Хенри Райдър Хагард
Пръстенът на Савската царица (19)

Глава XIX
Глад

Аз бях прав. Абати наистина мислеха, че сме изгорели. Никога те не помислиха, че бихме могли да избягаме в подземния град. Така прецених аз най-малкото поради факта, че не направиха опит да ни потърсят там, докато научиха за истината по начин, който се готвя да опиша. Ако не друго, тази наша безопасност ни донесе други изпитания през следващите ужасни дни и нощи. Ако имаше да се отблъсват атаки, възбудата от това най-малкото щеше да занимава умовете ни и да ангажира останалата ни енергия. Обаче нямаше нищо такова. На смени се ослушвахме при входа на пещерата за ехо от стъпки, които никога не се чуха. Нищо не нарушаваше толкова дълбоката тишина, че накрая ушите ни, жадуващи за звук, увеличаваха мекото пърхане на прилепите до шума от орлови крила. Накрая говорихме с шепот, защото нормалният човешки глас изглеждаше като оскърбление на тържественото мълчание, непоносим за нервите ни.

Все пак за първите един-два дни си намерихме някакво занимание. Първата ни грижа бе да си осигурим запас от храни, каквито евентуално бяхме оставили отпреди в стария храм. Намерихме консервирано месо, донесено с нас от Лондон. Разчитахме и на жито от именията на Македа, складирано някога в ями за в случай на обсада на Мур. И ето тя ни заведе на едно място, където кръгли каменни похлупаци с прикрепени към тях халки бяха положени върху пода на пещерата. С големи усилия повдигнахме един от тях. На мен ми се стори, че не е бил вдиган, откакто древните царе са управлявали Мур. След като го оставихме отворен дълго време, за да се прочисти въздухът вътре, спуснахме Родерик с едно въже, за да докладва съдържанието. В следния миг го чухме да вика:

— Искам да изляза горе, моля. Това място не приятно.

Изтеглихме го й го запитахме какво бе намерил.

— Нищо добро за ядене — отговори той, — само много мъртвешки кости и един плъх, който изпълзя нагоре по крака ми.

Опитахме и следните две ями със същия резултат. И те бяха пълни с човешки кости, Тогава разпитахме Македа, която след размисъл си спомни, че преди около пет поколения голям мор бил нападнал Мур, което намалило населението му наполовина. Чула била, че заболелите от чума били изолирани в подземния град и предполагаше, че нямаше значение, дали щяхме да хванем чумата или не.

И все пак, понеже беше сигурна, че жито бе поставено някъде, отидохме при друга група ями в едно отдалечено помещение и отворихме първата. Този път търсенето ни бе възнаградено дотолкова, че намерихме на дъното някакъв мухлясал прах, бил преди години зърно. Другите ями, две от които бяха запечатани не много отдавна, бяха съвсем празни.

Тогава Македа разбра какво бе станало.

— Сигурно е, че абати са народ от разбойници — каза с възмущение тя. — Бях наредила тук да се складира мое жито, но офицерите, натоварени с тази задача, са го откраднали! Ох, дано доживеят да им липсва хляб повече, отколкото на нас сега!

Върнахме се мълчалива в спалните с помещения. И как да не бъдем потиснати, когато имахме продукти само за едно оскъдно хранене. Вода имаше достатъчно, но храна… Когато се съвзехме от ужасното ни разочарование, ние се посъветвахме.

— Ако можехме са преминем през галерийния тунел — каза Оливър, — можехме да се озовем в бърлогата на лъвовете. Вероятно всички те са избити при експлозията и бихме излезли на открита земя.

— Там ще ни заловят фунг — предупреди Хигс.

— Не, не — прекъсна го Родерик. — фунг всички избягали или, ако сторят, всичко е по-добро от тази черна дупка, да, даже и моя жена.

— Нека погледнем! — предложих аз и ние тръгнахме.

Когато стигнахме до прохода, който водеше от града към Гробницата на Царе, открихме, че стената в края му бе изцяло отхвърлена в съседната пещера и оставаше отвор, през който можехме да вървим по двама. Разбира се, съдържанието на самите гробници бе пръснато. Във всички посоки лежаха кости, предмети от злато и други метали или преобърнати тронове. Само покривът и стените оставаха както си бяха.

— Какъв вандализъм! — възкликна Хигс, възмутен даже в бедата си. — Защо не ми разреши да преместя нещата, когато поисках, Орм?

— Защото планинците биха помислили, че ги крадем, стари приятелю. Освен това те са суеверни и аз не исках да дезертират. Но пък и какво значение има това? Ако бе ги преместил, щяха да изгорят в двореца.

По това време стигнахме до края на огромната гробница, където седеше някога гърбавият цар, и видяхме веднага, че търсенето ни бе напразно. Тунелът, който бяхме прокопали отвъд, бе напълно задръстен от купища нападали скали, които не можехме да помръднем даже с помощта на експлозиви, каквито и без това вече нямахме.

Завърнахме се, след като и последната ни надежда бе изгубена. Но още една тревога ни очакваше. Запасът ни от сурово минерално масло, което абати използуваха за светлинни цели, се привършваше — бе останало само за около четири лампи в течение на три дни и нощи: една за Македа, една за нас, една за дежурния при входа и една за общи нужди. Тази лампа за общи нужди фактически се използуваше главно от Хигс. Той наистина показа чуден пример на научна страст, по-силна от смъртта. През всичките тези дни на глад и пълна мизерия, докато се изтощи напълно и маслото свърши, той се тътреше напред и назад между стария храм и Царската Гробница, като носеше голяма кошница в ръка. Отиваше с тази кошница празна и я донасяше напълнена със златни чаши и други ценни предмети, които събираше измежду костите и пръснатия боклук в Гробницата. Всичко това той усърдно каталогизираше в бележника си нощем и след това го опаковаше в празните каси, останали от експлозива и другите стоки, като внимателно ги заковаваше след напълване.

— За какво, за бога, вършиш това, Хигс? — го запитах грубо, когато бе напълнена още една каса, мисля, че двадесетата.

— Не зная, докторе — отговори той със слаб глас, защото като всички останали слабееше от водната диета. — Прави ми удоволствие да си мисля, че колко весело ще бъде да отворя всичките тези каси в стаите ми в Лондон след първокласен обяд от от пържена риба и дебело отрязан стек — и той млясна с бедните си гладни устни. — Да, да — продължи той, — да ги вадя едно по едно и да ги показвам на… и на… — И той изброяваше по име отговорниците на многобройни големи музеи, с които бе в конфликт. — И да ги гледам като си скубят косите от яд и завист, докато се питат в себе си как биха успели да грабнат всичко за Короната като заграбено съкровище, или някак да ме измамят, за да го обсебят. — И той се засмя по познатия си приятен маниер. — Разбира се, аз никога няма да ги имам — добави тъжно, може би някой друг човек ще ги намери тук и ще ги отнесе в Европа, пък ако е свестен мъж, ще публикува бележките и описанията ми, от които съм поставил дубликат във всяка каса. Така ще направи името ми безсмъртно. Е добре, аз отивам отново. Има още четири каси за пълнене преди маслото да свърши, а аз трябва да сложа онази голяма златна глава в една от тях, въпреки че е много трудна работа да се носи всичко надалеч. Докторе, каква болест е тази, която прави краката ти податливи, така че се озоваваш на пода? Не знаеш? Ех, и аз не зная, но зле ме е пипнала. Казвам ти, че направо съм изранен отзад от непрекъснат контакт със стената.

Бедният стар Хигс! Не желаех да му кажа, че болестта му бе гладуване.

Той продължи своите екскурзии с кошницата, каталогизиране и опаковане. Спомням си, че последният товар, който донесе, бе златна глава, за която говореше, чудно подобие на някакъв праисторически цар, който после предизвика толкова голям интерес по целия свят. Предметът бе твърде тежък за него в немощното му състояние, затова бе принуден да го търкаля пред себе си, което бе причината за доста очуканото му състояние сега на носа и полуегипетската му диадема.

Никога няма да забравя гледката на професора, когато се появи от тъмнината, тътрейки се на колене, където панталонът му бе на дупки, и как при слабата светлина на лампата се приближаваше с почивки на всяка стъпка, бутайки пред себе си големия жълт предмет.

— Ето я най-после — каза задъхано, но триумфиращо той, докато ние го наблюдавахме с безразличие. — Джафет, помогни ми да я опаковам в постелката и да я вдигна в кутията. Не, не, магаре такова, с лицето нагоре, така. Не се грижи за ъглите, ще ги запълня с някои дреболии.

И от широките си джобове той извади златен дъжд, между който преся шепи прах от пода и каквото можа да намери, за да му служи за опаковане. Накрая покри всичко с одеялото от леглото си. После много бавно намери капака на кутията и го зачука с почивки между всеки няколко удара, докато ние го наблюдавахме по нашия съсредоточен, но ленив маниер и се чудехме на странната форма на лудостта му.

Най-после и последният пирон бе забит и, седнал на сандъка, той пъхна ръка във вътрешния си джоб, за да намери бележника си, но не издържа и припадна. С мъка се изправих на крака и напръсках с вода лицето му, докато се свести и отърколи на пода. Скоро заспа там изтощен. Когато това стана, първата лампа изгасна.

— Запали я, Джафет — каза Македа, — тъмно е на това място.

— О, Дете на Царе — отговори планинецът. — Бих се подчинил, ако можех, обаче няма повече масло.

След половин час изгасна и втората лампа. На тази, която остана, направихме необходимите приготовления, понеже знаехме, че скоро тъмнината щеше да ни завари. Те бяха малко и прости: донасянето на една-две паници с вода, поставянето на оръжия и муниции под ръка, постилането на няколко одеяла, на които де легнем върху нашия навярно смъртен одър. Докато се занимавахме с това, Джафет допълзя от външната тъмнина. Изтощеното му лице изглеждаше като на излизащ от гроба дух.

— Моята лампа изгоря — изпъшка той — още при входа на тунела и яко не беше жицата на „нещото-дето-говори“, по която стигнах до вас, щях да се изгубя в тъмнината и да загина всред духовете.

— Добре, сега си тук — каза Оливър. — Имаш ли нещо да докладваш?

— Нищо, господарю, или най-малкото съвсем малко. Отместих няколко по-малки камъни, натрупани от нас, и се промъкнах надолу по дупката, докато стигнах до място, дето благословената светлина на деня падна върху мен. Мисля, че нещо се е срутило върху тунела и го е прекъснало, може би една от външните стени на двореца. Като погледнах през една цепнатина, видях навсякъде развалини… развалини, които димят. Помежду им чух гласовете на хора. Един от тях викна другаря си, че било чудно, ако неверниците и Детето на Царе са загинали в пожара, а не са намерили костите им; пък щели да открият и остатъците от пушките им. Приятелят му отговори, че наистина това било странно, но понеже са магьосници, може би са се скрили някъде. И той се надявал да бъдат намерени и поставени на бавна смърт, защото отвели на погрешен път Детето на Царе и причинили смъртта на толкова много божествени абати.

Не казахме нищо. Изглеждаше, че няма и какво да се каже; седнахме в печалния си кръг и наблюдавахме умиращата лампа. Когато тя започваше да трепка с подскачащ като живо същество пламък, внезапно паника обхвана бедния Джафет.

— О, Валда Нагаста — извика той, като се хвърли в краката й, — нарекохте ме храбър човек, но аз съм храбър там, където светят слънцето и звездите. Тук, в тъмнината, между толкова много разгневени духове и с глада, който гризе вътрешностите ми, аз съм голям страхливец. Самият Джошуа не е такъв страхливец, какъвто съм аз. Нека да излезем на светло, докато има още време. Нека да се предадем на принца. Може би той ще бъде милостив и ще пощади живота ни или поне ще пощади вашия. Ако умрем тогава, то поне да бъде под светещото слънце.

Но Македа само поклати глава. Тогава той се обърна към Орм.

— Господарю, би ли желал да имаш кръвта на Детето на Царе върху ръцете си? Така ли й се отблагодаряваш за нейната любов? Отведи я оттук. Никакво зло няма да я постигне, а иначе трябва да загине тук в мизерия.

— Чувате ли какво казва този човек, Македа? — рече Орм тежко. — Има известна правда в това. За нас наистина няма значение дали ще умрем от ръцете на абати, или тук от глад. Действително аз мисля, че би трябвало да предпочетем първия край и без съмнение никой няма да сложи ръка върху вас. Ще отидете ли?

— Не! — отговори Тя страстно. — Една ръка ще се протегне към мен, ръката на Джошуа, и аз трябва да умра сто пъти, преди да го оставя да ме докосне. Нека съдбата поеме своя път, защото ви казах, че вярвам тя да ни отвори някаква врата, която сега не можем да видим. И ако аз вярвам напразно, то тогава има друга врата, през която можем да минем заедно, о Оливър, и отвъд нея има спокойствие. Нареди на човека да мълчи, или го прогони. Нека не Ме безпокои повече.

Светлината на лампата намаля силно. Тя премигна веднъж, дваж, триж и всеки път показваше бедните сгърчени лица на шестима ни, седнали около нея като вълшебници, Които правят заклинание, или като трупове в гроб.

После угасна.

Колко време бяхме останали на това място? Най-малко три цели дни и нощи, мисля аз, ако не и повече. Но скоро ние загубихме всякаква представа за времето. Отначало имахме болки от глада, който напразно се мъчихме да заглушим с големи глътки вода. Без съмнение те ни задържаха живи, но даже Хигс, който, да си признаем, бе въздържател, ми призна, че е намразил вече вида и вкуса на водата. Бихме могли да ядем каквото и да е. Например професорът успя да улови и изяде един прилеп, който се заплете в червената му коса. Предложи ми хапка от него и беше извънредно благодарен, когато аз отказах.

Всъщност имахме няколко твърди корабни сухара, които бяхме запазили, за да храним Македа. Това правехме по следния начин. На определени интервали обявявахме, че е време за ядене, и връчвахме на Македа нейния къс. После всички симулирахме, че също ядем, и казвахме колко бодри се чувствуваме от храната и колко мечтаехме за още, като мляскахме с уста, отхапвайки парче дърво, за да можеше тя да ни чуе. Този жалък фарс продължи две денонощия или повече, докато окаяният Джафет, съвсем деморализиран и без настроение за притворство, ни издаде по какъв начин — не си спомням вече. След това Македа не пожела да докосне вече нищо, което нямаше голямо значение, тъй като бе останала само една бисквитка. Аз й я предложих и тя благодари на всички ни за кавалерството, взе я и я подаде на Джафет, който я излапа като вълк.

Мина известно време след този инцидент, когато открихме, че Джафет липсва. Най-малкото не можахме да се свържем с него, нито отговаряше на нашите повиквания. Тогава заключихме, че е отпълзял да умре. Със съжаление ще изтъкна, че мислих малко за това, защото не само той, а и ние страдахме. Припомням си, че преди да изпаднем в последния сън, ни обхвана особено състояние. Нашите бодежи изчезнаха, а с тях и това ужасно усещане за глад. Станахме бодри и говорехме много. Така Родерик ми разказва цялата история на народа фунг и живота му всред тях и у други племена. После разясни всяка подробност на тяхното боготворение на идола, от което Хигс бе страшно заинтригуван и се помъчи да си вземе някои бележки с помощта на останалите няколко клечки кибрит. Когато даже тази тема бе изчерпана, той ни запя с прекрасния си глас английски химни и арабски песни. Оливър и Македа също си приказваха доста весело, защото ги чух да се смеят и разбрах, че капитанът се бе заел да я научи английски.

Последното нещо, което си спомням, е сцената, която ми се откри при моментната светлина на една от последните клечки кибрит. Македа седеше до Оливър, ръката му обгръщаше нейната талия, главата й почиваше на рамото му, дългата й коса бе свободно разпусната, а големите й нежни очи се взираха от бялото и изтощено лице в неговото лице — като на мумия. От другата страна стоеше синът ми, облегнат на стената, а до него Хигинс, сянка на някогашния човек, немощно размахваше молив във въздуха и явно се мъчеше да напише бележка върху панамената си сламена шапка, представяйки си, че това е може би бележник. Това ме накара горчиво да се засмея.

— Каква е ползата от сламена шапка и тъмни очила на оня свят? — си повтарях непрекъснато и Родерик, навярно за да ми отговори, ме осведоми:

— Магьосниците на фунг казват, че сфинксът Хармак някога носил шапка, но, татко мой, аз не зная дали е имал очила.

После усетих като да съм завихрен дълго в някаква огромна машина, от което пропаднах в тъмен водовъртеж, чието име не знаех, че е смърт. Смътно, много смътно усетих, че ме носят. Чух гласове, но не можех да разбера какво казваха. После ме удари в очите светлина и ми причини остра болка. Тя ме прониза цял, както става с изтръгнат от смърт при удавяне човек. След това нещо топло бе сипано в гърлото ми и аз заспах.

Когато се събудих отново, намерих се в непозната голяма стая, в легло, а от прозорците зората струеше светлина. Видях и другите трима — моя син Родерик, Орм и Хигс — да лежат на други легла, но те още спяха. Прислужниците абати влязоха със съдове храна — някаква груба супа с парчета месо. Дадоха ми порция в дървена паница и аз я изгълтах лакомо. Раздрусаха другарите ми и като се събудиха, те почти автоматично изядоха своята супа, след което отново заспаха. Както и аз, с благодарност към небето, че бяхме още живи.

През всеки няколко часа имах видение за тези мъже да влизат с паници супа или попара, докато най-после животът и съзнанието напълно се възстановиха у мен и аз видях Хигс да сяда в леглото насреща и да се взира в мен.

— Хей, стари приятелю — каза той, — живи ли сме още или това е Хадес?

— Не може да е Хадес — отговорих аз, — защото има абати тук.

— Много правилно — отвърна той. — Ако абати отидат някъде, то ще бъде в ада, където няма белосани стени и легла с четири крака. Оливър, събуди се! Най-малкото сме вън от онази пещера.

Орм се повдигна на лакътя и се вторачи в нас.

— Къде е Македа? — запита той. На този въпрос ние, разбира се, не можахме да отговорим, докато скоро и Родерик се събуди и каза:

— Спомням си нещо. Те измъкнаха всички нас от пещерата. Джафет беше с тях. Отнесоха Детето на Царе на една страна, а нас на друга. Само това зная.

Малко по-късно пристигнаха прислужниците абати с по-солидна от супата храна, а с тях дойде и един от докторите им, който ни прегледа и обяви, че всички ще оздравеем. Този факт знаехме вече и ние. Зададохме много въпроси на него и прислужниците, но не можахме да получим отговор — явно бяха заклети да мълчат. Убедихме ги обаче да ни донесат вода да се измием. Тя пристигна, а с нея и полирано парче метал, каквото абати използуват за огледало. В него видяхме своите лица, ужасни, изтощени лица на хора, преминали на косъм от смъртта. Въпреки че нашите пазачи не ни съобщаваха нищо, нещо в техния вид ни показа, че бяхме в голяма опасност за живота си. Те ни гледаха жадно, както териерът поглежда към плъховете в телен капан, чиято врата скоро ще се отвори. Освен това Родерик, който имаше много тънък слух, бе дочул един от прислугата да казва на друг:

— Кога нашата служба при тези кучета неверници ще завърши?

На това другарят му отговорил:

— Съветът не е решил, но мисля, че утре или други ден, ако са достатъчно силни. Това ще бъде голямо представление.

Освен това същата вечер, около залез, чухме тълпа да крещи отвън бараката, в която бяхме затворени: „Дайте ни неверниците! Дайте ни неверниците! Уморихме се да чакаме!“ — докато най-после няколко войници ги прогониха.

Ние обсъдихме въпроса, само за да заключим, че нищо не можеше да се направи. На това място нямахме никакъв приятел освен Македа, а тя, както изглеждаше, бе пленница като нас и следователно не можеше да се свърже с нас. Нито пък виждахме и най-малката възможност да избягаме.

— От трън та на глог — забеляза Хигс унило. — Сега бих желал да ни бяха оставили да умрем в пещерата. Това щеше да бъде по-добро, отколкото да бъдем предадени на смърт на тълпа абати.

— Да — отговори Оливър с въздишка, защото мислеше за Македа, — но затова именно ни спасиха отмъстителните зверове, за да ни убият — навярно за „държавно предателство“.

— „Държавно предателство“! — възкликна Хигс. — Много се надявам, че наказанието им за това не е като в средновековна Англия. Обесването е достатъчно лошо… но останалото…

— Не мисля, че абати изучават европейската история — вметнах аз, — но няма да крия от вас, че имат и собствени методи. Вижте, приятели — добавих аз, — запазих със себе си нещо, което да послужи, ако се стигне до най-лошото. — И аз извадих едно малко шишенце, което съдържаше особено бърза и силна отрова на таблетки и дадох по една на всеки от тях. — Моят съвет е, ако бъдете подложени на измъчване, вземете от дозата, както възнамерявам да сторя аз, и да измамим абати в отмъщението им.

— Всичко това е много хубаво — каза професорът, като сложи таблетката в джоба си, — но аз никога не съм могъл да глътна хапче без вода, а не вярвам, че тези зверове ще дадат някому и капка. Е добре, предполагам, че ще трябва да го смуча, това е всичко. Ох, ако само щастието се обърне, само ако щастието се обърне!

Изминаха още три дни без никакъв знак, че мечтата на Хигс ще се изпълни. Щастието все така ни обръщаше гръб. Изключението беше, че получихме достатъчно храна и следователно възвърнахме нормалното си състояние по-бързо, отколкото би могло да се очаква. Сякаш за нас важеха думите: „Да ядем и пием, защото утре ще умрем!“ Само някак си не мислехме, че ще умрем — бяхме преживели толкова много, та изпитвахме тайна вяра в оптимистичните сънища на Македа. Във всеки случай ядяхме храната си с апетит, раздвижвахме се из вътрешния двор на затвора и се стремяхме да станем колкото може по-силни — чувствувах-ме, че може скоро да се нуждаем от всичките си сили. Оливър бе най-нещастният от нас, бедният млад човек бе тормозен и от страховете за съдбата на Македа, въпреки че не ни казваше почти нищо. За сметка на това пък моят син Родерик бе най-жизнерадостният. Той бе живял толкова дълго на ръба на смъртта, че тази позната бездна не го плашеше.

— Всичко става някак добре, татко мой — каза той безгрижно. — Кой може знае какво става? Може Дете на Царе ни измъкне от кална дупка, защото най-сетне тя много здрава крава или, както го наричате, телица, и мисля, че хвърли Джошуа, ако я вкара на тясно. Или може би друго нещо става.

— Какво друго нещо, Родерик? — попитах аз.

— Ох! Не зная, не мога кажа, но мисля фунг се върнат. Само че — добави той тъжно, — надявам се, моя жена не върне, щото това старо момиче твърде високомерно за мене. И все пак ободрете се, не умели още. Сега аз казвам професор още няколко приказки за религия фунг, бърлогата на лъвове и така нататък.

Сутринта след този разговор настъпи кулминацията. Точно бяхме свършили закуската, вратите на нашата стая се отвориха рязко и вътре замаршируваха доста войници, които носеха герба на Джошуа. Те се водеха от придворен офицер, който ни заповяда да станем и го последваме.

— За къде? — запита Орм.

— Да бъдете подложени на съд пред Детето на Царе и нейния Съвет, невернико, по обвинение, че сте убили някои от поданиците й — отговори офицерът строго.

— Това е добре — каза Хигс с въздишка на облекчение. — Ако Македа е председател на съда, сигурно ще ни оправдаят — заради Орм, ако не заради нас.

— Не бъди толкова сигурен в това — прошепнах аз на ухото му. — Обстоятелствата са особени и е имало случаи жените да са променяли мнението си.

— Адамс — отговори той, като се взираше в мен през тъмните си очила, — ако говориш така, че се скараме. Македа да си промени мнението — обидно е да предполагаш такова нещо! Ако искаш моя съвет, не допускай Оливър да те чуе. Не си ли спомняш, човече, че тя е влюбена в него?

— О да — отговорих аз, — но също си спомням, че и принц Джошуа е влюбен в нея, и че тя е негова племенница.