Симеон Радев, Траян Радев
Ранни спомени (14)

Ученик в Ресен

Според Георги Трайчев първото училище в Ресен било открито в 1866–1867 година. Първият учител бил Лазар П. Янев, родом от Велес. Той бил издържан от няколко първенци на града. Подир него учителствувал пак един велешанин, Георги Бояджиев. Но вече общината била съставена и тя го плащала от приходите на църквата. След тях идел Захарий Чинтулов, близкият приятел на баща ми, за когото вече говорих. Чувал съм да е учителствувал в Ресен и един охридчанин, Харитон, свършил духовна семинария в Белград. При постъпването ми в училището нашият учител беше Мице Божанин.

Французите казват: On est toujours le fils de quelqu’un, т.е. всеки човек е на някого син. Кому бе Мице Божанин син? Никой не знаеше. Позната беше само майка му и той носеше нейното име.

Баба Божана беше странна фигура. Черна, суха, малко наведена, имаше нещо на врачка. Говореше се, че приготовлявала билки, че правела магии.

Мице Божанин беше черен като майка си, с увиснали мустаци и гъсти вежди. Знаеше куп занаяти, поправяше и часовници. Бил учил малко при Захарий Чинтулов. Това му бе всичкото образование. Неговата работа беше тежка, защото трябваше да преподава на четири отделения. Но, както и да е, той се справяше с нея. Цялата ресенска интелигенция от по-старото поколение излезе от неговия чекрък.

Въпреки своята мрачна физиономия Мице Божанин беше мек човек. Не биеше, не гълчеше, пък и нямаше защо. Ние бяхме мирни деца и ако понякога се чуваше нещо от нашите чинове, беше тихото шумолене на нашите гласове, учейки наизуст уроците.

Зимно време, през студени дни или при сняг, ние си взимахме обеда с нас. Това беше една от големите ни радости. Мице си отиваше вкъщи и ние оставахме свободни. Тогава измислювахме разни игри. През пролетта се случваше подир обед Мице да задремва. Ние ставахме безгласни, за да не го смущаваме.

Мице Божанин носеще отворена жилетка, из която се подаваще бяла колосана риза, нещо невидено у другиго в Ресен. Тая му елегантност, на която ние се удивлявахме, се дължеше на съпругата му Катерина, охридчанка, учителка в девическото училище.^[1]

Мипе Божанин освен че бе учител, беше и псалт. Ние, децата, в големите празнини му държехме исо. Караше ни да четем и апостола. Това се смяташе като отличие за успехите ни. Дойде и моят ред. Бях много стеснителен и с голямо смущение гледах на предстоящата ми проява. Най-после тържественият ден настъпи, то бе в събота при вечерня. Майка ми и леля ми Доля ме придружиха, насърчавайки ме. И досега си спомням как треперех от вътрешно вълнение пред изпитанието, което ме очакваше. И ето че опасният момент настъпи: качиха ме на един стол с апостола в ръка и взех да чета. Но гласът ми се спираше на гърлото, свят взе да ми се вие. Свърших ли, не свърших ли апостола — не знам, но то бе катастрофа. Тя остави дълги спомени у мене. От нея иде, сигурен съм, това вълнение, което ме обзима, когато има да говоря пред публика, вълнение, побеждавано на млади години, но което особено ме завладява, откато съм навлязъл в напреднала възраст.^[2] Мице Божанин беше голям родолюбец. Той бе стар вече, когато Македония мина под сръбска власт. Това го сломило съвсем. В 1913 година той тръгна за България заедно с други, които бягаха от сръбския терор, и по пътя издъхна във Владишки хан. Там е и погребан. Чувал съм, че Антон Страшимиров в една от своите книги, отнасяща се до тая епоха, описал неговата мъченическа смърт.

Вторият ми учител след Мице Божанин беще Трайчо Доревски. Той бе свършил пети клас в Солунската гимназия. Трайчо Доревски беще братовчед на Андрей Ляпчев.^[3]

Бащата на Трайчо Доревски бе запазил наследствения семеен занаят, грънчарството. Когато при хубаво време той работеше в двора, аз отивах да го гледам и с напрегнато любопитство следях как от безформената глина малко по малко се начева форма, развива се и става съд. Това е първото ми наблюдаване на един процес на творчество. От тия наблюдения добих тоя вкус, който ме е карал винаги, когато вляза в някой европейски музей, да търся художествените вази. Една от най-големите ми естетически радости бе една изложба на персийски вази в Лондон със зеленикави или синкави багри, тъй изящни. За ония часове, през които гледах как бащата на Трайчо Доревски прави грънци, спомням си винаги, когато чета една от Рубаятите на персийския поет Омар Хайям, мястото, дето той говори как глината казва на грънчаря „Полека, брате, и ти ще станеш като мен!“

С Трайчо Доревски почва една нова ера както за учителите в Ресен, тъй и за самото училище. Мице Божанин беше назначен и плащан от общината. Той чувствуваше общинарите като свои господари и търсеше да има благоволението им. Това му налагаше, известна слабост към децата им. Трайчо Доревски беще назначен и плащан от Екзархията. Към общината той трябваше да бъде внимателен, но нищо повече. Пръв въведе в ресенското училище съвременния начин на преподаване и създаде в него нов ред и нова атмосфера. Мечтателна природа, той, като всички мечтатели, излъчваше голямо очарование. Ние учениците много го обичахме и с голяма радост ходехме на училище. Когато ни напусна, за да продължи образованието си в Солунската гимназия, аз бях като болен. Подир свършването на Солунската гимназия той учителствува в някои градове и после дойде в България, където Андрей Ляпчев го взе в редакцията на вестник „Пряпорец“. Тук той се показа духовит полемист. Много от антрефилетата на тоя вестник, дето има хумор и ирония, са от него.

По едно време (в 1909 година) Доревски основа списание, което носеше името „Семейно огнище“. Там се яви и една моя работа. Неговите дарования бяха всестранни, но голямата му стихия бе изобретателството. Чертаеше планове за хвърчащи машини, преди още да се бе появил първият аероплан; измисляще сметачни мащини. Последния път, когато го видях, говори ми за някакви подводници, неуязвими от торпилите. Липсата на технически познания правеше всички тия му изобретения химерични. Но несъмнено в него имаше искра божия.

След Трайчо Добревски имахме вече двама учители: Миле Огненов от село Янковец и Коста Николов, ресенчанин. Миле Огненов бе стигнал до пети клас на Солунската гимназия и се явяваше като помощник на главния учител. Беше тих, болничав, невзрачен човек. Ние го съжалявахме. Коста Николов, свършил Солунската гимназия, беще млад човек, пълен със страст за своята работа. Аз съм имал учители в разни училища: българи и чужденци. Но не помня да съм видял педагог като Коста Николов. Той бе педагог, както други са поети, композитори или художници — по призвание и с любов. Как успяваше със слабата помощ на Миле Огненов да води при толкова деца, шумящи в една зала, четири отделения и два класа! Факт е обаче, че успяваше да прави това. След като свърших при него втори клас бях толкова подготвен, колкото учениците от най-добрата прогимназия.

Коста Николов след кратко учителствуване в Ресен и после в Охрид продължи образованиета си в Загреб и свърши педагогика. После пак учител в Македония, Цариград, Одрин, той се пресели след Балканската война в България, където продължи своето призвание. Днес е едно от най-почитаните лида в македонската емиграция в София. Имаше забележителна ораторска дарба. Речта му на погребението на Андрей Ляпчев беще особено вълнуваща. Като напомни, че Македония жали за неговата смърт, той, държейки в ръцете си няколко цветя, хвърляше ги едно след друго върху неговия ковчег, като казваше: „Това е от Пелистер, това е от Галичица, това е от Шар, това е от Пирин.“ Коста Николов е на 82 години, но е прав като топола, с ясносини очи и свежа памет. Когато отивам при него, приказваме си за миналото. „Учителю — казах му последния път, — гордея се, че съм бил твой ученик.“ Той ми отговори: „Да, бил си, но след като прочетох «Строителите», аз станах твой ученик.“^[4]

Помня добре учителите си в Ресен, как те ни преподаваха, но странно нещо, от уроците си нищо не мога да си спомня сега. То е като бяла страница в моята памет. В контраст с това много ясен и точен е споменът ми за книгите, които четях вън от училището.

Любознателността ми почна още когато бях много малък, едва научил да чета. Ровех постоянно в малкото книги на баща ми. Имаше между тях някои от библиотеката, оставена му от митрополит Натанаил. Една от тях, дебела, със здрава подвързия, носеше наслов „Догматическое богословие.“ Отварях я, сричах тук-таме, мъчех се да разбера думите и не можех. Имаше, пак останал от Натанаила, един исторически атлас. Разгръщах го, виждах начертанията, боите и се чудех. Покъсно, когато пораснах, разбрах, че картите в тоя атлас показвали постепенното събиране и увеличение на руските земи. Първата книга, в която почнах да чета и разбирах, беше Библията. Баща ми я отваряше често и това ми даде подтик и аз да я чета. Тя беше със зелена подвързия, вече оръфана по краищата. Понеже беше тежка, слагах я върху една възглавница, лежех по корем и така я четях. Други книги след нея бяха „Злочеста Кръстинка“ и „Наводнение на Дунав“. След отварянето в Ресен на читалището „Напредък“ Коста Николов ръководеше моето четене. Всичко, което ми даваше, поглъщах бърже и жадно. Виждах се въведен в един нов далечен свят и отивах от изненада на изненада, от радост на радост. Имаше между книгите, които взимах от читалището, биографии, пътешествия.

От всички книги, които прочетох тогава, най-дълбоко впечатление ми направи повестта на Тургенев „Пролетни води“. Любовта и нещастията на неговата героиня ме трогваха отдън сърце. Отивах в градината и се криех там, за да плача. Тая книга събуди у мене чувствителността и ме направи мечтателен. Тогава се и влюбих.

Ще разкажа за тази детска любов, тъй като тя е един пример за наследственост.

В Ресен пристигна от Варна една наша съгражданка, овдовяла там. Връщаше се със своята малка дъщеря. Новодошлото момиче се различаваше много по облекло и по вид от ресенските момичета. Облечено в къси бели роклички, с хубави бели обуща и русите му коси не бяха на плитки, а падаха свободно на рамената му. Още щом го видях, то ме плени. Любов се роди в сърцето ми, мълчалива, тайна и пълна с мъчения. Като я виждах, бях цял в трепет. Ако през деня не я срещнех, бях като в треска. Макар Ресен да е малък град, аз никога не се запознах с нея. Случай можех да имам, но не смеех. Тя беше като някое ефирно създание, обожавано отдалече. Тая любов, неповторима в моя живот, трая няколко години. Когато бях ученик в пансиона в Битоля, и тя бе там ученичка в девическия пансион. На празниците ни водеха от двата пансиона в църква. Без да я видя, аз знаях, че тя е там. При тая мисъл сърцето ми биеше като камбана. Дълги години след това еднъж разказвах на майка си за тази любов. „Коя беше?“ — попита ме тя. Казах й. „Не е за чудене — отговори ми тя. — Преди да се ожени за мене, татко ти бил влюбен в майка й.“

Тая детска любов, която ме караше да търся самота, страстта, която ме увличаше в четене на книги, всичко това ме държеше в един свят, където царуваше моето въображение. Тъкмо по това време баща ми, който дотогава бе ме оставял на свобода да живея с мечтите си, направи един опит да ме дръпне към действителността. Че аз трябва да стана писател, той като че ли бе уговорил със съдбата, дотолкова бе силна надеждата му, че то ще стане. „Но — казваше той — всеки човек трябва да има като опора в живота си и един ръчен занаят. Ръчната работа е благословена от бога и облагородява. Христовите апостоли бяха рибари и св. Павел ткаеше на стан.“ Баща ми на млади години бил шивач на селски дрехи, един вид абаджия. Той нареди, щото през ваканциите да уча същия занаят. В бащиния ми дюкян имаше един служител, който през другите дни, освен пазарния, шиеше селски дреки, които после се продаваха готови. Той стана моят учител. Тури ме да седна със скръстени крака, даде ми напръстник, игла и под негово ръководство взех да шия. Уших един минтан с памук отвътре. Питам се по някой път, колко много трябва да ме е кълнал селянинът, който го е купил. Но вече тоя грях не повторих. Отказах да шия и баща ми сам видя, че не е за мен работа.

Не по-голям успех има и опитът на баща ми да ме накара да взема участие в продажбата в дюкяна през някои дни от годината, когато тя ставаше усилена. Това бе през страстната седмица, няколко дни преди Великден. Тетин ми Раде, който тогава се връщаше от редовното си пътуване до Цариград, носеше за големия празник свещи, боядисани в разни багри и уплетени в разни форми. Те се слагаха върху сергия заедно с бакъм за боядисване на яйца. Моята работа беше да стоя пред сергията, да викам: „Хайде свещи!“, и да продавам. Няма нужда да казвам, че тая моя първа стъпка в търговията не остави никакви надежди у баща ми, че мога да се отлича в тази кариера.

Едно от силните вълнения на моето детство беше появяването на сръбската пропаганда в Ресен. За нея ще имам повод да говоря по-нататък по разни случаи, които вълнуваха българския народ в Македония, както и в княжеството. В 1899 година в борбата за кумановската църква и героичната смърт на Екатерина Симидчиева; 1902 година — Фирмилияновия въпрос. Сега се касае за нейното начало в Ресен.

Сръбският именит държавен мъж Милован Милованович писа в сръбското списание „Дело“, че до 1889 година никой в Сърбия не мислел за Македония.^[5] Действително тъкмо тогава сръбската пропаганда се яви в Македония. Тя търсеше пропаднали хора между българите или гъркоманите, плащаше им и не искаше от тях на първо време нищо друго освен това да казват, че са сърби. И в Ресен се намери един такъв човек, който веднага стана предмет на общо презрение и омраза. След това на сръбската пропаганда се поддаде и един от по-първите хора в града, един от Стрезовците.

Те бяха трима братя: Йон, Наум и Сотир. За единия от тях, Йон, будител и водител на българщината в града, вече говорих. Вторият брат, Наум, беше тих човек, далеч от обществените работи, но много добър българин. От неговите многобройни синове единият, Петър, бе войвода през Илинденското въстание; вторият, Славе, падна убит в Балканската война като български запасен офицер; третият, Борис, действуващ офицер в България, свърши военната академия в Париж и постъпи в генералния шаб. Третият от братята Стрезови, Сотир, бе учил няколко класа гимназия в Атина, обаче гръцкото образование не бе повлияло на неговото българско чувство. Той е имал отначало дюкян и там е продавал български книги. Но, ненавикнал на сериозна работа, живущ без сметка, взел да разпилява наследения от баща си имот, продавайки днес една нива, утре друга. Накрай, останал почти без нищо и без работа, той отиваше от дюкян на дюкян на приказки. В това положение на обеднял и празноскиташ го завари сръбската пропаганда и го зачисли в своите редове. Баща ми, който на млади години го имал за свой приятел, напразно се бе опитвал да го отвърне от това му падение. „Не беше възможно — разказвал ми е той после. — Брат му Йон го насърчаваше. Той бе злият ангел.“ Как се случи така, че Йон Стрезовски, ученикът на Димитър Миладинов, такъв пламенен, такъв безстрашен българин, се обърна тайно срещу своята народност и взе да руши делото, за изграждането на което той най-пръв и най-напред се бе трудил! Това е мъчен въпрос за обяснение, но не без друг пример в българския живот. Не бе ли Драган Цанков, големият деец на Българското възраждане и Черковния въпрос, смелият борец за защита на Търновската конституция, когато тя беше потъпкана от преврата на 1881 година, не бе ли той, който през време на Регентството 1887 година искаше от великия везир турците да окупират Източна Румелия, така че Кямил паша каза на д-р Вълковича „Mais c’est un traitre!“ ( „Но това е предател!“)

Лоши, силни страсти са докарвали срамни промени като тия. Такъв бе случаят и с Йон Стрезовски. Една наранена амбиция докара у него пъкления обрат. До деня, в който двамата Татарчеви, Георги и Михаил, се върнаха от Източна Румелия, в Ресен неговото водителство в народните работи било, както споменах, общопризнато. Те — по-млади, по-дейни — почнаха да му го оспорват и най-сетне му го отнеха. Обидата бе голяма и той не можа да я понесе. Към това се прибавило по-късно и друго едно жестоко разочарование.

От други семейства излязоха учени хора. От Татарчевите — двама лекари; от Ляпчевите — Андрея, който следваше още в Европа, но вече имаше име. Неговите синове не се учеха добре. Никой от тях не бе стигнал даже до Солунската гимназия. Страшна завист го обзела, която се превърнала в злосторство. Той като че ли искал да отмъсти на българщината заради пропадането на неговите лични надежди. Макар да не излизаше наяве в полза на сръбската пропаганда, знаеше се, че той подтиква към нея, и народът се отвърна съвсем от него.^[6] Трябва да забележа за чест на синовете му, че те бяха безучастни в тъмното дело на баща им и останаха добри българи.

За разпространение на своята пропаганда сърбите основаха в Цариград свой вестник, който се казваше „Цариградски гласник“. Издателят му беше от Охрид, на име Групчев, от семейство, познато по своето родолюбие. Напечата се също в Цариград един календар на име „Голуб“. Не съм видял „Цариградски гласник“ в ръцете на някого в Ресен. Но „Голуб“ се разнасяше по дюкяните и будеше ирония, защото сръбският език се виждаше на хората комичен. Помня, че две сръбски думи от тоя календар — „на почетку кишу“ — се разнасяха от уста на уста и възбуждаха смях. Никой не разбираше какво значат те, но звучеха забавно.

Това начало на сръбската пропаганда не будеше у никого тревога. Баща ми го смяташе като нещо, което ще пропадне. Яд го беше само, че едно от първите семейства в Ресен се е поддало за пари на срамно изкушение. Дядо ми, напротив, беше пълен с гняв. Като че ли имаше в него някакво пророческо предчувстиве за бедата, която ни се готвеше. Сръбската пропаганда, тъй подигравателно срещната, почна след известно време вече да буди безпокойство. Турското правителство разреши на сърбите да имат училища в Битолския вилает и в Солунския. Борбата с гърците още недовършена — тя продължаваше в Южна Македония, Леринско, Костурско, Воденско, Енидже-Вардарско, — ето че сега трябваше да се води борба и против сръбските посегателства. Когато тая борба се разпали, аз не бях вече в Македония, но я следях отдалече и я подкрепях със статиите си във „Вечерна поща“. Сръбските правителства си служеха с подкупи — купуваха мъртви души. Революционната организация прибягна срещу тая система, която целеше да разпокъса българската народност, до терор. Пейчиновски, бивш католически калугер, отхвърли расото и продаден на сръбската пропаганда, биде убит в Солун; Гърдан — в Охрид; един сръбски учител, на когото не зная името — в Ресен.

За това покушение в Ресен разказваше майка ми, когато дойде в София. То било извършено от някой млад човек от България, познат под името Боян. След като стрелял върху сръбския учител, той се опитал да избяга, но залутал се в улиците, защото друг път не бил идвал в града, и преследван от турските стражари, паднал убит. Целият град бил потопен в жал. Тялото му било завлечено пред конака, трябвало да се погребе, но турците били така възбудени от тая дръзка проява на революционното движение, станала сред града, че мъжете не смеели да направят това. Погребали го жените: измили му раните, турили му хубави дрехи, плакали за него и го нареждали.