Симеон Радев, Траян Радев
Ранни спомени (6)

Баба Ангя и баба Анча

Баба Ангя, баба откъм бащина страна, аз не зная. Тя починала малко след като съм се родил. Майка ми, която бе носила нейното иго, я описваше като горда и строга. Тя гледала дядо ми много отвисоко, защото той бил от беден произход, а тя от голямо коляно. Баща й бил събирач на данъците по селата в първите две десетилетия на миналия век за охридския феодал Джелаледин бей. Къщата им в село Боуно (или Болно) била с дебели стени като старовремска кула. За нея имало вярване, че тя е посещавана от някакъв дух. Баща ми разказваше по повод тая легенда една странна история. Еднъж, връщайки се отнякъде, той стигнал привечер в Боуно и рекъл да преспи у майчините си роднини, тъй като една разбойническа банда върлувала тогава и имало опасност да се пътува по тъмно. Роднините му, които всякога го посрещали радушно, тоя път обаче му се видели някак притеснени. Той забелязал, че те се гледали с някаква скрита загриженост. Колкото повече напредвала нощта, толкова по-ясно се изписвала на лицата им растяща тревога. Когато седнали на софрата — било вече доста късно, — баща ми се опитал да заведе разговор, но у насядалите до него думите замръзвали на устата. „По едно време — разказваше баща ми — кучетата взеха силно да лаят и чуваше се, че някой набляга на вратата. За миг помислих, че това са разбойниците. Но роднините ми казваха «Не, Трайче, не.» Обаче лицето им беше зелено от уплаха. Кучетата млъкнаха и след няколко минути залаяха пак, сега още по-яростно. Настъпи пак зловеща тишина. За трети път кучетата залаяха и тоя път, като че ли самите те обзети от ужас. Сега напорът на вратата бе така силен, че чинеше ми се, че цялата тая тежка каменна ограда се тресе от основи. Тогава нещо като вятър мина през къщата, нависоко, и каквито сажди имаше на тавана, изпадаха на пода. Сетне всичко утихна. Жените дигнаха софрата и в полутъмна стая, дето огънят догаряше, настлаха постелите. Никой от нас нищо не продума.“ Едва на другия ден баща ми питал какво било това чудо. Тогава роднините му разправили, че то ставало на определени нощи. „Някой умрял иде и вчера му бе денят“ — казвали те и затова така били смутени от неговото пристигане. Баща ми не беше суеверен, учеше и мен, дете, да не вярвам в суеверия, но виденото през тази нощ бе му останало като нещо страхотно и необяснимо.^[1]

Малък, аз вярвах в свръхестествените неща даже много по-малко, отколкото сега, когато под впечатлението на някои от тези съчинения, които излизат по тоя предмет, идвало ми е да се запитвам за миг дали зад материалния свят няма невидими сили, които остава бъдешето да открие; но „чудесното“ много ме привличаше.

Баща ми имаше един вуйко, който живееше в Цариград, стопанин на една градина, но от време на време си идвал в Ресен, където се бе преселил. Овдовял, той бе се оженил за една вдовица, която аз наричах баба Анча. Тя живееше в едно крило на нашата къща. Баба Анча идваше често вечерно време у нас. Тя нямаше нищо от обичливостта на старите хора. Висока и права като прът, а в изпитото и лице малки очи, които сякаш режеха като нож, с един дълъг нос, краят на който се навеждаше върху тънки и свити уста и поглеждаше надолу към една островърха челюст, тя по-скоро отблъскваше. Но знаеше безброй сказни^[2] и чудесно ги разказваше.

Тия сказни бяха едни от големите радости на моето детство. Какъв чудесен спомен са ми оставили те! Достатъчно е да си затворя очите, за да се яви пред мене тази картина зимно време, навън дебел сняг, в огнището пламти буен огън, в един ъгъл баща ми, полулегнал, чете вестник „Зорница“, в другия дядо ми пуши цигара подир цигара. Аз съм сложил главата си върху коленете на баба Анча. Тя ми разказва за царе, царски синове и дъщери, царкини, самовили, разбойници. Аз съм ненаситен да я слушам. И когато спре за минута, казвах й „Бабо Анчо, у̀ще!“

В това време майка ми шеташе из къщи със своите леки стъпки и сегиз-тогиз наближаваше да види дали съм заспал, за да ме тури на постеля.