Арнет Лем
Ангел на нощта (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Малкъм седеше в кабинета си и се мръщеше на подноса с вече изстиналия обяд. Режеше задушения заек; месото беше жилаво и трудно се дъвчеше. Черният хляб би бил едно разнообразие, но само за моряк, пребивавал шест месеца в морето.

Отказвайки се от заека, той заби вилицата си в купчинка от нещо, което би могло да бъде отлично приготвен ечемик или ужасно разварен грах. Престраши се да го опита и откри, че лукът е малко, а солта и индийското орехче са сипани щедро. Индийско орехче!

Взе кана бира, за да преглътне тази отвратителна каша, и прокле Розина, че е изгонила поредната икономка. Червата му закъркориха. По начина, по който се хранеше, спокойно можеше да си подели мюсюлманското ядене със Саладин. Но диета от орехи, ягоди, зеленчуци и ориз едва ли щеше да утоли глада му.

Би протъргувал стадото си тлъсти, испански говеда за едно препечено прасенце сукалче, печени дюли, картофи с магданоз и масло и хляб с хрупкава коричка. За подобна храна трябваше да чака до завръщането на родителите си и на мисис Елиът. Ядосан, стовари каната върху масата, стана и взе да обикаля из кабинета.

Също като баща си, дядо си й предишните графове на Килдалтън той ръководеше живота във владенията си от тази стая. Когато Малкъм навърши двадесет и една години, баща му, сега маркиз на Лотиан, му прехвърли по-малките си титли и се отдаде на живот, чиято цел беше дипломацията и щастието на неговата маркиза.

Малкъм беше имал за пример голямата любов на баща си и мащехата си. Те му бяха показали на каква близост могат да бъдат способни мъжът и жената, какво взаимно уважение могат да проявяват, научили го бяха да забравя и да прощава. Алпин му беше отнела възможността да има свое семейство. Осъден беше завинаги да си остане ерген.

Когато беше по-млад, Малкъм бе представен в най-изисканите приемни на Единбург, Лондон и Париж и положи усилия да си намери жена, която да запали любов в сърцето му. Но когато нито една от любовниците му не забременя, той прие жестоката истина и реши никога да не се жени. Това нямаше да бъде честно към съпругата му. Не би могъл да живее с подобна измама.

В душата му се промъкна добре познатата тъга. Загледа се в ботушите си и забеляза изтъркано място на килима. Три пъти бе виждал баща си да крачи по същия този под, когато лейди Мириам раждаше. Беше видял сълзи на радост и облекчение, когато сестрите му се появяваха на бял свят без усложнения. Техният плач още отекваше в ушите на Малкъм. За последното той със сигурност съчувстваше на баща си.

Запъти се към стената, върху която бяха окачени семейните портрети. На първия от тях бяха нарисувани Малкъм, баща му и лейди Мириам в напреднала бременност.

Годините минаваха, но бащата на Малкъм никога не го караше да си търси съпруга. Така той цинично прие ролята на граф ерген. Леърдовете на най-известните шотландски родове, нетърпеливи да се съюзят с клана Кар, му представяха порасналите си дъщери. Приемаше играта на сватосването, но не можеше да допусне да подмами невинни момичета, които с право очакваха съпругът да ги дари с дете. Тъжната и добре прикрита истина беше, че деветият граф на Килдалтън не можеше да осигури поколение.

Но може би… Той прекъсна мисълта. Сега не беше време да храни напразни надежди. Северните кланове надигаха глави и роптаеха срещу суровото и нечестно управление на Джордж II и насочваха вниманието си към Италия и заточения Джеймс Стюарт. Казваха му „кралят през голямата вода“ и наричаха себе си якобити, название, което идваше от името му^[1]. Ако Хановереца^[2], временно заемащ трона на Британските острови, не проявеше по-голяма загриженост за благоденствието на поданиците си от планинските земи, Шотландия беше готова да причини такива неприятности, които щяха да направят битката при Флоден да изглежда като дребна разпра.

Нископланинец и владетел на Границата, Малкъм беше притиснат между двете фракции. Не можеше да вземе страна. Родната му майка беше англичанка и му беше завещала всички земи от своята зестра, една значителна част от Нортъмбърланд. Не можеше да затвори очи за английските си поданици, нито да обърне гръб на шотландските си сънародници. Така че играеше възможно най-неутралната роля: държеше при себе си Розина, любовницата италианка, която говореше перфектно шотландски и пренасяше послания от планинските кланове до техния заточен монарх и обратно.

Никой не подозираше, че Малкъм е замесен. От десетилетия семейството му продаваше сол на високопланинците. Всеки път, когато приятелят му Саладин потеглеше на Север със скъпоценния товар, пренасяше и писма до якобитите и приемаше отговорите им, които Розина доставяше на Джеймс Стюарт или в Рим, или лятната му резиденция в Албано.

Щом Саладин се завърнеше от последното си пътуване, Малкъм внимателно щеше да отстрани печатите, да прочете кореспонденцията, да си отбележи необходимите неща и според новините да даде съвет на мащехата си. Нямаше да бъде безмозъчен участник в държавна измяна. Щеше да се намеси само ако клановете започнеха да говорят за война. И все пак, ако бъдеше заловен да върши всичко това, щяха да го обесят за предателство и владенията му щяха да бъдат конфискувани от Короната.

На вратата се почука. Сигурно беше Александър, който му носеше вест или че Саладин е бил забелязан, или че Розина се е върнала в имението Карворан. Малкъм каза:

— Влизай, но само ако носиш агнешки бут и пресен хагис^[3].

Алпин се вмъкна в стаята като лек ветрец. Беше се преоблякла в розова рокля с широки поли, заоблено деколте и къси буфан ръкави, обшити с дантела. Пролетният цвят подчертаваше привлекателния й меден тен. Тя би скандализирала обществото в Единбург или Лондон, понеже благовъзпитаните млади дами избягваха слънцето. Но Алпин Маккей никога не се бе подчинила на условностите.

Погледът й попадна върху масата. Тя се усмихна и строго попита:

— Защо ти е още храна, Малкъм? Та ти едва си докоснал тази в чинията си.

Празният му стомах пак се обади.

— Хрътката на мащехата ми не би докоснала тази храна. Опитай я, ако си достатъчно смела.

Брадичката й се повдигна. Малкъм си отправи поздравления; тя никога не би отказала на предизвикателство.

Младата жена откъсна парченце от заешкото месо, пъхна го в устата си и задъвка. Очите й се разшириха и едва не се задави, припомняйки му за времето, когато бяха деца и се криеха под банкетната маса да лапат хайвер. Преглътна и избърса ръце в салфетката му.

— Мисля, че готвачката ти те мрази.

— Обича ме като син, но замина за Константинопол.

Тя сведе поглед към подноса, но не и преди Малкъм да забележи интереса, който блесна в очите й. Какво ли мислеше? Че ще умре от глад? Най-вероятно беше тъкмо това. Вдигна хляба и го пусна в оловната чиния. Чу се звук като от удар на чук върху наковалня.

— Изненадана съм, че Розина не полага повече грижи за тебе.

Той беше готов да каже, че дарованията на Розина се крият в спалнята, но независимо от недоверието, което хранеше към Алпин, не можеше да допусне да я притеснява с толкова груба забележка. Освен това не смяташе, че тя разбира от такива сексуални закачки.

— Розина също ни напусна.

Тя се приближи до библиотеката и се зае да чете заглавията на подвързаните с кожа книги.

— Значи славата ти на съблазнител е спорна, освен ако не криеш някъде друга любовница.

Малкъм се заля от смях, като в същото време си мислеше, че отвореното момиченце се бе превърнало в интелигентна жена. Но колко интелигентна? И колко ли авантюри наистина бе имала? Затърси някакъв знак, но не откри нищо. Тя не притежаваше онази самоувереност, присъща на жените, които имат любовни връзки.

— Нещо лошо ли казах? — попита тя.

— Не. Повече съм загрижен да си напълня стомаха и да предотвратя бунта, който може да избухне сред хората ми.

— Бунт ли?

— Да. Мъжете умират за свястна храна. Кажи ми, можеш ли да управляваш домакинство, Алпин?

Тя издърпа една книга, отвори я и с нокът взе да стърже петънце от стар восък от страницата.

— Спомням си, че четях тази история, когато се криех тук преди години. — Тъжната усмивка й придаде дори още по-момичешки вид. — Разказва се как един таласъм взимал децата, които отказвали да си лягат. — Изразът на лицето й стана тъжен. Затвори книгата и я върна на лавицата. — Съжалявам, че капнах восък върху страницата на книгата ти.

Малкъм си я представи на шест години, свита в помещението на кулата на замъка Килдалтън, където нямаше прозорци, със свещ в едната ръка и книга за чудовища в другата. Изпита съчувствие.

— Господи — каза тя, — бях особено дете.

Отнасяше се жестоко и с подозрение към всеки, който пресечеше пътя й — дори с онези, които се опитваха да й помогнат.

— Особено, а? — предизвика я той. — Та ти напълни със сажди сандъка за брашно.

Тя се намръщи и потърка чело с неприкрита изненада.

— Така ли? Това не го помня.

Възнамеряваше да й отмъсти за това, което бе направила като дете. Предишните й злодеяния биха били ефективно оръжие, но той не трябваше да ги остави да засенчат последните й престъпления на егоистична жена, която не зачиташе човешките същества.

— Не ми отговори. Можеш ли да ръководиш домакинство голямо като Килдалтън?

Погледите им се срещнаха.

— Да. Само трябва да ми представиш прислужниците.

Отговорът й съдържаше честност и увереност. Можеше да й помогне, като я представи на слугите. Можеше да заплаши, че ще уволни всеки, дръзнал да й противоречи. Можеше да улесни живота й, но нямаше да го стори.

— Дора ще ти покаже къде държим провизиите и ще те запознае с персонала… по-късно.

Тя продължи с огледа на книгите. Забеляза едно звънче, висящо на корда над главата й, и попита:

— Какво е това?

Беше една измишльотина на баща му, която бе поставил преди години, когато залови Малкъм да подслушва, скрит в тунелите, разположени зад библиотеката. Звънецът беше завързан с рибарска корда за вратата на входа на тунела. Тази врата се намираше близо до по-малката зала. Малкъм й отвърна с лъжа:

— Този звънец е от Мека. Когато Саладин се върна от поклонение на светите места, го донесе на баща ми.

Тя пресече стаята и седна на мястото пред прозореца. Малките й крака се подадоха от обшитите с дантели фусти. Сви ръце в скута си.

— Ти обичаше да разказваш за нещата, които имаше намерение да направиш, като станеш граф. Оправдаха ли се очакванията ти? Изпълни ли всичко, което искаше?

Изненадан от интереса й, Малкъм взе халбата и отпи.

— Понеже между мен и английските ми съседи цари мир, мога да се заема с Килдалтън. — Недоволството сред планинците усложняваше живота му, но не му беше удобно да разказва на Алпин за шотландските проблеми.

— Сигурно контролираш наемателите — каза тя. — Никога не съм виждала такива процъфтяващи ферми на Границата. Спомням си, че хората бяха бедни, поне тези, които се намираха между това място и владенията на чичо ми в Англия.

Той много се гордееше с постигнатото и въпреки това отговори хладно:

— Стремим се да отглеждаме по-добри и силни впрегатни коне, по-едър добитък и внасяме испанска стомана за коси и плугове.

— Испанска стомана — промърмори тя, а погледът й беше далечен. — Заслужава си високата цена, нали? Не ръждясва и остриетата не се изтъняват.

Завладян от интереса й, взе един нож от писалището си. Като измъкна острието от кожения калъф, той й го подаде.

— Внимавай — предупреди я, отстъпвайки назад. — Може да се порежеш.

Тя стисна кокалената дръжка и пробва острието на палеца си. Веждите й се повдигнаха от изненада и тихо прошепна:

— В Барбадос използваме голям нож, наречен мачете, с който режем тръстиката.

Ние?

Надменна като херцогиня, тя произнесе:

— Имам предвид робите, разбира се.

Бързо прибра ножа в калъфа и му го хвърли. Той вдигна ръка и го улови. Алпин имаше силна ръка и точно око. Още навремето беше здрава и силна, въпреки че беше слабичка и дребничка. Дори сега той се съмняваше, че тя тежи повече от петдесет килограма. Но беше ли все още потайна и склонна към измами? Възнамеряваше да узнае всичко за нея: от плановете й за бъдещето до названието на екзотичното й ухание.

— Разкажи ми повече за тръстиката и живота ти в Барбадос. Честно да ти кажа, изненадан съм, че не си срещнала някой елегантен капитан на кораб и не си се омъжила там.

Насмешливост, а може би яд проблесна в очите й. После се засмя, подпря ръце о седалката и вдигна глава към гипсовия таван.

— Повечето от англичаните, подходящи за женитба, които идваха на острова, бяха втори или трети синове без нито фартинг на тяхно име. Те играеха хазартни игри или спекулираха с малкото, което притежаваха. Много малко от тях имаха успех в нещо друго, освен в залаганията на бой с петли.

Така както беше седнала, представляваше прекрасна гледка. Изведнъж му хрумна, че тези втори и трети синове са били глупаци. Въпреки това пак бе дала да се разбере, че е имала много любовни авантюри. Не можа да се въздържи да не каже:

— Ти залагала ли си някога на петел?

Тя настръхна.

— Дамите не се интересуват от боеве с петли.

— Ако Алпин Маккей е израснала като благовъзпитана дама, то Хановерския ни крал говори перфектно шотландски.

— Аз наистина съм дама — засмя се младата жена.

— Виждам. — О, да, такава беше, но той се съмняваше, че действа като дама. — Ти носеше бричове и яздеше без седло…

Стана сериозна, очите й блестяха, а устните й бяха леко разтворени.

— И живях в конюшните на Синклеър Манър, или си забравил това?

Объркан, той върна ножа в едно чекмедже в писалището си.

— Мислех, че предпочиташ менажерията си от ранени същества пред братовчедите си.

— Протъргувах един комплект от тези същества за друг. Ето защо избягах и дойдох тук.

Беше превърнала живота на Малкъм в истински ад и бе посяла семената, които щяха да унищожат бъдещето му. Той се усмихна леко.

— Хванах те да крадеш храна от кухнята.

Тя потръпна.

— Толкова бях изплашена в онази нощ. Ти ми каза, че щели да ме обесят и да използват ушите ми като стръв за риба.

— Доколкото си спомням, това беше единственият случай, когато имах превъзходство над тебе.

— Наистина ли вярваш на това?

Някои от детските им спорове сега изглеждаха смешни и той се замисли за момент, дали не възнамерява да се разправи твърде грубо с нея.

— Ти в какво вярваш?

Тогава тя се наведе напред и каза:

— Знам, че ме прегръщаше и ме целуваше, и ме накара да обещая да ти родя дете.

Обективността му се стопи също като лъчите на залязлото слънце.

— Можеш да бъдеш сигурна, Алпин, че точно това обещание никога няма да спазиш.

Бузите й се покриха с руменина.

— Никога не съм си представяла, че очакваш от мене да… че ние бихме… че…

Развеселен от неудобството й, той игриво попита.

— Какво е това, което никога не си си представяла?

Тя неуверено произнесе:

— Че бихме могли да изпълним обещанието. Тук съм, защото няма къде другаде да отида, Малкъм. Чарлз е знаел това, когато ти е приписал плантацията.

— Как откри това? Предполагаше се, че е лична сделка между мъже.

— Но то засягаше мене. Чарлз е предполагал, че ще постъпиш честно и ще ме вземеш под опека. Можем да бъдем приятели. Дори се съгласих да ти стана икономка. — Добави по-твърдо: — Няма да приема милостиня, нито пък да ти бъда в тежест.

Проклятие, мразеше да се чувства виновен. Разкаян, той възрази:

— Как мога да кажа, че ми тежиш, ако сама си изкарваш хляба?

Тя преглътна, а погледът й прескачаше от глобуса към писалището, после към недокоснатата храна.

— Много добре. Предполагам, че трябва да обсъдим заплатата ми.

Малкъм въобще не бе помислил за това. Имаше други планове за нея.

— Понеже ми принадлежиш, както сама подчерта, длъжен съм да те обличам и да задоволявам всичките ти нужди.

Тя залюля крака и заприлича на дете.

— Същото, което правиш и за мисис Елиът ли?

Оскърбен от сравнението, той каза:

— Не осигурявам на мисис Елиът копринени рокли и шивачки.

Тя потупа полите си.

— Това е памук, а не коприна. Елана ще шие моите и нейните рокли.

Черната жена.

— Длъжен съм да ти кажа, че съм разочарован от това, че поддържаш институция като робството. Очаквах повече човечност от тебе.

Младата жена присви очи и стисна юмруци толкова здраво, че кокалчетата й побеляха.

— Ненавиждам робството и всеки, които казва обратното е проклет лъжец. Елана е освободена.

Малкъм беше изтълкувал неправилно намеците на Чарлз за бедите, които Алпин била причинила сред робите в Барбадос. Ако можеше да й се вярва, двамата с Чарлз бяха имали различно отношение към робството. Сега разбра, че всъщност Чарлз бе поддържал робството.

Е, най-после едно достойно за уважение качество у нея.

— Ти ли принуди Чарлз да я освободи?

Погледите им отново се срещнаха.

— Да. Вместо да ми плаща за няколкото години работа като негова икономка. Елана сама ще си изкарва хляба.

Тъй като един роб можеше да се продаде за повече от хиляда и двеста лири, Малкъм реши, че Чарлз е бил или глупак, или извънредно мекушав. Но нито едното от двете не му звучеше достоверно, понеже според докладите и банковите сметки, които адвокатът Кордингтън редовно му изпращаше, плантацията бе имала значителни доходи всяка година през последното десетилетие. Последната реколта беше изключително богата; Малкъм беше използвал печалбата от нея за построяването на нов мост над река Тайн.

— Чарлз е бил щедър опекун.

— Аз пък съм много добра икономка. — Усмивката й му позволи да зърне трапчинките на бузите й. — Вярвам, че ще ми плащаш според заслугите.

Разбра, че няма избор по този въпрос, и въпреки това идеята да й плаща, на нея, която направи живота му нещастен, го дразнеше. Освен това беше шотландец и знаеше как да бъде пестелив.

— Ще ти плащам петдесет лири годишно.

— Двеста — каза тя сериозно. — Плюс подходящ гардероб.

Той измина няколкото крачки, които ги деляха, и изрече:

— Сто.

Без изобщо да се притеснява, тя отвърна:

— Сто и петдесет и всичко, от което ще имам нужда. Гардероб, разбира се. Неделите да ми бъдат почивни дни и една свободна седмица всяка година, която да започва от рождения ми ден. И парите, които Чарлз ми остави.

Ако можеше да се пазари така успешно и с месаря, тя щеше да спести парите на Малкъм.

— Ти ще си плащаш на камериерката.

— Разбира се. Винаги съм го правила.

— Дадено. — Подаде й ръка.

Тя я пое, а дългите й, фини пръсти се свиха около неговите. Той се загледа в ръката й, загоряла от слънцето. Представи си гърдите й, млечнобели, в контраст с останалите части на тялото й. Колосаните бели чаршафи биха били съвършен фон за косата й с цвят на лешник.

— За какво мислиш, Малкъм? Че си сключил неизгодна сделка?

Той прогони еротичните видения и се прокле, че си е позволил похотливи мисли, свързани с Алпин Маккей.

— Не. Мисля си, че ти го направи.

Алпин освободи ръцете си и скочи от мястото под прозореца.

— Аз никога не сключвам неизгодни сделки. А сега ми кажи какво обичаш да ядеш, часовете за хранене и колко човека трябва да храня.

През следващия един час Алпин пишеше, докато той диктуваше дългия си списък от деликатеси, които дори кралският готвач трудно би осигурил. Опитът на Малкъм да я сплаши беше толкова прозрачен, че тя се чудеше дали не е подразбрал мотивите й, или наистина не я харесваше. Но тя беше извършила само няколко детски лудории навремето. Той сигурно ги беше забравил и й беше простил. Май бе станал мрачен, затворен мъж, който не би могъл да се забавлява дори на карнавал. Не би могъл да знае, че тя има намерение да се омъжи за него и да поиска „Рай“ като сватбен подарък. След като документите се подпишеха, щеше да остави Границата зад гърба си и да поеме с кораб към къщи.

— Ще наглеждаш домашните прислужници, ще проверяваш всяка сутрин, дали леглото ми е оправено и дали добре са се погрижили за дрехите ми.

Той е твърде самоуверен, реши тя. О, наистина представляваше великолепна гледка, изтегнал се удобно в стола си. Облечен все още с перфектно изгладена фустанела, той беше кръстосал дългите си, мускулести крака. Освен силата, която струеше от него, личността му загатваше и за някаква ленива чувственост. Великолепните му кафяви очи танцуваха, пламнали от интерес, правият му нос и фините високи скули говореха за векове шотландско благородство.

— Ще има ли още нещо, милорд? — попита.

— О, да. — Подръпна каишките на кожената си кесия. — Довечера искам печено прасенце сукалче, печени дюли, картофи с магданоз и масло, хрупкав хляб и още хиляди дреболии, достатъчни да напълнят една вана.

Тъй като искаше да бъде далеч от него и от деспотичното му отношение, тя сгъна листа и се изправи.

— Девет часа добре ли е?

Той погледна слънчевия часовник. Минаваше шест следобед.

— Не можеш да се справиш толкова бързо, нали?

Тя събра колкото можа мелодраматизъм, въздъхна и протегна ръка.

— Мога, разбира се. — Тъй като той не се изправи веднага, тя продължи: — Предлагам сос от стафиди и смокини за прасенцето. „И една голяма доза от сока на Елана «Ела при мен».“

Малкъм облиза устни, но си остана там където беше.

— Или пък — изрече тя, посочвайки подноса — да взема да затопля този заек.

Той каза с присвити очи:

— Измамата е много лош начин за начало на сделката ни.

Осъзна, че не би могла да го подмами, ако само се дразнят; дори най-силната доза от любовния еликсир не би успяла да превърне враждебността в привързаност. Но ако Малкъм не я представеше на персонала, тя трябваше сама да си извоюва авторитет сред прислугата. Ръката й продължаваше да си стои протегната.

— Исках само да се защитя. А сега ще ме представиш ли на слугите?

Втренченият му поглед я накара да замръзне на мястото си.

— Имам работа тук. Трябва да оправя сметките на домакинството. Дори зърното в складовете не е описвано, откакто мисис Елиът замина през февруари.

Още една отстъпка от нейна страна, но можеше да използва допълнителните задължения в своя полза.

— Ще ти направя сметките. Много добре боравя с числата. — Като го видя как скептично се намръщи, тя добави: — И съм честна. Можеш да ми се довериш.

Той се изправи. След като ръката му хвана нейната, Алпин изпита странното чувство, че Малкъм изобщо не й вярва.