Матю Райли
Битката (4)

ПРОЛОГ
Ню Йорк
30 ноември, 02:01

Майк Фрейзър се притисна до черната стена на тунела и стисна клепачи. Мотрисата на метрото с тътен профучаваше пред него. Мръсотията и прахта, вдигнати от летящия влак, набодоха лицето му като стотици иглички. Болеше го, но той не обръщаше внимание. Беше почти стигнал.

И изведнъж, също толкова бързо, както се бе появил, влакът изчезна и гръмовният му тътен заглъхна в тъмнината на тунела. Фрейзър отвори очи. На фона на тъмната стена бялото на очите му беше единственото, което можеше да се види. Той изтупа мръсотията, която се беше набила по дрехите му. Черните му дрехи.

Беше два през нощта и докато останалата част от Ню Йорк спеше, Майк Фрейзър отиваше да поработи. Тихо и чевръсто той продължи пътя си в тунела на метрото, докато не намери това, което търсеше.

Стара дървена врата в стената на тунела, заключена с един-единствен катинар. На вратата пишеше:

Фрейзър огледа катинара. Неръждаема стомана, секретно заключване, чисто нов. След това провери пантите на вратата. Да, доста по-лесно.

Подпъхна лоста плътно зад пантите. Щрак.

* * *

Проверка на състоянието:

Инициализиране на програмните системи.

Служителите, отговорни за третия елемент,

Моля, потвърдете доставка.

* * *

Вратата се откачи от касата и увисна на катинара, после тихо падна в очакващите ръце на Фрейзър.

Той се взря във входа, окачи лоста на колана си и влезе.

По стените на подстанцията бяха разположени огромни четвъртити електромери. Дебели черни кабели се извиваха по тавана. В другия край имаше врата и Фрейзър тръгна право към нея.

Мина през подстанцията, тръгна по тесен, слабо осветен коридор и стигна до малка червена врата.

Тя се отвори лесно и когато погледна през нея, Фрейзър се усмихна.

Безкрайни редове лавици — всяка от пода до тавана — се простираха, докъдето поглед стига. Стари избледнели флуоресцентни лампи ограждаха пътеките, но светеше само всяка трета. Самите лампи бяха толкова стари, че тръбите им имаха жълтеникав цвят, а флуоресцентният им прах беше изпопадал отвътре. Бледата светлина придаваше на най-долния етаж на Нюйоркската градска библиотека малко призрачен вид.

Нюйоркската градска библиотека. Едновековен безмълвен храм на историята и познанието — а също така притежател на дванайсет чисто нови компютри Pentium, чиито хард дискове скоро щяха да се озоват в апартамента на Майк Фрейзър.

Фрейзър провери бравата.

Беше секретна.

От страната на подстанцията не се отваряше с ключ, но от страната на библиотеката — да. Автоматично затваряща се врата, проектирана да държи любопитните навън, но да не заключат случайно електротехниците вътре.

Фрейзър се замисли. Ако трябваше да бяга, нямаше да има време да я отключи.

„Това ще свърши работа“ — помисли си той, когато погледът му попадна върху най-близката лавица. После грабна първата книга, която му попадна, и я пъхна между вратата и касата.

След като се подсигури по този начин, Фрейзър забърза по най-близката пътека. Скоро малката червена врата с надпис ПОДСТАНЦИЯ — ВХОД ЗАБРАНЕН се виждаше само като малко правоъгълниче. Майк Фрейзър дори не забеляза това — той знаеше точно къде отива.

 

 

Тери Райън за пореден път си погледна часовника.

Беше 2:15 след полунощ. Четири минути, откакто бе погледнал за последен път. Райън въздъхна. Господи, времето течеше толкова бавно.

* * *

Проверка на състоянието:

Служителите, отговорни за третия елемент,

потвърждават завършване на доставката.

* * *

Райън разсеяно погледна през масивните витринни прозорци на входната зала на Нюйоркската градска библиотека. Навън беше пусто и безлюдно.

Той докосна пистолета на хълбока си и се засмя. Охрана в библиотека — библиотека, за бога! Но пък нямаше разлика в заплащането и докато това беше така, Тери Райън не го беше грижа какво го карат да пази.

Продължи да се разхожда из фоайето, като тихо си подсвиркваше.

Нещо изтропа и той замръзна.

И пак.

Райън затаи дъх. Шумът бе дошъл някъде отляво. Той извади пистолета си.

 

 

Скрит зад гише „Информация“, Майк Фрейзър тихо изруга, докато вдигаше отвертката си от земята. Надникна над гишето.

Нямаше никой отляво. Нито отдясно. Въздъхна с облекчение. Никой не беше…

— Стой!

Фрейзър рязко се извърна. Бързо прецени ситуацията. Охрана. Пистолет. Може би на около петнадесет, най-много двадесет метра. Нямаше голям избор.

— Казах: „Стой!“ — изкрещя Тери Райън.

Но крадецът вече беше побягнал. Райън се спусна след него.

Книгите по лавиците бяха само размазани цветове. Фрейзър тичаше стремглаво по тясната пътека. Сърцето му биеше лудо. И изведнъж видя вратата. И надписа: „СТЪЛБИ“

Хвърли се към стълбите, сграбчи парапета и се плъзна до първата площадка. Пазачът връхлетя след две секунди — вземаше стъпалата по три наведнъж.

Площадка след площадка Фрейзър летеше надолу по стълбите, като се придържаше за парапета и се плъзваше по него на всеки завой. Видя вратата в дъното. Скочи от последното стъпало и се засили към нея с пълна скорост. Вратата се отвори лесно — твърде лесно — и Фрейзър се просна по лице на твърдия дървен под.

Чу тежки стъпки да трополят по стъпалата зад него.

Посегна към най-близката лавица, за да се изправи, и усети пронизваща болка в дясната ръка. Китката му бе поела цялата тежест при падането и очевидно беше счупена.

Фрейзър стисна зъби и понечи да се изправи с помощта на здравата си ръка, и тъкмо бе успял да стане, когато чу:

— Не мърдай.

Гласът беше тих и уверен.

Фрейзър бавно се обърна.

На вратата зад него стоеше пазачът с пистолет, насочен към главата му.

 

 

Райън извади белезниците и ги хвърли на крадеца.

— Сложи ги.

Фрейзър затвори очи отвратен.

— Защо не си… — започна той.

И като озверяло животно се хвърли върху пазача.

Без дори да трепне, Райън вдигна пистолета и стреля във въздуха над главата му.

Изстрелът отекна в тишината на библиотеката.

Фрейзър се залепи на пода. Парченца бяла мазилка се посипаха по главата му.

Райън пристъпи напред, хвана още по-здраво пистолета и отново се прицели в главата на Фрейзър.

— Казах „Сложи ги.“ Значи, сло… — Райън извърна поглед наляво. — Какво е това?

Фрейзър също го чу.

И отново — същият зловещ звук.

Дълго, провлачено ръмжене. Като грухтене на прасе, но по-силно. Много по-силно.

— Какво е това, по дяволите? — попита и Фрейзър.

Бум! Силен, тъп звук.

Подът се разтресе.

— Какво е това? — повтори Фрейзър.

Отново „Бум!“

Двамата стояха вцепенени.

Райън погледна пътеката между рафтовете. Тя се простираше сякаш безкрайно и чезнеше в мрака.

Тишина.

Мъртва тишина.

Дървеният под бе застинал.

— Да се махаме! — изсъска Фрейзър.

— Шшшт!

— Тук има нещо! — възкликна Фрейзър.

Бум!

Подът отново се разклати.

Една книга падна на пода.

— Да се махаме! — извика Фрейзър.

Бум! Бум! Бум!

Още книги започнаха да падат от лавиците. Много книги.

Райън се наведе и сграбчи Фрейзър за яката.

— Млъкни, за бога! — прошепна той. — Каквото и да е това, то чува гласа ти. И ако не млъкнеш…

И внезапно спря и се взря във Фрейзър. Младият крадец се беше ококорил, долната му устна трепереше, лицето му бе ужасено.

Кръвта на Райън се смръзна.

Фрейзър гледаше зад него!

Каквото и да беше това, то отново изгрухтя и Райън усети вълна топъл въздух да го лъхва по врата.

То беше зад него.

Точно зад него!

Райън полетя към тавана и изпусна пистолета. Фрейзър се сви на пода, втрещен в огромното черно нещо.

Райън пищеше и напразно се бореше да се освободи от мощните лапи на незнайното същество. То изрева и го запрати през най-близката лавица. Посипаха се книги, когато тялото на Райън се сгъна на две и с трясък мина през старата дървена етажерка.

Огромното черно нещо тромаво заобиколи лавицата и затърси тялото от другата страна. На слабата жълта светлина Фрейзър видя дълга черна козина, покриваща високо прегърбено тяло с демонично остри уши и яки мускулести крайници, зърна фитили черна коса и остри като бръснач гигантски нокти.

Каквото и да беше това нещо, то вдигна тялото на Райън като парцалена кукла и го довлачи до пътеката, където седеше Фрейзър.

Ударът в лавицата навярно беше счупил гръбнака на Райън, но пазачът все още не беше мъртъв — Фрейзър го чуваше как стене. Съществото го вдигна към тавана.

Райън изпищя.

Пронизителен, нечовешки писък.

За свой най-голям ужас Фрейзър разбра какво ще се случи и вдигна ръка, за да закрие лицето си. Чу противния звук от трошене на кости и миг по-късно усети топла кръв да залива тялото му.

Писъкът на Райън секна. Съществото изрева за последен път, след което се чу грохот от трошене на дървени лавици.

И след това нищо.

Тишина.

Абсолютна, пълна тишина.

Фрейзър бавно свали ръка от лицето си.

Звяра го нямаше. Тялото на пазача, смазано и обезобразено, лежеше неподвижно пред него. Една от лавиците вдясно бе откачена от тавана. Всичко бе потънало в кръв.

Фрейзър не помръдна — не можеше да помръдне.

Просто седеше сам в студената празнота на Нюйоркската градска библиотека.