Хенри Райдър Хагард
Пръстенът на Савската царица (16)

Глава XVI
Хармак идва в Мур

Бавно и с много потискащо настроение се връщах в стария храм, като следвах линията на телефонния проводник, която Хигс и Куик развиваха на отиване. Аз нямах особена вяра в предчувствията на сержанта за нещастия, те ми се струваха породени от условията, които въздействуваха на умовете на всички ни, даже и на жизнерадостния Хигс. Да вземем моя случай например. Тук аз подпомагах един акт, който би могъл да повлече и унищожаването на единствения ми син. Вярно, че за това бе определена нощта на женитбата му в града на Хармак, на няколко мили разстояние, и че шпионите ни потвърждаваха тази информация. Но как можеше да бъдем сигурни, че датата или мястото на церемонията не бяха сменени в последния момент? Да предположим например, че тя се състоеше не в града, а в дворовете на идола; нямаше ли тогава страхотното въздействие на огнения змей да отнесе празнуващите в безкрайността?

Тази мисъл ме смрази и все пак делото трябваше да се свърши. Налагаше се Родерик да рискува, а ако всичко бе наред и той избегнеше тази опасност, нямаше ли и по-лошо след това? Помислете за него, християнинът, съпруг на дивачка, която обожаваше каменния-идол с лъвска глава, свързан с нея и племето й, държавен пленник, тройно пазен, когото, доколкото можех да преценя, нямаше да има надежда да спася. Ако планът успееше и идолът бъде разрушен, личното ми схващане бе, че фунг щяха да се ожесточат. Те явно знаеха някакъв път към тази крепост и щяха да го използуват. Ще изсипят своите хиляди хора нагоре по него, ще последва общо клане, при което справедливо ние трябва да бъдем първите жертви.

Влязох в стаята, където Оливър седеше и мислеше мрачно сам, защото Джафет патрулираше по линията.

— Неспокоен съм за Македа, докторе — каза той. — Страхувам се, че има нещо в тази история. Тя искаше да дойде с нас, умоляваше почти до сълзи. Но аз не исках това, произшествия винаги може да се появят, вибрацията може да разклати покрива или друго нещо. А мисля, че и ти не би трябвало да си тук. Защо не се махнеш и да ме оставиш?

Отговорих му, че нищо не може да ме принуди да направя това, защото такава работа не би трябвало да се предоставя само на един човек.

— Да, ти си прав — каза той. — Мога да припадна или да си загубя главата, или нещо друго. Имах идея да изпратим искрата от двореца, като се свърже телефонният проводник към останалите. Но се страхувам от батериите — клетите са нови, но много слаби, климатът им е повлиял. А е възможно и увеличеното разстояние да изиграе роля, че да не задействуват. Затова и определих тук да бъде мястото за включване. А, ето и звънецът. Какво ли има да кажат?

Аз грабнах слушалката и скоро чух веселия глас на Хигс, който ни уведомяваше, че са пристигнали благополучно в малкото преддверие на частните апартаменти на Македа.

— Дворецът изглежда много празен — добави той. — Срещнахме само един часови, защото смятам, че всички останали, освен Македа и няколко от дамите й, са избягали, страхувайки се да не би скалите от експлозията да паднат върху тях.

— Стражникът ли каза това? — запитах аз Хигс.

— Да, нещо такова. Той искаше да ни забрани да влизаме тук — било против заповедите на принц Джошуа ние, неверниците, да се приближаваме до частните апартаменти на Детето на Царе. Е добре, ние бързо уредихме това и той избяга. Къде? О, не зная. Да направи доклад, каза той.

— Как е Куик? — запитах аз.

— Както обикновено. Всъщност казва си молитвата в ъгъла и изглежда като меланхоличен разбойник с пушка, револвери и ножове, затъкнати по него. Не ми се струва да казва той молитвата си — добави Хигс и гласът му ме достигна с въздушен писък. — Това ме прави неспокоен, като че ли и аз трябва да се присъединя към него. Обаче не съм протестант или мюсюлманин и не мога да се моля пред други като него. Ало! Чакай за момент.

Последва доста дълга пауза и след това отново се чу гласът на Хигс:

— Всичко е наред — каза той. — Беше една от прислужничките на Македа, чула ни и дойде да ни види кои сме. Както разбрах от нея, господарката й иска да дойде при нас — била нервна и не можела да спи.

Хигс се оказа прав, след десетина минути отново ни позвъниха, този път самата Македа. Тогава връчих слушалката на Оливър и се оттеглих в другия край на стаята. Да кажа истината, не съжалявах за обаждането, то ободри Оливър и ни помогна да си прекараме времето. Следното събитие, заслужаващо отбелязване, стана час по-късно. Джафет пристигна и изглеждаше много изплашен. Зададохме му обичайния ни въпрос: дали нещо не е в ред с проводниците. С изпъшкване той отговори, че жиците, изглежда, са в ред, но той бил срещнал призрак.

— Какъв призрак, магаре такова? — казах аз.

— Призракът на един от мъртвите царе, о лечителю, отвъд, в погребалната пещера. Това бе този с изкривените кости, който седи в най-далечния стол. Само че бе натрупал малко плът на кокалите си и аз ви уверявам, че изглеждаше ужасен, много свиреп.

— Така ли? А каза ли ти той нещо, Джафет?

— О, да! Много, о лечителю, обаче аз не можах да разбера всичко, защото езикът му е доста различен от моя и просто изплюваше думите си, както сурово дърво плюе искри. Мисля обаче, че той ме запита, как моят мизерен народ се осмелява да разруши неговия бог Хармак. Аз отговорих, че съм само слуга и че не зная, като добавих, че би трябвало да постави въпросите си на вас.

— И какво отговори той на това, Джафет?

— Че Хармак щял да дойде в Мур, за да уреди сметките си с абати, и че чуждестранните мъже ще постъпят умно, ако избягат бърже и далеч. Това е всичко, което разбрах. Не ме питайте повече. Не бих се завърнал отново в тази пещера, даже и ако ме направят принц.

— Той е научил какво ни казаха пратениците на Барунг — заяви Оливър иронично. — И не е чудно, това място е достатъчно мистериозно, за да накара кой да е да вижда привидения. Ще го повторя на Македа, ще я забавлява.

— Не бих го сторил на ваше място — отговорих аз, — съвсем не е весела приказка, а може би и тя се страхува от привидения. Освен туй — и аз показах часовника върху масата до батериите, — часът е вече десет без пет минути.

Ох! Тези последни пет минути! Те изглеждаха като пет века. Ние седяхме като каменни статуи и всеки от нас бе вглъбен в собствените си мисли, макар мен специално способността за ясно размишление да ме бе напуснала. Разни видения преминаваха през главата ми, без да се задържат, както вода се плъзга по мрамор. Можех само да прикова очите си на часовника, чиято секундна стрелка в трепкащата светлина на лампата и възбуденото ми въображение изглеждаше да расте до огромни размери и да скача от едната страна на стаята до другата.

Орм започна да брои на глас:

— Едно, две, три, четири, пет — сега! — И почти едновременно с това натисна копчето първо на едната батерия, а после на другата. Преди пръстът му да натисне лявото копче, почувствувах, че солидната скала под нас се люлее — никаква друга дума не предава това движение. После големият каменен кръст, тежащ няколко тона и поставен за греда над високата врата на нашата стая, се откърти и падна доста меко във входния отвор, като го блокира напълно.

Други скали също паднаха по-далеч и вдигнаха страхотен шум. Някак си аз се намерих на земята, понеже столът ми се бе изплъзнал под мен. След това последва ужасен тътен, а с него и силен вятър, който духаше отстрана, дето не бе духал от създаването на света, и с чудовищен вопъл постепенно затихваше из хилядите ъгълчета на пещерния град. Когато той премина, лампите угаснаха. Накрая, подир повече от минута, се чу бухване, като че нещо с огромна тежест се строполи на земята високо над нас. После всичко стана, както си беше — тъмнина и пълен покой.

— Е добре, това свърши — каза Оливър с уморен глас, който звучеше много слаб и отдалечен през онази плътна тъмнина. — Всичко приключи за добро или за лошо. Не трябваше да се безпокоя. Първата батерия бе достатъчно силна, защото почувствувах галерията да избухва, когато допрях втората. Чудя се — продължи той, като че говореше на себе си, — какъв размер щети е нанесла тази почти тон и половина ужасна азоамидна смес на стария сфинкс. Според моите изчисления, това би било достатъчно да разчупи тялото, ако можехме да разпръснем повече заряда. Но при даденото положение съвсем не съм сигурен. Може само да е издълбало дупка навътре, особено като се има предвид, че съществуват вътрешни кухини, през които газовете могат да преминат. Ех, при сполука ще разберем това по-късно. Драсни клечка кибрит, Адамс, и запали онези лампи. А, какво е това? Чуй!

Докато той говореше, от някъде се доловиха серии от кратки шумове, които, макар далечни и слаби, определях като изстрели от пушки. Опипах наоколо, намерих слушалката на полевия телефон и я притиснах до ухото си. И веднага всичко ми стана ясно. Оръжия стреляха близо до другия край на линията и апаратът ми предаваше техния трясък. Много слабо, но отчетливо можех да чуя пискливия глас на Хигс да казва:

— Внимавай, сержанте, още една атака започва!

Куик отговори:

— Стреляйте ниско, професоре! За бога, стреляйте ниско. Свършил си патроните, сър. Зареди, зареди! Ето ти нова пачка. Не стреляй твърде бързо. Ах, този дявол ме улучи, но и аз го улучих, никога повече няма да хвърли копие!

— Атакуват ги! — възкликнах аз. — Куик е ранен. Сега Македа ти говори. Тя казва: „Оливър, ела! Хората на Джошуа ме нападат. Оливър, ела!“

Последва силен шум от крясъци, последван от още изстрели, и точно когато Оливър грабна слушалката от ръката ми, линията млъкна. Напразно той викаше в нея с отчаян глас. Така би могъл да се обръща и към планетата Сатурн.

— Проводникът е прекъснат — възкликна отчаян Орм, като захвърли слушалката и грабна фенера — току-що запален отново от Джафет. — Да вървим! Там се извършва убийство. — И се втурна към входа, само за да залитне назад от голям камък, с който той бе блокиран.

— Боже мой! — изкрещя Орм. — Ние сме затворени. Как можем да излезем? Как можем да излезем? — И той започна да тича наоколо из стаята и даже да скача върху стените, като уплашена котка. Три пъти скочи той, като се мъчеше да се изкачи на свода, защото тук нямаше покрив, и всеки път падаше обратно — бе твърде високо да се задържи. Аз го хванах през кръста и го задържах насила, въпреки че той ме блъскаше.

— Кротувай — казах аз. — Нима искаш да се убиеш? Няма да струваш нищо мъртъв или осакатен. Остави ме да помисля.

Междувременно Джафет действуваше самостоятелно, защото той бе чул тревожните звуци от телефона и отгатнал значението им. Първо изтича до масивната греда, блокирала входа, и я забута. Беше безнадеждно, даже и слон не би могъл да я помести. После се отдръпна и я огледа внимателно.

— Мисля, че можем да се качим отгоре, лечителю — каза той. — Помогнете ми сега. — И той посочи да хвана единия край на тежката маса, на която лежаха батериите. Изтеглихме я до входа и, щом разбра за предназначението й, Оливър се хвърли да му помага. После, по указание на Джафет, докато аз поддържах масата да не се обърне, Орм опря челото си на камъка и „подложи гръб“, както казват учениците. Върху него планинецът се покатери живо и се изправи на раменете му. После се протегна, успя да улови горния ръб на падналата греда. И докато аз държах високо лампата, за да дам светлина, той се вкопчи с палците на краката върху грапавините на изсечения камък и след няколко мига беше вече върху свода на стената, на около двадесет стъпки над нивото на пода.

Останалото бе сравнително по-лесно — Джафет свали лененото си наметало, върза го един или два пъти и го пусна към нас. С помощта на това импровизирано въже и поддържането на Орм аз също бях изтеглен върху свода на стената. После двамата изтеглихме и Оливър, който безмълвно се прехвърли през ръба, увисна на ръцете на Джафет и като се отпусна, падна на земята от отвъдната страна. Сетне дойде моят ред. Това бе хвърляне от високо и ако Оливър не бе ме заловил, мисля, че бих се наранил. В случая само загубих дъха си. Накрая и Джафет се спусна, приземявайки се леко като котка. Лампите той беше вече спуснал при нас и след запалването им ние тичахме надолу по огромната пещера.

— Внимавайте! — извиках аз. — Може да има нападали скали наоколо.

И бях прав, в този момент Оливър удари краката си в такъв отломък и падна, като доста се поряза. След миг бе отново на нозе, но напредването ни се забави, защото стотици тонове камъни бяха изтърсени от покрива и препречваха пътя ни. Също така цели сгради от древния подземен град бяха сринати, повечето повалени от порива на вятъра. Най-после стигнахме до края на пещерата и се спряхме отчаяни, защото тук, където вихърът на експлозията е бил напълно спрян, мястото изглеждаше претрупано със скали, изтъркаляни в последния им летеж.

— О, господи! Мисля, че сме зазидани! — възкликна Оливър отчаяно.

Обаче Джафет с фенера в ръка вече скачаше от блок на блок и скоро, от върха на куп скали, ни повика при себе си.

— Мисля, че е останал път, господари, макар и лош — каза той и посочи назъбена кладенчовоподобна дупка, която, предполагам, че е била пробита от обратния тласък на вълната. С мъка и опасност, защото много от натрупаните камъни бяха свободни, ние се спуснахме по това място и на дъното му се провряхме през тесен отвор към пода на пещерата. Молихме се огромната порта към външния проход да не бъде затисната. В противен случай с малките си сили не бихме могли да я помръднем. За щастие опасението ни излезе напразно, понеже тя се отваряше навън, силата на взривната стихия я бе откъснала от масивните каменни гнезда и отхвърлила строшена на земята.

Покатерихме се през нея и продължихме надолу по прохода с револверите си в ръце. Достигнахме до залата за аудиенция, която бе празна и в тъмнина. Завихме надясно, прекосихме различни помещения и в последното пред вратите на двореца се сблъскахме с първите признаци на трагедията — кървави петна по пода. Орм ги посочи мълчаливо и забърза нататък. Внезапно един човек изскочи от тъмнината, както елен скача от храсталак, и притича покрай нас, с притиснати към слабините си ръце, където явно имаше някаква тежка рана. Най-после влязохме в коридора към частните апартаменти на Детето на Царе, крачейки между телата на мъртви и умиращи хора. Мимоходом забелязах, че единият от тях държеше в ръката си скъсания проводник на полевия телефон, вероятно сграбчен в предсмъртната му агония, с което връзката между нас и двореца бе прекъсната.

Втурнахме се в малкото преддверие, добре осветено, и там видяхме кошмарна гледка, която никога няма да забравя. Отпред лежаха купчина мъртви мъже и всички носеха ливреята на принц Джошуа. Отвъд бе сержант Куик, седнал на стол, буквално накълцан на парчета. Една стрела, която никой не бе се опитал да извади, бе забита в рамото му. Главата му, която Македа промиваше с мокри кърпи… ех, няма да описвам раните му.

Облегнат на стената, наблизо стоеше Хигс, също кървящ и очевидно съвсем изтощен. Отзад, до самата господарка, стояха две или три от нейните прислужнички, кършеха ръце и плачеха. Щом застанахме с лице пред този ужасяващ спектакъл, ние внезапно спряхме. Никой не каза нито дума, защото способността да говорим ни напусна.

Умиращият Куик отвори очи, вдигна с усилие над тях изпосечената си със сабя ръка, като да ги засени от светлината. Ах, колко добре си спомням този патетичен жест! Така той се взираше известно време в нас. После се надигна от стола, докосна гърлото си, за да покаже, че не може да говори, и като поздрави с кимане Орм, обърна се и посочи Македа, сетне с тържествуваща усмивка се отпусна и… издъхна.

Такъв бе краят на сержант Куик.

Не е лесно да се опише какво последва, защото сцената беше объркана. Освен това сътресението и скръбта замъглиха спомена в главата ми. Спомням си само, че Македа и Орм се прегърнаха пред всички. Помня също, че тя се изпъчи по нейния царствен маниер и каза, като посочи трупа на Куик:

— Там лежи човек, който ни показа как се умира. Този ваш сънародник беше герой, о Оливър, и ти трябва да пазиш с чест спомена за него, тъй като той ме спаси от нещо по-лошо от смъртта.

— Какво стана? — запита Орм професора.

— Достатъчно просто нещо — отговори той. — Ние пристигнахме тук благополучно, както ви съобщихме по телефона. После Македа говори с теб дълго време, докато прекъсна. След това, точно в десет часа, чухме трясъка от експлозията. И когато се канехме да излезем и видим какво бе станало, се появи Джошуа и съобщи, че идолът Хармак е разрушен и изиска Детето на Царе „по държавни съображения“ да го придружи до собствения му замък. Тя отказа и, тъй като той настояваше, аз поех грижата да го изритам от там. Принцът се оттегли и не го видяхме повече, но няколко минути по-късно профучаха облак стрели през прохода, а след тях — атака от хора, които викаха: „Смърт на неверниците! Спасете Розата!“ Тогава започнахме да стреляме и пречукахме доста от тях, обаче Куик получи стрела в рамото. Три пъти те нахлуваха и три пъти ние ги отбивахме. Накрая патроните ни привършиха и останахме само с револверите. Диваците се задържаха за момент, но отново се хвърлиха напред и всичко изглеждаше свършено. Тогава Куик побесня — сграбчи меча на убит абати и скочи върху им, ревящ като бик. Те го сякоха и мушкаха, обаче все пак той ги изтика отново в прохода, докато аз го следвах и стрелях покрай него. Най-после подлеците не издържаха и побягнаха, но и сержантът се строполи. Жените и аз го пренесохме обратно тук. Тогава и вие се появихте. Уви, той си отиде и да му даде бог покой, защото, ако е имало някога герой на този свят, той е кръстен Самюел Куик! — И като се обърна настрана, професорът издигна черните си очила, които винаги носеше на челото си, и изтри очи с опакото на ръката си.

С дълбока скръб, която не бих могъл да опиша, ние вдигнахме трупа на великолепния Куик, отнесохме го в частния апартамент на Македа и го положихме в собственото й легло, защото тя настояваше човекът, загинал в нейна защита, да не бъде поставен на друго място. Странно бе да се гледа навъсеният стар войник, чието лице след промиването на раните му изглеждаше спокойно и даже красиво, сложен да спи последния си сън върху леглото на Детето на Царе. Спомням си, че това легло бе богато, прекрасно изработено от някакво черно дърво с инкрустирани златни спирали. Около него се спускаха бели мрежени завеси, бродирани със златни звезди, каквито Македа носеше и на официалния си воал.

Там, върху сребърната постелка и ухаещите възглавници, положихме товара си. Похабените от работа ръце бяха притиснати към гърдите в молитвена поза. Един по един ние се сбогувахме с този предан и благороден човек, чието лице нямаше никога да видим, освен в огледалото на паметта. Е добре, той умря, както бе живял и както бе пожелал да умре — изпълнявайки дълга си и в битка. И така го оставихме. Да бъде в покой почитаният му дух!

В залятото с кръв преддверие, докато закърпвах и превързвах раните на професора — посичане от меч на главата, драскотина от стрела по лицето и убождане от копие в бедрото, никоя от които, за щастие, не бе дълбока и опасна — ние направихме кратко съвещание.

— Приятели — каза Македа, облегната на ръката на любимия си, — не е безопасно да останем тук. Заговорът на чичо ми се провали за сега, но аз мисля, че скоро той ще се завърне отново с хиляда души зад гърба си и тогава…

— Какво възнамерявате? — запита Оливър. — Да бягате от Мур ли?

— Как можем да бягаме — отговори тя, — когато проходът е пазен от хората на Джошуа, а фунг ни очакват отвън? Абати ви мразят, приятели мои, и сега, когато завършихте делото си, мисля, че ще ви убият, ако могат. Уви, уви! Защо ви доведох в тази подла и неблагодарна страна! — И тя започна да плаче, докато ние се спогледахме безпомощни.

Тогава Джафет, който през цялото това време клечеше на пода и като се клатеше насам-натам, оплаквайки по своя ориенталски маниер Куик, когото обичаше, се изправи, отиде до Детето на Царе и се просна пред нея.

— О, Валда Нагаста — каза той, — чуйте думите на вашия слуга. Само на три мили оттук, близо до входа на прохода, са на лагер петстотин души от моето племе планинците, които мразят принц Джошуа и приближените му. Избягайте при тях, о Валда Нагаста, защото те ще се привържат към вас и ще слушат мен, когото вие направихте техен предводител. След това можете да действувате, както сметнете за най-разумно.

Македа погледна въпросително към Оливър.

— Мисля, че това е добър съвет — каза той. — Най-малкото няма да сме по-зле между планинците, отколкото в това незащитено място. Кажете на жените си да ни вземат подходящо облекло и да тръгваме.

Няколко минути по-късно ние, една неголяма група, се промъкнахме през убитите и умиращите в прохода и не без страхове се запътихме към страничната порта на двореца. Намерихме я отворена и преминахме през моста над рова, спуснат без съмнение от разбойниците на Джошуа. Предрешени в дълги наметала с качулки като монаси, каквито абати носеха през нощта или при студено и влажно време, ние бързахме през големия площад. Тук по неизбежност се смесихме с тълпата, струпана в далечния край. Всички те, мъже, жени и деца, бръщолевеха като маймуни на дървета и сочеха към склона зад двореца, под който, да си припомним, лежеше подземният град. Ескадрон войници яздеха там и си проправяха път между гъмжилото. За да ги избегнем, тръгнахме в прикритие по сенчестите алеи, страхувайки се да не разпознаят Оливър по високия му ръст. Тук се обърнахме и погледнахме към склона, за да открием това, което всички наблюдаваха. В този момент луната, до тогава покрита от облак, се появи и ние видяхме гледка, която не беше нищо по-малко от ужасяваща.

Канарите зад двореца се извишаваха до сто и петдесет стъпки. Точно там част от тях стърчеха със заоблена форма, която абати наричаха Лъвската скала, въпреки че лично аз никога не можех да открия голяма прилика с царственото животно. Сега обаче картината беше съвсем друга: върху самия край на тази скала, като се взираше надолу към Мур, стърчеше главата на огромния идол на фунг, преместен от долината на далечната пропаст горе върху склона.

— Ох, ох, ох! — стенеше Джафет. — Предсказанието се сбъдна — главата на Хармак е дошла да спи в Мур.

— Искаш да кажеш, че ние я изпратихме там — прошепна Хигс. — Не се плаши, човече, не разбираш ли, че силата на нашата магия е хвърлила главата на сфинкса високо във въздуха и я е поставила там, където е сега?

— Да — вметнах аз, — и това, което почувствувахме в пещерата, бе ударът при падането й.

— Не ме е грижа какво я докара — отговори Джафет, който изглеждаше доста разстроен от всичко преживяно. — Зная само, че предсказанието е изпълнено и Хармак е дошъл в Мур, а където отива Хармак, там следват и фунг.

— Толкова по-добре — каза непоследователният Хигс. — Сега ще имам възможност да го скицирам и измеря.

Обаче аз видях, че Македа трепереше, защото и тя смяташе това събитие за много лошо предзнаменование. Даже Оливър замълча, може би се страхуваше от ефекта на това върху абати. И не бе за чудене, защото от разговорите около нас стана ясно, че реакцията е силна. Очевидно хората бяха ужасени като Джафет. Можехме да чуем как предричаха злочестини и кълняха нас, неверниците, като магьосници, които не са унищожили идола на фунг, както обещахме, а само сме го докарали в Мур.

Фактически те бяха прави. Както открих по-късно, цялата сила на експлозията, вместо да разтроши огромната маса на каменната фигура, бе проникнала през кухините във вътрешността му, докато се е сблъскала със солидната глава. Повдигайки я като играчка, ударната вълна е отхвърлила тази грамадна топка на неизвестна височина, за да я запрати на канарите на Мур, където вероятно ще остане завинаги.

— Е добре — казах аз, след като бяхме се взирали дълго в това необикновено явление, — да бъдем благодарни, че не е пропътувала нататък и не е паднала върху двореца.

— Ох, да бе го строшила! — прошепна Македа с плачлив глас. — Мисля, че бихте благодарили на бога наистина, защото в такъв случай щях да се отърва от всичките ми грижи. Елате, приятели, да вървим, преди да са ни открили.