Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Independent Wife, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 163 гласа)

ШЕСТА ГЛАВА

Вечерта преди заминаването за Сакария Сали си легна рано. Надяваше се да може да поспи, защото полетът щеше да е дълъг, а тя никога не успяваше да си почива по време на пътуване. Винаги бе твърде превъзбудена, твърде неспокойна и за неин ужас се чувстваше по същия начин и сега. Мисълта да пътува с Рай, когато всички инстинкти за самосъхранение крещяха да се пази колкото може по-далеч от него, караше нервите й да тръпнат едновременно от страх и очакване. Бе все едно да галиш красив тигър, много да искаш да докоснеш нещо толкова прекрасно, ала в същото време да знаеш, че тигърът може да те убие.

Сали се въртеше неспокойно в леглото, мачкаше чаршафите, и когато се позвъни, скочи с чувство на облекчение, грабна халата си и го навлече в движение, докато бягаше до вратата. Щом стигна, спря и извика:

— Кой е?

— Крис — чу се приглушен глас и тя вдигна озадачено вежди. Какво правеше той тук? Напоследък много пътуваше, благодарение на влиянието на Рай, без съмнение, но се бе върнал в града вчера и изглеждаше съвсем добре, когато го видя, колкото да му каже здрасти. Сега гласът му звучеше така, сякаш беше болен или нещо много го болеше.

Сали бързо отключи многобройните ключалки и отвори вратата. Крис се бе отпуснал тежко на касата и сега се изправи с измъчено лице.

— Какво се е случило? — попита тя, хвана го за ръкава и го издърпа да влезе, за да може отново да заключи, после се обърна към него. Той бе пъхнал ръце дълбоко в джобовете и я гледаше с изписано в кафявите му очи страдание. Сали затаи дъх. Да не би някой да бе убит? Това винаги бе първата й мисъл, най-големият й страх. Протегна ръка към него и Крис я улови, като стисна болезнено тънките й пръсти. — Какво има? — повтори тихо. — Крис?

— Не знаех, че толкова много ще боли — простена той едва чуто. — Господи, Сали, не знаех.

— Кой е? — настоя тя и нетърпеливо го хвана за рамото със свободната си ръка. — Крис Мийкър, ако не ми кажеш…

Той тръсна глава, като да я проясни, сякаш току-що бе разбрал какво си бе помислила.

— Не, никой не е умрял, ако не броиш мен. Тя ме остави, Сали.

Сали го зяпна, спомняйки си, че бе влюбен в жена, която искаше същите неща, дето ги искаше на времето самата тя — един добър, нормален съпруг, който да се прибира всяка вечер, който да има от нея деца и да ги обича, и да е до тях, за да ги гледа как растат. Очевидно жената бе решила, че не може да живее с работата на Крис, с мисълта, че всяко пътуване може да е последното. Вярно, някои от командировките не бяха толкова опасни, ала в най-добрия случай това си бе една високо рискова професия. Тя самата не бе успяла да приеме непрекъснатите тревоги за някого, когото обичаше отчаяно. Започна да живее отново едва когато изхвърли Рай от живота си.

— Какво мога да направя? — попита с тихо съчувствие. — Кажи ми как да ти помогна.

— Кажи ми, че ще ми стане по-добре — помоли той и гласът му прекъсна. — Сали, прегърни ме. Моля те, прегърни ме! — За неин ужас лицето му се сгърчи и Крис се разхлипа, дръпна я отчаяно към себе си и я стисна толкова силно, че тя едва дишаше. Цялото му тяло се тресеше. Той зарови лице във врата й, мокреше кожата, косата и яката й със солени сълзи. Ридаеше сърцераздирателно и Сали обви ръце около него, давайки му това, за което бе помолил, някой, който да го прегърне. Знаеше какво чувства Крис. Боже мили, знаеше точно какво преживява. Бе плакала така за Рай, имаше чувството, че той я бе разкъсал и че ще умре от болка.

— Ще ти стане по-добре — обеща тя и нейните очи също се замъглиха от сълзи. — Знам, Крис. Преживяла съм го.

Той не отговори, а я вдигна от пода, пое дълбоко въздух и преглътна, като се опита да се овладее.

— Господ ми е свидетел, че по-лошо не може да стане — прошепна Крис и вдигна глава. За момент очите му, мокри и нещастни, се взряха в нейните, после наведе глава и впи устни в нейните, като я целуна с мълчаливо отчаяние. Сали го разбираше и отвърна на целувката му. Той не търсеше от нея сексуална реакция, просто търсеше човешки контакт, молба за утеха. Винаги бе харесвала Крис, а в този момент го обикна. Не дълбоката, ненаситна любов, която изпитваше към Рай, не дори любов като между мъж и жена. Обичаше го просто като човешко същество, приятел, който бе нещастен и който имаше нужда от нея. Никога през живота й досега не й се бе случвало някой да има нужда от нея. Винаги тя бе имала нужда от някой. Отначало бе зависила от родителите си, после от Рай. Рай със сигурност никога не бе имал нужда от нея! Крис отдръпна глава и въздъхна, после опря чело на нейното. — Какво мога да направя? — попита той, но Сали знаеше, че не очаква отговор. — Колко дълго ще продължи?

На това тя можеше да отговори.

— При мен минаха два месеца, преди да започна отново да функционирам — отвърна честно и Крис трепна. — Ала полагах усилия да го преодолея, повече усилия, отколкото съм полагала за каквото и да било друго през живота си, преди или след това.

— Не мога да повярвам, че го е направила — простена той.

— Скандал ли имахте? — попита Сали, заведе го до дивана и го бутна да седне. Крис се стовари тежко и уморено поклати глава.

— Никакъв скандал. Нито дори ултиматум. Боже мой, човек би помислил, че поне ще ме предупреди! Ако е искала да ме улучи в сърцето, значи е успяла с първия изстрел.

Тя седна до него и хвана ръката му. С усета на човек, преживял такова нещо, Сали усещаше, че разбира много добре мотивите на безименната приятелка на Крис. Той си мислеше, че бе съвсем в реда на нещата да рискува живота и здравето си, докато тя го чака търпеливо у дома. Колко предупреждения според него щеше да получи тя за смъртта му? Мислеше ли, че болката й щеше да бъде по-малка, ако изведнъж й кажеха, че не се бе върнал? Мъжете бяха толкова арогантни и себични, дори Крис, а той бе един от най-приятните хора, които някога бе познавала. На глас Сали каза:

— Недей да очакваш някой да отстъпи само защото ти не можеш. Вие сте се направили един друг нещастни. Погледни истината в очите, по-добре е да се разделите.

— Никога преди не съм обичал — възрази Крис безнадеждно. — Не е толкова лесно да се откажеш от човек, когото наистина обичаш!

— Аз се отказах и също нямах избор. Той просто ме остави.

Крис въздъхна загледа се в шарките на килима, и тя можеше да разчете страданието по чертите на лицето му. Той винаги бе изглеждал по-млад от годините си, сякаш животът бе минавал, без да го докосне, отразявайки се от вътрешното му спокойствие като светлина от огледало. Сега се бе състарил и момчешките му черти изведнъж се бяха стопили.

— Името й е Ейми — каза неочаквано Крис. — Тя е тиха, малко свита. Струва ми се, че ми трябваше цяла година случайни срещи по коридорите, преди да направи нещо повече, отколкото да ми се усмихне, когато я заговорех. После ми отне още една година, докато я заведа в леглото си. — Той млъкна и я погледна, стиснал мрачно устни. — Забрави, че съм го казал. Аз обикновено не се хваля с кого се целувам.

— Вече забравих — увери го Сали. — Предложи ли й брак?

— Отначало не. Никога не съм искал да бъда женен, Сал, аз съм вълк единак като теб. — Поклати глава, сякаш сам не разбираше себе си. — Някак си идеята да се оженя дойде неусетно, така че накрая й предложих, а тя се разплака. Каза, че ме обича, но не може да приеме работата ми и че ще се омъжи за мен, ако си сменя работата. По дяволите, аз си обичам работата!

— И тя е разбрала, че няма да го направиш, и се е отказала.

— И си е оплела кошницата — усмихна се накриво Крис. — Въртяла е друга игра с мъж, който работи от девет до пет. Тази вечер ми каза, че есента ще се женят.

— Блъфира ли?

Той поклати глава:

— Не мисля. Носи годежен пръстен.

Сали помълча малко и накрая каза направо:

— Ти имаш избор, нали знаеш? Можеш да имаш или Ейми, или работата си, ала не и двете. Реши кое е най-важното за теб и забрави за другото.

— Ти забрави ли твоя приятел, когато избра работата си пред него?

— Не си ме разбрал. Аз бях в позицията на Ейми, не в твоята. Той избра работата си пред мен. Никога не го забравих, но се справям много добре и без него, благодаря.

Чак когато Крис заговори, тя осъзна колко много информация му бе дала със случайни забележки. А може би просто Крис бе проницателен, може би интуитивно усещаше настроенията и мислите й без някакво конкретно доказателство. Той за момент се вгледа внимателно в нея, после промълви:

— Това е Бейнс, нали? Той те е изоставил.

Потресеното й изражение трябва да му бе дало отговор, ала след минутка Сали се овладя достатъчно, за да признае:

— Той е. И мога да ти кажа, че когато Рай си тръгва, той си тръгва болезнено.

— Той е глупак — каза Крис тихо. — Но сега те иска обратно, нали?

— Не за постоянно — обясни тя с нотка на горчивина. — Просто иска за малко да си поиграе.

Крис дълго я гледа. Дребното й лице сега бе сковано, затворено, за да не издаде още от вътрешната й болка. Когато стана ясно, че Сали няма да каже нищо повече, той се наведе напред и я целуна, ала този път не търсеше утеха, а я предлагаше. Тя затвори очи и остави целувката да се проточи, без нито да отвръща, нито да протестира. Устните му се движеха леко върху нейните. Никога не я бяха целували така — без страст, чисто приятелски.

Пронизителният звън на телефона накара Крис да се отдръпне. Сали се протегна да вземе жълтата слушалка и усети как я обзема тревога, когато един дрезгав глас попита:

— Свърши ли с приготвянето на багажа си?

— Разбира се — отговори рязко, почувствала се обидена, че той смяташе за нужно да я проверява. Какво си представяше, че тя ще чака до последната минута, за да нахвърли всичко в куфара? Заради това, а и заради някаква женска перверзност, добави: — Точно говорех с Крис.

Усети как мълчанието натежа по жицата. После гневът на Рай избухна и се стовари върху нея.

— Там ли е? — изсъска той и Сали си го представи, оголил зъби и с изпъната по скулите му кожа. Сигурно сивите му очи бяха станали свирепи и твърди като гранит, с блестящи в тях червени искри. Тревогата в нея се превърна почти в удоволствие.

— Разбира се, че е тук — отговори Сали с пълното съзнание, че си играе с огъня. Какво щеше да направи, ако гневът на Рай излезеше извън контрол? Последното, което искаше, бе да навлече неприятности на Крис, но по някакъв начин с Рай нещо я дърпаше за опашката. Чу се да казва: — Аз не си изоставям приятелите само защото ти си щракнал с пръсти.

Гласът му бе ниско ръмжене, почти прекалено ниско, за да се чуе.

— Когато ще щракна с нещо, то няма да е с пръсти. Разкарай го, Сали, и то веднага.

Тя моментално се наежи:

— Аз няма да…

— Веднага — прошепна той. — Иначе идвам. Аз не си играя, бебчо. Разкарай го. После ела и ми кажи, че си го направила.

Сали вбесено хвърли слушалката на масата и скочи на крака. Без да каже дума, за да не чуе Рай какво говори с Крис, му протегна ръка и той с озадачено изражение я пое и стана. Тя го заведе до вратата, вдигна се на пръсти и леко го целуна.

— Извинявай — прошепна. — Рай ми заповяда да те разкарам, иначе ще дойде тук и ще прибегне до физическо насилие.

За момент Крис заприлича отново на себе си и вдигна подигравателно вежди:

— Звучи сериозно. Сали, моето момиче, мисля, че ти премълча много неща от твоята история.

— Вярно е, ала няма смисъл да се разчоплят стари рани. Ще се оправиш ли? — попита тя загрижено.

Той я прегърна.

— Разбира се, че ще се оправя. Помогна ми дори само това, че ти казах. Още повече ми помогна това, че те целунах. — Усмихна се накриво. — Тя ме смени за венчална халка, но аз няма да се предам. Плачеше, когато ми каза, че ще се омъжи за друг, така че не е безнадеждно, нали?

Сали отвърна на усмивката му.

— На мен не ми се струва безнадеждно.

Крис я щипна по бузата.

— Приятно прекарване в Сакария — подразни я той и тя му се изплези.

След като Крис си тръгна, Сали старателно заключи вратата, после се върна и изгледа злобно слушалката, която я чакаше на масата. Изкушаваше се да го накара да почака още няколко минути, ала това бе като горчиво лекарство — колкото по-скоро го свърши, толкова по-добре.

С тази мисъл взе слушалката и почти изръмжа:

— Е, тръгна си.

— Защо ти отне толкова дълго? — излая Рай.

— Целувах го за довиждане — озъби се тя. — А на теб ти казвам дочуване.

— Не затваряй — предупреди я той. — Ще дам на Мийкър достатъчно време, за да си стигне у тях, после ще му се обадя, за да проверя дали е там. Моли се да си отиде направо вкъщи.

— Започва да става досадно да се правиш на грубиян — сопна му се Сали и затръшна телефона, после го изключи. Отиде в спалнята и изключи и там телефона, но не преди той да започне да звъни. Като си мърмореше гневно какво би искала да направи с Рай Бейнс, обиколи апартамента да изгаси лампите, след това се хвърли на леглото и отново се опита да заспи. Ала ако преди бе трудно, сега бе направо невъзможно. Тя пламтеше от справедливо възмущение и се чудеше как някой може да е такъв лицемер. За него бе съвсем в реда на нещата да продължава откровената си връзка с Корал пред очите й, но нямаше намерение да позволи и на нея същата свобода. Не че искаше да има връзка с Крис, нито той с нея, ала не ставаше въпрос за това.

После мислите й се насочиха към пътуването до Сакария. След тази вечер Рай щеше да е особено настойчив, особено изкусителен, и за свой ужас Сали се сети, че в миналото не бе имал никакъв проблем да я заведе в леглото. Бе имала късмет, че откак откри коя е, единствените случаи да я целува бяха в службата, където нямаше кой знае какви възможности за прелъстяване. Съмняваше се дали другаде би успяла да го спре. Бе прекалено честна, за да се заблуждава, дори когато истината бе болезнена. Обичаше Рай, ала дори и да не го обичаше, въпреки това го желаеше физически. Само гордостта и дълбоко вкоренения страх да не бъде отново наранена я спираха да му се отдаде.

Минаваше полунощ, когато най-после се унесе в сън, а полетът до Париж, първата стъпка от пътуването до Сакария, бе рано. Когато тръгна от апартамента, за да се срещне с Рай на летището, беше бледа от изтощение. Бе решила да е колкото може по-делова, както за да го държи на разстояние, така и да му покаже, че не я бе изплашил с бясната си ревност предишната вечер. Но още от самото начало се оказа, че бе трудно да поддържа това поведение. Когато я видя да се приближава към нея, Рай стана и дойде да я посрещне, взе най-тежкия сак от рамото й и се наведе да я целуне бързо по устните.

— Добро утро — прошепна и тъмносивите му очи се плъзнаха по тялото й. — Харесваш ми с рокля. Трябва по-често да носиш.

Значи той се гласеше да забрави за снощи, така ли? Макар да бе смятала самата тя да направи съвсем същото, изпита раздразнение. После сви мислено рамене и го изгледа студено.

— Реших, че в Сакария предпочитат рокли пред панталони. — Обикновено по време на пътуване носеше панталони, защото й бе по-удобно, ала като имаше предвид характера на командировката, този път бе взела само рокли. За полета бе избрала лека бежова рокля без ръкави и с дълбоко деколте, но към нея имаше сако с дълги ръкави, и сега го бе облякла, защото въпреки лятната жега в Ню Йорк, рано сутрин понякога й ставаше студено, а и от опит знаеше, че температурата, която се поддържаше в самолетите, бе прекалено ниска като за нея. Бе сменила и прическата си и вместо неофициалната плитка имаше стегнат кок на врата. Не можеше да направи кой знае какво с косата си заради дължината й, ала за по-официални случаи я вдигаше.

— Аз също предпочитам рокли — отбеляза Рай и я хвана за лакътя. — Имаш страхотни крака, обичам да ги гледам. На времето много носеше рокли, ако правилно си спомням.

Точно така, напомняй ми, помисли Сали ожесточено, но на глас каза:

— Когато започнах да работя, открих, че панталоните са по-подходящи като за работата, с която се занимавам. — За да смени темата, попита: — У теб ли са билетите?

— Всичко е уредено — увери я той. — Искаш ли кафе, преди да ни извикат?

— Не, благодаря. Не пия кафе, когато пътувам — почувства се длъжна да обясни и седна в един фотьойл. Блясъкът в сивите му очи, когато се разположи срещу нея, й показваше, че Рай много добре разбира защо не бе избрала дивана, ала не му обърна внимание и се забавляваше, като гледаше потока от ранни пътници.

Полетът им закъсня с пет минути и когато ги извикаха, Рай вече бе неспокоен. Той стана, хвана я за ръката и неочаквано й се усмихна:

— На какви кокили си се покачила! Стигаш до брадичката ми… Почти.

— Те са освен това опасно оръжие — предупреди го тя и устните й трепнаха.

— Така ли? Смяташ ли да ги използваш срещу мен? — попита Рай и, преди да бе успяла да отвърне глава, се наведе и улови устните й в силна, алчна целувка, от която дъхът й спря.

— Рай, моля те — запротестира Сали, твърдо решена да не показва как реагира тялото й всеки път, когато я докосне. — На обществено място сме!

— Имам повече шансове да те докосна на обществено място, отколкото насаме, така че ще се възползвам от тях — заяви той заканително.

— На работа сме! — изсъска тя. — Опитай се да то запомниш. Ако един репортер се държи неприлично на обществено място, това няма да донесе нищо добро на списанието.

— Тук никой не знае, че си репортер — възрази той с усмивка. — Освен това аз съм ти шеф и ти казвам, че всичко е наред.

— Аз си имам правила, дори ако ти нямаш, и освен това не обичам да се лигавят с мен. Ще се качваш ли на този самолет, или не?

— За нищо на света не бих го изпуснал — проточи Рай и Сали разбра какво има предвид и се изчерви. Нямаше никакво съмнение, че той планираше по време на това пътуване да се сдобрят, а тя също толкова твърдо бе решила да не позволи да се случи такова нещо. Марина никога не би й отказала помощ и тя се наслаждаваше на мисълта как ще се вбеси Рай, когато му избяга.

Но за момента й предстоеше дълъг полет в неговата компания, а на това Сали не се наслаждаваше. Не само неговото присъствие я правеше нервна, и при най-добри обстоятелства бе неспокойна по време на път. Преди да бе изминал и един час от полета, тя вече бе прелистила няколко списания и се бе опитала да чете едно криминале, после се бе отказала и се бе заела с кръстословици. Когато захвърли кръстословиците и взе отново книгата, Рай хвана ръката й.

— Отпусни се — посъветва я той и потърка с палец опакото на ръката й, жест, който със сигурност нямаше да й позволи да се отпусне. — Полетът е дълъг, а ти си толкова нервна. Ще се изтощиш още преди да стигнем до Париж, какво остава до Сакария.

— Не съм добър пътник — призна Сали. — Не ме бива да седя неподвижно и да не правя нищо. — Вече се бе отегчила и копнееше за ръкописа си, ала се страхуваше да не го изгуби и затова не го бе взела.

— Опитай да поспиш. Ще имаш нужда.

— И това не мога — усмихна се тя със съжаление. — Толкова съм нервна от височината, че не вярвам на пилота достатъчно, за да заспя и да го оставя сам да се оправя с нея.

— Не знаех, че те е страх от височина — каза Рай и Сали настръхна.

— Не ме е страх, просто съм нервна. Има разлика. Аз през цялото време летя… Или поне на времето летях, и съм била на доста напечени места, без да се уплаша. В някои случаи дори ми е било приятно. Всъщност, веднъж взех няколко урока по пилотиране, но е друг въпрос, че нямах време да продължа.

— Била си заета — отбеляза той. — Какви други постижения имаш, откак се разделихме?

Изглежда това не му харесваше и тя изведнъж се почувства горда, че бе постигнала толкова много. Поне щеше да му даде да разбере, че не бе чезнала по него.

— Говоря шест чужди езика, три от тях свободно — започна да изброява студено. — Добър стрелец съм и мога да яздя. Трябваше да се откажа от много неща, които опитах, и това включва готвенето и шиенето, защото разбрах колко са скучни. Нещо друго?

— Надявам се, че не — отговори Рай и устните му трепнаха в усмивка. — Нищо чудно, че Дауни те е пращал на толкова много горещи места, ти сигурно си го насилвала.

— Грег не може да бъде насилен, твърд е като стомана — защити Сали своя редактор. — И самият той ходи винаги, когато може.

— Защо да не може? Спомням си го като един от най-добрите, а после изведнъж се спря и така и не разбрах защо.

— Беше ранен много тежко във Виетнам — обясни Сали. — И докато се възстановяваше, жена му умря от сърдечен удар. Беше голям шок за него, без никакво предупреждение, просто изведнъж умря. Имат две деца, момче и момиче, и момиченцето много трудно преживя смъртта на майка си, така че Грег реши да си остане вкъщи с децата.

— Много му е било тежко — отбеляза Рай.

— Той не говори много за това.

— Ала на теб е казал? — попита той остро.

— Подразбрах от откъслечни неща, които е споменавал. Както ти казах, Грег не говори много за това.

— На един репортер не му трябва семейство. Старият „Пони Експрес“ набираше за ездачи пълни сираци и понякога мисля, че това важи и за репортерите.

— Съгласна съм — каза тя, без да го гледа. — Точно затова не искам да се обвързвам.

— Но ти вече не си репортер — отбеляза Рай и дългите му пръсти се стегнаха около ръката й. — Приеми това като лебедовата си песен, защото след като се върнем, ще бъдеш госпожа Райдън Бейнс.

Сали бързо издърпа ръката си и се вгледа в облаците под тях.

— Уволняваш ли ме? — попита ядосано.

— Ще те уволня, ако ме принудиш. Нямам нищо против да работиш, стига да си при мен всяка нощ. Разбира се, когато имаме деца, ще искам да си с тях вкъщи, докато са малки.

Тя обърна гневните си сини очи към него.

— Аз няма да живея с теб — заяви разпалено. — Не мога да живея с теб и да бъда повече от наполовина самата себе си. Повдига ми се от мисълта отново да стана домакиня.

Той стисна мрачно устни.

— Ако си вярваш, значи лъжеш сама себе си. Ти си променила много неща, но не можеш да промениш начина, по който приемаш децата. Помня те каква беше, когато беше бременна с нашия син…

— Млъкни! — избухна Сали и заби нокти в дланите си, за да овладее болката при спомена за мъртвото си дете. — Не говори за моето бебе. — И след седем години болката от загубата не бе излекувана. До края на живота си щеше да скърби за този малък изгубен живот.

— Той беше и мой син — напомни й Рай.

— Наистина ли? — Тя сниши глас, за да не чуват другите. — Теб те нямаше, когато го родих, и рядко си беше вкъщи, докато бях бременна. Единствената ти роля беше на физически баща. След това ме остави сама. — Отвърна се и преглътна, мъчейки се да овладее напиращите сълзи. Никога не го бе чула да заплаче, никога не го бе видяла да гледа странния нов свят, който го заобикаляше, ала няколко вълшебни месеца бе усещала движенията му, когато той риташе и се преобръщаше. За нея той бе реален, бе човек и си имаше име. По някакъв начин Сали знаеше, че ще е момче и че ще се казва Дейвид Райдън Бейнс.

Пръстите на Райдън стиснаха китката й толкова силно, че тя трепна от болка.

— Аз също го исках — процеди той през зъби и почти блъсна настрани ръката й. Следващите няколко часа минаха в мълчание.

В Париж нямаха никакъв престой и Сали реши, че Грег бе правил резервациите, защото той винаги уреждаше всичко колкото се може по-стегнато. Това понякога водеше до пропускане на полети, когато първият полет закъснееше, макар и с малко. Двамата с Рай едва успяха да минат през митницата, когато обявиха следващия им полет и те трябваше да тичат, за да хванат самолета. От Париж имаше още седем часа, преди да кацнат на новото свръхмодерно летище в Халидия, столицата на Сакария. Поради разликата във времето вместо нощта, за която бяха готови телата им, се озоваха в средата на сакарийския ден.

Умората и дългите часове до голяма степен бяха стопили напрежението между тях и тя не възрази, че Рай хвана ръката й и я поведе към ниския терминал. Жегата бе невероятна и Сали всъщност бе благодарна за подкрепата му.

— Надявам се, че хотелът е приличен — измърмори той под носа си, — но както се чувствам в момента, не ме интересува, стига да мога да поспя.

Тя познаваше това чувство. Съчетанието от умората след полет и часовата разлика бе по-лошо от просто пропуснат сън, то бе пълно изтощение. Определено не бе в състояние да спори с Рай къде ще спи.

Не можаха да намерят никой, който да говори английски, ала някои сакарийци говореха френски, а и тя, и Рай знаеха добре този език. Шофьорът, който ги закара до хотела с едно забележително очукано рено, говореше развален френски и от това, което им каза, разбраха, че Халидия е пълна със западняци. Вече били пристигнали много европейци и много американци, включително един мъж с голяма камера, и се говорело, че кралят ще го показват по американската телевизия. Самият шофьор нямал телевизор, но бил виждал, и мислеше, че голямата камера се използва за правене на снимки за телевизията.

Бе приказлив, както изглежда всички шофьори на таксита по света, и с гордост посочи към блестящите нови сгради, съжителстващи с древни постройки, изпечени до бяло от безмилостното слънце. Сакария, както много развиващи се страни, бе интригуваща смесица от ново и старо, с лъскави мерцедеси, бръмчащи по същите улици, по които още се движеха магарета. Камилите още се използваха за пътуване из сакарийската пустиня, ала над тях с рев прелитаха блестящите самолети на Сакарийските Кралски Авиолинии.

Кралят бе оксфордски възпитаник, но въпреки че бе поел от европейската култура, бе по природа предпазлив човек, доста неохотно приемащ промените. Сакарийската нация бе стара, водеща началото си от времето на Мохамед, и династията Ал Махди бе ръководила монархията в продължение на повече от пет века. Винаги, когато се поставяше въпроса за модернизация, трябваше да се вземат предвид дълбоко вкоренените традиции, така че в по-голямата си част животът в Сакария си вървеше по старому. Моторните возила бяха хубаво нещо, ала сакарийците се бяха оправяли досега и без тях и нямаше да имат нищо против, ако изведнъж автомобилите изчезнеха. Летището бе прекалено шумно, а хората, които пристигаха със самолетите, имаха странни обичаи. Ала голямата нова болница бе предмет на гордост, а децата с желание ходеха в новите училища.

Човекът, постигнал тази модернизация, бе мъжът, за когото се бе омъжила Марина Декамп — Зейн Абдул ибн Рашид, финансов министър на Сакария и човек със значително влияние върху краля. Той бе мургав мъж с ястребов профил и с въгленочерните очи на своята раса, и от времето, когато бе учил в колеж в Европа, се бе прочул като плейбой от международна класа. Сали се чудеше дали обича Марина или е бил привлечен само от блестящата й руса красота. Дали Зейн Абдул ибн Рашид ценеше нежната душа на Марина, вроденото й достойнство?

Тревожеше се, защото не бе лесно за Изтока да се срещне със Запада. Културните различия бяха прекалено дълбоки. Въпреки епизодичните си писма и дългите периоди между срещите им, Сали смяташе Марина за истинска приятелка и искаше тя да е щастлива.

Бе толкова погълната от тревогите си, че забрави да се оглежда наоколо и се стресна, когато шофьорът съобщи на френски:

— Хотела Халидия. Нов и богат. Харесвате го, да?

Сали надзърна над рамото на Рай и призна, че го харесва, да. Хотелът от три страни бе обграден от старателно отглеждани дървета, а зад дърветата имаше висока каменна стена. Архитектурата не бе свръхмодерна — напротив, бяха положени усилия сградата да се слива с околната среда. Може би вътре предлагаше всички съвременни удобства, както тя искрено се надяваше, но външната фасада нямаше възраст — с изчистени линии, блестящ бял камък, дълбоки прозорци.

Докато се мъчеше да не изостава от Рай, Сали откри, че изобщо не й обърнаха внимание, когато се опита да обясни кои куфари са нейни и кои на Рай. Един черноок младеж с европейски дрехи насочи цялото си внимание единствено към Рай, същото бе отношението и на мъжа на рецепцията. Младежът изчезна с куфарите им и Рай пъхна в джоба си ключа от стаята.

Когато се отдалечиха на няколко крачки от рецепцията, тя хвана Рай за рамото.

— Искам самостоятелна стая — настоя Сали, като го гледаше в очите.

— Извинявай. Регистрирах ни като съпруг и съпруга, така че ще ти бъде много трудно да убедиш един мюсюлманин да ти даде самостоятелна стая — съобщи й той с очевидно задоволство. — Когато тръгна за тази командировка, ти знаеше какво трябва да очакваш.

— Това, което имам да ти кажа, за да ти влезе в главата… — започна тя, ала Рай я прекъсна:

— По-късно. Не е това мястото за публичен скандал. Престани да се държиш опако, всичко, което искам, е един душ и няколко часа сън. Повярвай ми, в момента си в пълна безопасност.

Сали не му вярваше, но трябваше да си вземе багажа, така че влезе с него в асансьора и той натисна бутона за четвъртия етаж.

Колкото и да бе уморена, очарованието на стаята я накара да затаи дъх и тя почти не забеляза как Рай даде бакшиш на младежа, който бе донесъл куфарите им. Макар всъщност да бе една голяма стая, бе разделена с решетки от ковано желязо на хол отпред и спалня отзад. Пред цялата стая се простираше балкон, на който имаше два бели плетени стола с дълбоки възглавници и малка масичка. Сали излезе на балкона и видя долу голям басейн, разположен между палмови дървета. Зачуди се дали на жените бе разрешено да плуват в басейна.

Върна се в стаята, огледа старомодната спалня и се усмихна на многобройните възглавнички, които я украсяваха. Паркетът бе покрит с килим, който приличаше на персийски, ала вероятно бе промишлена имитация. Нямаше значение, защото ефектът все едно бе потресаващ. От всички хотелски стаи, в които бе живяла, тази вече й харесваше най-много. Храната може да бе ужасна, обслужване, доколкото знаеше, изобщо нямаше, ала стаята бе божествена.

После вдигна очи, срещна пронизващия поглед на Рай и побледня. Той бе съблякъл сакото си и раменете му изпъваха бялата риза. Нещо в позата му й показваше, че трябва да е нащрек за всяко негово движение.

— Защо не си вземеш душ? — предложи Рай. — Аз трябва да завъртя няколко телефона и да проверя дали всичко е наред с интервюто, а това ще отнеме известно време.

Тя повече от всичко искаше да грабне куфарите си и да избяга, но знаеше, че той очаква точно това. Трябваше да го надхитри, ала още не бе сигурна как. А и една баня звучеше божествено.

— Добре — съгласи се уморено, взе куфара си и го занесе в банята към спалнята, като старателно заключи вратата зад себе си.

Въпреки умората, ваната й достави голямо удоволствие. Тя можеше да е взета направо от турски харем — облицована с черни плочки вана, мозайки, ярки цветове. Смъкна роклята си и мокрото от пот бельо и с въздишка на облекчение почувства студения въздух върху кожата си. Завъртя кристалните дръжки на крановете, които пълнеха огромната вана, и се отпусна в прохладната вода, после се отдаде на фантазии, че има слуги, които я чакат да излезе от ваната, за да подготвят с благовонни масла тялото й за предстоящата нощ с мургавия вълнуващ султан…

После реалността рязко се върна с мисълта, че при такива обстоятелства би полудяла и че си имаше достатъчно притеснения и без султан. Излезе от ваната и се изсуши, после започна да се чуди какво да облече. Ако си сложеше дрехи за излизане, Рай щеше да я дебне като ястреб, а от друга страна нямаше намерение да се разкарва пред него по нощница. Накрая се спря на сапфирено-син кафтан, който закопча догоре, после разпусна косата си и яростно я разреса.

Бе прекалено уморена, за да я сплита, затова я остави пусната. След като събра разпилените си дрехи и оправи банята, отключи банята и изнесе куфара.

Рай говореше по телефона и почти не я погледна, докато Сали вадеше и подреждаше вещите си, преструвайки се, че има намерение да остане тук. Обикаляше из стаята, опитваше се да се бори със съня, който все повече я събаряше, и слушаше как Рай говореше по телефона.

По едно време той закри слушалката с ръка и й каза:

— Защо не си лягаш? Аз не знам кога ще свърша.

Тя не искаше да заспива, всичките й инстинкти бяха против това, но не можеше да си тръгне, докато Рай я гледаше. Освен това бе толкова уморена, всички кости и мускули я боляха от дългите часове седене в самолета. Можеше да си почине само за няколко минути, докато той говореше. Сали спеше леко, щеше да го чуе, когато отидеше в банята.

Спусна завесите към балкона и стаята потъна в полумрак. После с въздишка на блаженство пропълзя между възглавниците, опъна изтръпналите си крака, зарови глава в една възглавница и моментално заспа.

Някое време по-късно се събуди, когато някой прошепна: „Мръдни се“, и тя се претърколи да направи място за топлото тяло, което се пъхна до нея. Смътно знаеше, че би трябвало да се разсъни, ала й бе толкова приятно и тихото бръмчене на климатичната инсталация отново я унесе.

Часовата разлика бе объркваща. Когато се събуди, бе тъмно, но бе спала часове. Все още замаяна, се взря в тъмната фигура, която излизаше от банята.

— Кой е? — попита с надебелял от съня глас. Още не можеше да проясни съзнанието си. Дори не бе сигурна къде се намира.

— Рай — отговори кадифено-дрезгавият глас. — Извинявай, че те събудих, станах да пия вода. Искаш ли и ти една чаша?

Звучеше божествено и Сали с въздишка се съгласи, после мъчително се надигна. Само миг по-късно в ръката й имаше чаша студена вода. Тя я изпи жадно и му върна чашата. Рай отиде да я занесе обратно в банята, а Сали се отпусна между възглавниците, като сънено мислеше, че той трябва да има очи като на котка, защото не бе запалил никакви лампи.

В момента, в който леглото се огъна от теглото му, тя си спомни, че бе планирала да се измъкне. Сърцето й се сви от страх.

— Чакай — задъха се от паника Сали и протегна ръка да го отблъсне. Ръката й опря в топла гладка кожа. Потресена, забрави какво се гласеше да каже, и изтърси: — Ти си гол!

В тъмнината Рай се изсмя и се обърна към нея. Тежката му ръка се обви около кръста й и въпреки напразната й съпротива я привлече плътно към тялото му.

— Винаги съм спал гол… Не помниш ли? — подразни я той и докосна с устни челото й. Дъхът й спря в гърдите и тя започна да трепери от натиска на това силно топло тяло. Мъжкият му аромат изпълваше ноздрите й и опиваше сетивата й. Борейки се отчаяно с все по-нарастващото желание да се притисне към него и да му позволи да прави с нея каквото поиска, Сали опря ръце в гърдите му да го отблъсне. Ала вместо това усети, че тънките й пръсти са се заровили в космите на гърдите му. — Сали — прошепна Рай дрезгаво, потърси я и намери устните й в тъмнината. Тя със стон вдигна ръце и ги обви около врата му. Знаеше, че трябва да му устои, но никога не бе успявала и дори сега, когато имаше толкова добри причини да се бори с него, изкушението от очакването за такова диво удовлетворение не й позволи да го отблъсне.

Той също не бе останал спокоен. Голямото му тяло трепереше срещу нея, когато вдигна устни от нейните и обсипа с целувки лицето и очите й. Сали му позволи да свали ципа на кафтана и да го смъкне от раменете й, после треперещите му ръце започнаха да изследват нежната извивка на гърдите й, които бе оголил. Тя безпомощно зарови лице в рамото му, потръпвайки от силата на желанието, което бе събудил в нея. Не искаше Рай да спира, знаеше, че ако спре, тя ще полудее.

Той трескаво смъкна кафтана и го хвърли настрани, и за един кратък миг, преди да се обърне отново към нея, разумът й се върна. Сали впи ръце в силните му рамене и слабо простена:

— Рай… Недей… Не бива…

— Ти си моя жена — прошепна той в отговор, грабна я отново в прегръдките си и я притисна с цялата си тежест. Тя ахна от дивото, сладостно усещане за голата му кожа срещу нейната, после тръпчивата от страст целувка погълна всичките й протести и ръцете й отново се вдигнаха, за да се обвият около него.

Сякаш никога не ги бе имало годините на раздяла. Телата им се чувстваха познати както преди много време. Уловена във водовъртежа на страстта му, Сали можеше само да отговаря, само да връща тази страст, която Рай така свободно й даваше. Не бе нежен, той никога не бе нежен любовник, освен най-първия път. Бе яростен, мил, еротичен, диво възбуждащ, а тя не бе способна да овладее страстната си реакция на неговите ласки. Бе точно както преди — не, бе по-хубаво, той я докарваше отвъд здравия разум, отвъд всички съображения, отвъд съзнанието за каквото и да било друго, освен за него.