Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Матю Райли. Битката

ИК „Бард“, 2002

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954-585-358-1

История

  1. — Добавяне

ВТОРИ ХОД
30 ноември, 18:04

Популярно схващане е, че страхът от тъмното е присъщ основно на децата.

Детето се страхува от тъмното, защото си мисли, че там няма нищо. Но както Стивън Суейн добре знаеше, страхът от тъмното се среща и при много възрастни. Действително при някои хора човешката потребност да виждат е толкова насъщна, колкото и потребността от храна.

Озовал се в непрогледна тъмнина, без ни най-малка представа къде се намира, Стивън Суейн се зачуди защо мислите му се връщат към студентските му изследвания на човешкото поведение. Спомни си една лекция: „Човешките страхове са много често ирационални творения на мозъка. Как иначе да обясним факта, че жена, висока метър и осемдесет, се смразява само при вида на малко бяло мишле — същество, което едва достига няколко сантиметра?“

Но никой страх не се приема като по-ирационален или по-присъщ на човека както страхът от тъмното. Учени теоретици и изнурени родители от векове повтарят, че в тъмното няма нищо, което да не е било там и на светло…

„Обзалагам се обаче, че не им се е случвало нищо такова“ — помисли си Суейн, докато се взираше в непрогледния мрак около себе си.

„Къде сме, за бога?…“

Сърцето му биеше като лудо. Усети как бавно го обзема паника. Не, не биваше да се паникьосва. Трябваше да остане спокоен, с трезв разсъдък, за да пази Холи.

Тя се бе притиснала в него и трепереше от страх.

— Татко…

Ако можеше да види поне нещо, за да овладее собствения си нарастващ страх. Процеп в тъмнината, искрица светлина, каквото и да е.

Погледна вляво, после вдясно. Нищо.

Само мрак. Безкраен непрогледен мрак.

Сега страхът от тъмното не му изглеждаше толкова ирационален.

— Татко, какво става?

Усещаше главата на Холи сгушена плътно на рамото му.

— Не знам, скъпа — отвърна той и замислено сви устни. И изведнъж се сети.

— Чакай малко — рече той и подпъхна ръка под Холи, за да бръкне в джоба си. Въздъхна с облекчение, когато напипа студения хлъзгав метал на запалката.

Отвори я и я щракна. Изскочи искра, но пламък не се появи. Суейн опита отново. Пак искра, но пак без пламък.

— По дяволите! — възмути се гласно той. — И това ми било пушач.

— Татко…

— Само се дръж здраво, скъпа — рече Суейн, прибра запалката в джоба си и отново се вгледа в тъмнината. — Да видим дали ще намерим врата.

Вдигна крак и плахо направи стъпка напред. И докато го спускаше надолу, разбра защо някои хора толкова се страхуват от мрака. Самата безпомощност от това, че не знаеш какво има пред теб, бе ужасяваща.

Кракът му докосна пода. Стъпи. Беше твърд. Студен. Като плочки или мрамор.

Направи още една стъпка напред. Но този път не докосна под. Само празно пространство.

Паниката се надигна отново. Къде беше, по дяволите? Дали не стоеше на ръба на скала? Ако бе така, колко дълбока беше пропастта? Дали беше навсякъде около него?

По дяволите!

Суейн бавно спусна крака си още по-надолу.

Нищо.

Бавно. Още по-надолу. Пак нищо.

После кракът му докосна нещо. Нещо твърдо, не много по-надолу от мястото, където стоеше.

Пак пристъпи напред и надолу. Пак твърдо. Той се усмихна в тъмното с облекчение.

Стъпала.

Здраво гушнал Холи, Суейн предпазливо заслиза по стъпалата.

— Къде сме, татко?

Суейн спря. Макар наоколо да цареше пълен мрак, той можеше да различи чертите на лицето й. Вдлъбнатината на очите й, сянката на носа върху бузата…

— Не знам — отвърна той.

Тъкмо щеше отново да пристъпи напред, когато нещо го накара рязко да се обърне и отново да погледне Холи. Вдлъбнатината на очите й, сянката на носа върху бузата…

Сянката…

Значи някъде имаше светлина.

Суейн внимателно се вгледа в лицето й, особено в сянката на носа и изведнъж… я видя — меко зелено сияние, толкова слабо, че другите й черти едва се различаваха. Суейн се наведе по-близо и — хоп! — мекото сияние изчезна.

— По дяволите!

Той бавно дръпна глава назад и — също толкова бавно — сиянието се върна и покри наполовина лицето на Холи.

Очите му се разшириха. Неговата собствена сянка покриваше лицето на дъщеря му.

Източникът на светлината бе някъде зад него.

Суейн се обърна.

И там, в пелената от тъмнина пред себе си, я видя. На нивото на очите му, зареяна в тъмнината и все пак абсолютно неподвижна — слаба зелена светлинка.

Беше на около два метра и светеше като индикатор на видео. Суейн се втренчи в нея.

И чу глас:

— Здравей, боецо.

 

 

Гласът идваше откъм зелената светлина.

Звучеше спокоен и учтив. Но същевременно беше малко тънък, като че ли говореше джудже.

Чу се отново:

— Здравей, боецо. Добре дошъл в лабиринта.

Суейн силно притисна Холи.

— Кой си ти? Къде си?

— Аз съм тук. Не ме ли виждаш?

Гласът не беше заплашителен. Беше по-скоро любезен.

— Не, не те виждам. Много е тъмно.

— О, да. Хм. — Гласът прозвуча обезсърчено. — Един момент.

Зелената светлинка отскочи вляво от Суейн, подскочи нагоре-надолу и спря.

— А, ето.

Чу се щракване и няколко флуоресцентни лампи над главите им светнаха.

На това осветление Суейн видя, че се намира насред широки мраморни стълби с парапет от тъмно полирано дърво. Стълбите се виеха на спирала няколко етажа надолу и се губеха в мрака.

Суейн заключи, че се намира в горния край на стълбището, тъй като нямаше стъпала, водещи към площадката над него. Виждаше се само една тежка дървена врата.

Погледът му се плъзна вляво от вратата и… той видя кой говори.

До ключа за осветлението стоеше човек, висок около метър и двайсет, облечен в бяло.

Бели обувки, бели дрехи, бели ръкавици.

Държеше нещо в едната си ръка. Приличаше на сив ръчен часовник. Суейн забеляза, че зелената светлинка, която бе видял преди малко, е на циферблата.

Дребосъкът носеше и странно бяло кепе, което покриваше цялата му глава без лицето.

— Татко, тази шапчица прилича на черупка от яйце — прошепна Холи.

— Шшт.

Белият дребосък пристъпи напред и застана на ръба на площадката, така че главата му беше малко над тази на Суейн. Говореше идеален английски без никаква следа от акцент.

— Здравейте. Добре дошли в лабиринта. Аз се казвам Селексин и съм вашият водач. — Той протегна малката си бяла ръка. — Приятно ми е.

Суейн — продължаваше да гледа невярващо белия дребосък — машинално протегна ръка. Дребосъкът вирна глава.

— Имаш интересно оръжие. — Имаше предвид телефонната слушалка в ръката на Суейн.

Суейн погледна слушалката. Спираловидният кабел, излизащ от телефонния апарат, бе срязан на няколко сантиметра от нея. Не беше осъзнал, че все още я държи. Бързо я подаде на Холи и непохватно се здрависа с човечето в бяло.

— Как си? — попита Селексин като тържествено сведе глава.

— Горе-долу — отвърна Суейн несигурно. — А ти?

Бялото човече се усмихна енергично и учтиво кимна.

— О, да. Благодаря. И аз съм горе-долу.

Суейн се поколеба.

— Слушай, не знам кой си или какво си, но…

Холи не ги слушаше. Бе се втренчила в телефонната слушалка. Без апарата към нея тя изглеждаше като мобилен телефон.

Заразглежда скъсения кабел. Краят му изглеждаше като че някой го бе срязал с изключително остра ножица. Беше гладко отрязан. Идеално гладко. Жиците в кабела дори не бяха разръфани.

Холи сви рамене и пъхна слушалката в джоба на униформата си. Вече и тя си имаше мобилен телефон, макар и да не работеше.

Отново погледна дребосъка в бяло. Той говореше на баща й.

— Нямам намерение да те наранявам — тъкмо казваше човечето.

— Така ли?

— Да. — Селексин спря за миг. — Е, поне не аз.

— Тогава, ако не възразяваш, би ли ни казал къде се намираме и как, по дяволите, да излезем оттук? — рече Суейн и пристъпи едно стъпало към площадката.

Дребосъкът изглеждаше стъписан.

— Да излезете ли? — рече озадачено той. — Никой не може да излезе оттук. Още не.

— Какво означава „никой не може да излезе“? Къде сме?

— Вие сте в лабиринта.

Суейн огледа стълбите.

— И къде е този лабиринт?

— Е, боецо, това все пак е Земята.

Суейн въздъхна:

— Слушай, ъ…

— Селексин.

— Да. Селексин. — Суейн вяло се усмихна. — Селексин, ако нямаш нищо против, аз и дъщеря ми бихме искали да излезем от твоя лабиринт. Не знам за какво си тук и какво възнамеряваш да правиш, но ние няма да участваме в него.

Суейн се изкачи по стълбите и тръгна към вратата. Тъкмо посягаше към дръжката, когато Селексин сграбчи ръката му.

— Недей!

Държеше ръката на Суейн далеч от тежката дървена врата.

— Както вече казах, никой не може да излезе… все още. Лабиринтът е запечатан. Погледни.

И посочи процепа между вратата и масивната каса.

— Виждаш ли?

Суейн погледна процепа и не видя нищо.

— Не — рече той безразлично.

— Вгледай се по-внимателно.

Суейн се наведе и щателно заоглежда вътрешността на касата.

И тогава видя.

Малко синьо електрическо езиче облиза процепа между вратата и касата.

Само го мерна, но нямаше съмнение, че внезапният син проблясък е от електричество. Суейн плъзна поглед нагоре по вратата. На всеки няколко сантиметра между вратата и касата ясно проблясваха сините електрически искри.

Същото беше и по останалите страни на вратата.

Суейн бавно отстъпи на площадката и тихо попита:

— За какво, по дяволите, си тук?

 

 

Полицай Пол Хокинс крачеше напред-назад пред гишето за информация.

— Казвам ти, видях я — повтори той.

Паркър седеше с крака бюрото, дъвчеше шоколадово блокче и щастливо разгръщаше старо издание на „Космополитън“.

— Да бе, видял си — отвърна тя, без дори да вдига поглед от списанието.

Хокинс се ядоса.

— Казвам ти, наистина я видях.

— Тогава иди и провери — рече Паркър и го отпрати с ръка.

За нея Хокинс беше новобранец. Твърде млад, твърде нов в професията и твърде ентусиазиран. И като всеки новак, все си мислеше, че престъплението на века се случва точно под носа му.

Хокинс се отправи към лавиците с книги близо до стълбището, като мърмореше нещо.

— Какво каза? — вяло попита Паркър иззад четивото си.

— Нищо — отвърна Хокинс и гордо продължи пътя си. — Ще видя дали ще се случи пак.

Паркър вдигна очи над списанието и видя как Хокинс изчезва през вратите към стълбището. После поклати глава.

— Новобранец.

 

 

Хокинс бавно се заизкачва по широките мраморни стълби като се вглеждаше внимателно на всеки завой. Наведе се над парапета и вдигна поглед към шахтата нагоре.

Тъй като лампите на стълбите не светеха, едва ли щеше да види по-далеч от първата площадка, но…

Имаше светлина!

Точно на върха.

Една от флуоресцентните лампи точно на върха на стълбището светеше — а преди беше угасена. Хокинс изтръпна.

Тук имаше някой!

Какво да направи? Да повика Паркър? Да, подкрепление — не беше лошо да имаш подкрепление. Не, почакай. Тя нямаше да му повярва. Както преди малко.

Хокинс отново погледна нагоре към светлината. Плахо изкачи още едно стъпало.

И тогава се случи.

Поток ослепително бяла светлина изригна в централната шахта на стълбището, озарявайки за миг всичко, и Хокинс мигновено отскочи от парапета.

Хилядите прашинки, които танцуваха из кухата сърцевина на стълбището, изведнъж се оживиха, поразени от лъча, който мигом ги превърна във вертикална колона ослепително бяла светлина.

Хокинс го гледаше онемял. Точно това бе видял и преди — ярък поток бяла светлина да се излива в шахтата на стълбището.

И все пак този път беше някак си различно.

Източникът беше различен. Този път светлината не струеше някъде отгоре на стълбището. Не, този път идваше отдолу.

Хокинс бавно се надвеси над парапета и погледна надолу.

Светлината сякаш идваше изпод една от площадките под него. Единственото, което можеше да различи, беше краят на нещо, което приличаше на огромна сияйна сфера от чиста белота…

Изгасна.

Не избледня. Не премигна. Просто изчезна, превръщайки се в мрак. Също както и предния път.

И изведнъж Хокинс отново се озова насред пустото стълбище, чиято куха шахта не беше нищо повече от безмълвна, зейнала яма тъмнина.

Той хвърли поглед към фоайето. Отвъд лавиците с книги можа да види краката на Паркър, спокойно вдигнати върху бюрото. Понечи да я повика, но после се отказа.

Обърна се отново към тъмното стълбище.

Преглътна и изведнъж съвсем забрави за флуоресцентната лампа, която светеше на горния етаж.

Хокинс откачи от колана си полицейското фенерче и светна.

После заслиза в тъмнината.

 

 

Селексин продължаваше да държи сивата гривна. Тя изглеждаше тежка заради дебелите метални пластини, служещи да се закопчее върху ръката на притежателя си.

Селексин погледна циферблата. Той беше правоъгълен, като на електронен часовник. Зелената индикаторна светлинка в горния край на циферблата ярко светеше. До нея имаше друг индикатор, малко по-голям и тъмночервен. В момента не светеше.

„Хубаво“ — помисли си Селексин.

Под двата индикатора имаше тесен овален дисплей, който показваше:

НЕЗАВЪРШЕН — 1

Селексин вдигна поглед от циферблата. Суейн и Холи бяха застанали до един прозорец и гледаха навън, като и двамата стояха на безопасно разстояние от електризираните стъкла.

Селексин изсумтя, поклати тъжно глава и отново погледна гривната. Надписът премигна:

НЕЗАВЪРШЕН — 1

После за момент думите изчезнаха. Когато отново се появиха, не бяха същите. Сега надписът гласеше:

НЕЗАВЪРШЕН — 2

И вече не мигаше.

Селексин отиде до Суейн и попита:

— Сега вече разбираш ли?

Суейн продължаваше да се взира през прозореца.

След като беше видял електризираната врата в горния край на стълбището, незабавно бе слязъл до първата площадка и бе отворил най-близката врата — голяма огнеупорна врата, маркирана с едно червено „3“.

Зад нея имаше невероятно обширна стая с нисък таван, широка поне четиридесет и пет метра и пълна с множество странно изглеждащи чинове с метални рамки.

В задния край на всеки бе прикрепена преграда с формата на буквата L, чийто долен край служеше за писалище. Стотици такива чинове, групирани по четири, покриваха обширния под.

Сега, докато наблюдаваше през прозореца познатия градски парк, заобиколен от тъмните нюйоркски улици, Суейн започна да разбира.

— Къде сме, татко?

Погледът на Суейн отново се плъзна по множеството чинове. В близкия ъгъл на стаята имаше масивна сервизна врата, до която висеше надпис:

МОЛЯ, ТИШИНА.

ТАЗИ СТАЯ Е САМО ЗА ИНДИВИДУАЛНО ЧЕТЕНЕ.

НЕ СЕ РАЗРЕШАВА ЛИЧЕН БАГАЖ.

Читалня.

Суейн се извърна с лице към Селексин.

— В библиотеката сме, скъпа — каза той. — Градската библиотека.

Селексин кимна.

— Това — рече той — е лабиринтът.

— Това — поправи го Суейн — е библиотека.

— Може и такова да е — сви рамене Селексин, — но сега това не би трябвало да те интересува.

— Напротив, много ме интересува — рече Суейн. — Бих искал да знам ти за какво си тук и какво искаш от нас?

— Преди всичко — започна дребосъкът — не сте ни нужни и двамата. — Той погледна Суейн. — Всъщност трябваш ни само ти.

— Тогава защо доведохте и дъщеря ми?

— Станало е неволно, уверявам те. На бойците не се разрешава никаква помощ. Сигурно е влязла в полето непосредствено преди да те телепортират.

— Да ме телепортират ли?

— Да, боецо — въздъхна Селексин тъжно. — Да те телепортират. И трябва да си много благодарен, че е била цялата в полето по това време. Ако е била само частично вътре, можеше да е…

Отвън се чу силен гръмотевичен тътен. Суейн погледна през прозореца и видя тъмни буреносни облаци да забулват луната. Сега навън бе съвсем тъмно. Първите пръски дъжд нашариха стъклото.

Той се извърна.

— Бялата светлина.

— Да — рече Селексин, — полето. Всичко, което се намира в полето по време на инициализирането на системите, се телепортира.

— Като телефона например — рече Суейн.

— Да.

— Но само слушалката е с нас.

— Защото само слушалката е била в полето — рече Селексин. — В най-елементарната си форма полето е просто една сферична дупка в пространството. По време на телепортацията всичко в тази сфера се вдига и се премества другаде, независимо дали е прикрепено към нещо, или не.

— А вие определяте къде да отидем. Така ли? — рече Суейн.

— Да. А сега, боецо…

Суейн вдигна ръка.

— Чакай малко. Защо непрестанно ме наричаш така?

— Как?

— Боец. Защо все ме наричаш боец?

— Защото си такъв, защото за това си доведен тук — отвърна Селексин, като че ли това беше най-очевидното нещо на света. — Да се биеш. Да се биеш в Седмия президиън.

— Президиън ли?

Селексин се намръщи.

— Да. — Гласът му се стегна. — Хм, подозирах, че нещо подобно може да се случи.

После дълбоко въздъхна и нетърпеливо погледна металната гривна в ръката си. Зеленият индикатор все още светеше и дисплеят все още показваше:

НЕЗАВЪРШЕН — 2

Селексин вдигна поглед и рече:

— Понеже има още време, ще ти кажа.

Холи пристъпи напред, посочи сивия часовник и попита:

— Какво е това?

Селексин я изгледа строго.

— Моля, и до това ще стигнем. Само слушайте.

Холи се дръпна назад и хвана ръката на Суейн.

Селексин дишаше бързо и отривисто, личеше, че е раздразнен. За Суейн беше пределно ясно, че белият дребосък просто не иска да е тук.

— Президиънът — започна Селексин — се е провеждал досега шест пъти. А този — той оглежда читалнята — е седмият. Провежда се приблизително веднъж на всеки хиляда земни години, всеки път на различен свят и във всяка система, освен на Земята, е невероятно престижен.

— „Системи“ ли каза? — попита Суейн.

— Да, боецо, системи. — Тонът на Селексин беше като на отегчен възрастен, говорещ на петгодишно дете. — Други светове. Други интелигентни форми на живот. Общо са седем.

Селексин спря за миг и разтърка с ръка едната си вежда. Изглежда, полагаше огромни усилия да запази спокойствие.

После отново погледна Суейн.

— Не го знаеше, нали?

— Това за другите светове и интелигентните форми на живот ли? Не.

— Мъртъв съм — прошепна Селексин уж на себе си, но Суейн ясно го чу.

— Защо? — попита той невинно. — Защо да си мъртъв? Какъв е този Президиън?

Селексин ядно въздъхна и разпери ръце.

— Ти какво мислиш, че е? — рече той остро, като едва скриваше снизхождението си. — Това е съревнование. Схватка. Битка. Седем участници влизат в лабиринта, но само един излиза. Това е битка до смърт.

Видя недоверието, разляло се по лицето на Суейн, и отчаяно възкликна:

— Ти дори не знаеш за какво си тук! Не разбираш ли?

Забави малко темпото и понижи глас в отчаян опит да се овладее.

— Нека да пробвам отначало — рече той. — Ти бе избран да представляваш твоя вид в най-великата битка на вселената. Една битка, която датира от над шест хиляди години и чийто основен принцип е на светлинни години от всякаква идея за „спорт“, която можеш да си представиш. Това е Президиънът.

— Това е битка — продължи той. — Битка между ловци, атлети, воини; същества от всички краища на вселената, притежаващи умения, смелост и интелигентност, готови да заложат живота си за своите необикновени способности — да преследват, да дебнат и да убиват.

Селексин поклати глава.

— От Президиъна не се излиза със загуба. Няма реванш. Победеният не губи достойнството си, а живота си. Всеки участник, влязъл в лабиринта, приема, че в тази битка единствената алтернатива на безспорната победа е сигурната смърт. Много е просто. Седем ще влязат. По-добрият ще победи, по-слабият ще умре. Докато не остане само един. — Дребосъкът поспря за миг и добави: — Ако, разбира се, успее да оцелее.

— Президиънът не е място за обикновени хора — продължи той. — Той е турнир за необикновените, за онези, готови да рискуват всичко, за да спечелят всичко. На Земята практикувате игри, в които при поражение не губиш нищо. „Победата не е най-важното — казвате вие. — Няма значение дали си спечелил, или загубил, важното е да играеш добре.“ — Селексин изпъшка с отвращение. — Ако е така, защо въобще дори да се опитваш да победиш? Победата се обезценява, когато поражението не предполага загуба, а човеците просто не могат да възприемат тази идея. Точно както не могат да възприемат и една битка като Президиъна, където поражение означава точно това — да загубиш всичко.

Дребосъкът погледна Суейн право в очите.

— Победата е най-важното, когато имаш какво да губиш.

После тихо се изсмя:

— Но вашият вид никога няма да разбере това…

Селексин млъкна, отпусна глава и потъна в собствените си мисли. Суейн стоеше като омагьосан и гледаше недоумяващо човечето пред себе си.

— И затова аз съм мъртъв — рече Селексин, като вдигна глава. — Защото моето оцеляване зависи от твоето оцеляване. Счита се за неимоверно голяма чест да си водач на боец по време на Президиъна и тази чест е поверена на моя народ, тъй като поради размерите си ние не можем да участваме в турнира. Но когато някой приеме тази чест, той приема също и съдбата на своя боец.

— Така че умреш ли ти, и аз умирам. А както виждам — повиши глас той, — след като ти явно не знаеш нищо за Президиъна или пък за неговите тънкости, с положителност мога да кажа, че в момента общите ни шансове за оцеляване са приблизително нула.

Селексин измери Суейн с поглед от главата до петите. Маратонки, дънки, разпасана риза с навити ръкави, леко влажна коса. После поклати глава:

— Погледни се само, дори не си се подготвил за бой!

И закрачи насам-натам, като жестикулираше и оплакваше положението си, сякаш забравил за Суейн и Холи.

— Защо аз? Защо така? Защо човекът? Като се има предвид представянето на човеците в Президиъна досега…

Суейн наблюдаваше как дребосъкът крачи напред-назад. Холи си гледаше слушалката.

— Ей — рече Суейн и пристъпи напред. Селексин продължаваше да си мърмори.

— Ей!

Селексин спря, обърна се и се втренчи в Суейн.

— Какво? — гневно рече той. В яда си дребосъкът придобиваше сила, която не съответстваше на размерите му.

— Да не би да намекваш, че човеци са участвали в това нещо и преди? В тази битка?

Селексин въздъхна.

— Да. Два пъти. В последните два Президиъна човеците са участвали.

— И какво се случи с тях?

Селексин тъжно се усмихна:

— И в двата случая тях са ги елиминирали първи. Никой от тях не е имал шанс. — Той повдигна вежда. — Сега разбирам защо.

Погледна часовника. Сега дисплеят показваше:

НЕЗАВЪРШЕН — 3

— И как точно са били подбрани за този турнир? — попита Суейн.

Според обясненията на Селексин, с изключение на една съществена промяна, процедурата за подбор на човек за Седмия президиън не се различавала особено от тази на предхождащите два. От едни същества, неспособни да приемат факта, че във вселената има и други форми на живот, едва ли можело да се очаква сами да изберат свой представител, а още по-малко да оценят идеята на турнира.

В края на краищата допреди две хиляди години човеците дори не били допускани на Президиъна поради неимоверно бавното си развитие.

Останалите шест системи определяли своите представители или чрез вътрешен турнир, или като избирали своя най-добър спортист, ловец или воин. Земята обаче бивала наблюдавана известно време и в резултат на това наблюдение се избирал достоен боец.

— Е, този път не са гледали достатъчно добре — рече Суейн. — Никога през живота си не съм се бил.

— Да, но…

— Аз съм лекар — каза Суейн. — Знаеш ли какво е лекар? Аз не убивам хора. Аз ги…

— Знам какво е лекар и знам точно с какво се занимават лекарите — прекъсна го обидено Селексин. — Но ти забравяш какво ти казах одеве: този път в критериите за подбор има една съществена промяна. За последните два турнира изборът на човека боец се основаваше единствено на неговите бойни качества. Това явно се оказа грешка. След печалното участие на онези двама бойци беше решено, че за този Президиън трябва да се вземат под внимание други, не толкова очевидни качества. Разбира се, ще са необходими и бойни умения, но този път те няма да са решаващи. От нашите наблюдения върху вашата планета забелязахме, че човешките воини могат умело да си служат с изкуствено задвижвани оръжия — пушки, пистолети, ракети и така нататък. Но такива оръжия са забранени на Президиъна. Разрешават се само оръжия, задвижвани от силата на воина — ножове, ками, саби. Така че, първо, ни трябваше човек, доказал се в ръкопашен бой. Естествено, няколко воини от твоята раса отговаряха на това изискване. Преценихме обаче, че са необходими и други качества — качества, които воините ви рядко притежават. На първо място беше поставено високото ниво на умствена активност — по-специално способността да се реагира в кризисна ситуация, обективното рационално мислене пред лицето на необяснимото и — най-важното — адаптивен интелект.

— Адаптивен интелект ли?

— Да. Тоест способността да се преценява ситуацията на мига, да се вземат под внимание възможните посоки на развитие, както и наличните в момента решения, и да се действа. Ние често наричаме това реактивно мислене — способността да се разсъждава трезво под напрежение и да се използват всички налични средства за разрешаване не проблема. Като взехме предвид досегашния си опит с човеците, решихме, че най-вероятно човекът боец няма да е нападателен, проактивен тип, а по-скоро той или тя ще бъде по-отбранителен тип, реактивен спрямо ситуацията, създадена от някой друг. Затова ни трябваше бързо мислеща, адаптивна личност. Ти.

Суейн поклати глава. Той съвсем не се възприемаше като бързо мислеща адаптивна личност. Гледаше на себе си като на добър лекар, но не блестящ. Можеше да назове безброй други медици, които бяха на километри пред него както по знания, така и по способности. Той просто беше добър в областта си, но чак пък бързо мислещ и адаптивен?

— Не се заблуждавай, боецо, твоите умения като лекар се наблюдават от известно време. Ясна реактивна мисъл под голямо напрежение — не ти ли звучи познато?

— Да, изпитвал съм го много пъти, но въпреки това… Господи, та аз никога не съм се бил…

— Напротив — рече Селексин. — Окончателният избор падна върху теб благодарение на твоето поведение в една животозастрашаваща бойна ситуация неотдавна, включваща множество врагове.

Животозастрашаваща бойна ситуация, включваща множество врагове. Дали футболът в колежа се броеше за животозастрашаваща ситуация? Господи, цялата тази история повече би подхождала на някой войник или полицай.

Полицай…

Онази нощ…

Суейн се замисли за онази октомврийска нощ преди месец, когато петимата тежковъоръжени гангстери бяха нахлули в спешното отделение на болницата „Сейнт Люк“. Спомни си схватката с двамата въоръжени младежи — как събори първия, после удари втория по ръката и изби пистолета му, след което отново се бори с първия, падна с него на земята и как накрая чу фаталния изстрел.

Животозастрашаваща ли? Определено.

Внезапно осъзна, че неволно потърква белега на долната си устна.

— Има още нещо — прекъсна мислите му Селексин и подаде на Суейн сивата гривна. — Сложи си я. Ще ти трябва. Особено ако се разделим.

Суейн взе гривната, но не си я сложи.

— Чакай малко — рече той. — Още не съм се съгласил да участвам в това ваше забавление…

Селексин поклати глава.

— Нищо не си разбрал от това, което ти казах. Твоят избор за Президиъна е окончателен. Вече нямаш никакво право на глас.

— И май никога не съм имал.

— Моля те, просто погледни гривната.

Суейн погледна дисплея на часовника под зеления индикатор. Той показваше:

НЕЗАВЪРШЕН — 3

— Виждаш ли това число три? Скоро то ще достигне седем. И когато това стане, ще знаем, че всичките седем участници са телепортирани в лабиринта. А това слага началото на Президиъна. — Той погледна Суейн сериозно. — Ти си тук и независимо дали ти харесва, или не, вече си част от битката.

Посочи гривната.

— А когато това число стане седем, ти ще се превърнеш в плячка за останалите шестима участници, които имат същата цел като твоята. Да излязат.

— Какво означава това?

— Помниш ли какво ти казах? — рече Селексин. — Седем ще влязат, но само един ще излезе. Лабиринтът е изцяло електризиран. Няма абсолютно никакъв начин да се излезе. Освен чрез телепортиране. А то се инициализира само когато в лабиринта остане един-единствен участник. Това е изходът от лабиринта и само победителят излиза. Ако, разбира се, има победител.

Селексин забави темпото.

— Господин Суейн, останалите участници не се интересуват от това дали приемате статуса си на боец, или не. Те така или иначе ще ви убият. Защото добре знаят, че ако противникът не е мъртъв, никой няма да излезе от лабиринта. Най-важната битка, господин Суейн.

Суейн гледаше дребосъка с недоумение.

— Значи ми казваш — рече той, — че не само сме затворени тук, ами скоро ще дойдат още шестима юнаци, чийто единствен начин да излязат оттук е да ме убият?

— Да. Точно така.

— По дяволите!

 

 

Суейн стоеше на стълбището до огнеупорната врата, водеща към читалнята. Холи бе застанала зад него и се държеше за ризата му.

Той погледна дебелата сива гривна, вече здраво закопчана около лявата му китка. Приличаше на металните закопчалки на електрически стол — дебела, масивна, а и тежка. Зелената светлинка продължаваше да свети, а дисплеят да показва:

НЕЗАВЪРШЕН — 3

Суейн се обърна към Селексин:

— Значи само трима от нас са тук. Така ли?

— Да, точно така.

— Това означава ли, че можем безопасно да се разходим?

— Не разбирам.

— Нали още не са дошли всички — рече Суейн. — Да речем, че искам да огледам лабиринта. Какво става, ако се натъкна на друг участник? Той все още не може да ме убие, нали?

— Не, все още не — отвърна Селексин. — Всякакви стълкновения между участниците са строго забранени, докато всичките седем не влязат в лабиринта. Но все пак не те съветвам да се разхождаш наоколо.

— Защо не? Щом не могат да ни навредят, значи не е опасно да се поразходим и да разгледаме библиотеката.

— Така е, но ако решиш да се разхождаш, рискуваш да бъдеш проследен.

— Това пък какво е?

— Ако се случи да срещнеш друг участник в турнира преди всичките седем да са телепортирани в лабиринта, можеш да си сигурен, че той или тя няма да ти навредят по никакъв начин. Можеш да разговаряш с тях, ако искаш, или напълно да ги пренебрегнеш. — Селексин разпери ръце. — Много е просто.

После вдигна предупредително показалец.

— Обаче ако срещнеш друг участник, нищо не го спира да тръгне след теб и да те следи, докато бъдат телепортирани и останалите участници и Президиънът не започне. Това се нарича проследяване и досегашните турнири показаха, че е популярна тактика. Всеки участник има пълното право да върви на две педи след теб през цялото време, докато не започне Президиънът, без да можеш да го докоснеш, защото както той не може да те нарани, така и ти не можеш да му направиш нищо. А пристигне ли и последният участник и гривната покаже „7“, тогава… — Селексин сви рамене. — Трябва да си готов за бой.

— Чудесно — рече Суейн и смръщено погледна дебелата сива гривна на ръката си.

В този момент дисплеят премигна.

Суейн се стресна.

— Какво става?

Селексин погледна гривната. Дисплеят показваше:

НЕЗАВЪРШЕН — 3

После надписът изчезна и когато след миг отново се появи, на екрана се четеше:

НЕЗАВЪРШЕН — 4

— Какво означава това? — попита Суейн.

— Означава отвърна Селексин, — че в лабиринта е пристигнал още един боец.

 

 

Полицай Кристин Паркър седеше с широко отворени очи и зяпнала уста.

Беше се втренчила в масивната двуметрова фигура пред себе си — тя стоеше до огромните стъклени врати на библиотеката.

Паркър си спомни как Хокинс преди двайсет минути бе тръгнал да търси някаква бяла светлина, която твърдеше, че бе видял. Спомни си и как му се беше изсмяла, когато й го каза.

Сега не й беше много смешно.

Преди миг пред нея се бе появила идеална сфера от ослепително бяла светлина. Беше поне три метра в диаметър и освети цялото фоайе като огромна крушка.

А после изчезна.

Изгасна.

Нямаше я.

А сега на нейно място стоеше същество, което приличаше малко на човек. Двуметров, идеално сложен мъж с широки яки рамене, които се стесняваха в също толкова як кръст.

Мъжът бе облечен изцяло в черно.

Паркър го гледаше със страхопочитание.

Меката синкава светлина, която се процеждаше през стъклените врати на библиотеката, обгръщаше високата черна фигура пред нея, изрязвайки прекрасен силует, като същевременно подчертаваше една забележителна особеност на човека.

„Човекът“ имаше рога.

Два дълги, изящно заострени рога, които излизаха от двете страни на главата му, продължаваха нагоре и почти се докосваха на около шейсет сантиметра над нея.

Той стоеше абсолютно неподвижно.

Можеше да мине и за статуя, ако не бяха бавните, ритмични повдигания и спускания на мощния му гръден кош. Паркър се вгледа в главата за лице, но тъй като източникът на светлина беше зад него, единственото, което можеше да види под двата островърхи рога, беше празно пространство от зловещо черно.

В силуета обаче имаше нещо нередно.

Нещо върху рамото му, което не беше черно и нарушаваше идеалната симетрия на тялото му. Някаква подутина. Малка бяла подутина на лявото му рамо.

Паркър примижа в тъмното, опитвайки се да види каква е тази подутина. И се отпусна назад в стола с разширени от изненада очи.

И тя изглеждаше като човек…

Мъничък човек. Облечен изцяло в бяло…

И изведнъж отново се появи светлина.

Внезапна ярка светлина. Няколко сфери от ослепително бяла светлина, около метър и двайсет в диаметър и на половината на онази, която бе видяла преди, озариха всичко.

Паркър видя първо две сфери пред себе си… после три… после четири. Листа хартия се разхвърчаха навсякъде около нея, също както бе станало и преди.

Тя опита да зърне високия човек в черно зад тях. Но сред бялата им вихрушка и ослепителната светлина рогатият бе абсолютно неподвижен, необезпокоен от случващото се.

И тогава, в блясъка на светлината, Паркър видя лицето му.

Той я гледаше.

Гледаше!

Беше ужасяващо. Очите им се срещнаха и Паркър изтръпна. Всичко, което виждаше, бяха две дълбоки сини очи на фона на грубо черно лице. Очи, лишени от чувства. Очи, които бяха просто вторачени.

Вторачени право в нея.

Листовете лудо се въртяха около неподвижната му фигура и изведнъж…

И изведнъж отново настана мрак.

Четирите сияйни сфери изчезнаха. Вятърът внезапно спря и из цялата зала листовете плавно западаха на пода.

Паркър погледна към мястото, където допреди миг беше една от сферите… и видя как нещо малко се шмугна зад близката лавица — дългата му черна опашка омете най-долния й ред.

Странна тишина изпълни залата.

Огромното пространство отново бе окъпано от меката синкава светлина на уличните лампи.

Паркър гледаше килима от нападали по пода хартии.

В тишината чуваше собственото си тежко дишане.

— Salve, moriturum es!

Глас — плътен, баритонов глас.

Отекващ ясно в огромната зала.

Паркър вдигна глава. Гласът бе дошъл откъм черния силует.

— Salve, moriturum es! — повтори той по-високо. Лицето му отново бе потънало в мрак, засенчено от синята светлина зад него. Паркър дори не можа да види дали устните му се движат.

Salve, moriturum es. Думите й се струваха смътно познати, като нещо, което е учила в училище и отдавна е забравила…

Исполинът направи крачка към нея. Нещо златно проблесна на тъмните му гърди.

Паркър вече можеше да види бялата подутина на рамото му по-ясно. Да, човек беше. Малко човече, което висеше в пожарникарска мешка на рамото на рогатия. Човечето изпъшка, когато исполинът тръгна към гишето за информация.

Паркър бавно и безшумно извади полуавтоматичния си „Глок“ 20 от кобура.

Исполинът проговори:

— Поздрав, противнико. Пред теб стои Белос. Правнук на Тром, победителя в Петия президиън. И като своя прадядо и още двама малонийци преди него, Белос ще излезе от тази битка сам, непобеден от никого и ненадвит от каранадон. Кой си ти, мой достоен и все пак злощастен съпернико?

Настъпи тишина. Мъжът чакаше отговор.

Паркър чу тихо, настоятелно драскане на нокти откъм лавиците вляво.

Мъжът щателно я оглеждаше.

Паркър преглътна с усилие.

— Аз не…

— Къде е твоят водач? — прекъсна я плътният баритон. По-скоро заповед, а не въпрос.

— Водачът ми ли? — На лицето на Паркър се изписа недоумение.

— Да — каза Белос. — Твоят водач. Как ще потвърдиш завоеванията си без водач?

Ръката на Паркър здраво стисна пистолета.

— Нямам водач — каза тя хладнокръвно.

Исполинът килна рога на една страна. Паркър внимателно го наблюдаваше — той явно обмисляше думите й. Мъжът погледна широката метална гривна на ръката си. На нея имаше зелена светлина…

Драскането зад лавицата стана по-ускорено, по-силно.

Нетърпеливо Белос вдигна глава от гривната и погледна Паркър в очите:

— Ти не си участник в Президиъна, нали?

Огледа обширната зала, лавиците с книги отляво и отдясно. После погледна Паркър със злобна искра в очите.

— Хубаво — рече Белос с усмивка. — Kataya!

Атаката дойде отляво на Паркър. Откъм лавиците.

Съществото скочи към нея с ужасяваща бързина.

Удари се тежко в бюрото, сграбчи ръба с двете си хищни предни лапи, оголи два реда дълги, остри като бръснач зъби и нададе силен писък.

Паркър се отдръпна ужасена.

Съществото беше колкото голямо куче, високо около метър и двайсет, с твърда лъскава черна козина. Имаше четири кокалести жилави крайника и дълга черна опашка.

Стъписана, Паркър гледаше как съществото се мъчи да се качи на гишето.

Поддържана от тънък черен врат, главата му бе причудлива. Две безжизнени тъмни очи бяха разположени от двете страни на кръгъл черен череп, чиято единствена цел сякаш беше да поддържа огромните челюсти. Съществото се хвърли към Паркър и щракна острите си зъби пред лицето й.

Паркър се дръпна възможно по-далеч, вдигна пистолета си и… за миг видя как два черни крайника се плъзват по гишето.

Съществото не се опитваше да се качи върху него — то вече беше там!

Отново се хвърли към нея и пак не успя.

Паркър се стъписа за миг.

Съществото дори не се опитваше да я достигне. Сякаш искаше само да задържи вниманието й…

И изведнъж второ същество я нападна отстрани — хвърли се върху нея, изкара й въздуха и изби пистолета от ръката й.

Паркър залитна от удара и за части от секундата успя да види какво я нападна — друго същество, досущ като първото.

Трето същество се нахвърли отгоре й откъм гърба и тя политна и падна по лице на пода. Бързо се претърколи по гръб и изведнъж усети как нещо тежко се стоварва на гърдите й.

Силен животински писък проглуши ушите й, два реда дълги остри зъби лъснаха пред очите й.

Съществото стоеше върху нея!

Паркър изпищя, когато то разпори с нокът корема й и зарови главата си вътре.

Докато безпомощно лежеше на пода, неспособна да се противопостави на зъбите на четирите същества, които пируваха върху корема й, полицай Кристин Паркър изведнъж си спомни какво означаваха думите „Salve moriturum es“.

Бяха на латински и напомняха думите, произнасяни от римските гладиатори пред ликуващата тълпа непосредствено преди боя — „Тези, които ще умрат, те поздравяват“.

Докато лежеше на пода обаче и тежестта върху гърдите й ставаше все по непоносима, Паркър осъзна, че Белос бе променил малко думите.

Salve moriturum es означаваше: „Поздравявам те, теб, който ще умреш“.

 

 

— Не мисля, че това е умно — рече Селексин, докато вървеше след Суейн и Холи през огнеупорната врата, а след това към стълбището.

Суейн погледна надолу в шахтата, без да му обръща внимание. Холи обаче се извърна към дребосъка.

— Ако си от друга планета — рече тя, — как така говориш английски толкова добре?

— Азбуката на родния ми език — отвърна Селексин — се състои от седемстотин шейсет и два отделни символа. При положение, че вашата е само с двадесет и шест основни букви, езикът ви е много лесен за учене, ако не броим ужасните идиоми, разбира се.

— Аха, ясно.

Суейн продължаваше да гледа в шахтата.

— Както вече казах — обърна се към него Селексин, — не мисля, че това е умно. С пристигането и на другите участници шансовете за проследяване се увеличават.

Суейн дълго мълча.

— Сигурно си прав — рече накрая той, загледан надолу в тъмната шахта. После се обърна към Селексин. — Но от друга страна, ако ще трябва да бягам из тази библиотека, за да си спася живота, не бих искал това да става в стаи и коридори, които не познавам. Ако поразгледаме, поне може би ще знаем къде можем и къде не можем да отидем в случай, че ни проследят. Не ми се ще да се окажа в задънен край с някакъв надъхан убиец по петите ми. А освен това — Суейн сви рамене — можем дори да намерим местенце, където да се покрием, ако се наложи.

— Да се покрием ли?

— Да, да се покрием. Да се скрием — рече Суейн. — Да останем там, докато останалите се избият.

— Това е малко вероятно — каза Селексин.

— Защо да е малко вероятно? Без съмнение това е най-добрият начин да оцелееш в тази проклета бъркотия. Просто ще се скрием някъде, ще оставим ония да се избият, а ние…

Селексин не го слушаше. Просто стоеше, гледаше го невярващо и го чакаше да свърши.

— Какво има? — рече Суейн.

Селексин килна глава на една страна.

— Ако си спомниш какво ти казах, ще разбереш.

— Какво? Какво си ми казал?

— Както ти повтарям от самото начало, само един боец напуска лабиринта. Или пък никой.

Суейн кимна.

— Спомням си. Но как е възможно това? Нали ако остане само един участник, той спокойно може да намери изхода и да си тръгне, защото вече няма кой да го убие.

Селексин не отговори.

Суейн въздъхна:

— Освен ако тук няма още нещо.

Селексин кимна.

— Точно така — рече той. — Третият елемент на Президиъна.

— Третият елемент ли? Това пък какво е?

Селексин се върна в читалнята и седна на един от чиновете. Суейн и Холи го последваха.

— Това е — рече той — един външен представител. Една променлива. Едно нещо, което може да промени условията на битката на мига. Нещо, което може да превърне победата в поражение, живота в смърт. В Президиъна третият елемент е звяр, един звяр, познат в галактиката под името каранадон.

Суейн мълчеше.

— Това е един много мощен звяр, няма друг като него — продължи Селексин. — Висок до тавана, широк колкото трима мъже и силен за двайсетима, но това е нищо в сравнение с необузданата му агресивност и…

— Добре, добре — рече Суейн. — Мисля, че схванах картинката. И това нещо е тук, така ли? Затворено като нас?

— Да.

— И какво прави? Просто се разхожда и убива наред?

— Първо — рече Селексин, — то не се разхожда…

Суейн въздъхна с облекчение.

— … през цялото време.

Суейн изпъшка.

— Но ако бъдеш така добър да погледнеш за миг гривната на ръката си — рече Селексин, — ще ти обясня всичко.

Суейн погледна тежката сива гривна на ръката си. Дисплеят все още показваше:

НЕЗАВЪРШЕН — 4

— Ще си спомниш, надявам се — рече Селексин — че когато ти дадох тази гривна, ти казах, че тя ще е от жизненоважно значение за теб. Нещо повече, без нея нямаш шанс да оцелееш в Президиъна.

— Гривната на ръката ти — продължи Селексин — изпълнява много функции, една от които е да те идентифицира като участник в турнира. Не можеш да спечелиш Президиъна например, ако не носиш гривната — просто ще ти бъде отказан достъп до изходния телепорт, когато бъде отворен. Също така, останалите участници ще те разпознаят по гривната. Това ще те пази от посегателства във времето преди началото на турнира, но ще е и сигнал за другите, че ти все пак си противник, който трябва да се елиминира. В допълнение към това гривната изпълнява и други, по-важни функции. Първо, както сигурно си забелязал, на нея има един зелен индикатор. Този индикатор отговаря на твоя предишен въпрос: „Не, каранадонът не се разхожда из сградата.“ Зелената светлина, която виждаш, означава, че в момента звярът спи, сгушен някъде из лабиринта. Което от своя страна означава, че поне за момента придвижването из лабиринта не е възпрепятствано от каранадона. Затова има и зелена светлина.

— Тоест гривната показва кога звярът спи? — рече Суейн със съмнение в гласа.

— Постига се чрез едно устройство, имплантирано в ларинкса на звяра, което електронно измерва нивото му на дишане. Дишане под определено ниво показва сън, а над него — будно състояние. Това устройство също така позволява и известен контрол над звяра. То може, по заповед на командването, да отдели успокоително вещество, което да приспи звяра или пък да инжектира хормон, който веднага да го разбуди.

— И кога ще се случи това? — попита Суейн — Кога ще поискате да се събуди?

— Когато остане само един участник, разбира се — отвърна Селексин. — Може би ще ти стане по-ясно, ако го обясня по друг начин. Досега е имало шест Президиъна. Три са били спечелени от малонийци, един от конда и един от кризиец.

— Добре.

Селексин погледна Суейн недоумяващо.

— Ами, това е. Това е идеята.

— Каква е идеята?

— Имало е шест турнира, а само петима победители — въздъхна Селексин. — Това се опитвам да ти кажа: може и да няма победител в Президиъна. Ако един е недостоен, всички са недостойни. В последния Президиън нямаше победител, защото каранадонът убил последните трима участници, когато те се натъкнали на леговището му по време на боя. В рамките на две минути Президиънът приключил благодарение единствено на звяра.

— Аха, ясно.

Селексин продължи:

— И, както винаги е бивало досега, когато остане само един боец и изходният телепорт се отвори, събуждат каранадона. Боецът има две възможности — или да го избягва в търсене на изхода от лабиринта, или да се опита да го убие, ако смее.

— А някой успявал ли е да го направи досега? — попита Суейн. — Да убие звяра?

Селексин го погледна, сякаш бе задал най-глупавия въпрос на света.

— В Президиън? Не. Никога. Не се е случвало. — Настъпи кратка пауза, след което Селексин продължи: — Но, както ще доживееш, надявам се, да видиш, когато звярът се събуди, червеният индикатор на гривната ти ще светне.

— Аха. А този звяр, този каранадон е бил телепортиран в библиотеката едновременно с мен, така ли?

— Не — отвърна Селексин. — Каранадонът по традиция се телепортира в лабиринта поне един ден преди началото на Президиъна. Но това няма значение, защото той ще спи през цялото време. Освен ако не го събудят, разбира се, но това е малко вероятно.

— Имам още един въпрос — каза Суейн.

— Питай.

— Какво ще стане, ако някой излезе от този ваш лабиринт? Знам, че си мислиш, че не е възможно, но въпреки това какво ще стане, ако някой все пак успее?

— Приписваш ми увереност, която не притежавам — отвърна Селексин. — Въпросът ти не ме притеснява, защото това може да се случи. Всъщност вече е ставало. Познати са случаи, в които бойци са напускали лабиринта или по някакъв замисъл, или по чиста случайност.

— И какво става тогава?

— Тази ситуация отново зависи от гривната — рече Селексин. — Както знаеш, лабиринтът е покрит с електрическо поле. Гривната работи в съответствие с това поле. Ако, по някаква причина, гривната отчете, че вече не е заобиколена от него, тя автоматично включва таймер за самодетонация.

— Самодетонация ли? — рече Суейн. — Искаш да кажеш, че експлодира?

— Не веднага. Има времеви лимит. Имаш на разположение петнайсет мин…

— Господи! Сложил си бомба на ръката ми! Защо не ми каза по-рано?

Суейн не вярваше на ушите си. Започна бързо да бърника нещо по гривната в опит да я свали.

— Няма да се откопчее — рече спокойно Селексин. — Не може да се откопчее, губиш си времето дори само като се опитваш.

— Мамка му! — измърмори Суейн.

— Не псувай — обади се Холи.

— Та исках да кажа — продължи Селексин, — ако по някаква случайност се окажеш извън лабиринта, ще имаш на разположение петнайсет минути да се върнеш в него. Иначе ще настъпи детонация.

Той тъжно погледна Суейн, който продължаваше да ровичка гривната, и каза:

— Детонацията настъпва само ако си извън лабиринта и макар да казах, че това се е случвало, трябва също да призная, че не се случва често. Няма изход. Суейн, крайно време е да разбереш, че накъдето и да погледнеш, отговорът е един. Освен ако не излезеш от тази битка победител, няма да излезеш изобщо.

 

 

Хокинс стоеше на площадката. Единствената светлина идваше от лъча на фенерчето му. Надолу нямаше повече стъпала. Нищо освен бетонни стени и една аварийна врата с надпис: „ПОДНИВО 2“

Предпазливо отиде до вратата. Дръжката лесно поддаде и той я отвори. Мушна глава през касата и мигом усети как стомашните сокове се надигат в гърлото му. Върна се на стълбището и повърна.

След няколко секунди, като бършеше уста и кашляше, Хокинс се върна да огледа по-обстойно.

Пред погледа му се ширнаха многобройни редици лавици с книги, които чезнеха в мрака, отвъд обсега на слабата светлина. Но това, което привлече вниманието му, беше лавицата непосредствено пред него.

Лавицата от лявата му страна — висока четири метра и дълга шест — беше откачена от подпорите си на тавана и се бе килнала на лавицата зад нея. Приличаха на две огромни плочки домино: падналата се подпираше на правата съседна. Противоположната лавица — отдясно на Хокинс — бе права. Само дето в средата й зееше дупка, а навсякъде наоколо имаше трески. По неизвестна причина пътеката зад нея бе посипана с книги, сякаш, помисли си Хокинс, сякаш нещо е било хвърлено право през тази лавица…

А пътеката между тях…

Гладката локва кръв, която изпълваше пътеката, бе позасъхнала през последните двайсет и четири часа, но миризмата все още се усещаше.

Тялото го нямаше, разбира се, но количеството кръв беше поразително. Кръвта бе навсякъде — по пода, по тавана, по цялата врата към стълбището. Книгите, останали по лавиците, бяха опръскани с нея, а падналите на пода бяха придобили кестеняв цвят.

Хокинс преглътна с мъка, докато проследяваше с поглед кървавата следа по пода, обикаляща лавицата с дупка в средата. Като че ли някой бе влачен около тази лавица до пътеката.

Според стандартите на нюйоркската полиция Пол Хокинс беше млад. Двадесет и четири годишен. И този факт, комбиниран с относителната му неопитност, го бе направил очевидния избор за детски задачи като настоящата. Повиквания при домашно насилие, наглеждане на травмирани деца, все неща от този род. Той беше виждал пребити жени и малтретирани непълнолетни, но за шестнайсет месеца служба не бе виждал местопрестъпление на убийство.

Стори му се странно, че по филмите всичко е много по-различно. Дори и най-жестокият филм не можеше успешно да предаде самата грозота на сцената на убийство. „Значи това е то“ — помисли си той, докато гледаше огромната локва засъхнала кръв пред себе си.

Беше грозно. Мръсно, грубо и жестоко. Отново му се повдигна.

Той вдигна поглед към безкрайните редици с книги, изпълващи Подниво Две.

Тук има някой… или нещо…

Вдигна прожектора и бавно, внимателно тръгна по пътеките между лавиците.

 

 

— Татко — рече Холи зад гърба на баща си.

— След малко, скъпа — каза Суейн и се обърна към Селексин. — Сигурен ли си, че няма какво повече да ми кажеш преди да продължим нататък? За още някоя бомба може би?

— Татко.

— Ами, има едно нещо… — каза Селексин.

— Таткоо!

Суейн спря.

— Какво има, скъпа?

Холи му подаде телефонната слушалка и му хвърли най-победоносната си усмивка.

— Търсят те.

Суейн се наведе и хвана неработещия телефон. После заговори в слушалката, докато гледаше Холи:

— Ало? А, ти ли си? Здравей, как си?… А, така ли?… Виж, малко съм зает точно сега. Мога ли да ти се обадя по-късно? Чудесно. Дочуване.

Подаде обратно телефона на Холи. Доволна, тя сграбчи ръката на баща си и отново влезе в крачка с него и яйцевидното човече.

— Имаш очарователна дъщеря — тихо каза Селексин.

— Благодаря — отвърна Суейн.

— Но тя създава твърде много рискове за безопасността ти.

— Моля?

— Просто казвам, че ще ти е по-лесно без нея. Може би ще е добре тя да се „покрие“, както се изрази ти. Да се скрие, докато трае Президиънът. В случай че оцелееш, ще можеш да се върнеш да я вземеш. Ако държиш на нея толкова много, разбира се.

— Държа.

— И също така — продължи Селексин, — ако те победят, тя няма да загине с теб. Във всеки случай, на каква боеспособност ще разчиташ, ако трябва да защитаваш освен своя и нейния живот? В опит да предпазиш нея може…

— … да застраша собствения си живот — довърши Суейн. — А следователно и твоя. Това обаче е моята дъщеря. Където съм аз, там е и тя. Не подлежи на обсъждане.

Селексин леко отстъпи.

— И още нещо — добави Суейн. — Ако случайно се разделим, очаквам ти да се грижиш за нея. Не да я покриеш някъде и да се надяваш никой да не я намери, а да направиш всичко възможно нищо, абсолютно нищо да не й се случи. Разбра ли?

Селексин сведе глава и рече:

— Направих грешка и моля за извинение от цялото си сърце. Нямах представа колко си привързан към своето дете. Доколкото е по силите ми, ще положа върховни усилия да изпълня желанията ти в случай на необходимост.

— Благодаря. Ще съм ти много задължен — отвърна Суейн и кимна. — Сега, казваше, че има още нещо. Нещо, което трябва да знам.

— Да — каза Селексин. — Отнася се за битката или по-скоро за края на всяка схватка. Когато един боец победи друг — в открит бой, чрез засада или по някакъв друг начин — победата трябва да бъде потвърдена.

— Добре.

— И тук се намесвам аз — рече Селексин.

— Ти потвърждаваш убийството? Като свидетел? — попита Суейн.

— Не точно. Аз не съм свидетел. Но аз предоставям прозореца за свидетеля.

— Прозорец ли?

Селексин спря на стъпалата и се обърна към Суейн.

— Да. И той може да се инициализира само по твоя заповед. Ако бъдеш така добър, би ли казал, моля те, думата „Инициализиране“?

Суейн вирна глава.

— Инициализиране? Защо…

И изведнъж малка сфера от ярка бяла светлина — около педя в диаметър — лумна над бялата шапчица на Селексин и озари цялото стълбище около тях.

— Какво е това? — попита Суейн.

— Излиза от яйцето… — ахна Холи.

Селексин погледна Холи някак изненадано.

— Права си — рече той. — Моята странно изглеждаща шапка е източникът на този телепорт, макар и толкова малък. А сега, ако обичаш Суейн, кажи „Отказ“ да не би моите шефове да си помислят, че действително си убил някого.

— Ами, добре. Хм… отказ.

Светлината мигом изчезна.

— Твърдиш, че това е телепорт? Както преди? — попита Суейн.

— Да — отвърна Селексин, — точно както преди, просто дупка в пространството. Само че много, много по-малка, разбира се. От другата страна на телепорта има официален представител като мен, който наблюдава. Той е твоят свидетел.

Суейн погледна бялата шапчица на Селексин.

— И тази дупка се получава от това?

— Да.

— Аха — каза Суейн и продължи надолу по стълбите.

Селексин мълчаливо го последва. Накрая се престраши и рече:

— Ако смея да попитам, къде отиваме?

— Надолу — отвърна Холи и поклати глава. — Бррррр.

Селексин се намръщи озадачено.

— Както каза младата дама, надолу — каза Суейн и намигна на Холи, прикривайки собствения си съвсем истински страх, а тя широко му се усмихна, окуражена от този заговорнически жест.

Продължиха надолу по стълбите.

 

 

Телефонистката гледаше таблото с недоумение.

„Кога най-сетне ще спре?“

На таблото пред нея два реда непрекъснато мигащи бутони показваха, че ужасно много телефонни позвънявания чакат отговор на оператор.

Тя пое дълбоко дъх, натисна светещото квадратче с номер „9“ и започна:

— Добър вечер, тук „Кон Едисън“, аз съм Санди. С какво мога да ви помогна?

В слушалките на главата й запращя възмутеният глас на поредния недоволен нюйоркчанин. Когато най-сетне спря, тя набра кода — 401 — на компютъра пред себе си.

С този ставаха четиринайсет за последния час, само на нейното табло. И всичките идваха от квадрант двеста и дванайсет — централен Манхатън.

Код 401 — прекъснато електрозахранване поради вероятно късо съединение в главната верига. Телефонистката погледна думите, изписани на монитора: „Вероятно късо съединение в главната верига.“ Не й беше много ясно какво означава късо съединение в главната верига, нито какво го причинява. Тя просто знаеше симптомите на прекъснатото електрозахранване или токовия удар и както лекарят разпознава болестта, така и тя сумираше симптомите и определяше проблема. А какво е довело до този проблем беше нечие чуждо задължение.

Тя сви рамене, наведе се и натисна следващото светещо квадратче, готова да се изправи срещу поредния недоволен клиент.

 

 

Най-ниският етаж на Нюйоркската градска библиотека се нарича „Хранилището“. На него няма нито тоалетни, нито офиси, нито чинове за четене или пък компютри. Всъщност на него няма нищо друго освен книги, много, много книги.

Както е в повечето големи библиотеки, градската библиотека на Ню Йорк не се ползва толкова за заемане на книги, колкото като информационна библиотека — основно компютри, Интернет, микрофилми и CD-ROM.

Що се отнася до печатните книги, само най-новите и най-търсените са на показ на приземния етаж. Ако клиент поиска друга книга, тогава служител на библиотеката я намира в хранилището, Подниво Две.

Така че хранилището не е нищо друго освен убежище за няколко милиона книги.

Много книги. На много лавици. Лавици, разположени под формата на голяма правоъгълна решетка.

Двадесет и два реда лавици се простират по дължината на пода, пресечени на всеки шест метра от успоредни коридори, като по този начин създават огромен лабиринт от извивки и завои, задънени ъгли и дълги прави пътеки, които се губят в безкрая.

„Един огромен лабиринт — помисли си полицай Пол Хокинс, докато обхождаше хранилището. — Чудесно.“

Вече няколко минути обикаляше прашните пътеки и досега не беше открил нищо.

„По дяволите“ — изруга наум той и тръгна обратно към стълбите…

Тих шум.

Отдясно.

Ръката на Хокинс се плъзна към автоматичния пистолет на хълбока му. Той напрегна слух.

Не беше дишане. Не. По-скоро… плъзгане. Сякаш някой бавно метеше грубия дървен под. Или по-скоро нещо се плъзгаше по прашния под на Подниво Две.

Хокинс извади пистолета си и отново се вслуша. Шумът определено идваше отдясно, някъде из лабиринта от лавици около него. Преглътна с мъка.

„Тук има някой.“

Грабна радиостанцията от колана си и изсъска:

— Паркър! Паркър! Чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

„Господи.“

— Паркър, къде си?

Изключи станцията и отново огледа редиците лавици, прострели се пред него. Сви устни за момент.

После вдигна пистолета си и тръгна из лабиринта.

 

 

С пистолет в едната ръка Хокинс тихо криволичеше между лавиците — промъкваше се пъргаво в търсене на източника на шума.

Спря до една лавица, пълна с прашни книги с твърди корици. Затаи дъх за момент. Чакаше…

Ето го.

Извърна поглед наляво.

И отново. Шумът като от метла.

Ставаше по-ясен — сигурно го приближаваше.

Хокинс тръгна наляво, после надясно, после пак наляво — движеше се плавно по пътеките между лавиците, като спираше на всеки няколко метра в края на всяка. Беше много объркващо — пътеките изглеждаха съвсем еднакви.

Отново спря.

Заслуша се.

Ето пак, тихият бръскащ шум. Сякаш някой метеше прашния дървен под.

Само че сега се чуваше по силно.

По-близо…

Много, много близо.

Хокинс забърза по пътеката, която пресичаше дългите лавици с книги, и изведнъж се оказа пред една масивна лавица, която се простираше и в двете посоки, чезнейки в мрака.

„Стена?“ — помисли си Хокинс. Сигурно бе стигнал края на помещението и сега се намираше до една от дългите страни на огромния правоъгълник.

Шумът отново се чу.

Само че този път дойде откъм… гърба му.

Хокинс се извъртя и вдигна пистолета.

„Какво става, по дяволите?… Да не е завило?“

Внимателно тръгна покрай лавицата.

Пътеката беше тясна. Най-близкият напречен коридор се простираше отдясно — нямаше нищо друго освен плътната стена от лавици от лявата му страна: продължаваше още около шест метра пред него. Тънеше в сянка.

Хокинс бавно пристъпи напред. Сега можеше да види целия коридор.

Той беше различен.

Не беше Т-образен както предишния, а по-скоро бе под формата на буквата L.

Хокинс смръщи вежди, а после прозря ситуацията. Това беше ъгъл — ъгълът на помещението. Не беше забелязал, че е стигнал толкова далеч от стълбището в центъра.

Ослуша се.

Нищо.

Отиде до L-образния коридор и отново се заслуша. Нищо.

Каквото и да беше, си беше отишло.

И тогава Хокинс се замисли. Той бе следил шума, чийто източник по всяка вероятност не знаеше за неговото присъствие. Но последните му няколко хода бяха странни.

Сякаш, който и да беше това, се беше изгубил и бе започнал да обикаля в кръг…

„В кръг“ — помисли си Хокинс.

Никой съзнателно не би тръгнал в кръг, нали? Освен ако не се е загубил или… ако знае, че го следят.

Кръвта на Хокинс се смръзна. Каквото и да беше това, то не просто обикаляше в кръг.

То му устройваше капан!

То знаеше, че е тук!

Хокинс бързо се извърна да погледне пътеката зад себе си и опря гръб в ъгловата лавица.

Нищо.

„По дяволите! — Усещаше как по челото му избиват капчици студена пот. — По дяволите, мамка му!“

Не можеше да повярва. Беше се напъхал право в ъгъла. Право в ъгъла, по дяволите! Две възможности — направо или наляво. „Да ме вземат мътните — помисли си, — сред лавиците щях да имам четири.“ А сега беше в капан.

И изведнъж го видя.

На пътеката вляво от него, движеше се бавно и внимателно.

Очите на Хокинс се разшириха.

— Мили боже!

Не приличаше на нищо, което бе виждал.

Голямо и дълго, но ниско като алигатор, съществото изглеждаше почти като динозавър — с черно-зелена кожа на плочки, четири мощни крайника и дълга дебела опашка.

Главата му беше странна. Нямаше очи, нито пък — на пръв поглед — уста. Това, което веднага се забелязваше, бяха две дълги тънки антени, които излизаха от челото му и ритмично се поклащаха.

Беше на около шест метра от Хокинс, когато най-после се появи и краят на опашката. Самата опашка бе сигурно около два метра и половина и се плъзгаше по пода на дълги, бавни извивки, като издаваше бръскащия звук. Бе изострена като игла на върха. Цялото животно бе дълго над четири метра.

Хокинс примижа. Стори му се, че зад опашката вижда човек, дребен човек, облечен целият в бяло…

И тогава главата на съществото леко се вдигна, а гънките на кожата му се дръпнаха назад и разкриха ужасна четвъртита челюст, която се разтвори с тих, смъртоносен съсък. Оголиха се четири реда остри, покрити със слюнка зъби.

— Майко мила! — Хокинс втрещено гледаше съществото.

То тръгна напред.

Към него!

Вниманието му бе привлечено от един от предните крайници на животното. На левия му преден крайник имаше сива метална гривна, на която светеше зелена светлинка.

Съществото наближаваше — с широко отворени челюсти, от които обилно се стичаше слюнка. Очите на Хокинс бяха приковани върху антените на главата му, които се поклащаха като метрономи.

Беше на метър разстояние…

Осемдесет сантиметра…

Хокинс се стегна, за да побегне, но по някаква ужасяваща причина краката му не помръдваха. Опита да вдигне пистолета, но не можа — сякаш всеки мускул по тялото му се бе отпуснал и отказваше да се подчини на волята му. Наблюдаваше безпомощно как, за негов най-голям ужас, пистолетът се изплъзна от ръката му и падна с трясък на пода.

Антените продължаваха да се поклащат.

Трийсет сантиметра…

Хокинс се потеше и дишаше на пресекулки. Просто не можеше да откъсне очи от тях. От антените. Те се движеха в съвършен синхрон и плавно описваха хипнотични кръгове…

Той наблюдаваше — абсолютно безпомощно — как зловещата глава на съществото бавно се доближава към коляното му.

„О, Господи! О, Господи! О, Господи!“

И внезапно, както кобра разгъва тялото си от земята, дългата заострена двуметрова опашка на съществото се вдигна от пода и се изви напред, над ниското влечугоподобно тяло, и подобно жилото на скорпион, върхът й се насочи право между очите на Пол Хокинс.

Хокинс видя всичко това и ужасът му премина всякакви граници. Той отчаяно искаше да затвори очи, за да не гледа какво ще се случи, но дори и това не можеше да напра…

— Ей!

Главата на съществото се извърна наляво.

Трансът незабавно се наруши и Хокинс отново можеше да се движи. Вдигна поглед и видя…

… един човек.

Един човек, който стоеше на пътеката. Хокинс дори не беше го видял да идва. Дори не беше го чул. Огледа го. Беше с влажна коса, с дънки и маратонки и бяла незапасана риза.

Човекът се обърна към Хокинс:

— Ела тук. Веднага.

Хокинс боязливо погледна голямото влечуго в краката си. То въобще не му обърна внимание. Само гледаше човека с дънките и не помръдваше.

„Ако има очи — помисли Хокинс, — сега определено гледа кръвнишки.“ От гърлото му се чу глухо заплашително ръмжене.

Хокинс въпросително погледна мъжа. Той само гледаше втренчено съществото.

— Хайде — рече той спокойно, без да отмества поглед. — Не се навеждай за пистолета и много бавно ела при мен.

Хокинс колебливо направи една крачка.

Съществото в краката му не помръдна. Остана неотменно съсредоточено върху мъжа с дънните.

Мъжът бутна Хокинс зад себе си и бавно заотстъпва, отдалечавайки се от съществото.

Хокинс хвърли поглед зад гърба си и видя на пътеката две фигури — бяха на десетина метра: една малка бяла и още една, също толкова малка, която приличаше на… той примижа… на момиченце.

— Върви — рече Суейн и бутна Хокинс по пътеката. Продължаваше да е с гръб към него.

Суейн държеше погледа си високо, фокусиран някъде в лавиците, настрани от полюшващите се антени на съществото — наблюдаваше го само с периферното си зрение.

Двамата мъже бавно пристъпваха по пътеката, отдалечавайки се от неподвижното животно.

И изведнъж то започна да ги следва, като заобиколи ъгъла със зигзаговидно движение, което не отговаряше на размерите му. После спря.

Суейн отново побутна Хокинс:

— Продължавай да вървиш. Не спирай.

— Какво по дя…

— Просто върви.

Суейн вървеше заднишком, все така с лице към съществото. То отново тръгна, измина около три метра по същия зигзаговиден начин и пак спря, на почтително разстояние от него и Хокинс.

„Предпазливо е“ — помисли си той.

И тогава то атакува.

— О, боже!

Огромното животно се понесе по тясната пътека.

Суейн трескаво се огледа за път за отстъпление. Но най-близкият напречен коридор беше на цели три метра.

Нямаше къде да избяга!

Суейн се подготви за удара. Земята под краката му вибрираше от тежестта на бързо приближаващото се животно. „Господи, сигурно тежи поне двеста килограма.“

Хокинс се обърна и видя какво става.

— Мили боже…

Суейн просто стоеше, широко разкрачен, заел цялата пътека.

Съществото приближаваше. Нямаше намерение да спре.

— Няма да спре! — извика Хокинс.

— Трябва! — изкрещя Суейн. — Трябва да спре!

Съществото продължаваше да се носи напред — връхлиташе върху Суейн като товарен влак и изведнъж, на метър пред него, се изправи на задните си крака и сграбчи лавиците от двете страни с ноктите на предните си крайници, като спря устрема си напред.

Четвъртитата челюст зейна на сантиметри от студеното лице на Суейн.

Съществото яростно изсъска — предизвикваше го. Слюнката му обилно се стичаше по пода пред обувките на Суейн.

Той извърна поглед и се загледа в една от близките лавици — стараеше се да избягва люлеещите се антени на животното. Ужасяващото влечугоподобно, сега изправено на задните си крака, се извисяваше над него като мрачно привидение.

Суейн размаха предупредително пръст към разяреното животно:

— Ааа. Без пипане.

И отново тръгна заднишком, побутвайки Хокинс.

Хокинс се запрепъва по пътеката — на всеки няколко секунди се обръщаше да погледне през рамо. Този път съществото не ги последва, поне не веднага.

Стигнаха до дребосъка в бяло и момиченцето и бяха вече на около десет метра от него, когато то отново тръгна към тях.

— Проследяване! Тя ни проследява! — каза дребосъкът.

Мъжът с разпасаната риза и дънките погледна Хокинс, вцепенен в изгладената си полицейска униформа.

— Сега няма време да говорим — рече той, — но аз се казвам Стивън Суейн и в момента всички сме здраво загазили. Готов ли си да тичаш?

Хокинс отговори, без да се замисля:

— Да.

Суейн отново погледна огромното подобно на динозавър животно. Шест метра. Вдигна Холи.

— Знаеш ли как да стигнем до стълбището? — попита той Хокинс.

Младият полицай кимна.

— Води тогава. Само върви на зигзаг. Ние ще те следваме плътно. — Обърна се към останалите: — Вие двамата готови ли сте? — Те кимнаха. — Добре тогава, да тръгваме.

Хокинс хукна да бяга, останалите го последваха.

С огромен скок съществото се впусна да ги преследва.

Суейн беше най-отзад, понесъл Холи на хълбок. Чуваше как огромната тежест се тресе по пода зад него.

„Стълбите. Стълбите. Трябва да стигнем до стълбите.“

Наляво, надясно, наляво, надясно.

Виждаше как полицаят криволичи пред него и после, най-сетне, пред полицая видя стълбището. Но не виждаше вратата.

Идваха от другата страна.

— Татко! Настига ни! — извика Холи на рамото му.

Той хвърли поглед зад себе си.

Съществото действително ги настигаше — огромно зелено-черно чудовище, препускаше по тясната пътека със зейнала, облята в слюнка паст.

Суейн не се притесняваше за себе си. Селексин се оказа прав. Каквото и да беше това, то бе просто още един участник в турнира и не можеше да го докосне. Още не. Не и преди числото на гривната да стане „7“.

Но ако стигнеше до Холи…

Видя как полицаят заобиколи шахтата на стълбището, а след него и Селексин. Суейн последен заобиколи бетонната конструкция, беше запъхтян.

Вратата!

Видя Селексин да се мушва вътре, а после полицаят се появи на входа с протегната ръка.

— Хайде! Хайде! Още малко! — викаше той.

Суейн чу как съществото се плъзна около ъгъла зад него.

Продължи да тича, като притискаше Холи към гърдите си. Едва дишаше. Беше сигурен, че няма да успее. Чуваше животинското сумтене точно зад гърба си. Всеки момент щеше да го нападне и да изтръгне дъщеря му — единствения близък, който му беше останал — от ръцете му…

— Хайде! — извика отново Хокинс.

Суейн чу зад себе си как опашката на съществото се удари в една лавица, чу трясъка от падащи книги. И изведнъж вече беше при вратата, хвана протегнатата ръка на Хокинс, той бързо ги вмъкна вътре и Селексин тръшна вратата.

После се обърна, останал без дъх, но въодушевен:

— Успяхме…

Дум!

Вратата се разтресе.

Суейн стана от пода. Едва дишаше.

— Да тръгваме.

Бяха изминали цял етаж нагоре по стълбите, когато чуха вратата към Подниво Две да се отваря със силен, смразяващ кръвта трясък.

НЕЗАВЪРШЕН — 6

Суейн смръщено гледаше гривната. Беше пропуснал кога са пристигнали още двама участници. Сега никой не знаеше кога в лабиринта ще влезе следващият — и последен — участник.

Кога ще започне Президиънът.

Бяха напуснали стълбището и сега се криеха в един офис на Подниво Едно. Както и останалите наоколо, този офис беше преграден с дървени плотове на височината на кръста, продължаващи до тавана в стъклени прегради. Всички внимаваха да стоят ниско, под нивото на стъклото.

Суейн бе намерил план на библиотеката, закачен на стената на стълбището, и го бе взел. Сега го разучаваше, докато Селексин седеше зад бюрото и тихо обясняваше ситуацията на Хокинс. Холи се беше гушнала до Суейн на пода, държеше се здраво за него и смучеше палец. Все още беше в стрес от сблъсъка им с огромната твар на долния етаж.

Планът показваше напречно сечение на библиотеката.

Шест етажа — четири надземни и два подземни — всеки в различен цвят. Двете поднива под приземния етаж бяха в сиво, маркирани с печата: САМО ЗА ПЕРСОНАЛА. Останалите бяха в ярки цветове:

ТРЕТИ ЕТАЖ — ЧИТАЛНЯ

ВТОРИ ЕТАЖ — РАБОТНИ ЗАЛИ, КОМПЮТЪРНИ УСЛУГИ

ПЪРВИ ЕТАЖ — ОНЛАЙН УСЛУГИ, CD-ROM, КОПИРНИ УСЛУГИ, МИКРОФИЛМИ

ПРИЗЕМЕН ЕТАЖ — КАТАЛОЗИ, CD-ROM, СПРАВОЧНА ЛИТЕРАТУРА

Суейн си спомни читалнята със странните чинове на последния етаж. Опита се да запамети останалите. Малки сини квадратчета със стилизирани изображения на мъж и жена указваха тоалетни през етаж. Друго синьо квадратче с изображение на кола бе долепено до ръба на Подниво Едно. Паркингът.

Той отново погледна гривната.

НЕЗАВЪРШЕН — 6

Все още „6“. Това беше добре.

Хвърли поглед към Селексин и полицая и поклати удивено глава.

Истинско чудо бе, че този млад полицай, бе останал жив. Единствено невидимата ръка на късмета бе отвела Суейн на подходящото място в подходящото време — мигът, когато той, Холи и Селексин слизаха по стъпалата и видяха как една дълга сянка се плъзва на площадката под тях.

Скрити в тъмнината, те бяха наблюдавали как съществото — Селексин каза, че името му било Рийз — бавно се появи в цял ръст, придружено от своя водач. Спря на площадката, подуши пода с динозавърската си муцуна и после се загледа надолу по стълбището.

След което бързо се заплъзга надолу по стълбите.

Нещо бе привлякло вниманието му.

Любопитни да видят какво става, те го бяха последвали до хранилището и видяха как няколко минути целенасочено криволичи из лабиринта от лавици — дебнеше нещо, примамваше го. Едва в последния момент Суейн се бе осмелил да излезе на пътеката, за да види плячката на Рийз — един самотен полицай, приклещен в ъгъла.

Бе реагирал бързо — спря само за един последен съвет от Селексин: в никакъв случай да не гледа антените на Рийз.

И така се бяха запознали с Хокинс.

Суейн се обърна към Селексин:

— Разкажи ми повече за Рийз.

— Рийз ли? — рече Селексин. — Първо, по човешките представи, тя е женска. Опашката й е много заострена, като копие. Мъжките екземпляри от нейния вид имат само тъпи опашки. Това е защото в техните кланове женската е ловецът, а основното й оръжие е нейната остра опашка.

— Не забеляза ли, че когато Рийз напредваше към новия ти приятел — Селексин посочи с глава Хокинс, — опашката й бе извита високо над тялото и насочена напред? А той не можеше да помръдне.

— Затова ти казах — продължи Селексин — да не гледаш продължително антените й. Всяко по-дълго вглеждане в тях причинява незабавна парализа. Точно както се случи с него. — Селексин продължително изгледа Хокинс. — Така ловува Рийз. Вглеждаш се твърде дълго в антените й, обзема те хипнотична парализа и — хоп! — преди да се усетиш те пробожда с опашката. Точно между очите.

Дребосъкът се усмихна.

— Бих казал, че доста прилича на женските от вашия вид, агресивна и спонтанна. Не е ли така?

— Ей — рече Холи.

Суейн пренебрегна забележката.

— Кажи ми повече за нейния начин на ловуване. Как преследва плячката си.

Селексин пое дъх.

— Както без съмнение си забелязал — рече той, — Рийз няма очи. По простата причина, че не са й необходими. Нейната планета е обвита от непрогледни инертни газове. Светлината не може да проникне през тяхната атмосфера, а инертните газове са устойчиви на всякакво химическо въздействие. С течение на времето нейната раса се е адаптирала към тези условия и се е научила да използва и усъвършенства другите си сетива: те имат невероятно добри слухови възможности с чувствителен разширен ушен канал за долавяне на ускореното сърцебиене на уплашената или ранена плячка и, най-важно, свръхразвит усет към миризма. Всъщност бих казал, че нейното обоняние е най-силното й ловно средство.

— Чакай малко — рече Суейн обезпокоен. — Тя може да ни подуши?

— Сега не. Нейното обоняние е с много ограничен обхват. Да кажем, не повече от няколко стъпки.

Суейн въздъхна с облекчение. Хокинс също.

— Но в рамките на този обхват — продължи Селексин — то е изключително силно.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа — отвърна Селексин, — че него го е открила — и посочи Хокинс — по миризмата му.

— Но нали каза, че обхватът й не е голям. Как е могла…

Суейн млъкна. Селексин отново го гледаше, като че ли го чакаше да свърши.

— Така е — рече той. — Донякъде. Работата е в това, че Рийз не е подушила него, а миризмата, която е оставил след себе си. Помниш ли когато за пръв път видяхме Рийз на площадката? Когато се наведе и подуши пода?

Суейн се намръщи.

— Да…

— Стъпките — рече Селексин. — Оставени неотдавна. При такава прясна следа Рийз няма нужда да души надалеч, защото просто следва миризмата на следата.

— О, ясно — рече Суейн.

И после му просветна.

— О, боже!

Рязко се изправи, за да погледне през стъклената преграда над себе си…

И се озова лице в лице с четвъртитата паст на Рийз, заплашително зейнала и обляна в слюнка, допряна до другата страна на стъклото, само на сантиметър разстояние.

Суейн се дръпна стъписан.

Хокинс скочи и зяпна.

Рийз блъсна стъклото и размаза слюнка навсякъде.

— Не я гледайте! — извика Суейн и грабна Холи в прегръдките си. Рийз отново блъсна стъклото — още по-силно — и целият офис се разтресе. — Не гледайте антените! Тичайте към вратата!

Квадратният офис имаше три стъклени врати — една от западната страна, една от южната и една от източната. Рийз блъскаше по западната стена на стаята.

Суейн се впусна към източната врата, отвори я и влетя в следващия офис. Селексин и Хокинс го следваха по петите.

Гушнал Холи с една ръка, той изтича покрай едно бюро в центъра на стаята, отвори следващата врата и викна:

— Затваряйте вратите след себе си!

— Правим го! — изкрещя Хокинс.

В този момент зад тях се чу силен трясък на трошащо се стъкло.

Суейн продължаваше да тича начело на групата. Покрай бюра, през врати, покрай шкафове, посипвайки хартии навсякъде по пътя си. Накрая излезе от последния офис и се озова пред нещо различно.

Една тежка синя врата, разположена в солидна бетонна стена.

Хокинс крещеше:

— Идва! И ми изглежда наистина разярена!

Суейн погледна тежката синя врата. Изглеждаше здрава, с хидравличен отварящ механизъм. В края на късия коридор отдясно видя и друга възможност — остъклено асансьорно преддверие.

„Трябва да направя нещо…“

Все още с Холи на ръце, Суейн завъртя топката на хидравличната врата. Отвори се.

Три бетонни стъпала.

Той прекрачи прага, издърпа Селексин при себе си и зачака Хокинс. Той стремглаво търчеше през последния стъклен офис.

Зад Хокинс не видя нищо освен офиси със стъклени прегради.

И тогава я забеляза. Дългата заострена опашка, поклащаща се над дървените плотове. Тя преминаваше през всичко, което се изпречеше на пътя й — като огромна перка на акула, пореща водата — хвърляше във въздуха бюра, шкафове и въртящи се столове.

На разстояние два офиса и устремена право към тях.

Движеше се бързо.

Приближаваше.

Хокинс прелетя покрай Суейн и той затръшна вратата.

Яка врата. Това беше добре. Щеше да им даде малко време.

Прегърнал здраво Холи, Суейн отново тръгна начело — по стъпалата и надолу. Бели флуоресцентни лампи осветяваха боядисан в сиво коридор. По тавана се виеха черни тръби.

Бяха извървели около двайсет метра, когато изведнъж коридорът свърши.

Суейн спря и се огледа.

Подземен паркинг.

Изглеждаше нов — всъщност почти чисто нов. Гладък новоизлят бетон, прясно очертани с бяло места за паркиране, лъскави жълти скоби по земята, нови бели флуоресцентни лампи. Ярък контраст със старата прашна библиотека.

Суейн огледа паркинга.

Нямаше коли.

По дяволите!

В средата на паркинга, на двайсетина метра пред тях, имаше низходяща рампа. Суейн заключи, че изходната рампа, излизаща на улицата, трябва да е от другата страна на низходящата.

Зад гърба им се чу силен трясък.

Суейн се обърна.

Рийз бе минала през вратата!

Той бързо поведе останалите към низходящата рампа. Тя бе широка — достатъчно широка да се разминат две коли. Тъкмо бяха стигнали горния й край, когато чуха зад гърба си съскане.

Суейн бавно се обърна.

Рийз беше на входа към паркинга, а водачът й мълчаливо стоеше зад нея.

Суейн преглътна с мъка…

… и после изведнъж чу друг шум.

Туп…

Туп…

Туп…

Стъпки. Бавни стъпки. Отекващи ясно в пустия паркинг.

Суейн, Холи, Селексин и Хокинс едновременно се обърнаха и го видяха.

Качваше се по рампата.

Вървеше бавно, целенасочено.

Двуметров брадат мъж, облечен в широко яке от Животинска кожа, с тъмни панталони и ботуши до коленете. Стъпките му отекваха звънко по бетонната рампа.

А зад него имаше водач, облечен изцяло в бяло.

Когато огромният брадат мъж стъпи на равното и спря, Суейн инстинктивно бутна Холи зад себе си.

При вида на новия боец Рийз видимо се оживи. Изсъска още по-силно.

Всички стояха мълчаливо — трите групи, образуващи опасен, безмълвен триъгълник.

Суейн погледна гривната. Тя показваше:

ИНИЦИАЛИЗАЦИЯ — 7

Седем!

Суейн бавно вдигна поглед.

Президиънът бе започнал.