Секунди преди това плетеницата от пращящо синьо електричество бе изчезнала от само себе си и пред Маршъл остана само зейналата дупка в металната решетка на паркинга. Сега момчетата от специалния отряд „Сигма“ бързо нахлуваха в паркинга.

— Хигс! — извика той.

— Да, сър!

— Искам медиите да стоят настрана от това. Иди при Ливайн и му кажи да се обади на телевизионните мрежи и да задейства връзките си. Разкарай тези камери оттук и ми извади забранителна заповед за полети над целия район. Не искам никакви хеликоптери в радиус пет мили около сградата. Тръгвай!

Хигс изтича нагоре по рампата.

Маршъл сложи ръце на хълбоците си и се усмихна.

Бяха вътре.

Суейн и Холи тичаха по стълбите.

Спряха на приземния етаж. Суейн надникна през вратата.

Етажът бе тъмен и пуст.

Празен.

Суейн едва успя да различи в тъмнината мецанина на първия етаж над него. Там също беше тъмно. Пожарът не беше стигнал дотук. Още не.

Тук нямаше никой.

Гривната.

14:23

14:22

14:21

Имаше някаква светлина при гишето за информация. Суейн предпазливо тръгна между лавиците към нея. Холи притеснено го последва.

Когато стигна на десет метра от гишето, той каза:

— Стой тук.

Отиде до гишето, надникна над него и потръпна.

— Какво има? — прошепна Холи.

— Нищо — отвърна той и бързо добави: — Не идвай.

Пак се наведе над гишето и пак видя ужасната гледка — обезобразеното тяло на една полицайка.

Партньорката на Хокинс.

Беше буквално разкъсана — ръцете й ги нямаше: бяха откъснати. Униформата й бе цялата в кръв. Суейн едва успя да различи разпореното място, откъдето Белос бе откъснал значката й.

И тогава видя пистолета й на пода — на сантиметри от отчаяно протегнатата й ръка.

Хрумна му, че вероятно може да си простреля гривната.

Не, куршумът щеше да мине през ръката му.

Но въпреки това се наведе и взе пистолета. За самозащита.

Внезапно зад гърба му се чу силен трясък.

Холи изпищя, Суейн мигом се обърна и видя…

Каранадонът, клекнал на едно коляно, бавно се изправяше.

Точно зад Холи!

Сигурно беше спал на първия етаж! И сигурно бе скочил оттам!

Без дори да се замисля, Суейн вдигна пистолета и стреля два пъти. И двата изстрела не уцелиха с три метра. За бога, за пръв път хващаше пистолет.

Холи изпищя и изтича при него.

Бум!

Каранадонът направи крачка напред.

Суейн отново вдигна пистолета. Стреля. Не улучи. Този път два метра настрани. Все пак по-близо.

Бум! Бум!

— Да бягаме! — извика Холи. — Да бягаме!

— Още не! Ще го уцеля! — отвърна Суейн.

Каранадонът се засили в атака.

Бум! Бум! Бум!

— Добре, да бягаме! — извика Суейн.

Хукнаха към лавиците. Каранадонът ги настигаше. Завиха покрай един ъгъл и навлязоха в тясна пътека с лавици от двете страни. Суейн хвърли поглед през рамо.

И изведнъж се препъна в нещо и се просна по очи на земята. Пистолетът изхвърча от ръката му и се хлъзна по мраморния под.

Бум! Бум! Бум!

Земята под него се тресеше. Суейн се обърна да види в какво се е спънал.

Беше труп. Разкъсаният труп на кондата — подобното на скакалец извънземно, което хрътките бяха убили, докато Суейн и останалите наблюдаваха от балкона на първия етаж.

Бум!

Подът се разтърси за последен път.

Тишина. Като се изключеше бипкането на гривната.

Суейн вдигна поглед и видя Холи от другата страна на трупа.

А зад нея — точно зад нея — се издигаше огромното черно туловище на каранадона.

Холи не смееше да мръдне.

Каранадонът беше толкова близо, че тя усещаше топлия му дъх на врата си.

— Не мърдай — прошепна Суейн. — Само не мърдай.

Холи не отговори. Коленете й трепереха. Тя знаеше, че няма да помръдне, дори и да иска. Просто не можеше. По челото й избиха капчици пот. Каранадонът приближаваше…

Дъхът му идваше на къси, бързи струи, сякаш дишаше много, много бързо. Сякаш…

Душеше. Душеше я. Миришеше я.

Муцуната на звяра бавно доближи тялото й.

Холи беше вцепенена от ужас. Искаше да изкрещи. Тя сви юмруци и стисна очи.

Изведнъж почувства студена влага да докосва лявото й ухо. Беше носът на каранадона, върхът на неговата тъмна, набръчкана муцуна. Носът му беше студен и влажен, като на куче.

Холи едва не припадна.

Суейн с ужас наблюдаваше как каранадонът души лявата част на главата на дъщеря му.

Звярът не бързаше. Движеше се бавно. Методично. Увеличаваше страха им.

Бяха в ръцете му.

Суейн чуваше настоятелното бипкане на гривната. Колко ли време оставаше? Не смееше да погледне — не смееше да свали очи от каранадона. „Мамка му!“

Прехвърли тежестта на тялото си — и, странно, усети нещо в джоба си. Телефонната слушалка. Сега нямаше да му свърши кой знае каква работа. Чакай малко…

В джоба му имаше още нещо…

Запалката.

Суейн бавно бръкна в джоба си и извади запалката на Джим Уилсън.

Каранадонът душеше глезените на Холи.

Холи стоеше неподвижно със стиснати очи и свити юмруци.

Суейн прехвърли запалката в дланта си. Ако можеше да запали нещо с нея, пламъците може би щяха да откъснат звяра от дъщеря му поне за миг.

Но пък запалката не беше запалила по-рано, на стълбището.

„Сега трябва да запали.“

Суейн поднесе запалката до най-близката лавица — до една стара прашна книга с твърда подвързия.

„Моля те, запали. Поне веднъж. Моля те, запали.“

Запалката се отвори с ясен металически звук.

Главата на каранадона мигом се вдигна и звярът се втренчи в Суейн, сякаш питаше: „Какво правиш?“

Суейн поднесе запалката по-близо до прашната книга, но каранадонът бързо скочи напред и след миг Суейн бе прикован по очи на земята — един огромен тежък крак притискаше гърба му.

Холи изпищя.

Суейн беше притиснат на земята по очи, ръцете му бяха прострени напред, а главата извита настрани — едната му буза беше плътно опряна до студения мраморен под. Той напразно се бореше да се освободи от тежестта на каранадона.

Звярът изрева. Суейн вдигна поглед и видя, че все още държи запалката в лявата си ръка. На лявата си китка видя гривната, която продължаваше да бипка настоятелно. С частица от съзнанието си той се зачуди колко ли им остава преди да избухне.

Каранадонът видя запалката.

Суейн с ужас наблюдаваше как огромната черна лапа бавно се спуска и обхваща цялата му лява ръка до лакътя. Хвана я здраво. Стисна я. Спря кръвообращението му и Суейн видя как всичките му вени изпъкнаха. Щеше да му счупи ръката…

А после огромното същество блъсна китката му в земята.

Силно.

Суейн изрева от болка, когато ръката му се удари в мраморния под. Чу се силен кънтящ звук и изгаряща болка прониза ръката му.

При удара пръстите му инстинктивно се отвориха и запалката падна на земята.

Суейн въобще не забеляза това.

Но веднага забрави за изгарящата болка в ръката.

Взираше се втрещено в лявата си китка и не вярваше на очите си.

Гривната също се бе ударила в пода.

И от удара се беше разкопчала. Сега стоеше хлабаво около ръката на Суейн и продължаваше да бипка.

Но беше разкопчана!

Можеше да я махне.

Суейн погледна брояча.

12:20

12:19

12:18

И изведнъж усети как една лапа го сграбчва за врата и го блъсва в земята. Натискът върху гърба му се увеличи.

Време за смърт.

Суейн видя запалката. На пода. Можеше да я стигне.

Каранадонът наведе глава.

Суейн бързо грабна запалката, поднесе я до най-ниската лавица с книги, затвори очи и се помоли поне веднъж глупавата запалка на Джим Уилсън да проработи.

И я щракна.

Пламъчето лумна за около половин секунда, но на Суейн повече не му и трябваше.

Една прашна книга до запалката мигом лумна в пламъци, точно пред каранадона.

Звярът изрева, когато огънят светна до главата му и космите по челото му се запалиха, дръпна се, пусна Суейн и се хвана за горящото чело.

Суейн незабавно се извъртя, бързо изхлузи гривната, протегна се към крака на каранадона и я закопча около един от огромните нокти на звяра.

Гривната щракна.

Закопчана.

Суейн бързо се изправи, грабна Холи и пистолета и се спусна към огромните стъклени врати на главния вход на библиотеката. Зад себе си чуваше воя и рева на каранадона.

Стигна до вратите и ги отвори.

И видя поне десет коли с въртящи се светлини на покривите. И мъже с пушки. Да тичат към тях през дъжда.

Агенцията по национална сигурност.

— Това е полицията, татко. Дошли са да ни спасят!

Суейн я хвана за ръката и я дръпна към стълбището.

— Тези полицаи не са тук, за да ни помогнат, скъпа. Помниш ли какво стана с къщата на Елиот в „Извънземното“? Как лошите я натикаха в една голяма торба?

— Помня.

— Тези хора сега са същите.

— Ужас!

Стигнаха до стълбището и тръгнаха надолу.

Суейн спря.

Чуваше гласове… и викове… и тежки стъпки, идващи отдолу.

Момчетата от АНС вече бяха вътре!

Сигурно бяха влезли през паркинга.

— Бързо! Нагоре! — викна Суейн и дръпна Холи нагоре по стълбите.

И докато минаваха покрай вратата, водеща към приземния етаж, чуха силния трясък от счупено стъкло, последван от още гласове и викове.

Суейн затвори вратата.

Бяха в копирната стая на първия етаж.

— Бързо — каза той на Холи и я поведе към Интернет залата. — Оттук.

Влязоха и Суейн забърза към един от прозорците.

Той се отвори лесно и Суейн се наведе навън.

Намираха се в западната част на сградата. Под тях беше затревената площ на градския парк около библиотеката. От прозореца до земята имаше около пет метра.

Той се обърна и погледна висящите от тавана кабели.

— Татко — каза Холи, — какво ще правим?

— Ще се измъкнем оттук — отвърна Суейн, посегна към тавана и дръпна няколко от дебелите черни кабели.

— Как?

— През прозореца.

— През този ли?

— Да — каза Суейн и издърпа още няколко кабела и от други места. Започна да ги навързва един с друг.

— Ох — рече Холи.

Суейн счупи стъклото с дръжката на пистолета, завърза единия край на кабелите за оголената рамка и здраво го стегна.

Погледна Холи и каза:

— Хайде. — И пъхна пистолета в колана си.

Холи колебливо пристъпи напред.

— Качи се на гърба ми и се дръж здраво.

И тогава чуха някакви викове на първия етаж. За момент Суейн се заслуша. Звучаха като заповеди, команди. Някой казваше на някой друг какво да прави. Момчетата от АНС все още търсеха. Зачуди се какво ли прави каранадонът. Едва ли вече го бяха намерили.

— Добре, да тръгваме — каза той и качи Холи на гърба си. Тя здраво го хвана през врата.

Суейн хвърли вързаните кабели през прозореца и стъпи на перваза.

— Сър — чу се един глас през пращенето на статичното електричество.

Джеймс Маршъл вдигна радиостанцията си. Беше пред главния вход на библиотеката. Големите стъклени врати бяха потрошени от нахлуването на момчетата от АНС само преди минути.

Беше операторът от минибуса.

— Какво има? — попита Маршъл.

— Сър, имаме визуално потвърждение, повтарям, визуално потвърждение за контакт на два етажа. Единият на ниското ниво на паркинга, а другият на приземния етаж.

— Отлично — каза Маршъл. — Съобщи на всички да не пипат нищо, докато не кажа, че може. В сила са процедурите за стерилизация. Всеки, който се приближи на по-малко от шест метра до някой от тези организми, ще се счита за „заразен“ и ще бъде поставен под карантина за неопределено време.

— Разбрано, сър.

— Дръж ме в течение.

Маршъл изключи радиостанцията.

После потри ръце и погледна горящата сграда пред себе си. Тя щеше да го изстреля нагоре в кариерата.

— Чудесно — рече той.

Суейн скочи на земята и свали Холи до себе си.

Бяха излезли.

Най-после.

Дъждът се беше усилил. Суейн се огледа. Бяха близо до югозападния ъгъл на сградата. Спомни си как беше излязъл от метрото преди. От източната страна на библиотеката.

Метрото.

Никой нямаше да му обърне внимание, ако го видеха в метрото с тези скъсани и мръсни дрехи, а и дрехите на Холи не бяха в по-добро състояние. Щеше да е просто поредният скитник с дете, живеещ в метрото.

Това беше изходът, това беше пътят към къщи.

Ако успееха да се измъкнат от АНС.

Суейн хвана Холи за ръка и тръгна на изток, покрай южната стена на библиотеката. Дъждът се сипеше върху тях. Минаха покрай счупения приземен прозорец, откъдето Суейн се беше върнал в библиотеката. Той се надяваше да могат да се измъкнат незабелязано, като използват прикритието на дъжда и сенките на дъбовете.

Стигнаха до югоизточния ъгъл.

Зад дъбовете се извисяваше голямата бяла ротонда. А зад нея беше метростанцията.

Жълтата полицейска лента все още опасваше библиотеката от дърво до дърво. Няколко агенти, въоръжени с М–16, стояха с гръб към сградата да пазят периметъра и да държат настрана малката тълпа безпомощни огнеборци, местни полицаи и разни нощни зяпачи. Нямаше много агенти — само колкото беше необходимо за обезопасяване на района. Суейн предположи, че повечето са вече вътре в сградата.

— Добре — обърна се Суейн към Холи. — Готова ли си? Време е да се прибираме вкъщи.

— Да — рече Холи.

— Приготви се да тичаш.

Изчака една секунда, надникна зад ъгъла на сградата и каза:

— Давай!

Втурнаха се през поляната и стигнаха под дърветата. Спряха до един огромен дъб да си поемат дъх.

— Стигнахме ли? — попита Холи задъхано.

— Почти — каза Суейн. После посочи ротондата. — Сега отиваме там. А след това в метростанцията. Искаш ли да те нося?

— Не, ще тичам.

— Хубаво. Готова ли си?

— Да.

— Тогава да тръгваме.

Отново побягнаха. Към ротондата.

Бум!

Маршъл усети как земята под него се разтърсва.

Все още беше на главния вход на библиотеката. Погледна вътре през счупените врати да види какво създава тези вибрации.

Нищо. Мрак.

Бум!

Маршъл се намръщи.

Бум! Бум! Бум!

Нещо идваше. Нещо голямо.

И тогава го видя.

„Да ме вземат мътните…“

Не изчака да погледне втори път. Обърна се и хукна надолу по стълбите, възможно по-далеч от входа, само секунда преди огромните врати на библиотеката да бъдат изтръгнати от пантите като кибритени клечки.

През това време Суейн и Холи бяха на половината път до ротондата.

В парка зад тях проехтя силен, гръмовен рев.

Суейн спря и се обърна. Поройният дъжд го шибаше по лицето.

— О, не! — възкликна той. — Пак ли?

Каранадонът стоеше на стъпалата пред главния вход. Големите стъклени врати на библиотеката лежаха на парчета пред огромния черен звяр. Агенти на АНС бягаха във всички посоки в стремежа си да са по-далеч от него.

Каранадонът не обръщаше никакво внимание на бягащите от него хора. Сякаш дори не забелязваше присъствието им. Просто стоеше пред входа и бавно въртеше глава.

Оглеждаше района.

Търсеше нещо.

Търсеше тях!

И ги видя. Застанали под дъжда на поляната между дърветата и голямата бяла ротонда.

Звярът изрева.

После скочи и с ужасяваща бързина измина разстоянието от библиотеката до дърветата. Мощното му тяло пореше пелената от дъжд, тежките му стъпки разтърсваха земята.

Бум! Бум! Бум!

Суейн и Холи хукнаха към ротондата. Стигнаха до нея и се качиха по стълбите на кръглата бетонна сцена.

Каранадонът навлезе в дърветата — мина като торнадо през клоните на един огромен дъб — и се насочи към ротондата.

После спря. На десет метра от тях. И ги наблюдава няколко секунди.

Те бяха в капан.

Маршъл викаше в радиостанцията си:

— Ще ви дам аз едно потвърждение! Това проклето нещо излезе през главния вход! Веднага пратете хора! И да вземат най-мощните оръжия, с които разполагаме!

Суейн прегърна Холи и я отнесе в най-отдалечения край на сцената. Каранадонът бавно приближаваше към тях. Дъждът биеше силно по покрива на ротондата.

— Слез долу — каза Суейн и спусна Холи през парапета, ограждащ сцената. Тя леко стъпи на земята, на метър и осемдесет под него.

Каранадонът стигна основата на ротондата. Козината му беше мокра от дъжда и сега беше гладка като на куче. Една дъждовна капка се търкулна по набръчканата му черна муцуна и се стече заплашително по един от острите му издадени зъби.

Огромният звяр бавно пристъпи по стъпалата към сцената.

Суейн тръгна по периферията на кръга, по-далеч от Холи.

Каранадонът стъпи на сцената.

Гледаше Суейн.

Настъпи безкрайна, напрегната тишина.

Суейн извади пистолета.

Каранадонът изръмжа. Дълбоко, гневно ръмжене.

И двамата не помръдваха.

После Суейн изведнъж се хвърли към парапета и каранадонът се спусна след него.

Суейн стигна парапета и тъкмо щеше да се прехвърли през него, когато една мощна черна ръка го хвана за яката, дръпна го назад и го захвърли в центъра на сцената.

Каранадонът наведе муцуната си към Суейн. Бяха лице в лице. Ръката с пистолета беше прикована към сцената под една от мощните космати лапи на звяра.

Суейн напразно се опитваше да се извърне от ужасните му остри зъби, лошия му дъх и черната набръчкана муцуна.

Каранадонът леко вирна глава, като че ли го предизвикваше да се опита да избяга.

Именно тогава Суейн извърна глава и видя задния крак на звяра да пристъпва напред.

Вълна на ужас заля тялото му, когато видя гривната, която бе носил през целия Президиън, точно пред очите си.

О, господи!…

Броячът продължаваше да отброява.

1:01

1:00

0:59

Оставаше само минута до детонацията.

Мили боже!

Суейн се загърчи, но каранадонът го държеше здраво. Изглежда, въобще не съзнаваше, че на крака му има бомба.

Суейн огледа ротондата в търсене на изход — видя бялата решетеста ограда, заобикаляща сцената, шестте колони, подпиращи куполовидния покрив. На оградата имаше закачена малка дървена кутия, но вратичката й беше с катинар. За какво ли служеше тази кутия?

Тук нямаше нищо. Абсолютно нищо, което да му помогне.

Изглежда, най-накрая възможностите му се бяха изчерпали.

И тогава изведнъж се чу глас.

— Ало?…

Каранадонът мигом извърна глава.

Суейн виждаше обратното броене на цифрите върху гривната на сантиметри от лицето си.

0:48

0:47

0:46

— Ало? Да. Насам, насам.

Беше Холи.

Беше застанала на ръба на сцената, а дъждът падаше зад гърба й като завеса. Каранадонът се завъртя да я погледне…

… и изведнъж нещо го перна по муцуната. После падна до главата на Суейн. Обувка. Черна ученическа обувка. Холи я бе хвърлила по каранадона!

Огромният звяр изръмжа. Дълбоко, гърлено ръмжене на чист животински гняв.

0:37

0:36

0:35

После бавно се надигна и се обърна към Холи.

— Холи! — извика Суейн. — Бягай! Гривната е още на крака му и ще избухне след тридесет секунди!

За миг Холи се сепна, после разбра какво й казва баща й и хукна презглава към парка.

Каранадонът се размърда, после изведнъж спря.

И се обърна към Суейн.

0:30

0:29

0:28

Звярът все още не беше освободил ръката на Суейн, в която той държеше пистолета — тя продължаваше да е притисната към сцената.

Суейн се опитваше да се измъкне, но напразно. Каранадонът беше прекалено тежък.

0:23

0:22

0:21

Гърбът на Суейн се отърка в нещо.

В някакъв капак.

Квадратен капак, леко хлътнал в бетона на сцената. Трап.

Беше трапът, който Суейн беше виждал да използват по време на представленията, когато беше водил Холи тук.

Той лежеше върху него.

Осъзна какво означава това. Огледа се и погледът му попадна върху малката дървена кутия на оградата.

Вече знаеше за какво служи.

В нея беше контролното табло за трапа.

0:18

0:17

Каранадонът стоеше над него и ръмжеше.

0:16

0:15

Макар че ръката му беше все още затисната под лапата на звяра, пистолетът бе насочен горе-долу към дървената кутия.

0:14

0:13

Суейн стреля. Куршумът улучи горния край на кутията. Каранадонът изрева.

0:12