дженкинс… Час. Готова ли си? Божичко, изглеждаш страхотно — каза Роди, пременен във вечерно палто и фрак, в най-добро настроение. Погледна приятелски Дъглас и се представи с непринудеността на светски човек: — Бриджъм. — И му протегна ръка.

— Дъглас Фарел. — Докторът отговори на ръкостискането и обясни присъствието си. — Днес загубих нещо и дойдох да попитам дали не съм го забравил по време на следобедния прием на мис Дънкан. Наминах съвсем за кратко.

— Аха, разбирам. — Роди кимна. — Случват се такива неща. Аз постоянно си губя вещите… половината са разпръснати по града. — Засмя се самодоволно и отново се обърна към Частити: — Ако си готова, Час, да тръгваме. Другите ни чакат в „Синята луна“.

— Готова съм. — Тя подаде ръка на Дъглас. — Желая ви приятна вечер, мистър Фарел. Надявам се да намерите визитника си. Дженкинс, не ме чакайте… взела съм си ключа. — И се запъти навън подръка с виконта.

Дъглас я проследи с поглед. Пред къщата чакаше затворен ландауер с двойка великолепни кафяви коне. Като опитен познавач на конете той оцени, че впрягът струваше на собственика си няколко хиляди гвинеи, достатъчни да се построи малка болница. Забеляза, че Дженкинс търпеливо го очаква на вратата, и побърза да се овладее.

— Какво е „Синята луна“? — попита с отсъстващ вид той.

— Кафене, сър. Много изискано… на Бромптън Роуд. Младите хора обичат да се срещат там преди вечерните забавления — уведоми го с готовност Дженкинс. — Доколкото знам, след това компанията на виконт Бриджъм ще отиде в Албърт Хол.

— Аха. — Дъглас кимна. — Благодаря ви. — Сбогува се и бързо се запъти към другия край на площада. Второто посещение на Манчестър Скуеър беше плод на импулсивно решение, което беше странно, защото той не беше спонтанен човек. Ала му беше хрумнала мисълта, че едно изненадващо посещение при мис Дънкан може да има интересни последствия. Например да я покани на вечеря или тя да го покани да пият по нещо…

Махна на един наемен файтон и файтонджията се наведе от капрата.

— Накъде, господине?

За свое учудване Дъглас се чу да казва:

— Албърт Хол, моля. — Качи се във файтона и седна в тъмното. Какво, по дяволите, му ставаше? Може би все още имаше билети за тазвечерния концерт. Може би случайността искаше той и мис Дънкан да присъстват на едно и също музикално събитие… въпреки това прибързаното, импулсивно решение му изглеждаше безумно.

 

 

В полутъмния ландауер Роди говореше на спътницата си:

— Не дойдох с автомобила, защото си помислих, че днес е твърде студено. Вятърът е доста остър.

— Да — промърмори с отсъстващ вид Частити и скри ръцете си под одеялото.

— Разправят, че музикантът бил фантастичен — продължи Роди.

— Да. Много се радвам.

— А аз се радвам, че ще пием черна бира и ще ядем стриди — засмя се Роди и потърка ръце. — Това е най-подходящото ядене за студена вечер като тази.

Частити остана безмълвна и младият мъж я огледа внимателно в мрака.

— Нещо си замислена, Час.

— Така ли? — Тя се опита да се усмихне. — Сигурно е от студа. Мозъкът ми се е вцепенил.

— О, мисля че с това ще се справим. — Той плъзна ръка под одеялото и улови пръстите й. — Ще ти поръчам лучена супа, мила моя.

Частити остави ръката си в неговата. Роди флиртуваше с нея толкова отдавна и толкова безобидно, че това се беше превърнало в нещо като ритуал. Макар че редовно й правеше предложения за женитба, тя беше убедена, че ако един ден приемеше, той щеше да се шокира. Компанията му беше приятна и ежедневна като домашни пантофи. Естествено, той не биваше да чува това сравнение.

Единствената трудност беше, че днес не мислеше за домашни пантофи, а за чифт ботушки с невъзможни копчета и невероятно високи токове.

 

 

Дъглас излезе от касата на Албърт Хол с билет за правостоящ. Перспективата да стои прав не го смущаваше, освен това билетът струваше само един шилинг. Той обичаше музиката, особено цигулковата, и щеше да се наслаждава на вечерта, все едно откъде беше дошло спонтанното му решение.

Намери кръчма, в която предлагаха стек и бъбречни пастетчета с черна бира, и след като се навечеря добре, към осем и половина се запъти отново към Албърт Хол. Смеси се съвсем естествено с чакащите на тротоара, но не успя да остане незабелязан, тъй като беше по-висок от всички. Скоро забеляза червената рокля на Частити сред група оживено бъбрещи млади хора, които тъкмо влизаха в сградата. Последва ги на известно разстояние и зае скромното си правостоящо място зад последната редица кресла.

Когато прозвучаха първите тактове, Дъглас затвори очи, облегна се със скръстени ръце на стената и се отдаде на музиката.

Частити, която имаше първокласно място, похапваше от захаросаните бадеми, които й предложи Роди. Вече се чувстваше много по-спокойна, затоплена от чудесната лучена супа и развеселена от отличното шампанско. Музиката беше великолепна и когато цигуларят изпълни величествения финал и последните акорди се изгубиха в просторната зала, тя беше напълно възстановена от странното си настроение преди концерта. Аплодисментите бяха както винаги дискретни, но въпреки това от сърце. Музикантите се поклониха и напуснаха сцената.

— Прекрасно беше — рече възхитено Частити. — Много, много ти благодаря, Роди.

— Удоволствието е изцяло мое — отговори със сияещо лице той. — Всъщност много не обичам концертите. Предпочитам песни в тесен кръг приятели. Но малко култура не може да навреди.

— О, Роди, ти си безнадежден случай — укори го тя през смях. — Много добре знаеш, че не си толкова некултурен, колкото се представяш. — Излязоха от реда, разменяйки си въодушевени забележки с другите от компанията. Щом излязоха във фоайето, дамите се насочиха към гардеробната, за да се освежат и да вземат палтата си. Когато се върна, Частити смаяно забеляза Дъглас Фарел, който разговаряше непринудено с Роди и приятелите му.

— Този Тозели е уникален цигулар, нали, мис Дънкан? — посрещна я Дъглас, когато се присъедини към групата. — За мен беше голямо преживяване да го чуя.

— Да, прав сте — отговори едва чуто тя. Да не би той да я преследва? Абсурдна идея, каза си решително тя и веднага я отхвърли. — Каква случайност — опита се да говори непринудено. — Да ви видя в Албърт Хол! Да не би да се надявахте да намерите тук загубения си визитник?

Погледът му помрачня. Подигравателният тон и предизвикателството в кафявите очи бяха недвусмислени. Разбира се, не можеше да й се сърди, защото повторното му появяване тази вечер наистина беше доста подозрително. Освен това той сам не се разбираше. Все пак успя да се усмихне учтиво.

— Не се надявам на нищо подобно, мис Дънкан. Смятам, че случайността не е чак толкова голяма. Тозели има само един концерт — днешния. Кой любител на изкуството му би пропуснал възможността да го чуе?

— А вие естествено сте любител на музиката?

— Даже страстен.

— Ах! — Тя му обърна гръб. Явно смяташе разговора за приключен. Обърна се към една от дамите в компанията, красива девойка с диамантена диадема: — Елинор, видя ли каква рокля носеше Елизабет Армитейдж? Със сигурност е ушита от Уърт, как мислиш?

— Да, със сигурност.

— Чуйте, Фарел, защо не се присъедините към нас? Смятаме да отидем на пиацата и да вечеряме там. В колата ми има място и за вас. — Роди изрече поканата с обичайното си добродушие и Частити изскърца със зъби. Нямаше право да я оттегли, в никакъв случай. Все още с гръб към Дъглас, тя чу думите му:

— Много мило от ваша страна… ще се радвам…

— Нов ли сте в Лондон? — попита Роди, докато вървяха към отворените врати. — Никога не съм ви виждал.

Дъглас сведе глава, за да бъде на едно ниво с младия мъж, и отговори с доста дълго обяснение. Частити чу само отделни думи: Единбург… лекар… Харли стрийт…

— Безкрайно ми е приятно, когато обичайната ни сцена се обогати с нов човек — отбеляза тихо Поли, когато заеха места в ландауера на Роди. — О, Роди, за теб няма място — извика тя, когато той понечи да се настани зад тях. — Елинор ще дойде с нас, нали?

— Предполагам, че сте готови да ръкопляскате. — Роди отстъпи назад с примирен поклон и помогна на третата дама да се качи в колата му. — Ние ще дойдем след вас с файтон.

— Хайде, Час, разкажи ни за този доктор. Къде се запозна с него? — Когато колата потегли, Поли се наведе към приятелката си с любопитно святкащи очи.

— Днес дойде на следобедния ми прием. Търсеше някого, вече не помня кого — обясни с нежелание Частити. — Не знам нищо за него, само, че е нов в Лондон и смята да си отвори кабинет.

— Със сигурност ще отида да се консултирам с него — отбеляза с хихикане Елинор. — Големите мъже събуждат доверие, не намирате ли? — Тя напудри набързо бузите и носа си и предложи на придружителките си мъничкото бележниче, чиито страници бяха импрегнирани с прасковена на цвят пудра за лице. Нововъведението беше известно като papier poudre — хартиена пудра.

Частити поклати глава, но Поли прие предложението с удоволствие. Частити се чувстваше напълно объркана, сякаш беше попаднала във вихрушка. Дали беше повече от случайност, че Дъглас Фарел се бе появил в Албърт Хол скоро след като бе проникнал в дома й под благовиден, но изкуствен предлог? Защо не беше отишъл при Лаура дела Лука, както изискваше дългът му? Какво ставаше тази вечер? Той не беше част от компанията, това поне беше ясно. Поведението му беше крайно обезпокояващо.

Още по-обезпокояващо беше да седи до него на кръглата маса в шумния огледален ресторант на пиацата в Ковънт Гардън. Тя се готвеше да седне между Роди и брата на Елинор, но Дъглас незнайно как успя да елиминира Роди и се настани от лявата й страна.

— Много хубаво място — проговори с усмивка той и сложи салфетката на коленете си.

— Заведението е специализирано в ястия, които са предпочитат от търговците на пазара — обясни тя. — Пикантни, често люти специалитети от Кокни.

— Мисля, че е подходящо за първия ми опит да видя нощния Лондон — засмя се той.

— Вероятно сте били много зает с откриването на новия кабинет и не сте имали възможност да опознаете Лондон — отбеляза тя, ядосана от правилото, което повеляваше да се разговаря със съседа по маса. — Как всъщност се открива лекарски кабинет?

Тя отпи глътка вода и се зае да изучава менюто. Отговорът му наистина я интересуваше. Като брачна посредница знаеше за плановете му повече, отколкото той предполагаше. Затова й беше забавно да чуе каква измислица си е приготвил за употреба в обществото.

— Имам някои контакти от баща си — отговори той. — Естествено и препоръки от пациентите ми в Единбург. Това е за начало. Какво ще поръчате? Има ли нещо специално, което ви харесва?

— Пърженото пиле е много хубаво. — Тя се наведе към масата, за да заобиколи другия си съсед. — Извинявай, Питър, Роди! Какво ни хареса миналия път? Май беше задушен заек…

Последва оживен дебат дали да изберат задушен заек или пържено пиле. Повечето твърдяха, че заешкото е по-екзотично. Когато Частити отново се облегна назад, Дъглас й каза тихо:

— При тези обстоятелства пърженото пиле ми изглежда доста прозаично.

— Зависи от гледната точка. Моят зет, който е отличен готвач и известен гастроном, винаги си поръчва пържено пиле. Твърди, че ястието е платоничен идеал за пилешко — перфектна птица, перфектно приготвена.

— Чий съпруг е той — на лейди Малвърн или на мисис Енсор?

— На Прюдънс. Сър Гидиън Малвърн. — Частити разчупи едно хлебче и намаза половината дебело с масло.

— Аха. Адвокатът.

— Да. — Тя се обърна към келнера, който по указание на Роди им представяше вината. — Искам от това червеното. И задушено заешко.

Дъглас избра чаша от същото вино и се опита да си спомни къде беше чул името на адвоката. Скоро се сети и се засмя.

— Сър Гидиън не беше ли адвокатът, който защитаваше „Мейфеър Лейди“ срещу обвинението в уронване на престижа?

— Да. И се справи много добре.

Дъглас плъзгаше пръсти по ръба на чашата си.

— Прощавайте, но не беше ли и баща ви по някакъв начин замесен в случая? — Той се усмихна извинително. — Четох във вестниците и ми беше любопитно.

— Учудвам се, че историята е стигнала до шотландската преса — отвърна тя. — Да, баща ми се яви като свидетел в полза на вестника. Това беше главната причина Гидиън да поеме защитата… семейни дела, така да се каже. — Лъжата, усъвършенствана през седмиците след приключването на случая, излезе съвсем гладко от устните и. По времето на процеса Гидиън и Прюдънс вече бяха сгодени и когато стана ясно, че лорд Дънкан ще бъде въвлечен, бъдещият зет се притече на помощ.

— Семейните връзки могат да бъдат много полезни — потвърди Дъглас с иронична усмивка.

— Напълно сте прав. Нали преди малко казахте, че баща ви е имал професионални връзки в Лондон? — Ироничната му усмивка й задаваше загадки.

— Да, той беше реномиран лекар в Единбург и аз тръгнах по неговия път, макар че когато почина, бях още съвсем млад. Партньорите му ме взеха под крилото си. — Дъглас кимна замислено. — Много скоро открих, че името сър Малкълм Фарел отворя много врати на сина му.

— Прозвуча ми, сякаш не го одобрявате.

Той вдигна рамене.

— Аз съм на мнение, че човек сам трябва да си завоюва успех. Против принципите ми е да печеля от славата на баща си. Ала необходимостта ме принуждава да го сторя. — Решителността, с която посвети вниманието си на менюто, показа, че счита разговора за приключен.

Как е възможно успехът със собствени сили да се приведе в съзвучие с брак по сметка? — запита се изненадано Частити. Каква ирония.

— Какво ще ми препоръчате за предястие… или би трябвало да попитам: какво ще препоръча зет ви? — Гласът на Дъглас я изтръгна от размишленията.

— Супа от волска опашка — отговори тя, без да се замисля. Ала като забеляза погледа му, попита: — Вие май не я харесвате?

Дъглас си припомни безвкусната супа на хазайката си и въздъхна.

— Не особено — призна той.

— Тогава змиорка в аспик? — предложи тя. — Специалитет на заведението.

Смайването му беше истинско. Когато я погледна, видя трапчинката в ъгъла на устата й и се засмя.

— Вие се шегувате.

— Напротив, това е нещо съвсем земно — обясни тя. — Направо от Билингсгейг. Истински деликатес от Кокни. Би трябвало да го познавате.

— Случайно не съм от Кокни — отбеляза сухо той и отпи глътка вино. — Мисля да си остана при платото с пушена риба. Познавам пушените херинги.

— Тя не идва ли от Оркни?

— Между другото.

— Който яде само това, което познава, е нерешителен — заяви тя. — А от вас се очаква да се приспособите към новото си местоживеене.

— Е, добре. — Дъглас затвори менюто. — Този път ще избера змиорка в аспик, мис Дънкан, но с условие, че и вие ще ядете от нея.

Изстрелът не отиде в правилната посока, призна си разкаяно Частити. Тонът му обаче не й даваше възможност да отхвърли предизвикателството.

— Разбира се, доктор Фарел.

— Разбрахме се. — Той й протегна ръка и тя я стисна, странно възхитена от начина, по който ръката й изцяло изчезна в неговата.

— За какво се разбрахте? — попита Роди, който се опитваше да следи разговора им.

— За змиорката в аспик — отговори с усмивка Дъглас. — Мис Дънкан ме предизвика да опитам специалитета на заведението, а аз я предизвиках да го опита с мен.

Другите заръкопляскаха и виното отново обиколи масата. В шумната непринуденост на заведението иначе строгите правила на масата скоро бяха захвърлени зад борда.

— Залагам пет гвинеи за Частити — каза някой. — Тя ще изяде всичко до последната хапка.

— Не вярвам — възрази друг и хвърли преценяващ поглед към доктор Фарел. — Според мен добрият доктор е напълно в състояние да опразни чинията със змиорка. Шест гвинеи за Фарел.

Така продължи, залозите се покачваха, докато двамата конкуренти получиха чиниите със змиорка. Частити погледна треперещото безцветно купче в чинията си и с мъка потисна тръпката на отвращение. Хвърли бърз поглед към Дъглас и видя, че той гледаше в чинията си с решителността на Цезар преди преминаването на Рубикон. Всички погледи бяха устремени към тях, зяпаха ги и гостите, които се бяха включили в облога. Сякаш от нищото се появиха келнери с дълги бели престилки и се наредиха около масата. Колегите им бършеха близките маси, които си бяха съвсем чисти, или усърдно подреждаха прибори и съдчета с подправки.

— Е, добре — промърмори Частити. — Готова съм да повярвам, че това е специалитет за онези, чиято кесия не допуска да си вземат пържено пиле. Но кои сме ние, че да презираме онова, на което хората се радват? — И решително заби вилицата си в желираната змиорка.

Дъглас, за момент слисан от трезвата забележка, каквато не бе очаквал от привилегирована млада дама като Частити Дънкан, последва примера й. Без да се притесняват от любопитните погледи, двамата започнаха да ядат порциите си. Вилица след вилица. Частити се съсредоточи в гълтането. Престана да дъвче, само гълташе и набождаше следващото парченце на вилицата, пак и пак, като от време на време хвърляше изпитателен поглед към чинията на съседа си. Той използваше същата техника, но неговата уста беше по-голяма и порцията му се стопи по-бързо. Когато триумфално остави вилицата настрана, тя имаше още поне три хапки.

Частити не вдигна глава. Отряза следващото парче, набоде го на вилицата и го преглътна. Изяде и последното парченце и посегна към чашата си с вино, за да я опразни под шумните одобрения на присъстващите.

— Няма победител — оповести важно Роди, който си бе присвоил ролята на съдия. — Не се обзаложихте дали победителят трябва да завърши пръв.

— Като се има предвид, че Час е много по-дребна, трябваше да й дадем преднина — отбеляза разумно някой.

— Не сме се разбрали така — възпротиви се енергично Роди. — Както казах, няма победител.

— Как се чувствате? — попита тихо Дъглас, като видя, че Частити все още държеше очите си затворени.

— Какво предписвате срещу гадене, докторе? — пошепна тя и посегна слепешком към чашата, която келнерът бе побързал да напълни.

— Вино — отговори засмяно той и последва примера й. — Честно ще ви призная, че змиорката не беше чак толкова отвратителна. Отврати ме по-скоро видът й, не вкусът.

— Както би ви обяснил зет ми, двете не бива да се разделят — отвърна Частити и простена театрално. — О, моля ви, още едно хлебче!

Дъглас взе едно хлебче от кошничката пред себе си, разчупи го и го намаза дебело с масло. После го сложи в чинията й.

— Надявам се да прогони лошия вкус. — Дългите му пръсти се движеха с гъвкавост, която направо я смая.

Частити примигна и колебливо посегна към хлебчето. Подобен интимен жест можеше да се очаква от приятел, например от Роди, а Дъглас Фарел беше чужд човек. Но той беше толкова естествен и делови… очевидно не си губеше времето с излишни мисли. Може би действаше просто като лекар — предписваше й бързо действащо средство. Тя вдигна рамене и бързо изяде хлебчето.

Дъглас седеше много близо до нея. Преди не бе усетила близостта му — всички маси бяха заети, гостите седяха на сантиметри едни до други. Но сега, докато ядеше хлебчето, усети съвсем ясно близостта на тялото му. Спомни си какво бе казала Констанс за физическото му присъствие и потръпна.

Ръката му почиваше върху масата. Когато посягаше към чашата с вино, мускулите на рамото се очертаваха под копринения жакет. Частити крадешком изучаваше профила му. Дългата, тясна брадичка правеше скулите хлътнали и като изсечени с длето. Но най-впечатляващ беше носът с интересно пречупен гръб. Истински класически нос, каза си тя. Освен това притежаваше интелигентно чело — така го наричаха сестрите. Много широко, с коси, които образуваха в средата очебиен връх. Неравномерните черти имаха нещо аскетично, което някак не подхождаше на мускулестото, едро тяло.

Когато той се обърна неочаквано и я погледна любопитно, тя бързо сведе глава. Келнерът, който дойде да почисти масата, я спаси.

— Слава богу — пошепна тя, когато отнесоха чиниите от змиорката. Отново отхапа от намазаното хлебче и зачака хлъзгавият вкус на риба най-сетне да изчезне. Надяваше се той да не е забелязал критичния й оглед.

— Искам да танцувам — извика Елинор. — Кой е съгласен да сменим заведението?

— Какво ще кажете за „Маракеш“? — попита Роди.

— Или там, или в „Клеопатра“.

Когато сервираха основното ястие, младежите оживено обсъждаха предимствата на двата нощни клуба. Частити мълчеше. Нямаше никакво желание да танцува. Но ако всичките й приятели бяха за, щеше да й бъде трудно да се изплъзне. Роди, който я беше поканил, щеше да се почувства задължен да я изпрати.

— Зет ви е напълно прав — каза Дъглас и вдигна поглед от златно препърженото пиле върху печени картофи. — От Коледите в детството си не бях ял нещо толкова хубаво.

— Наистина ли сте яли пиле на Коледа? При нас по традиция се сервира гъска — каза Частити. Не можеше да си пожелае по-безобидна и безопасна тема.

— Пиле за Коледа, „хагис“ за Нова година — отговори той.

— Ще си отидете ли в Единбург за Коледа? — попита тя, без особен интерес към отговора му, и си взе малко картофено пюре.

Дъглас поклати глава.

— Не. За да си струва пътуването, би трябвало да остана там най-малко две седмици, а аз не мога да си го позволя.

— Ах… сигурно имате много работа?

— Работа… и обзавеждам жилището си. — Дъглас не спираше да яде.

— Къде живеете, Фарел? — попита Роди, който бе чул последните му думи.

— На Уимпол стрийт — отговори докторът. — Много е близо до Харли стрийт.

— Да не би да сте си купили къща? — осведоми се Елинор. — Знам няколко на Уимпол стрийт, които са чудесни.

— Засега се задоволих с жилище под наем — обясни Дъглас. — Мебелирано, с икономка, която готви. Идеално за работещ ерген. — Смехът му прозвуча небрежно.

— Тогава обзавеждането не изисква особени усилия — отзова се доста остро Частити и се облегна назад, докато келнерът пълнеше чашата й. — Нищо не ви пречи да заминете за празниците при семейството си.

Дъглас я погледна втренчено. В отговора му прозвуча подигравка към острата й забележка.

— От вашето внимание нищо не убягва, мис Дънкан.

Частити имаше достатъчно приличие да се изчерви, ала Роди избухна в смях и обясни:

— О, в сравнение със сестрите си Частити е направо ангелче. Те искат сметка от хората дори за най-дребни забележки.

— Метнали сме се на майка си — каза Частити и се усмихна виновно. — Тя ни научи, че е много важно да сме точни. Че човек трябва да казва само онова, което наистина има предвид.

— По думите ви разбирам, че е била забележителна личност — каза тихо Дъглас.

— Точно така — кимна Частити. — Почина преди няколко години.

— Много съжалявам — каза той и ръката му бегло се плъзна върху нейната, която почиваше на масата. Тихата, кратка забележка и топлината на пръстите му съдържаха толкова естествено съчувствие, че Частити се почувства странно утешена. В сърцето й се появи въпросът дали пък не беше оценила доктор Фарел твърде строго и прибързано.

Той се обърна към останалите и описа моментната си ситуация.

— Обзавеждането не е съвсем по моя вкус, освен това непременно държа да включа няколко лични вещи, а това изисква промени. Книгите ми са много, а и имам определени изисквания към подредбата на библиотеката си. Това ще ми отнеме най-малко една седмица.

— Кой знае колко е голяма библиотеката ви — реагира братът на Елинор с неприкрито възхищение. — А на мен ми трябва цяла година, докато прочета една единствена книга.

— Защото умееш да се съсредоточаваш колкото един комар, скъпи Питър — отговори Роди и всички на масата избухнаха в смях. — Е, разбрахме ли се най-после къде ще отидем?

— Имам усещането, че не се интересувате особено от продължаването на вечерта — каза тихо Дъглас, наведен към Частити, докато другите спореха оживено.

— Откъде накъде? Нищо не съм казала — отвърна тя и смръщи чело.

— Точно така. — Той се облегна назад и зачака да вземат чинията му.

— Е, Час, къде искаш да отидем? В „Клеопатра“ или в „Маракеш“? — Роди държеше да чуе и нейното мнение.

— Честно казано, чувствам се уморена — отговори тя. — Вечерта беше прекрасна и се надявам, Роди, че няма да ми се разсърдиш, ако пожелая да се оттегля. Ще си взема файтон.

— О, не, и дума не може да става — възпротиви се той. — Ще те изпратя до вкъщи. Това се разбира от само себе си.

— Не, Роди, не е нужно.

— Как да не е нужно! — За виконт Бриджъм беше абсолютно ясно, че щом е взел някого от дома му, трябва да го върне пак там.

— Ако мис Дънкан няма нищо против, аз ще я придружа до дома й — намеси се спокойно Дъглас, като въртеше чашата между пръстите си. — Аз не съм добър танцьор и…

— Какво? — извика учудено Елинор. — Но шотландците са известни с буйните си танци, доктор Фарел!

Дъглас се усмихна снизходително.

— Шотландските танци, скъпа лейди Елинор, попадат в друга категория. Вярно е, че ги владея майсторски. Но съм почти сигурен, че програмата на нощните клубове не включва шотландски танци.

— Прав сте, за съжаление — трябваше да признае лейди Елинор. — Носите ли поличка, когато танцувате рийл, Дъглас? Нали нямате нищо против да ви наричам Дъглас?

— С удоволствие приемам — кимна той. — Да, при подходящи случаи нося поличка.

Частити си отбеляза наум, че Дъглас Фарел умееше да сложи край на неприятен за себе си разговор. Никога не ставаше неучтив, но отговаряше кратко, сухо, достатъчно точно. Той се обърна отново към нея и попита официално:

— Позволявате ли да ви изпратя до вкъщи, мис Дънкан?

Какво би могла да отговори? Уимпол стрийт беше само на половин миля от Манчестър Скуеър. Ако отхвърлеше предложението му, всички щяха да определят поведението й като неучтиво и много странно. Освен това Роди щеше да се откаже от танците. Частити се усмихна и му благодари с половин уста.