Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клуб „Кемъл“ (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Divine Justice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Дейвид Балдачи. Собствено правосъдие

Обсидиан, София, 2009

Редактор: Димитрина Кондева

Худ. оформление: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 978-954-769-195-7

История

  1. — Добавяне

58

Анабел погледна вибриращия телефон.

— Кой, по дяволите, ме търси по това време?

— Може би Рубън — предположи Кейлъб зад кормилото.

— Не. Този номер не ми е познат. — Вдигна капачето и каза: — Ало?

— Как вървят нещата, Анабел?

— Какво искаш, да те вземат мътните? — сопна се тя.

— Приятно ми е да чуя гласа ти — галантно отвърна Алекс Форд.

— В момента съм заета, Алекс.

— О, сигурен съм, че е така.

— Я почакай. Откъде се обаждаш? Този номер не ми е познат.

— От уличен автомат.

— Защо?

— Защото съм убеден, че подслушват всичките ми телефони — мобилен, домашен и служебен.

— А защо? — предпазливо попита Анабел. — Да не би Нокс все още да е по петите ти?

— Точно затова ти се обаждам. Току-що разговарях с дъщеря му Мелани, която е адвокат във Вашингтон. Много е разтревожена, защото баща й е изчезнал.

— Не е изчезнал. Върви по петите на Оливър, а ние — по неговите.

— И къде се развива този екшън?

— В най-затънтената част на Югозападна Вирджиния. Можеш да позвъниш на малката Мелани и да я успокоиш, че татенцето е живо и здраво. Поне засега.

— Чакай, това не е всичко. Домът на Нокс е преобърнат наопаки. Някой е търсил нещо. Имай предвид, че не става въпрос за случаен обир. А на всичкото отгоре преди малко се разделих с един неканен гост, казва се Маклин Хейс.

— Нищо не ми говори.

— Няма причини да ти говори. Той е бивш генерал-лейтенант от Сухопътните войски, който понастоящем работи в разузнаването. С репутацията на Картър Грей, но още по-зъл и коварен. Хейс е пряк началник на Нокс, но няма представа къде се е запилял подчиненият му. Което означава, че Нокс действа на своя глава.

— Защо да прави подобно нещо?

— Може би защото в хода на разследването си е разбрал за какво всъщност става въпрос. Според мен Нокс не е убиец, а по-скоро следотърсач. Вероятно най-добрият, след като Хейс му е възложил задачата да открие Оливър. Ясно е, че когато това стане факт, Нокс трябва да докладва на Хейс, а той от своя страна ще изпрати тежката артилерия.

— А какво е накарало Нокс да мине на свободна практика?

— Нямам представа. Как мислиш, скоро ли ще откриете Оливър?

— Трудно е да се каже. Стеснихме кръга до четири планински градчета в района и се надяваме да не сме сгрешили. Вече проверихме две от тях, в момента пътуваме към третото.

— Кейлъб и Рубън са с теб, нали?

— Естествено. Забрави ли, че ние сме клуб „Кемъл“?

— По-скоро каквото остана от него.

— Прав си. Напоследък членовете ни окапват. Някои ни напуснаха доброволно, а други бяха принудени.

— Анабел, опитвам се да ви помогна, разбираш ли? Дори с това обаждане се излагам на огромен риск.

— Никой не те е молил да поемаш рискове, Алекс. Защо просто не се върнеш към хубавата си сигурна работа на федерален агент?

— А аз се питам какво е това у теб, което ме кара да побеснявам!

— Може би момичешкото ми излъчване?

— Е, добре, момиченце. Хубаво си набий в главата това, което ще ти кажа. Ако Нокс наистина действа на своя глава, значи, се е превърнал в мишена за Хейс точно като Оливър. Хейс ще им види сметката без никакво колебание, а също и на всеки, който се случи наблизо.

— Ние тримата сме готови да поемем този риск.

— За теб съм сигурен. Но направи ли си труда да попиташ и останалите?

— Няма нужда да ги питам. Достатъчен е фактът, че са до мен. За разлика от някои други хора…

Кейлъб я погледна изнервено.

— После да не кажеш, че не съм те предупредил — рече Алекс.

— Много ти благодаря — отвърна Анабел и прекъсна връзката.

— Разговорът май не беше от приятните — подхвърли Кейлъб.

— И така може да се каже.

— За какво става въпрос?

— Чакай малко. Ето го и Рубън.

Едрият мъж размахваше ръце от банкета на тъмния път. Спряха до него и няколко минути по-късно древният мотоциклет потъна в търбуха на микробуса. Отново потеглиха. Анабел им предаде разговора с Алекс Форд. Лицето на Рубън пребледня при споменаването на Хейс.

— Маклин Хейс?

— Да, познаваш ли го?

— Служил съм под неговото командване във военното разузнаване — кимна Рубън. — Участвал съм в мисии по различни части на света, където този доблестен генерал е известен с лекотата, с която зарязва бойците си на произвола на съдбата. Случи се така, че станах един от тях. Но той винаги излизаше чист. Това е една от причините да заема този пост в момента.

— По всичко личи, че вече издирва не само Оливър, но и Нокс.

— Значи именно тоя тип е решил да отстрани Оливър — бавно промълви Рубън.

— Но ние сме с известна преднина — подхвърли Анабел, забелязала разстроеното лице на приятеля си. — А ти имаш всички шансове да си уредиш сметките с него.

— Маклин Хейс не е човек, с когото можеш да си уредиш сметките, Анабел — мрачно отвърна Рубън. — Зад гърба си има огромна армия, а душата му е по-черна от катран. Дяволски коварен и умен тип, който никога не губи.

— Ние можем да го победим, Рубън.

— Но първо трябва да разберем дали Нокс действително бяга от него, както твърди Алекс — обади се Кейлъб. — Защото, току-виж, се оказало, че двамата все още са заедно в издирването на Оливър. Може би посещението на Хейс при Алекс е само номер, за да приспи нашата бдителност.

— Няма логика, Кейлъб! — сопна се Анабел.

— Има. Поне толкова, колкото и в идеята да обикаляме страната с надеждата да открием Оливър, въпреки че и ЦРУ прави същото. Въпросът ми е: дали вярваме, че ще победим в тази игра? И какво ще правим, ако все пак първи го намерим? Нима ще успеем да го скрием от тази армия, която го издирва? Мисля, че не сме чак толкова големи експерти.

— Аз съм! — отсече Анабел.

— Хубаво, ти си. Но не и аз. Да речем, че успеем да скрием Оливър. После какво? Връщам се на работа в библиотеката, но нямам обяснение за отсъствието си. Нали всички ще скочат отгоре ми? — Очите му се спряха върху Рубън. — Ако започнат да ме изтезават, ще изпея и майчиното си мляко. Не съм толкова наивен да си въобразявам, че ще издържа. А след това ме чака доживотен затвор. Страхотно, няма що!

— Защо изобщо дойде с мен, след като мислиш така? — гневно попита Анабел.

— Дойдохме, защото обичаме Оливър и искаме да му помогнем — отвърна вместо него Рубън.

— И ти ли промени мнението си?

— Не е толкова просто, Анабел.

— Напротив, Рубън, много е просто! — гневно извика Анабел. — Въпросът си остава същият. Значи отговорът ви се е променил.

Седнала между тях, тя ги изгледа един по един.

— Какво правим сега? Искате да се откажете, така ли? Добре, махайте се! Нямам нужда от вас!

Рубън и Кейлъб се спогледаха виновно.

— Спри колата, Кейлъб! — каза Анабел. — Искам да сляза.

— Защо не се успокоиш? — повиши тон Рубън.

— Няма да се успокоя! Не мога да повярвам, че и вие, и Алекс сте едни страхливци, които…

— Я млъквай! — изрева Рубън.

Тя го погледна така, сякаш я беше зашлевил. И наистина го беше изкарала от кожата му.

— Аз съм се сражавал за тази страна. Ранявали са ме в битки. Поне десет пъти съм се изправял очи в очи със смъртта, докато сме били на мисии с Оливър. Обичам го като брат, защото само той ми помогна, когато бях стигнал дъното. Двамата с него попаднахме в засада в Планината на смъртта. И без малко да останем там завинаги. И знаеш ли кой беше с нас? Алекс Форд. Той постави на карта кариерата и живота си, макар че можеше просто да си тръгне. И той беше ранен, изправен срещу цяла армия шибани корейски нинджи, които се готвеха да ни прережат гърлата. А после с едната си здрава ръка успя да ни измъкне от този ад. Същият този Алекс Форд посрещна с гърдите си куршума, предназначен за президента на Съединените щати. — Рубън погледна към Кейлъб. — А този човек беше отвлечен, държан като заложник и заплашен от взривяване, но устоя и на няколко пъти спаси живота ни. Двамата с него трябваше да преживеем смъртта на един от най-близките ни приятели. Но колкото и да сме съкрушени, се мъчим да вървим напред с вдигнати глави. Дошли сме в тая пустош да спасим Оливър, докато във врата ни диша един мръсник и убиец, пред когото Чарли Менсън бледнее. Ако това е твоето разбиране за страхливост, значи ние сме шибани страхливци с главно „С“, мадам.

В продължение на цяла минута се чуваше само тежкото дишане на Рубън.

Анабел го гледаше втренчено, завладяна от противоречиви чувства, докато най-сетне едно от тях надделя.

— Аз съм идиотка, Рубън. Съжалявам, много съжалявам.

— Ами… добре. Няма нищо.

Рубън седеше с наведен поглед и лицето му пламтеше, а масивният му юмрук нервно потупваше седалката.

Кейлъб усети, че Анабел се кани да каже нещо, и побърза да я изпревари.

— Май е по-добре да продължим напред.

Рубън извърна към него зачервените си очи и мрачно се усмихна.

— Няма да ни е за пръв път. Дано не е и за последен.

Анабел се пресегна и ги хвана за ръцете.

— Току-що разбрах нещо — каза тя.

— Какво? — попита Кейлъб.

— Че трябва да си затворя голямата уста. Държах се така, сякаш съм лидер на екипа, но всъщност дори не съм пълноправен член на клуб „Кемъл“. Още не съм го заслужила.

— Но си на път — леко се усмихна Рубън.

Тя стисна ръцете им и отвърна на усмивката му.

— Окей, кой беше следващият град от списъка? — попита гигантът.

— Дивайн — отвърна Кейлъб след кратка справка с листчето в ръцете си.