Арнет Лем
Ангел на нощта (20)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Съзнанието на Малкъм се превърна в тъмна пещера, чийто изход бе препречен от една единствена дума: „бременна“. Той пусна юздите и поклати глава. Алпин, бременна! Конят спря. Жена му беше забременяла.

Надеждата разцъфна в душата му. Щеше да стане баща. Мащехата му — се оказа права: той можеше да има деца. Алелуя! Алпин щеше да му роди дете.

Слезе от коня и я свали на земята.

— Гадно псе! — Постави ръце на корема си. — Ако загубя това бебе, нека грехът се стовари върху теб! О, Господи, защо не ме остави да си отида!

— Къде да отидеш?

— В Барбадос. Аз принадлежа на онази земя.

Действителността най-после се разкри пред очите му.

Той разбра причината за бягството й.

— Кой е щастливият баща?

Смаяната Алпин го гледаше как крачи насам-натам. Беше я метнал на коня като чувал с картофи. Страхът да не загуби бебето я накара да му каже за бременността си.

— Какво каза?

— Попитах те за името на човека, когото трябва да поздравя.

Изглеждаше толкова спокоен, че имаше желание да го удари.

— Какво значат тези думи? Бащата си ти.

— О, съмнявам се.

Тръгна към него като в несвяст.

— Да не мислиш, че зачатието е непорочно?

Той сведе поглед към нея, но й се струваше, че не я вижда.

— Очевидно не. Кой е той, Алпин? Може би Раби или някой друг от нощната стража? Май си се въргаляла в чаршафите, вместо да ги сваляш от леглата.

Краката й се подкосиха. Тя се отпусна на земята и се загледа в коленете му. Беше я наранил преди с лъжливата си любов, но тази жестокост беше ненадмината.

— Знам, че си ядосан, защото те напуснах, но не можеш само заради наранената си гордост да ме наричаш прелюбодейка.

— Мога и ще го направя.

Останалите се присъединиха към тях. Елана също не изглеждаше блестящо.

Малкъм скочи на седлото, дръпна юздите и накара коня да се изправи на задните си крака.

Алпин се втурна към него.

— Малкъм, почакай!

— Качи я на коня, Александър — изкрещя той през рамо, — и се прибирайте вкъщи.

След себе си остави само прахоляк. Съкрушена от жестокото му обвинение, Алпин реши да се върне обратно на кораба. Извика на Саладин, но мавърът не снемаше очи от Елана.

— Как се чувстваш? — попита я той.

— Много, много лошо. По-добре да яздя с тебе.

Той я изгледа продължително.

— По-добре да те напердаша.

Тя прокара ръка по рамото си с едно прелъстително движение.

— Ще нараниш ли тази кожа, мюсюлманино? Ти я харесваш. Каза, че вкусът й е като на амброзия.

Пламтящият му поглед проследи движението на ръката й, после вдигна глава и се загледа в един облак. Най-накрая каза:

— Доведи ги вкъщи, Александър.

После и той пришпори коня си по добре утъпкания път.

Алпин гледаше с копнеж към пристанището.

— Не мисли за това, момиче — каза Александър. — Капитанът няма да ви вземе.

 

 

През целия път до Килдалтън Алпин кълнеше, плачеше и наричаше Малкъм с най-обидните имена. Измисли и нов начин за бягство. Щеше да изпрати Елана да запази места на някой кораб в Тайнмаут, а тя щеше да пресече река Тайн, да стигне до Саут Щийлдс и там също да осигури пътуването. Докато съпругът й я чакаше в единия град, тя щеше да отплава от другия. Щеше да надхитри това нещастно подобие на съпруг.

Той я чакаше в спалнята. Стоеше пред етажерките с книги. Хвърли й бегъл поглед, но отвращението в очите му едва не я разплака отново.

Тя мълчаливо свали пелерината си, после си изми лицето. Стаята вече не й приличаше на мястото, където бяха споделяли любовта си. Сега Малкъм я мразеше. Тя беше собственик на плантацията и трябваше да се върне в Барбадос.

— Можеш да ми кажеш името на любовника си.

— Ти можеш да вървиш по дяволите.

— Стига, Алпин. Рано или късно ще разбера кой е.

— Много добре. — Погледна го право в очите, после добави: — Наричам го треперещо псе.

Той се усмихна тъжно.

— Като имам предвид последните ти маскировки, очаквам повече оригиналност от теб. Не си мисли, че ще му причиня нещо лошо. Напротив.

— Защо трябва да вярвам на това, което казваш?

В очите му проблесна ярост. Захвърли книгата, която беше свалил от лавицата.

— Защото той може да има деца, а аз не, и то благодарение на тебе!

Алпин го гледаше втрещена.

— Това е най-смешното нещо, което някога съм чувала. Не можеш да отричаш факта, че си баща на едно дете само защото майка му те мрази.

— Мрази ме колкото си искаш, Алпин, наричай ме както ти хрумне, но ми кажи името му.

Тя изкрещя:

— Това си ти, проклет глупако, въпреки че не го заслужаваш.

Яростта му се стопи като масло на слънцето.

— Дяволите да го вземат. — Отпусна се в един стол. — Аз не съм бащата на детето ти, Алпин. Ти разруши семето ми. Не очаквай да дам името Кар на копелето в утробата ти.

По-объркана от когато и да било Алпин се втренчи в лицето му, търсейки знак, че е полудял.

— Разрушила съм семето ти? За какво, дявол те взел, ми говориш?

Той й разказа всичко. Каза й за опитите си с другите жени. Разказа й за отмъщението, което беше кроил толкова години.

Тя не можеше да повярва. Това бяха лъжи за отмъщение. Значи човекът, в който се беше влюбила, я беше излъгал така жестоко. Сълзите свободно се стичаха от бузите й.

— Ти си глупак, Малкъм! Как и кога откри, че не можеш да имаш деца. Сигурно като си се хващал на бас, че няма да ги забремениш, и те, за да ти угодят са взимали предпазни мерки. И кога си обичал някоя жена? Кога си се задържал дълго при някоя. — Разярена, тя отиде до гардероба, измъкна от там бутилката с контрацептивна течност и я хвърли в краката му. Стъклото се счупи и из въздуха се понесе ароматът на розова вода. — Не мога да знам със сигурност защо останалите жени в живота ти не са забременели, но знам причината, поради която Розина не е заченала. Не съм имала друг мъж освен тебе. Дори не бях целувана преди. Жалко, Малкъм. Отдадох ти девствеността си и повярвах на любовта ти.

Повече нямаше какво да казва. С разбито сърце, но горда Алпин взе пелерината си и излезе от стаята.

Малкъм разбра, че излиза, но не можеше да откъсне очи от контрацептивното средство. Невъзможно, казваше гордостта му. Обмисли го, говореше умът му.

Алпин беше права. Беше си имал работа само с жени, които се стараеха да му угодят, за да получат нещо. Не бе обичал никоя. Не се бе задържал при нито една от тях.

Също като бутилката така се счупи и цял един живот, прекаран в осъждане на виновния. Представи си любимата си разплакана, с болка в прекрасните очи.

Най-после прие истината. Повярва й.

Той скочи на крака и ядно ритна гъбата на Розина. Господи, колко много нарани Алпин! Беше глупак, но това повече никога нямаше да се повтори. Щеше да отиде при нея, щеше да я накара да го изслуша. Все още го обичаше, сигурен беше в това.

Мили боже, тя щеше да роди тяхното дете! Радостта стегна гърдите му и изпълни очите му със сълзи. Тя щеше да го дари с рожба, хубаво момиченце, което да подхвърля във въздуха и да глези, или момченце, от което щеше да направи чудесен мъж. Независимо от пола на детето то щеше да бъде плод на любовта между него и Алпин.

Тази любов щеше отново да разцъфне.

Трябваше да я накара да му прости. Дори и да му отнемеше останалата част от живота, щеше отново да спечели обичта й. Започваше веднага.

Със сърце, изпълнено с надежда и любов, той изхвръкна от стаята и затича надолу по стълбите. Чу гласове в малката зала и се упъти натам. На прага спря смаян. Жена му водеше приятен разговор с близнака на Саладин и дори се смееше.

Саладин приличаше на баща си, мавъра, докато сър Салвадор Кортез беше наследил от испанската им майка права, черна коса и маслинена кожа. Различаваха се дори по облеклото. Салвадор предпочиташе съвременни одежди; облечен беше с модерен жакет и бричове от зелено кадифе, колосана бяла риза и ботуши до коляното.

Най-големият контраст между братята обаче беше различното им отношение към прекрасния пол. Докато Саладин бе дал клетва да не спи с жени, докато не се ожени, Салвадор беше добре известен сластолюбец.

Според Малкъм точно в момента той упражняваше изкуството си да съблазнява. Защо иначе ще държи и двете ръце на Алпин и ще я кара да се изчервява?

Обзет от ревност, влезе в стаята.

— Прекъснах ли нещо?

Алпин пое въздух и скочи като опарена. Винаги любезният сър Салвадор бавно се обърна към него.

— Само щастливо подновяване на старото познанство, приятелю. — Поклони се на Малкъм.

— Извинете ме. — С наведена глава Алпин избра най-дългия път до вратата.

Малкъм й препречи пътя. После попита Салвадор:

— Семейството с тебе ли е?

— Не. — Усмивката изчезна от устата му. — Донесох съобщение на лейди Мириам, но Алпин ми каза, че тя не е тук.

Надеждата му бързо да се сдобри с Алпин се провали. Щом Салвадор търсеше мащехата му, значи нещо се беше случило.

— Изчакай ме в кабинета, Салвадор.

Той кимна официално и излезе от стаята. Малкъм затвори вратата. Алпин му обърна гръб.

— Нямам какво да ти кажа.

Задачата му беше много трудна. Трябваше да я накара да му прости. Той тихо изрече:

— Знам, но аз имам да ти казвам много неща.

Тя се стегна, като че подготвяше защитата си.

Малкъм искаше да я прегърне, но знаеше, че е твърде рано. Загледа се в кичурчетата коса, които се навиваха на тила й, и си помисли колко изящна е тя. Беше я подценил заради ниския й ръст. Макар и дребничка, съпругата му притежаваше силата и смелостта на гладиатор.

Решен да я спечели наново, Малкъм заговори чистосърдечно.

— Съжалявам, че ти причиних болка с това, което казах.

— Сигурна съм, че съжаляваш. Не е ли по-добре да видиш какво иска Салвадор?

Трябваше да проникне през стената от безразличие, която беше издигнала.

— Предпочитам да чуя какво искаш ти.

Ръката й докосна облегалката на семейния трон.

— Искам да се върна в Барбадос.

Замъкът Килдалтън беше нейният дом; щеше да го направи такъв.

— И ще отнесеш детето ми?

Тя се обърна към него с блеснали от яд очи.

— Детето е мое. По-добре да го отгледам в някоя канавка, отколкото да допусна да го използваш като пионка в политиката или да разбиеш живота му.

Тя беше толкова горда, а Малкъм никога преди не я беше обичал толкова. Трябваше да стисне юмруци, за да не се пресегне и да я прегърне.

— Както разбих твоя живот ли?

Трябваше да му даде време да си върне любовта й.

— Ще се грижим заедно за детето ни, Алпин, и ще го направим тук.

— Ще ме принудиш да остана, въпреки че те мразя?

— Ти ме обичаше. Ако ми дадеш възможност, сигурен съм, че женитбата ни ще бъде прекрасна.

— Не желая никакъв дял от шотландската ти династия. А сега ме пусни да мина. Имам работа.

За нещастие и той имаше работа. Отговорностите го зовяха.

— Каква работа имаш?

— Войниците сигурно са гладни и предполагам, че Салвадор ще иска чаршафи на леглото си.

Малкъм се почувства леко обнадежден. Сигурно не беше безразлична към него. Защо иначе ще се захваща със задълженията си.

Преди да отиде при Салвадор, той потърси Александър.

— Вземи всички мъже, които можеш да отделиш от жътвата, и ги постави на стража. На всички изходи да има хора. Карай ги да проверяват всеки товар, който излиза оттук.

— Да, милорд, но какво извинение да дам за претърсването?

— Кажи им, че е избягал любимият заек на Алпин.

— Момичето няма да избяга пак, милорд.

 

 

Алпин гледаше Малкъм и Александър от прозореца на дневната на горния етаж. Отвори го, но не можа да чуе нито дума. После видя Александър да издава заповеди и да събира хора. След известно време смаяно наблюдаваше как войниците се заеха да претърсват всяка каруца или товар, който излизаше от замъка. Забеляза стражи на всеки изход.

След като бягството беше невъзможно, можеше поне да събере информация. Влезе в тунела през гардероба на спалнята и се отправи по коридора към кабинета на Малкъм. Понеже идваше от друга посока, звънчето нямаше да го предупреди.

Долепи ухо до вратата и чу Салвадор да казва:

— Какво мислиш?

Прошумоля хартия.

— Мисля, че баща ми е овладял красноречието покрай жена си.

— Къде е лейди Мириам? — попита Салвадор.

— Опитва се да накара Джон Гордън да не замине за чужбина.

— Значи пътуването й е било напразно.

— Какво имаш предвид?

— Чети по-нататък, приятелю. Всичко е написано в писмото на баща ти.

След известно време Малкъм възкликна:

— Господи! Всъщност той иска да дойде в Шотландия?

Джон Гордън живееше в Шотландия, значи не говореха за него. Кой беше този „той“?

— Точно така. Ето защо лейди Мириам трябва да се върне там с мене. Лорд Дънкан смята, че тя ще успее да го разубеди.

Алпин нямаше представа за кого говорят, но очевидно този човек създаваше доста неприятности.

— А сега, след като донесох радостното съобщение…

Малкъм се засмя горчиво.

— Ще ми кажеш ли — продължи Салвадор, — защо твоята Немезида Алпин Маккей е отново в Шотландия.

— Моята Немезида ли? Да не би да си забравил, че ти счупи ребрата.

— Не съм, но си го заслужих. Казах на барона за ранената лисица, която беше намерила. Той я накара да го гледа как я убива и одира кожата й.

Алпин си спомни случката. Беше повръщала дни след това, но поне успя да спаси малките лисичета.

— Това копеле! — изсъска Малкъм.

— Сега той се е променил — отбеляза гостът.

— Да, но някога се държеше ужасно с Алпин.

— Та какво прави тя тук с тебе?

— Сключили сме пробен брак и е бременна с първото ни дете.

— Какво?

Тя не можеше да слуша повече. Отправи се към кухнята, където намери Дора да бие масло.

След като нареди на прислужницата да сложи в гърнето още едно пиле и да приготви стаята на Салвадор, попита:

— Къде е Елана?

— Отиде до Суийнърс Хийт да занесе обяда на Саладин.

Горкият Саладин! И неговите любовни мъки бяха така ужасни, като нейните.

Изсвири рог, предупреждавайки за пристигането на посетител. Сигурно лейди Мириам се връщаше.

Алпин имаше нужда от усамотение, затова се запъти към помещението за соколи. Нахрани и напои птиците, после седна на едно трикрако столче и се замисли върху последния им разговор с Малкъм. Той се надяваше на щастлив брак, но това беше неосъществима мечта. Тя вече се беше обрекла на „Рай“ и на нещастниците, които я чакаха там.

Проклет да е Малкъм Кар, че я държеше тук. Проклета да е и тя, че не искаше да го напусне.

Отвън се чу шум и птиците се размърдаха неспокойно. Алпин неохотно излезе от помещението. Като засенчи с ръка очите си, тя погледна към жилищната постройка. Пред входа се бяха събрали войници. Мъжете по укрепленията бяха вперили погледи към северния път. Усещаше се напрежение.

Едва ли пристигането на лейди Мириам можеше да предизвика такава суматоха? Кой тогава идваше? Алпин си помисли за вечерята и се почуди дали храната щеше да стигне. Но в крайна сметка замъкът не беше неин. Да му мисли господарят му.

Тъкмо стигна до стъпалата, когато вратата се отвори. Навън излязоха първо Раби, после намръщеният Малкъм. Той си беше сложил баретата и бе препасал меч.

Като я видя, забърза по стъпалата.

— Тъкмо тръгвах да те търся. Нещо не беше наред. Тя го огледа.

— Защо си въоръжен? Той се обърна към Раби.

— Иди до Суийнърс Хийт и доведи Саладин!

Щом войникът тръгна, взе ръката й.

— Нося този меч, защото може да ми потрябва. Ела с мене! Имаме гост.

— Ти имаш гост, а не аз. Аз само работя за тебе.

— Алпин — изръмжа той, а ръката му стисна нейната, — този посетител твърде много засяга тебе.

Тя чу зад гърба си тропота на приближаващи коне.

— Нищо и никой в Шотландия не ме засяга.

— Нито дори Комин Маккей ли?