Арнет Лем
Ангел на нощта (6)

ПЕТА ГЛАВА

При звука на стъпките му Алпин едва се въздържа да не го извика обратно и да го зашлеви по лицето. Трябваше да очаква мошеничество от звяра Малкъм Кар. Осмислянето на нещата я накара да си замълчи. Негова ли беше вината, че тя попадна в собствения си капан? Да. С нежните си целувки той я обезоръжи; после й нанесе удар под кръста.

Затрепери от страх — страх, че е отстъпила от принципите си, страх от желанието, което се събуди в нея, страх да не бъде изпратена в омразния дом, откъдето бе избягала на шестгодишна възраст. Скова я неописуем ужас. Дали не бе обречена да изживее живота си, без да разбере какво означава любовта на мъжа, без да разбере докъде би я отвела страстта?

Но Малкъм Кар не говореше за нежност и любов по традиционния начин. Той нарече това спорт. Спорт!

Стомахът й се сви и прекрасните момински мечти се изпариха като капчици роса, огрени от жарките слънчеви лъчи. Повече не желаеше да има любовен роман. В ранния период на своята младост бе хранила подобни надежди. Алпин бе разбрала какво означава любовта, като бе наблюдавала как Чарлз и Ейдриън посвещават живота си един на друг. Но беше разбрала и опасността от такова дълбоко отдаване и себеотрицание в името на любимия човек, понеже след като Ейдриън умря, част от Чарлз си отиде заедно с нея. От този момент нататък той беше само една човешка сянка. Не се интересуваше от околния свят и беше сляп за нуждите и бъдещето на младата си повереница.

Този съдбоносен ден бе променил живота на Алпин. Тя беше изоставила детските си игри. Вместо да плува в любимия си басейн, пълен с дъждовна вода, беше започнала да изобретява начини за напояване на пресъхналите полета, засадени със захарна тръстика. Вместо да си играе на „сляпа баба“ с децата на робите, прекарваше времето си в обмисляне на план за освобождаването им.

Тя се превърна в практична жена, интересуваща се само от основните житейски проблеми: да има покрив над главата си, достатъчно земя, за да изкарва прехраната си, и спокойствие.

Малкъм Кар й бе отнел тези три неща. Само с едно махване на ръка той бе взел дома й и целия й живот. С една целувка бе откраднал самоуважението й.

Вдигайки разтрепераната си ръка, тя докосна устни и си припомни усещането за устата му върху своите, уста, които я караха да се разтапя и запалваха желание, което се надигаше дори сега. Можеше да сложи край на мъките си. В полунощ би могла да почука на вратата му, да се остави в прегръдките му и да открие мистерията, която предусещаше от целувките му. Но от наблюденията си знаеше докъде можеше да доведе една нежна връзка: тя можеше и да осъществи мечтата си да стане собственичка на „Рай“ и да освободи робите, но докато вършеше това, поемаше риска да даде сърцето си в плен на мъж, който не би го оценил.

Силната й воля се бореше срещу подобна сантименталност. Имаше работа да върши, планове трябваше да крои. Беше се втурнала презглава и си го получи. Сама си изигра мръсен номер. Браво на него. Очевидно той бе забравил, че Алпин Маккей е експерт по номерата. Щеше да му освежи паметта.

Тя отхвърли неувереността и съмненията, събра чаршафите и ги занесе до помещението, където перяха. После отиде в кухнята да види как приготвят вечерята.

Сама в мрачното помещение, Елана седеше до дъбовата маса и белеше репи. Очите й, тъмни като меласа, огледаха Алпин.

— Неприятност влиза с тебе през тази врата.

Мислейки си, че Малкъм я следва, младата жена подскочи и хвърли поглед през рамо. Освен един трудолюбив паяк, изплел вече внушителна мрежа, на входа нямаше никого.

— Ако бях на твое място — взе метлата и махна паяжината — щях да престана да се правя на всезнаеща, поне докато сме тук. Тези селяци могат да си помислят, че си вещица.

Елана вдигна ръце, като че искаше да се предпази.

— Голям, лош шотландец напълнил със страх сърцето на бедно, робско момиче.

Алпин се засмя и остави метлата.

— Можеш да изоставиш и своя баян. Говориш перфектен английски, когато ти е изгодно. Освен това си свободна жена.

— Благодарение на тебе. — Потупа масата. Цветът на кожата й се съчетаваше перфектно със старото дърво, а ярката й дреха разведряваше обстановката в древната стая. — Седни! Кажи ми какво се случи, та очите ти горят така.

Алпин седна на пейката.

— Права беше, като ми каза, че си търся белята. — Взе една обелка от ряпа и я уви около пръста си. После разказа на приятелката си как Малкъм искаше да я прелъсти.

— Защо се тревожиш? Ти каза, че като малък винаги те е целувал.

— Целувката сега беше различна.

— Бас държа. Не ми приличаш на жена, която се е целувала с момче.

Алпин пусна обелката и отново докосна устни. Дори тръпчивият вкус на ряпата не можеше да премахне спомена за топлия му дъх.

— Сега той иска да му стана любовница.

Елана взе ножа и го заби в една ряпа.

— Предполагаше се той първо да каже „да, да“ при церемонията.

Поражението й отне силите.

— Постоянно трябва да съм нащрек, когато стане дума за него. Този мошеник ми каза, че или трябва да споделям леглото му, или да се върна в дома на чичо си барон Синклеър.

— Той е еки-беки!

Имаше предвид освободените роби, превърнали се в изметът на обществото в Бриджтаун.

— Лорд Малкъм едва ли е пиян просяк.

Елана използва ножа, за да се почеше по главата. Огледа се наляво и надясно и прошепна.

— Той е изработил някакъв вид просия, та да накара бедния господар Чарлз да му даде твоя „Рай“.

Тази несправедливост заседна като горчив хан на гърлото на Алпин. Плантацията „Рай“ по право й принадлежеше. Тя удари с юмрук по масата.

— Знам, но ако спя с него, той ще трябва да се ожени за мене. Като негова съпруга ще мога да предявя претенции към „Рай“.

— Бас държа. Но бъди много внимателна. Ако му дадеш всичките ябълки, той няма да иска дървото.

Младата жена бе очаквала ухажване, както си му е редът, и почтена женитба. Не беше очаквала от него да бъде толкова нечестен.

— Той знае, че няма къде да отидем. О, защо Чарлз му даде нашия дом?

На двора пред вратата на кухнята се чу шум от тътрене на ведра.

— Шт — предупреди Елана. — Тук слугите са верни на този шотландец и разнасят клюките по-бързо, отколкото господарят Чарлз изпразваше бутилка ром. — Пакостлива усмивка разкри перленобелите й зъби, с които тя се гордееше. — Колкото по-скоро успееш да се добереш до кабинета му и да надзърнеш в документите му, толкова по-бързо ще узнаеш защо плантацията се падна на него.

Малкият успех на Алпин й вдъхна увереност.

— Вече успях да си осигуря достъп до там. Съгласих се да му водя и сметките.

— Не ме изненадваш. Ти никога не можеш да стоиш спокойно повече от минута.

Когато тя се изправи, Елана се закиска.

— Ще правиш оглед, а?

Не обърна внимание на насмешката й; беше я чувала много пъти през годините.

— Ако се погрижиш за вечерята, ще се заема с книжата още сега.

Приятелката й я стисна за китката.

— А за другото какво ще кажеш? Как ще го накараш да каже „да“ за женитбата?

Нямаше никаква идея. По-зле дори, част от нея копнееше да му стане любовница, да научи от първа ръка за интимната връзка между един мъж и една жена. Но нямаше да се влюби в него, не и в този, който бе откраднал дома й, сътвореното през целия й живот и й бе отнел дори и нищожната независимост, която притежаваше.

— Не знам. Просто трябва да бъда по-изобретателна от него.

— Та ти си. Ти беше по-умна от всеки бял мъж в Барбадос. Да надхитриш носещия пола шотландец, ще бъде по-лесно, отколкото да обереш смокиново дърво.

Напомнянето за дома върна самоувереността на Алпин.

— Това е фустанела от кариран плат, Елана, и е най-обичайното нещо в тази част на света. Ще си навлечеш големи неприятности, ако я наричаш пола.

Нацупила пълните си устни, тя каза:

— И заради това ли ще ме замерят с камъни?

Развеселена от непочтителността на приятелката си, Алпин поклати глава.

— Ще те отбягват.

— Няма да го направят. Прекалено заети са да ме зяпат и да мърморят страховити заплахи какво щяло да ми се случи, когато този мъж, когото наричат Саладин, се върне. — Размаха ножа. — Никакъв господар с турско име не може да уплаши тази принцеса на ашанти. Казвам ти, ще изгоря документите си за освобождаването ми, преди отново да започна да казвам „да, сър, не, сър, веднага ще го донеса, сър“.

Елана си мислеше, че Саладин е бял; Алпин никога не беше споменавала мавъра. Би могла да й обясни, да я подготви за срещата й с човек от собствената й раса тук, в Шотландия. Но като видя упорството в очите й, реши, че приятелката й се нуждае от малък урок по скромност.

— Какво ще правиш, когато той пристигне?

Тя прокара палец по острието на ножа.

— Може би ще извадя черния му дроб и ще направя страхотен пастет.

Алпин се отправи към вратата.

— Само не цапай с кръв пода. И без това сме с една прислужница по-малко.

— Бас държа. О… Какво да сготвя?

— Повече зеленчуци. Саладин не яде месо.

Краката на пейката простъргаха по каменния под. Репите се изтърколиха от масата и шумно затупкаха по пода.

— Значи ти го познаваш отпреди!

Алпин сграбчи желязната халка и рязко отвори вратата.

— Да. Обичах да крия молитвеното му килимче, някакви там пирони и ятагана му.

— Върни се тук!

Тя бързо се измъкна в по-малкия коридор и се отправи към кабинета на Малкъм.

Тъкмо бе приключила със сравняването на резултатите от инвентаризацията на складовете и килера с провизиите, направени по време на вчерашния й оглед, със записаното в счетоводната книга, когато вратата изведнъж се отвори и Малкъм влезе в стаята. Сърцето й подскочи, като го видя: красив в планинските си одежди, с разрошена от вятъра дълга до раменете черна коса. Като момче той беше състрадателен и имаше богато въображение. Отнасяше се нежно с нея, докато другите я наричаха бедна роднина и пакостница.

Замръзна на мястото си, щом я видя. В очите му проблесна интерес, който се превърна в ледено безразличие. Какво беше станало с грижовното, чувствително момче? Как можеше да подмами този студен мъж да я вземе за съпруга?

Той започна да смъква ръкавиците си.

— О, още си тук.

Седнала в стола му, с много по-големи размери от нормалните, тя се почувства малка, беззащитна и ръката й затрепери. Остави перото, преди да е нацапала всичко с мастило. Усмихна се пресилено и потупа листовете.

— Имаш прекалено много зърно на склад, а месото в зимника ти, който е прекалено малък, не е достатъчно.

Той се загледа в гръдта й.

— Изглежда, никога нямам достатъчно от нещата, които наистина желая. Но подозирам, че съм на път да променя това.

Може би и двамата щяха да получат това, което желаеха — честна сделка: плантацията „Рай“ за нея, друга жена за него и наследник вероятно. Но той първо трябваше да се ожени за нея.

— Странни думи, изречени от човек, роден сред богатство.

— Парите не могат да дадат всичко.

Така твърдяха богатите, едно тъжно клише, използвано от хора, които никога не са търсили подслон в дъждовна нощ. Онези, с по-малко късмет, трябваше да се борят, за да живеят по-добре и такива като него никога нямаше да разберат амбициите им.

— Чарлз би се съгласил с тебе, но би добавил, че парите със сигурност могат да те издигнат по стълбата.

— В такъв случай вярвам, че ще осигуриш необходимия баланс за издигането ми по тази стълба.

Беше искала малко неща в живота си. Получила бе още по-малко. Но болката, причинена от изгубените надежди, от пропадналите мечти, щеше да си остане само нейна работа. И все пак загадъчното му изказване заслужаваше подходящ отговор.

— Отлично ще се справям с осигуряването на необходимото, ако се довериш на преценките ми.

Вниманието му бе привлечено от шум в коридора, предоставяйки й прекрасната гледка на благородния му профил. Тя си спомни пак за маскирания мъж, когото бе нарекла своя Ангел на нощта.

— Ако времето позволи, ще добавим още към „спечелването на доверието“ довечера, както следва по дневния ред, нали, Алпин? — Преди да успее да направи грешка, като му каже какво да стори с „дневния си ред“, той махна с ръка към коридора. — А сега позволи ми отново да ти представя Саладин Кортез.

Интересът й си остана насочен към Малкъм. На челото му се бе появила една бръчка, издаваща тревога, напрежението стягаше челюстта му. Защо? Защо завръщането на Саладин го безпокоеше?

В момента, в който мавърът влезе в стаята, тя забрави за това. Няколко пръста по-нисък от Малкъм и доста по-слаб, Саладин Кортез носеше същото облекло, с което си го спомняше, като разлика имаше единствено в сегашната му елегантност. Върху памучния му тюрбан блестеше внушителен рубин с размера на папагалско яйце; златна бродерия красеше ръбовете на кафявата му туника и на панталоните му, които се виждаха до коленете. Пак бе обут във високи до коленете червени ботуши, но сега носеше заострена по екзотичен начин брада.

Той примига, загадъчният му поглед се спря изненадано на Алпин. Не очакваше да я види тук.

През едното му рамо бе преметната куриерска чанта, а през другото бе прехвърлен колан, върху който бе пристегнат смъртоносният му ятаган. Въпреки че познаваше това оръжие, сега то й се струваше по-малко, отколкото си го спомняше. Погледна кожената кесия на Малкъм и установи, че този му атрибут на главатар също изглеждаше по-малък. Преди те бяха момчета, които носеха мъжки принадлежности. Сега бяха мъже, които носеха древните символи на своите много различни раси и родове.

— Добре дошла. — Саладин се закашля и погледна въпросително приятеля си.

— О, да. Тя наистина е добре дошла — отвърна той спокойно и властно. — Сега лейди Алпин е и наша икономка, освен всичко останало.

Саладин отправи острия си поглед към Малкъм, а той пък погледна към чантата.

Алпин се почувства неудобно. Стори й се, че няма място тук сега. Затвори книгата, изправи се и се зае да подрежда писалището.

— Много време мина, Саладин — каза, понеже не можа да измисли нищо друго.

Малкъм въведе приятеля си в стаята и пое ръката му. Саладин въздъхна и с нещо, което й заприлича на съжаление, посочи кожената чанта.

— Лоши вести, милорд.

Малкъм веднага затършува из торбата. Мавърът се обърна към нея. Събирайки пръстите си, докосна челото си и се поклони.

— Прекалено много време мина, милейди. Да ви благослови Пророкът за вечни времена.

Тя измърмори някакви благодарности, но вниманието й бе съсредоточено върху Малкъм, който сега се мръщеше, като оглеждаше цял куп писма. Какви лоши вести бе получил, чудеше се тя, и от кого? Вероятно от жена, реши, и явно го гнети мисълта за нея, ако е така.

С надеждата да пробие бронята на високомерието му, тя каза:

— Хайде сега, лорд Малкъм! Какво видя в това писмо, та стана бял като платно?

Той се наежи и я изгледа укорително с тъмните си очи.

— Доколкото си спомням, преди да заминеш за Барбадос, не можеше да четеш дори най-обикновения буквар. Сега рецитираш Шекспир и смело използваш цитат от историята за предателите. Чудя се защо избра пасаж от „Хенри V“.

Бе си помислила, че е подходящ, но трябваше да си признае, че бе искала да му покаже как се е усъвършенствала през годините. Обаче намекът му за държавна измяна напълно я обърка.

— Опитвах се да те впечатля, но ти ме сряза. Какво да правя сега?

Грубото му държание се смекчи до един хладен поглед, с който заплашваше да й отреди заслуженото.

— Предлагам да се молиш на милостивия Господ да ти даде търпение да понесеш и да се разкаеш истински за прегрешенията си.

Като дете той рецитираше класиката с лекота, като възрастен влагаше заплаха. Тя взе счетоводната книга и я притисна до гърдите си.

— Да понеса какво, милорд?

Огледа внимателно лицето й, после се усмихна.

— Че какво друго? Все повечето неща, включващи се в нашия дневен ред.

Обидена, тя тръгна към вратата.

— Вашият дневен ред включва ли освежителни напитки?

— О, да. Бира за мене и вода с портокалов сок за моя приятел мюсюлманин. Ще намериш плодовете в мазето за зеленчуци. — Поглеждайки към Саладин, добави: — И, моля те, помоли Елана да ни сервира.

Прекрачваше прага, когато чу мавърът да нита:

— Коя е тази Елана?

Щом затвори вратата зад гърба й, Малкъм отговори:

— Изненада, скъпи мой Саладин. Изненада.

Алпин промени решението си да държи приятелката си в неведение. Видя каква вреда можеше да причини това. Освен това щеше да се покаже нелоялна. След като донесе портокалите, тя дръпна Елана настрани и й разказа за Саладин.

Бившата робиня изглеждаше също така, както в деня, когато Алпин й връчи документа за освобождаването й. Вълнението й беше като на малко дете.

— Той е африканец?

Дора престана да мачка летните зърнести плодове и се примъкна по-близо. Алпин повлече Елана към килера, където щяха да бъдат сами. Там миришеше на осолено месо, което бе наредено в бъчвите, и на току-що набран босилек.

— Той е наполовина африканец. Баща му бил мавър, а майка му — испанска благородничка.

Приятелката й гледаше удивено.

— Как се е появил тук?

— Когато били деца, той и неговият брат близнак Салвадор били дадени да служат на мащехата на Малкъм, лейди Мириам.

Като пощипваше долната си устна с палец и показалец, Елана каза:

— Тя е дипломатката.

— Да.

— Я ми дай тези работи, преди да си ги изтърсила. — Събра престилката си и Алпин сложи вътре портокалите, които държеше. — На колко години е Саладин?

— Беше на дванадесет или на тринадесет, когато заминах за Барбадос. Това нрави тридесет и две или тридесет и три сега.

— Красив ли е?

— Бих казала, че е внушителен. Дори величествен, ако искаш.

— Хъм. Трябва да е много нещастен този мавър, щом си няма харем тук.

— Откъде знаеш дали има или няма жени?

Елана я изгледа с превъзходство.

— Прислужничките тук изобщо не се забавиха да ти кажат за онова момиче Емили и нейния войник. Бас ловя, че не биха пропуснали такава страхотна клюка.

— Те не са ти казали много за Саладин, нали?

— Не съм ги питала. — Удари се по гърдите. Тази африканска принцеса научава нещата, като гледа и слуша.

Алпин се засмя.

— Като приключиш със сервирането, приготви любовната смес. И чакам да ми кажеш какво мислиш за Саладин.

Обясненията бяха ненужни. От момента, в който Елана прекрачи прага на кабинета на Малкъм и зърна Саладин, лицето й отразяваше като огледало смесицата от чувства. Същото стана и когато Саладин вдигна голямата чаша до устата си. Черните му като въглен очи не се отделяха от Елана и колкото по-дълго я гледаше, толкова повече пиеше. Халбата беше празна, когато я остави, но очите му разкриваха такава жажда, която никоя напитка не би могла да утоли.

— Още? — попита тя, посягайки към каната. Вместо отговор той я огледа от главата до петите, задържайки поглед върху шията и ръцете й.

— О, да. Така мисля.

— Ти си жаден мъж — изрече с царствен шепот, докато отново пълнеше чашата.

— А ти си интересна изненада. Как се появи тук?

Отвърна му с презрително изражение.

— С един много бавен и смрадлив кораб, Ваше Величество.

Очите му просветнаха весело.

— Аз не съм крал.

Тя намигна на Алпин.

— Но си величествен.

— Така ли? — попита той.

Тя кимна, показвайки това, което възрастните робини в „Рай“ наричаха „нахалството на Елана“.

— Бас ловя.

— Да, добре… Ти в Барбадос ли си родена?

Тя остави каната и изпъна рамене. После, за втори път, откакто я познаваше, Алпин чу приятелката си да казва:

— Аз съм Елана, последната принцеса ашанти, от племето Кумбаса.

Ръката му замръзна с наново напълнената чаша.

— Ти си с африканска, кралска кръв? И си робиня? Гордостта й беше очевидно доказателство за благородния й произход.

— Пред себе си виждаш освободена жена. — Високомерието й се пропука, когато добави игриво. — Бас ловя.

Той поклати глава.

— Можеш да ме наречеш лъжливо куче, Елана, но се съмнявам, че някой от нас някога наистина е възвръщал свободата си.

Тя се обърна към Малкъм:

— Той роб ли ти е?

Усмихвайки се благосклонно, той отвърна:

— Роб на философията и слуга на теологията. Това е нашият Саладин.

— Това не е отговор — сряза го тя. — Той твоя собственост ли е или не?

— Нито моя, нито на някой смъртен човек.

Тя вдигна ръце.

— Ти пееш песен загадка. Връщам се в кухнята.

Саладин я настигна, преди да успее да излезе.

— Ще дойда с тебе.

Изгледа го така, както канарче би гледало котка, но той й се усмихваше умоляващо. Тъмната й кожа стана махагоненочервена.

— Предполагам, че това е правилно.

— Бас ловя — отвърна мавърът и поставил ръка на гърба й, я изведе от стаята.

Почувствала се като натрапница, Алпин погледна към Малкъм и с изненада забеляза, че той е впил поглед в нея. Седнал зад писалището си, не изглеждаше толкова страховит, но в напрегнатия му поглед се криеше някаква заплаха.

Тя измина разстоянието между тях и се наведе над него.

— Защо си се втренчил в мене?

— Нима съм се втренчил? — Внимателно подреди на купчинка отворените писма и постави върху тях една книга. Черните му вежди се повдигнаха въпросително. — Какво лошо има в това да се възхищаваш на най-привлекателната жена, съгласила се да сподели с мене удоволствията на плътта?

Искаше й се да стисне юмруци, да удари по писалището и да му каже, че е женкар и крадец. Вместо това изрече:

— Няма нужда да криеш любовните си писма.

— Не си ревнива, нали?

Не беше ни най-малко, но за да продължава да се преструва, че го желае, тя прикри безразличието си и се върна към по-важни неща.

— Това, което се случи между нас в казармите… Е… моля те да разбереш, че не съм тук, за да се стремя към любовта ти. — Изрече тихо, умоляващо: — Не го ли разбираш?

Той затвори клепачите си с толкова дълги и гъсти мигли, че хвърлиха сянка върху бузите му.

— Ще дискутираме по въпроса защо си дошла тук най-накрая… по-късно. След като се изкъпем.

Нуждаеше се от време, за да измисли сигурен начин да го накара да се ожени за нея.

— Това, което се случи, беше много обезпокояващо.

— Това само подсказва колко обезпокоително и вълнуващо ще бъде останалото.

— Всичко става прекалено бързо, не мислиш ли?

— Ти ме насърчаваше, Алпин. Защо се оттегляш сега?

Тя наистина го бе насърчавала и вероятно бе създала у него погрешно впечатление, че има опит в изкуството на любовта. Лесният й успех все още я объркваше. Можеше ли сега да се изисква той да прояви чувство на чест?

— Защото…

Той си играеше с гривната й.

— Защото?

Вбесена, тя изтърси:

— Защото съм девствена. В очите му заблестя глад.

— Съблазнителен елемент от договора ни. Звучеше така, като че ли се пазареше за стадо овце.

Той, богаташ с огромни владения, стана още по-богат, като наследи плантацията „Рай“. Е, тя отказваше да бъде лесно завоевание. Щеше да направи своя сделка, но на първо място се нуждаеше от повече информация.

— Съблазнителен ли? Какво имаш предвид?

Пръстите му предприеха бавно пътешествие нагоре по ръката й.

— Ако това, което казваш, е вярно, вероятно ще бъде страшно съблазнително и вълнуващо… в някои кръгове.

Единствените кръгове, за които можеше да мисли, бяха тези, които той рисуваше с пръсти по кожата й. Как, чудеше се тя, бе възможно да го ненавижда и в същото време да го желае?

— Защо искаш мене? Имаш богат избор.

— Достатъчно е да ти кажа, че винаги си имала специално и незабравимо място в моя живот.

— Едно недостойно място — процеди тя, — точно на такова ме поставяш.

— Напротив. Възнамерявам да окажа чест на цялото ти тяло: от изящните ти уши до божествените пръстчета на краката.

Всичките части, които той спомена, пламнаха и огънят се разнесе по цялото й тяло.

— Не съм нито божествена, нито изящна. Запази тези превземки за скъпата си Розина.

— Забрави я. Тя си отиде.

— Къде?

Той стисна зъби.

— В имението Карворан.

— Това е замъкът, който баща ти строеше за тебе, когато заминах оттук преди години. Красив ли е?

Ръката му престана да се движи.

— Не. Нещо съвсем непретенциозно.

Тя си отдъхна.

— Кажи ми тогава къде се намира и как изглежда.

— Помниш ли пресъхналия кладенец до Стената на Ейдриън?

Сигурна, че е отвлякла вниманието му, Алпин стана по-смела.

— О, да. Веднъж ми каза, че там било заровено съкровище. Цели два дни копах на това място.

Развеселен от смешното й, наивно изражение, той я потупа по ръката.

— Но намери два ножа, които добави към колекцията си от хладни оръжия.

— За какви оръжия говориш? Та те едва не се разпаднаха в ръцете ми. Беше голям номер от твоя страна.

Присви очи.

— Ти продължаваш с голям успех да се отклоняваш от темата. Кажи ми, Алпин, какво искаш?

Тонът му я привличаше, както стръвта привлича рибата. Тя свали гарда.

— Искам свой дом и да живея сред хора, на които мога да се доверя и които да наричам приятели.

— Аз съм ти приятел и можеш да ми вярваш.

Изрече това с такава искреност, че сърцето й подскочи. Само ако можеше да му повярва, щеше да забрави всички хитрини и увъртания.

— Мога ли да ти вярвам?

— Аха. Имаш ли други условия, преди да сме приключили с договора и да въдворим мир в очакване на дългата нощ?

Изглеждаше толкова сигурен в капитулацията й, а ако имаше нещо на света, което Алпин мразеше, то бе някой да смята, че е приела като даденост нечия прищявка.

— Имам хиляди въпроси, а не съм сигурна, че би искал да им дадеш отговори.

— Ти ми задай хиляда въпроса, Алпин. Аз ще ти задам само един. Ще бъдеш ли моя или не?

Тя не му вярваше, но ако успееше да го убеди, че нейното себеотрицание и неуморен труд бяха направили от „Рай“ процъфтяваща плантация, може би щеше да я разбере и да й върне това, което по право й принадлежеше. Тогава нямаше да се налага да му играе номера. Освен това й харесваше, когато й говореше нежно и се усмихваше така дружелюбно.

— Не съм сигурна, че ми се иска да рискувам да изгубя хубавата си работа.

— Ще ти харесат новите ти задължения, въпреки че в началото часовете ще ти се сторят дълги. Докосни ме, Алпин.

Тя не виждаше как може да откаже на настойчивата му молба. Обхвана бузите му с ръце и веднага съжали, понеже наболата му брада накара кожата й да пламне, а блясъкът в очите му направи на пух и прах твърдото й решение да не отстъпва.

— Сигурно скоро ще огладнееш.

Той затвори очи и се обърна, целувайки ръката й. Простенвайки, изрече:

— Гладен съм сега.

Тя се пребори с желанието да се предаде и се съсредоточи върху предложеното от него развитие на нещата.

— А ако забременея?

Пръстите му се сгърчиха около ръката й.

— Няма — каза остро.

— Откъде си толкова сигурен? И още нещо по въпроса, как мога да ти вярвам?

Той отвори очи и я смрази със силата на своя поглед.

— Още един облог ли? Доколкото си спомням, ти обичаш приятелските обзалагания.

Това беше възможността, която чакаше. Като всички нормални жени и тя беше сигурна, че може да роди дете. Но би ли могла да го подмами да заложи „Рай“ срещу нейната плодовитост? Нещо я накара да се въздържи, тъй като не беше напълно готова да разкрие най-съкровеното си желание.

— Ще обмисля това.

— Мисли каквото ще мислиш този следобед. Тази нощ те очаквам.

Трябваше да го залъже. Трябваше да използва женските си умения, за да спечели малко време. Когато й хрумна най-лесното решение, тя почти се почувства виновна.

— Да не би да ми предлагаш женитба?

В стоманения му поглед се долови известно колебание.

— Не съм си и помислила, че го правиш.

Несигурността придаде лукаво изражение на лицето му.

— Това е решителна стъпка.

— Точно такова е и моето мнение. Ще ни трябват няколко месеца, за да обмислим решението си.

В очите му се появи разбиране.

— Месец — изръмжа той. — Не повече.

Искаше й се да подскочи от радост, но мислите й отново се върнаха на плана, който трябваше да сътвори.

— Проявяваш голямо разбиране.

— Повече, отколкото можеш да си представиш, Алпин.

— Това ми звучи като заплаха.

— Познавам жените. Нали не си забравила, че имам три сестри? А сега — целуна за последен път ръката й — със съжаление трябва да ти съобщя, че ме зоват задълженията ми към Килдалтън. Моля те, изпрати при мене Саладин.

Сети се за писмата и си помисли, че сигурно трябва да им отговори. Обзета от щастие, че е спечелила, тя го целуна по бузата.

— Веднага, милорд.

Веднага щом излезе от стаята, започна да подсвирква. Малкъм си мислеше, че я държи натясно, като й е направил компромис. Наистина беше така, но не само той можеше да прави компромиси. Алпин щеше да го наблюдава много внимателно и щеше да открие слабото му място.

Та тя знаеше начина дори! Замъкът Килдалтън беше пълен с тунели и тайни проходи. Преди години уплашеното шестгодишно момиченце беше потърсило спасение из тях. Сега тези тъмни коридори щяха да осигурят на отчаяната жена място за подслушване и оръжия, с които да си върне своя дом.

Но първо трябваше да намери ключа.