Дейвид Балдачи
Собствено правосъдие (76)

76

— Заклевам се, че ще видя сметката на Маклин Хейс, дори това да е последното нещо в живота ми! — каза Нокс.

Отново бяха в килията, доста часове след като Хейс заби прословутия последен пирон в ковчезите им.

— Но ще бъде противозаконно — напомни му Стоун, повдигнал се на пръсти пред процепа, който служеше за прозорец. Той гледаше към централния паркинг, но през полупрозрачния навес не се виждаше почти нищо. — Ще те обявят за издирване и в крайна сметка пак ще се озовеш в затвора.

— Усещам иронията ти, но въпреки това ще го направя!

— Само ако се измъкнем оттук.

— Тук е проблемът — въздъхна Нокс. — А засега не виждам такава възможност.

— Мисля, че грешиш.

— Наистина ли? — изправи се върху нара Нокс.

— Не бързай да се обнадеждаваш. Причината за моите думи е по-скоро лоша, отколкото добра.

— Какво имаш предвид?

— Забеляза ли, че след посещението на Хейс нито ни извеждат, нито ни хранят?

— О, да. Стомахът ми отдавна се бунтува. И какво от това?

— Според мен краят на престоя ни тук наближава.

— Никой не пилее храна за трупове? Не, това не е в стила на нашия многоуважаван директор.

— Няма причини да ни държат повече тук. Винаги има опасност някой да се появи със заповед за обиск. Защо да рискуват?

— Според теб къде ще ни отведат?

— Знам от личен опит, че наоколо е пълно с изоставени шахти. Вкарват ни в някоя от тях и запечатват входа. Тукашните хора отдавна са свикнали с мисълта, че планината е пълна с мъртъвци.

Стоун притисна лице към стената, опитвайки се да види нещо повече през тесния процеп. Присви клепачи и успя да долови контурите на далечна планина. Все едно, че бяха на Марс. Метър бетон, сто метра голо пространство до мрежата с остри пластини, плюс цял батальон снайперисти, изгарящи от нетърпение да натиснат спусъка. Това ги разделяше от свободата.

Нямаше път навън.

— В нашата работа човек никога не забравя, че рано или късно ще му дойде редът — обади се Нокс. — Просто свиква с тази мисъл и продължава да си върши работата. Защото се е заклел докрай да служи на страната си.

— Или докато тя го прецака — добави Стоун.

— Когато ми възложиха задачата да те издиря, аз наистина не знаех какво да очаквам. Знаех, че си опасен, но го приех нормално. Някои хора превъртат просто ей така, без видими причини. Но когато се поразрових в миналото ти… Нека ти го кажа направо: не познавам друг човек, който да е заслужил извиненията на страната си повече от теб!

— Странно — поклати глава Стоун. — В момента си мислех абсолютно същото, но за теб, Нокс.

— Приятелите ме наричат Джо, Оливър.

Стоун се обърна да го погледне и се озова пред протегнатата му ръка.

Двамата обречени си размениха кратко, но сърдечно ръкостискане.

— Кога ще ни изведат според теб?

— Тази нощ — отвърна Стоун и отново извърна глава към прозорчето. — А от нея ни делят не повече от шест часа… — Внезапно млъкна и направи отчаян опит да промуши главата си през процепа. Стори му се, че вижда група мъже, които слизат от някаква кола и се насочват към портала. Единият от тях, извънредно едър и с разрошена коса, рязко се различаваше от останалите.

Не може да бъде!

— Какво има? — попита зад гърба му Нокс. — Какво видя?

Стоун се обърна. На лицето му грееше широка усмивка.

— Надеждата, Джо — отвърна той. — Току-що видях надеждата.