Симеон Радев, Траян Радев
Ранни спомени (23)

Посветен във Вътрешната организация

Годината 1894 е бележита в историята на българщината в Македония: направи се стъпка напред в църковно-националното дело и се тури основа на революционното движение. През април стана едно радостно събитие: Екзарх Йосиф, с енергичната подкрепа на Стамболова, издействува два нови берата за български владици в Македония, единия за Велес, другия за Неврокоп. Един с исторически перспективи план получаваше постепенно своето изпълнение. Скопие на северната граница на Македония, Охрид на западната, Велес в центъра, това бяха три крепости на важни стратегически пунктове. С Неврокоп се стъпваше здраво в Източна Македония. Добиването на двама нови владици бе посрещнато в цяла Македония като голяма победа. На Великден в черквата „Св. Стефан“ във Фенер лицата на българите сияеха. Чуваха се гласове с благопожелания за нови успехи: „Хайде, догодина и за Битоля! Амин!“

За ваканциите си отидох в Ресен. Носех със себе си куп книги на френски и турски, награди от училището. Баща ми беше безмерно щастлив от моите успехи. Майка ми галеше донесените книги с умиление и ги отваряше, като че ли чакаше бог да й даде някакъв внезапен дар да ги чете и разбира. Униформата ми правеше голямо впечатление. Турците ме спираха да я гледат. Никое от техните деца не беше се явило така облечено. Поздравяваха баща ми, но с мъка в сърцето си. След мене се яви в униформа и един син на турчин: Ниязи, бъдещият начинател на Младотурската революция.

Когато пристигнах в Ресен, намерих българската църква довършена и ставаха вече приготовленията за нейното освещаване. Имаше атмосфера на национално ликуване. На едно дълготрайно унижение се туряше край. В 1872 година след упорити борби старата и единствена църква в Ресен бе останала у гъркоманите.^[1] Двадесет и две години ние се черкувахме в училището, което неделен ден и през празниците се обръщаше на параклис и богослужението се извършваше върху един антимис. Зданието бе старо и колкото и да го прочистваха, въздухът в него оставаше лош. Учениците оставяха със своите обувки лятно време прах, зимно време кал. Беше срам за града, че това положение трая толкова дълго. Но ресенските чорбаджии, инак родолюбци, когато се касаеше за борба, бяха стиснати за парите си. Към това се добавяха и техните ежби. Лишението на българите в Ресен от своя църква се чувствуваше във всички градове наоколо като някакво петно за града ни и когато най-после се реши да се почне построяването на нов български храм, многобройни помощи се стекоха отвън. Те бяха обнародвани в екзархийския вестник „Новини“ и съставляват паметно свидетелство за чувството на национална солидарност, което владееше в тая част на Македония, плод на еднакви изпитания и устреми. Помощи се пратиха от Битоля, от Прилеп, Крушево, от Охрид, от Струга. Те идеха от разни съсловия: учители, търговци, занаятчии. Еснафите фигурират в голям брой със своите пожертвования. Които не са могли да пратят пари, подарили вино. Между дарителите фигурират и жени. Караниците, които са дали на Ресен неласкаво име, не пропуснаха да се покажат и в самото навечерие на тържествения ден.

Архиерейският наместник бе изпратил до вестник „Новини“ покана до всички градове в Македония да присъствуват като гости на освещаването на новопостроения храм „Св. св. Кирил и Методий“. Станало обаче известно в града, че в поканата се казвало: „В дните на Султан Абдул Хамид Хан II и на Негово Високопреосвещенство Г-н Г-н Григорий, Охридско-Преспански митрополит, се построи…“ и пр., и ето че буря се разразява. Григорий със своя заповеднически нрав беше влезнал в конфликт с много от първенците. Те сега не искаха, щото неговото име да се слави по случай предстоящото национално тържество. Пратиха телеграма до редакцията на вестник „Новини“ да не публикува поканата така, както била изпратена, заплашвайки, че в противен случай няма да осветят църквата. Тогава вестникът обнародва покана от свое име, която гласеше: „Поканени сме от ресенци да явим на нашите православни български читатели, че тяхната новопостроена църква ще се освети на 15-ий август тая година от Негово Високо Преосвещенство Охридо-Преспанския митрополит Г-н Григория. Ресенци се приготвили да посрещнат гостите си най-тържествено и са взели мерки за тяхното удобно настаняване по градските къщи.“^[2]

Освещението на църквата стана при очакваната тържественост. Имаше наплив от селата и много гости отвън. В града владееше голямо оживление. Денят се свърши с вечеринка. Речи, декламации, песни. Върхът на всичко беше една жива картина: един човек беше легнал прострян и около него момичета в бяла премяна; в това време един декламираше Ботевата балада „Жив е той, жив е!“ Тая сцена бе измислена от Трайчо Доревски. Имаше в станалото тогава в Ресен нещо, което се видя, и нещо, което стана тайно.

Вече революционният кипеж беше почнал с отделни инициативи тук-таме. Даме Груев основа първите два комитета: най-напред в Кавадарци, после в Прилеп. Пере Тошев образува в Битоля заедно с двама търговци, Георги Пешков и Григор Попев, комитет, в който след месец влезе и Гьорче Петров. Революционната агитация се разширяваше бързо. Почвата беше подготвена от училищата. Налагаше се да се даде на движението единство и център. Реши се да се състои конгрес. Освещаването на църквата в Ресен се явяваше като най-удобен случай за това. При други обстоятелства такова събрание на хора от разни градове щеше да бие в очи. Сега при толкова стечение на народ за църквата то мина незабелязано. Не само турската власт не можеше да се досети за нещо необикновено, но и самите българи. Събранието стана в къщата на д-р Христо Татарчев. Там се положиха основите на известната после Вътрешна македонска революционна организация. В Солун се образува след това Централният комитет под председателството на д-р Христо Татарчев и членове Петър поп Арсов (от село Богомила в Бабуна планина), Антон Димитров (от солунското село Айватово) — и двамата учители, Иван хаджи Николов(от Кукуш), книжар в Солун; Христо Батанджиев (от Гумендже), секретар на солунската община. Програмата на комитета беше: приложение на реформите, обещани от чл. 23 на Берлинския договор. Уставът беше изработен по образеца на Устава на революционната организация в България преди Освобождението, обнародван от Захари Стоянов.

През есента на 1894 година Даме Груев бе назначен учител в Щип. Той бе посветил там вече няколко души от еснафите, когато пристигнал като учител и Гоце Делчев. „Скоро се сближихме — разказва Даме Груев, — в един дом живеехме.“ Даме посвети и Делчева. Така влизаше в организацията една могъща личност, която й даде необикновен подтик и сила. Организацията обхващаше страната като пожар. Агитацията се водеше не само устно, но и чрез революционни листове на литограф. Гьорче Петров списваше в Битоля „На оръжие!“, Даме в Солун — „Въстаник“.

Нито в Ресен, когато се основавала организацията, нито след завръщането си в Цариград аз бях чул нещо за нейното съществование. Една случайност ми я откри в 1895 година през лятото.

Връщах се пак за ваканциите в Ресен и на път спрях в Солун. Привечер отидох в градината на хотел „Коломбо“. На една маса беше моят съгражданин д-р Христо Татарчев заедно с някои непознати на мен хора. Той ме покани да седна при тях и ме представи на другарите си. Това бяха Иван х. Николов и Георги Баласчев. В София Баласчев е бил от тая група студенти македонци, която издаваше списанието „Лоза“. В нея бяха Даме Груев и Петър поп Арсов. Кога те бяха турили Баласчев във връзка с Организацията? Това не ми е известно, тъй като никой от деятелите на тази епоха не говори за него в своите спомени. От разговорите, които станаха пред мен обаче разбрах, че той идел от Виена, носел със себе си един куфар с динамит и го оставил депозит на гарата във Велес.^[3] Касаеше се сега някой да отиде там и да го донесе в Солун. Това трябвало да стане от някое лице неподозирано, тъй като въстанието бе обявено с нахлуването на чети в близките до България места и турската полиция бе увеличила своята бдителност. Тогава казах: „При тая униформа, която нося, в мене полицията не може да има съмнение. Аз да отида.“ Д-р Татарчев и х. Николов се съгласиха, Баласчев обаче рязко протестира. „Как смеете, каза той, да товарите с такава работа едно дете.“ Така моите услуги бидоха отказани.

В Солун беше тогава и Пере Тошев. Преди да замина, той ми даде един каталог от „Bon Marche’“ (известния голям магазин в Париж), за да го предам в Битоля. В него — после научих това — били набодени с игла някои букви, които, събрани наедно, съставлявали писмо в шифър. Пере Тошев ме привлече още при първата ни среша със своята мекота, със своя мечтателен вид и със своя интерес към мисловните въпроси. Той ме разпита какво най-много обичам да чета. Отговорих му: „Френските критици.“ Тогава той ми каза: „Учи и руските“ — и ми даде два тома литературни очерци от Скабичевски.

Пристигнал в Ресен, видях, че се говореше за въстанието, но като за нещо далечно, без голямо вълнение. Знаеше се, че начело на движението е Трайко Китанчев, и това се смяташе като слава за родното му място. Известието за неговата смърт, която скоро последва, предизвика голяма скръб. Като че ли целият град бе потопен в траур. Дълбоко съжаление възбуждаха родителите му, скромни хора, обичани от всички. Тяхната безутешност увеличаваше общата жал. Аз, който четях вече в Цариград вестници от България, знаех за личността и ролята на Китанчева повече, отколкото моите съграждани в Ресен и мислех с тревога за голямата празнина, която ще остави неговата смърт.

На края на ваканцията Владимир Робев и аз тръгнахме заедно за Цариград и по пътя се спряхме в Солун. Тук се научих, че д-р Татарчев и х. Николов били упреквани, че в разговора за пренасянето на куфара с динамит, станал в мое присъствие, дали ми да разбера за съществованието на Революционната организация. Те казвали, че да се повери такава страшна тайна на един невръстен момък било недопустима грешка. Решило се да ме посветят, та под влияние на положената клетва да пазя мълчание върху това, което съм чул. Един ден ми се каза да отида в Бошнакхани, дето ме чакал Гоце Делчев. Там той ме въведе в една стая, сложи на една маса Евангелието, камата и револвера и ме накара да се закълна. Той най-напред изговаряше думите на клетвата, аз ги повтарях. След това ме целуна, каза ми, че задълженията, които съм поел сега в своето кръщение, били свещени и че при никаква опасност за живота си не трябва да ги забравям. В самата клетва се казваше, че тяхното нарушение се наказва със смърт. Като се разделяхме, той ми каза: „Отсега нататък ти си наш брат.“ Самото революционно тайнство, внушителната фигура на Делчева, мисълта, че влизам в едно поприще, което искаше от мен да бъда готов всеки момент да мра, всичко това ме хвърли във вълнение, което в първите часове с мъка овладях. Имаше и гордост, че съм бил избран да участвувам в такова дело, и разпит със себе си дали ще бъда достоен за него.

Посветен бе в същия ден и Владимир Робев, за когото бях казал, че е със същите идеи като мен и със същата готовност да служи на делото.

В Цариград имах между интелигенцията двама мои добри познати, Трайчо Доревски и Димитър Ляпов, и двамата чиновници в Екзархията, чиято канцелария се помещаваше вече в Пера. Трайчо Доревски бе в това време погълнат в своите изобретателства. Той измисляше една хвърчаща машина и при всяка среща ми говореше за нея, за невиденото чудо, което тя ще бъде в света, и за голямата слава, която той ще спечели, слава, която ще падне и върху българския народ. Той мислеше да добие със своето изобретение и богатство и вече кроеше планове за бъдещия си живот на великоление. Мечтаеше да си построи вила на някой от Балеарските острови, защото бил чувал, че там климатът е най-приятен. „Ти ще ми идваш там на гости“ — казваше той. За да бъде по-точно осведомен върху райското място, което бе намислил да си избере, той ме накара да прочета в голямата география на Елизе Реклю какво е писано за споменатите острови. В мечтанията си около своето изобретение той не забравяше Македония, революционното дело. И там имаше планове. „Каква полза от това, казваше той, да се прави въстание с чети и боеве в планините. Когато построя своите хвърчащи машини, ще хвърляме бомби отгоре, от небето.“ Ние се шегувахме с неговите фантазии, но факт е, че той е може би първият, който е имал идеята за въздушните бомбардировки.

Казах каква голяма обич имах към Трайчо Доревски, когато ми беше учител в Ресен; тези чувства и сега имах към него. Той също имаше големи симпатии към мен. Когато излизах в събота от лицея, много често преспивах у него. С горещо сърце, пълен с въображение, Трайчо Доревски е един от най-милите и най-увлекателните хора, които съм срещал в живота си. До самата му смърт останахме сърдечно свързани.

Ляпов беше съвършено друг човек. Тия, които го познаваха в София, помнят неговите оживителни разговори, в които хуморът отиваше до сарказъм и вдъхновението — до патос. Години те очертаха по-релефно тази му физиономия, но такъв беше и в Цариград.

Участник в революционното движение, към Ляпов бях насочен от Солун. Той ме завладя съвсем и под негово ръководство почнах своята агитационна дейност в Цариград. Когато излизах от лицея, ходех по градините, привличах познатите мен селяни от Ресенско към делото.

Между туй от София пристигаха печални новини за междуособни борби и взаимни обвинения в кръговете на македонската емиграция. Въстанието бе повдигнато от една група, начело на която стоеше Трайко Китанчев. Слабият успех на този опит да се повдигне Македония за своята свобода, бедственото положение, в което се намериха четниците след връщането си в княжеството, мисълта, че дадените скъпи жертви няма да послужат за нищо друго освен за политиката на княз Фердинанда да добие своето признание от великите сили, всичко това сломи сърцето на Трайко Китанчева.

Годината 1896 биде ознаменувана от едно тържествено събитие: княз Фердинанд, след помирението с Русия и признанието му от великите сили, пристигна през месец април в Цариград, за да се представи пред неговия сюзерен султана.

Княз Фердинанд не беше популярен в никой от българските кръгове в Цариград. Ние, македонската интелигенция, го обвинявахме, че си послужи с македонското въстание, за да получи своето признание. В Екзархията имаха други причини за антипатия към него. Всички нейни високи чиновници — като изключим Никола Лазаров, който, наложен от Стамболов, си отиде след падането му — бяха принадлежали към русофилската опозиция.

Не бяха дружелюбни към българския княз и чувствата на Екзарх Йосиф. Когато в 1893 година се свика Великото народно събрание в Т ърново за изменението на чл. 38 от Търновската конституция по начин да се позволи, щото престолонаследникът да може да остане в католическата религия на баща си, Екзарх Йосиф се противопостави от името на българската православна църква и води неотстъна борба. Дойде минаването на княз Бориса в православието — откуп за помирението с Русия. Екзархът отиде в София да участвува в църковната служба за миропомазването и отношенията му с Фердинанда се установиха, от външна страна погледнато, на задоволителна основа. Екзарх Иосиф обаче съхраняваше спрямо Фердинанда хладина и недоверие.

Както в Екзархията, така и в македонската интелигенция в Цариград имаше и друга една причина за лошо разположение към княз Фердинанда.

Отдавна се знаеше, че руското правителство, следвайки желанието на руския Св. Синод, иска да се вдигне Екзархията от Цариград, за да се премахне схизмата и се възстанови така мирът и хармонията в православната църква. Сега настоятелно се пръсна мълвата, че княз Фердинанд склонил на това руско искане и че през време на своя престой в турската столица щял лично да води преговори за това с гръцкия патриарх. Вдигането на екзарха от Цариград щеше да бъде — за всеки, който познава условията на българското дело в Турция — национална катастрофа. Обяснимо е следователно безпокойствието, което владееше у всички нас. Документите на Министерството на външните работи показват, че нито княз Фердинанд, нито д-р Стоилов, който го придружаваше като министър-председател, са имали пагубното намерение, което ни хвърли в тревога. Ние обаче се доверявахме на слуховете. Ляпов беше особено възбуден. Той ме повика в канцеларията на Екзархията^[4], заключи вратата и като ми показа един плик затворен, адресиран до княз Фердинанд, ми каза, че това е едно писмо, което трябва да му се предаде от името на Македония. „Има много начини да се предаде, но може да бъде загубено по пътя из канцелариите или сам Фердинанд да го сметне за неважен документ. Ние намираме, че това трябва да стане по начин, който да даде на Фердинанд да почувствува, че тук говори гласът на Македония. За тази цел аз предлагам на тебе и на Владимир Робев следната задача: Нашите македонци ще се стекат да видят българския княз и ще изпълнят църковния двор. Вие двамата и останалите ви другари от лицея ще се пръснете между тях и ще им разправите: когато видят, че един момък предава нещо на княза при влизането му в църквата, да викат «ура!»“ А като излезе от черква, да настъпи пълно мълчание. Ляпов ни даде и други инструкции: „Говори се, каза ни той, че след църковната служба княз Фердинанд ще отиде да направи посещение на гръцкия патриарх. Вие ще накарате македонците да се струпат по пътя, който води към патриаршията, и ако Фердинанд тръгне за това посещение, да му разпрегнат колата.“

Трябваше да намеря едно лице, способно да извърши възложената му работа, като поеме риска с нея, но достатъчно запознат с Цариград, за да не бъде този риск много голям. Намерих млад човек, родом от селата на Горна Преспа — Никола Кокарев, — който даваше всички гаранции за успех.

Той извърши предаването на писмото при обстановката, която бяхме приготвили, и успя да изчезне сред натрупаното многолюдие при виковете ура, които то издаваше. Пълно беше и мълчанието, още по-внушително, при излизането на Фердинанд от църквата.

Аз бях твърде много зает да ръководя заедно с другарите си всичко, което ни беше отредено. После научих как точно писмото стигнало до предназначението си. Младият човек стремително се упътил към Фердинанд, държейки с дигната ръка писмото. Шекер Ахмед паша, адютант на султана, придружаващ Фердинанда, се опитал да му го отнеме, но генерал Рачо Петров му спрял ръката и предал писмото на княз Фердинанд. С това писмо в ръка той влязъл в църквата.

Що се отнася до разпрегването на колата по пътя за Патриаршията, не стана никаква нужда, тъй като нито Фердинанд е имал такова намерение, нито двамата министри, които го придружаваха, щяха да му позволят това.

Тук би трябвало да спра разказа за посещението на княза в Цариград. Има обаче една любопитна подробност, която научих по-късно. Тя е много характерна за психологията на човека, който стоеще на българския престол. Той разправил на испанската принцеса Eulaile за разрешението, което получил от султана да посети джамията „Св. София“. Абдул Хамид поставил като условие, че Шекер Ахмед паша ще го придружава. „Аз се съгласих, разказал Фердинанд, но когато стигнахме пред вратите, помолих Шекер Ахмед да чака с лице към улицата и да не се обръша, когато вляза. Познавах отдавна твърде добре вътрешното разположение, отправих се към мястото, дето са стояли византийските императори, и сложих краката си там, дето са стояли техните.“

Недълго след посещението на княз Фердинанд през 1896 година, не помня точно кога, Ляпов напусна неочаквано Цариград и замина за София. Причината, доколкото можах да разбера после, беше опасността, в която се бе видял, от неговите връзки с арменските революционери. Той беше отишъл твърде далеч в това отношение.

От тези му връзки помня само едно нещо.

Еднъж в гостилницата „Restaurant d’Europe“, срещу градината „Petits champs“ в Пера, когато Ляпов и аз обядвахме, влезе и дойде да седне на нашата маса един дребен на ръст, мургав човек, с енергично лице и проницателен поглед. Той размени с Ляпова шепнешком няколко думи, които не можах да чуя и да разбера. Нахрани се набърже и стана да си върви. Когата си отиде, Ляпов ми каза: „Това е Бапкен Сюни, или както се нарича още Аршируми, арменският Левски.“ В София Ляпов стана секретар на Върховния македонски комитет. Кога се основа тоя софийски комитет, кой взе инициативата, и досега не зная. Помня много добре обаче това, което впоследствие ми разказа Андрей Ляпчев.

Станали големи борби за името, което е трябвало да се даде на комитета. Тракийците настоявали той да се нарича Македоно-одрински. Петко Каравелов правил силни възражения. Давал обяснения и съвети, които ще запиша тук, зашото не бива да бъдат загубени за нашата история.

Петко Каравелов казвал: „Един Македонски комитет — да, но Македоно-одрински комитет — не. Тия два въпроса — македонският и тракийският — се поставят различно както в международната политика, тъй и в политиката на България. В Македония ние имаме опасен противник — Австрия, която иска да излезе на Егейското море, а нашите съюзници са тия велики сили, които искат да й пресекат пътя. Това са трите велики сили, заинтересувани в Средиземното море — Англия, Франция и Италия. Освен това в Македония ние българите сме в мнозинство. Въпросът за Тракия се поставя иначе. Ако ние в Македония се сблъскваме с Австрия, в Тракия се противопоставяме на интересите на Русия. Действително Тракия под международен контрол би значело затваряне пътя на Русия към Средиземно море. Така, продължавал Петко Каравелов, ние ще направим наши противници двете велики сили, най-близко заинтересувани в Балканския полуостров.“

Мнението на Петко Каравелов преодоляло, когато Андрей Ляпчев основа вестник „Реформи“. Той го нарече орган на Върховния македонски комитет. Но в 1900 година тракийците успели да се наложат и вестник „Реформи“ се нарича вече „Орган на Македоно-одринския комитет“. Тая грешка да поставяме едновременно македонския и тракийския въпрос се поднови по-късно при избухване на въстанието — 1903 година. След като в Македония то бе потушено, стана тъй нареченото Преображенско въстание, което докара руската флота при Иниада.

След заминаването на Ляпов негов заместник като подначалник на учебния отдел в Екзархията беше Т. К. Танев. Между по-големите екзархийски чиновници той, родом от Велес, беше единственият македонец. Другар на Трайко Китанчев от Солунската гимназия, съчувствуваше на революционното движение и бе близък до нас. През декември същата година викна ме и ми каза: „Вътрешната организация упражнява силен натиск върху екзарха, за да има той предвид нейните кандидати за учители в Македония. Екзарх Йосиф не може никога да се съгласи на такова искане. То е неразумно и опасно, може да тури край на съществуването на самата Екзархия. Ти ще заминеш за Солун и ще обясниш това на Централния комитет.“

Бяха коледните празници и аз можех да тръгна. Щом пристигнах, отидох вечерта вкъщи у д-р Татарчева; там заварих и Даме Груев. Предадох поръчението си и останахме няколко часа да приказваме. Когато излязохме с Даме, той ме покани да преспя у него. Къщата му беше до българския пансион и ние вървяхме нагоре. Беше много студено, валеше дребен остър сняг, духаше силен вятър. Когато стигнахме до Дамевата къща и той отключи вратата, подир нас влезе, като че ли се втурна заедно с фъртуната, един селянин с гугла. Той тръгна подир нас, без да продума. Качихме се горе, селянинът свали гуглата си: пред нас беше Гоце Делчев. Даме ми каза: „Ти си уморен, легни си.“ Аз легнах, както бях облечен и капнал от сън, заспах веднага. Когато се събудих, Даме беше сам и нещо пишеше. Не зададох на Даме никакъв въпрос. Не бяхме възпитани да задаваме въпроси на своите водители. Качих се на влака за Цариград. Обадих на Т. К. Танев, че съм изпълнил възложената мисия, но че не му нося никакъв отговор. Той ми каза, че това, което съм извършил, е достатъчно и ако има да стават разисквания между екзарха и организацията, това ще стане по друг начин.

Върнах се в лицея и се отдадох на уроците си. На края на учебната 1897 година прекарах ваканцията си в Ресен, посетих също Охрид и Струга, но никъде не отворих дума за връзките ми с организацията. На връщане спрях в Солун и се срещнах с някои от нащите водители. Те одобриха моята дейност и ми възложиха да разширя агитацията си между ресенските градинари, та като се връщат по селата си, от своя страна да разпространяват революционните идеи.

За такава дейност трябваше да напусна пансиона, за да имам повече свободно време. Станах приходящ.

Агитацията между ресенските градинари не беше никак опасна за мене. При своите посещения в Цариград по работа баща ми ходеше по градините (в Касъмпаша, Вланга, Еюб и пр.) от двете страни на Златния рог и беше познат на турските съседи, които поради високия му ръст и дебелината му го наричали Шишман. За мене, като ме виждаха, казвали „Шишманън чоджоглу“; т.е. Шишмановото момче. За моята работа обаче имаше друга опасност. Ляпов ми пращаще от София арменци с поръка да им съдействувам, като им вадя от българското дипломатическо агентство фалшиви паспорти с мними имена. Какви бяха тези хора, пращани от Ляпов, доколко можех да им се доверя, тоя въпрос ме държеше в растящо безпокойствие и подозрение.

В особена опасност се видях, когато през пролетта на 1898 година чух, че арменци хвърлили бомба в двора на Високата порта и че турската полиция ги търсела под дърво и камък. Не беше изключено тия търсения да стигнат и до мен заради моите, по поръка от София, арменски връзки. Трябваше да туря край на опасностите от тоя род, на които се виждах изложен.^[5] Реших, след като положа последните си изпити, да замина веднага за Македония, да работя там под ръководството на хора, по-възрастни и по-опитни от мен.