Филип К. Дик
Доклад на малцинството (2)

2

Във външния офис неговата млада и красива жена Лиза разпалено обсъждаше нещо с Пейдж. Тя толкова беше увлечена от дискусията, че дори не погледна към мъжа си, когато той се появи заедно с новия си помощник.

— Привет, скъпа — каза Андертън на Лиза.

Уитлър не каза нищо, но сините му очи се оживиха при вида на тъмнокосата красавица в полицейска униформа. Лиза отговаряше за връзки с обществеността, но Уитлър знаеше, че преди това е работила като секретарка на Андертън.

Забелязвайки явния интерес на бъдещия си приемник към жена му, Андертън набързо обмисли една от възможните версии. За да подхвърлиш фалшива инфокарта в машината, трябва да имаш съучастник в организацията, който има достъп до компютрите на аналитиците. Участието на Лиза в заговор против мъжа й беше невероятно, но такава възможност все пак съществуваше.

По принцип заговорът можеше да е далеч по-голям и да включва нещо повече от фалшива картичка, пъхната в машината някъде по пътя към изходния контейнер. Може би дори оригиналните записи са променени! Всъщност дори е невъзможно да се определи колко далеч би стигнало заинтересованото лице… Студеният страх отново докосна сърцето на Андертън, когато започна да обмисля всички възможности. Първият му порив — да счупи всички машини и да унищожи всички записани в тях данни! — беше, разбира се, примитивен и безсмислен. Беше много вероятно записите да съответстват на информацията в картата и по този начин комисарят щеше окончателно да се компрометира.

Имаше малко под двайсет и четири часа, след което военните ще сравнят полицейските инфокарти с дубликатите си и ще открият разминаването. И тогава ще намерят във файловете си копието на картата, която той открадна. Наистина, открадна само едното копие, значи със същия успех можеше да я сложи направо на масата на Пейдж, та да я видят всички.

През прозореца се чу шум на мотори; полицейските патрули се отправяха в поредната обиколка. Колко време щеше да мине, преди една от тези машини да спре пред собствената му къща?

— Какво е станало, скъпи? — загрижено го попита Лиза. — Пребледнял си, сякаш си видял призрак.

— Всичко е наред — увери я Андертън.

В този момент Лиза най-накрая забеляза Ед Уитлър:

— Скъпи, това ли е новият, за когото ми говореше?

Комисарят уморено я представи на новия си колега; Лиза се усмихна очарователно на Уитлър. Дали си обмениха разбиращи погледи? Андертън не забеляза. Господи, вече започваше да подозира всички! Не само младата си жена и новия колега, но и десетина стари приятели.

— От Ню Йорк ли сте? — попита Лиза.

— Не, роден съм в Чикаго и по-голямата част от живота си съм прекарал там — отвърна Уитлър. — А засега живея в хотел, в самия център на града… Един момент, тук някъде имам записано името му!

Докато Уитлър припряно ровеше из джобовете си, Лиза предложи:

— Искате ли да вечеряте с нас? След като ще работим заедно, защо да не се опознаем по-отблизо?

На Андертън направо му прилоша. Дали жена му случайно беше толкова дружелюбна към новака, или беше нарочно? Във всеки случай Уитлър щеше да приеме поканата за вечеря и това щеше да е удобен повод внимателно да огледа домът им. Сериозно разтревожен, той импулсивно се обърна и тръгна към вратата.

— Къде отиваш, скъпи? — учуди се Лиза.

— Обратно в „маймунарника“ — изръмжа той. — Трябва да проверя една информация, преди да е попаднала пред очите на военните.

Той изскочи в коридора преди жена му да успее да измисли сериозна причина, за да го задържи. Той бързо стигна до външната стълба и вече слизаше надолу, когато Лиза го догони задъхана.

— Какво ти става? — сърдито попита тя, държейки го здраво за лакътя и препречвайки пътя му. — Ти просто избяга! Днес се държиш много странно, всички го казват.

Тълпата ги обгръщаше от всички страни; обичайната предобедна тълпа. Без да обръща внимание на минаващите, Андертън рязко освободи лакътя си.

— Трябва да бягам, докато още не е късно.

— За какво говориш? Защо?

— Защото са ме натопили. Много хитро и ловко. Тази гадина Уитлър иска да получи мястото ми, а чрез него и Сенатът да увеличи контрола си.

В очите на Лиза проблясна истински ужас.

— Твоят асистент?! Но той изглежда толкова приятен мил млад човек…

— Аха, много мил и приятен. Като змия.

Сега в очите й изплува недоверие.

— Извинявай, но не ми се вярва да е така. Страхувам се, че си се преуморил… — Лиза неуверено се усмихна. — Помисли сам, защо му е на Ед Уитлър да те компрометира? И как би го направил, дори и да искаше? Но аз съм сигурна, че Ед никога…

— Ед?

— Нали така се казва?

В този момент Лиза се досети и пак се разсърди. Кафявите й очи светнаха с гневен, протестиращ огън.

— Значи вече подозираш всички, включително и мен? Смяташ, че по някакъв начин съм замесена в това?

Андертън се замисли и каза:

— Още не.

— Не е вярно! Точно така си мислиш. — Лиза се приближи към него и се вгледа в очите му. — Може би наистина трябва да заминеш за седмица-две, да си починеш. Държиш се като истински параноик. Около теб има заговор — как не! Поне имаш ли някакви доказателства?

Андертън извади от портфейла откраднатата карта и я подаде на жена си.

— Ето, виж.

Лиза погледна картичката, преглътна нервно и рязко пребледня.

— Целта е напълно очевидна — каза той на Лиза, опитвайки се да говори спокойно. — Това обвинение дава на Уитлър законната възможност да ме измести от поста, без да чака пенсионирането ми. Той прекрасно знае, че възнамерявах да поработя още няколко години!

— Но, скъпи…

— А когато ме премахнат, ще настъпи края на прословутата система на контрол. Агенцията по предпрестъпност ще загуби независимостта си. Сенатът ще контролира както нас, така и полицията… А после ще докопат и армията. Всичко е логично до безобразие! И, разбира се, аз ненавиждам този Ед Уитлър… И, разбира се, имам мотив за убийство. На кого ще му хареса, ако го изхвърлят на боклука и на мястото му седне млад кариерист?… Да, всичко е напълно вероятно и логично, само че нямам никакво намерение да убивам Ед Уитлър. Само че не мога да докажа нищо, затова какво друго мога да направя?

Бледата Лиза поклати глава.

— Не знам, скъпи, само че…

— Сега се прибирам в къщи — мрачно каза Андертън. — Ще си взема багажа и… по-нататъшните планове ще ги правя в движение.

— Наистина ли искаш да избягаш?

— Разбира се. Най-добре — в някоя от центавърските колонии, някои са успявали. Имам почти цяло денонощие преднина. А ти се върни на работа, теб нищо не те заплашва.

— Ти какво, да не си въобрази, че ще поискам да избягам с теб? — насмешливо попита Лиза.

Андертън изумено погледна жена си.

— Нима не искаш?… Да, виждам, че не ми вярваш. Според теб съм измислил всичко това? — той грубо издърпа от ръката й измачканата картичка. — И дори тази улика не те убеди?

— Не, — бързо каза жена му, — изобщо не ме убеди. Лошо си изучил уликата си, скъпи. Погледни още веднъж и ще видиш, че името на Уитлър го няма там.

Комисарят погледна картичката с недоверие.

— Никой не твърди, че искаш да убиеш Ед Уитлър — припряно продължаваше Лиза с тънък, пресекващ глас. — Тази картичка е истинска, нима не си разбрал? Погледни я по-внимателно, Ед няма нищо общо с това! И никой не организира заговори срещу теб!

Андертън объркано гледаше картичката. Жертвата му не беше Ед Уитлър. На петия ред на инфокартата стоеше името „Леополд Каплан“.

Леополд Каплан!

Той не познаваше този човек.